Мартин Еймис
Дом за свиждане (17)

1
Кучета, дървета

Ето ги дивите кучета.

Осем са, грешка, девет — мелези от различни породи и различни размери; някои космести, други гладки, всички те — като всички кучета по света — произлезли от вълците. Вървят бавно, разгънати по цялата ширина на уличката, тъй че всяка миризма да бъде проучена и отчетена. Пък и тъй имат време да приклекнат, да цръкнат, да изхвърлят излишното. Те са кучките и зверовете. Една кучка е в напреднала бременност — трудна с дивите палета на Предпосилов. Тя върви най-накрая, с лека охрана. Като се приближават, аз си вдигам ръцете на равнището на раменете, тъй че да им се сторя още по-голям. Едно плъхоподобно, почти мишевидно зверче изръмжава към мен, но се свива, като му изръмжа аз, и подтичва след другите. И аз тръгвам подире.

Точно зад ъгъла един от тях, откъм фланга, връхлита върху една изпусната пазарска чанта (от разръфана слама, изоставена може би от избягала бабка) и съобщава на другите с лаене като крясък. Девет търсещи челюсти, девет разтреперани опашки. Ала в чантата има само някакви плодове, тъй че псетата продължават нататък, едно-единствено се връща набързо и грабва една ябълка с приличната си на кобур муцуна.

Докато се изнизват по улицата, един разтягащ се автобус дава газ и предните му колела блъскат бременното животно с джвакащ удар. Пътниците надават възторжени викове (с йодели по средата, тъй като автобусът хлътна в дупка на пътя). Кучката е умряла или мре в канавката. Бутат я с носове, лижат я по муцуната, едно куче се мъчи да я възкачи; задните му крака са напрегнати и за миг гнусно старчески. След това я оставят и продължават нататък. Поглеждат назад и продължават нататък.

Дивите кучета на Предпосилов не ми изглеждат диви. Струват ми се обучени — не от човек, а от някакво друго куче; и това суперкуче им е предало всичко, което знае. Вече не вярвам, че те са разкъсали онова дете на площадката. То е било разкъсано от немска овчарка, принадлежаща на силите за сигурност като бунтовен, безреден опит да убият всички домашни любимци в Сибир.

Да, аз съм пак порусначен. Какво да се прави. Правилото е следното: и това, като всичко останало, не е каквото изглежда; можеш само да бъдеш уверена, че е още по-лошо. Всеки руснак, с когото съм разговарял — изключения няма — смята, че Първо основно училище е било работа на държавата. Как го казваха… По държавни съображения… така почваше. По държавни съображения… после тръгва от уста на уста, закодирано на езопов език. Ние имаме нужда от нещо, което да засили националната решимост във войната по югоизточната ни граница. Взривове на самолети или жилищни блокове няма да свършат работа — нещо по-страшно ни трябва. По-добър детонатор.

Разбира се, това е само теория. При това със симптоми на параноя, поне за западния поглед. И все пак фактът, че всеки руснак я преподписва независимо и спонтанно: е, това не е вече теория.

Ще решиш, че е тенденциозно. Ала виж на какво ми приличат.

Планетата има плешивина; по средата й е Комбинатът. На сто версти във всички посоки няма живи дървета. Ала някои мъртви все така си стърчат. Обичайно остават по два клона без листа и без вейки, сгънати покрай ствола на дървото надолу. Отдалече приличат на хора, оцелели след лагера, скитащи се, прикрили срамотиите си с ръце. А над тях — наблюдателни вишки — стълбовете без жици.

Ще решиш, че е тенденциозно. Но наистина на това ми приличат.