Мартин Еймис
Дом за свиждане (7)

1
Дудинка, 2-ри септември 2004 година

Изразът „стар мръсник“ има два смисъла, от които един е буквален. Тук на борда си имаме старец, мръсен точно в това отношение. Може да беше мръсник и в другия смисъл на думата, ала нещо ми казва, че двете значения трудно се смесват. И кажи сега, Винъс, защо толкова ме влече да поема по пътя на въпросния мръсен старик? Всеки ден ми е все по-противно да се мия и бръсна, мразя даже да пъхам прането си в найлонови торби и да им слагам надписи като 4 чифта чорапи. Онзи ден сутринта само дето не се разревах, след като забелязах, че ще трябва за пореден път да си режа ноктите на краката. Един истински мръсен старик нямаше да си прави труда. Каква дързост и яснота, каква смелост и гордост. Всъщност мръсният старец ме изпълва с дълбока възхита. Нека другите се тревожат за оклепаната със залци брада, смъртоносния дъх и прогнилите пластове на палтото му. Миризмата, която го предхожда и следва, идва бързо като светлината: на мига се усеща, че е влязъл в салона, даже да се намира на четирийсет стъпки от теб. Старецът се държи така, сякаш той не е с нищо виновен, не е негова работа. Той е чист: по някакъв загадъчен начин той е чист. Вчера слезе от кораба; гледах отдалеч как го карат с лодката през мъглата — може би кондензирана покрай него самия — към нещо като консервна фабрика под скалите на западния бряг.

За жените не е тегоба; за тях душът и ваната са, ако не друго, то „приятни и топли“ (такъв израз използва една моя приятелка-англичанка, ще я видиш и ти някой ден); странно нещо, жените така се прехласват по топлото, въпреки че студът всъщност доста добре им понася. Ала целият труд по поддържането „немърляв“ в крайна сметка отегчава мъжа до полуда. От друга страна, виждам, че се налага — всеки ден е все по-наложително. „Пикът“ на осемдесетте: тази дума също си има неприятни асоциации. „Пик“ ли, „край“ ли, все същата работа. Осемдесет и шест няма как да прозвучи добре.

Давам си сметка, че сигурно се стряскаш поне три пъти на абзац. И причината не е само в неизменния потрес от темата или в моето слабо представяне, което оттук нататък още повече ще запада. Не, стряска те най-вече моята страст към изводите и твърденията — апетитът ми да обобщавам. Ти и твоите хора толкова се боите от едрите приказки, че не можете да съставите едно разказно изречение. „Отидох в магазина? Купих портокалов сок?“ Точно тъй, като някаква хипотеза — нищо, че се е случило вече. Освен това казвате „окей“ там, където по-старите биха казали „аха“ или „така ли“ (ако изобщо биха казали нещо). „Казвам се Пит?“ — „Окей“. — „Роден съм в Охайо?“ — „Окей“. И с това всъщност казвате: „За момента не възразявам. Ти не си ме засегнал все още. Засега още няма обидени.“

Обобщенията звучат като опит за стереотип — а това е недопустимо. Аз съм в другия край на скалата. Обожавам обобщенията. Колкото по-широки, толкова по-добре. За широки обобщения бих убивал.

Твоята идеология (ако някой те пита) е „моделът на Запада“. Тук тя би ти била безполезна.

А сега, по обяд, пътниците и екипажът на „Георгий Жуков“ слизат в Дудинка толкова триумфално, колкото позволява броят им. Високоговорителят гръмва, махмурлукът и аз се понасяме бавно по мостика под пуфтенето и бумтежа на военния марш. Да, пристанищата изглеждат така: побеснял духов оркестър с чучурите и фуниите, свирките и сирените, а нататък дрънчат чайниците на цистерните.

Но това е различно. Марсиански пейзаж от ръжда в най-различни концентрации и нюанси. Тук-там плоскостите, олющени от неравности и раковини, са помътнели до простия прасковен оттенък. Другаде са с цвета на артериална кръв, прясно проляна и прясно засъхнала. Ръждата кипи и пръхне, килът на изправения ферибот ти се блещи откъм водата с персонална омраза, сякаш ти си виновен за престъпното окисление.

Докато пъпля и залитам над бастуна си, аз си мисля за онези общо взето абсурдни думи с гръцки произход, означаващи общо взето абсурдни състояния: антофобия (страх от цветята), погонофобия (страх от бради), дейпнофобия (страх от приеми), трискайдекафобия (от числото тринайсет). Да, това са деликатни души. Ала има и страх от ръждата (иофобия); и аз мисля, че страдам от него. Страдам от иофобия. И сега болестта не ми се струва ни най-малко абсурдна — нито ирационална. Ръждата бележи провала на човешката дейност. На човешкия почин, начинание, експеримент: провален и дори не почистен.

Самодоволна до ступор: такава трябва да бъдеш, когато животът ти свършва. Не така — не така като мен. Не смъртта ми изглежда толкова ужасяваща. Ужасявам се от живота, моя собствен живот и последната му равносметка.

В джоба ми има писмо, което още не съм прочел.

Крупните несправедливости — един ден все успяваш да приспиш мисълта си за тях. И тогава мъничките се надигат и хапят със злобните си зъбки.

За момента ме дразни общата благопристойност, налагана от държавата през трийсетте. Аз тогава още бях в пубертета, бих могъл да започна далеч по-сполучливо. Размечтано се виждам на шейната до Шура, под хвърчилото с Христя и за гъби с Галина — първа целувка, първа любов. Но държавата бе против. „Свободната любов“ беше официално класифицирана като буржоазно извращение. Не харесваха преди всичко „свободата“ във фразата. Ама и „любовта“ не им бе по вкуса.

Едва тази година излезе наяве някаква история за сексуалните нрави в двора на Йосиф Висарионович. Явно революционният плам е имал еротични отсенки. С две думи, кръгът около Кремъл бил гнездо на поквара и феодална разпуснатост.

Също както с храната и с жизненото пространство. За тях можеше. За нас — не. И защо? Сексът не е краен ресурс; свободната любов не струва нищо. И все пак държавата — май Никита Хрушчов го бе казал — искаше да внушава, че Русия е чужда на телесното знание. Както ти би попитала: „А това пък защо?“

На кея една малка флота от микробуси чака пасажерите, които бързат към Предпосилов. Не, не сме никак много, унизително малко сме. Тур „Гулаг“ е на загуба, каза ми касиерът, като сви рамене и се прозя беззвучно. Също както в самолета от столицата до града, откъдето потеглихме. Ясно чух как една стюардеса ме описа (докато ми забъркваше питието с една своя колежка) като „онзи гулагски досадник от 2В“. Колко мило да знаеш, че подобно нехайство спрямо руското робство — вярно, премахнато още през осемдесет и седма — е достигнало чак до туристическата каста. Не се скарах на стюардесата. В днешно време започнеш ли препирня в самолета, можеш да отнесеш петнайсет куршума в главата. Но любезният касиер (тъй разчувстван, така помъдрял) вече знае, че има човек, който още проклина и плаче, още мрази и още гори.

Сбогуваме се и оставам сам на кея. Искам да стигна до полярния град както някога, тъй че съм с влака. След десет-петнайсет минути с немалко ругатни (ала без пазарлъци) убеждавам един трезвен докер да ме метне с камиона до гарата. Какво ми става, защо са ми тези псувни и бакшиши? Може би искам да дам някому пример. Вярно, често греша, но поне си заплащам греховете навреме, като давам извинения в брой.

Усещам, че несигурната полярна светлина кара физиологичния ми часовник да избързва и да изостава; всеки ден имам чувството, че съм станал в малките часове на деня или съм се успал най-позорно. Цветовете на колите също ми се струват особени, както изглеждат всички коли на зазоряване под уличните лампи. Махмурлукът ми не е минал. Всички сгради — невисоките блокове — сякаш са се качили на кокили; на пилоните, вбити през топящите се ледове чак в скалата отдолу. Свят на четири крака.

Теорията на Лев за географското предопределение на Русия не е само негова; вече я проповядват сериозни историци. Северноевразийското плато със своите екстремни температури, постни почви и отдалеченост от южните търговски пътища, липсата на друг океан освен Северния ледовит, с принудителната си, самозащитна експанзия, със сухопътната си империя от двайсет нации, граници от порядъка на континенти: всичко това изисква тежък авторитарен център и огромна, бдителна бюрокрация — иначе Русия ще се разлети на парчета.

Нашата галактика също щеше да се разлети, да не бяха черните дупки в центъра й (всяка с размерите на Слънчевата система) и вездесъщото присъствие на тъмна материя и тъмна енергия, които следят за притеглянето към центъра.

Това обяснение допадаше на брат ми, тъй като — както казваше той — беше „точно по мярка“, от мащаба на земната маса. Сега можем да поклатим глави и да кажем, че виновна е физиката. Виновна е географията.

С бледосинята си мазилка и кремавия кант гарата ми напомня летен павилион, ала барчето към чакалнята е ужасно претъпкано (с местни хора, не с пътници) и това ме успокоява. Досега безлюдната Дудинка ми внушаваше чувството, че пропадам или всеки момент ще започна да левитирам. А спомените от първото ми пътуване тук през 1946 година са кошмар от човешка гмеж, невъзможна навалица, блъсканица и суетня.

Забелязвам, че литър стоградусова севернокорейска водка струва по-малко от литър водниста руска бира. Виждам още, че много от клиентите показват завидна пристрастност към „Олоросото“, вид подсилено вино („медовина“). Олоросото е за пияници и не идва от Херес. Такова разграничение прави и Достоевски, когато добавя към една и бездруго отрупана с пиене маса „бутилка с най-силното шери от руската изба“.

Махмурлукът ми все така се влошава. Или може би трябва да кажа „все така процъфтява“? Той наистина се развива прекрасно. Искам много от него, имам нужда от него, но не съм бил пиян от петнайсет години. Помниш ли? Бях в леглото, в неделя следобед, и тихичко си умирах. От време на време прошепвах на руски „вода“. Знак за истински животинска потребност. Ти влезе с вдървени нозе, свела глава и напрегнато концентрирана: нямаше намерение да разливаш прозрачната течност в халбата, която държеше в две ръце. „Ето — рече ти и протегна слабата си ръчица. — Водка.“ Смилах злостната интелигентност в очите ти. По това време бях женен за майка ти. Ти бе деветгодишна.

Върху кацналия нависоко екран изплува познатата и ужасяваща гледка на Е-образната червена тухлена сграда. Приближавам се тъкмо навреме, за да чуя една нова неистина: „не се планира“ да се щурмува училището. После, внезапно и без обяснение, екранът зажужава и Беслан бива сменен от латиноамерикански сериал по средата на сцената — както винаги, застаряваща чародейка рони сълзи и се кара на някакъв надут жиголо; всеки от тях е покрит с поне два пръста грим. Смяната не се забелязва или поне не се коментира. Инстинктивно бих вдигнал поредния скъпоструващ скандал — само че на кого и с каква цел по-точно? Във всеки случай не мога да го понеса, тъй че плащам, оставям бакшиш, извеждам яда си навън на перона и се втренчвам в релсите на теснолинейката, които водят към полярния град.

Не, млада госпожице. Не съм си изключил телефона. Току-що приключих дълъг разговор с Първо основно училище в Северна Осетия. Както знаеш, преди да замина, бях поносимо важна клечка и имах връзки с военните. Вероятно си спомняш и леките неприятности, които ми донесе това чак до деветдесет и първа, когато освидетелстваха смъртта на съветския експеримент. На този конкретен експеримент. Разбира се, моите връстници отдавна ги няма; често си имам работа със синовете на хората, които познавах. Чувам разни невъобразими неща.

Междувременно децата са останали по бельо и седят с учителите и родителите си върху пода на обсадения физкултурен салон. В баскетболните кошове са провесени бомби, опасани с метални болтове. Почнат ли да скандират, молейки за вода, децата биват усмирявани с изстрелян в тавана куршум. За подобряване на вентилацията някои от прозорците на салона услужливо са счупени, но убийците очевидно си остават решени да обезводнят заложниците си (ако става въпрос за заложници), тъй като са откъртили крановете в кухните и тоалетните. Децата са изтощени, а някои са принудени да пият пот и урина, прецедени през няколко ката дрехи. Колко време ще оцелее едно дете без вода в жегата? Три дни? Разбира се, че има планове да се щурмува училището.

Чак впоследствие ще разберем, че убийците са били на морфин и хероин, а някои от дозите ще бъдат описани като „над смъртоносните“. Щом въздействието на аналгетика отслабне, притъпеното се изостря; все си мисля за онзи, рижия главорез — как ли го сърби и смъди ръждивата му брада. Погонофобия… Северна Осетия почна да ми припомня друго училищно клане, също толкова арогантно и подклаждано с дрога — Колумбайн, Колорадо. Да, да, знам. Това в Колумбайн нямаше политически цели, беше само за развлечение и приключи за няколко минути. Съвсем кратка визита до онази паралелна вселена, в която да избиваш деца е особено остроумно.

А сега обясняват как убийците, дето „нямали никакви искания“, били всъщност джихадци от Саудитска Арабия и Йемен. Може да са джихадци, но почти със сигурност са от Чечня и искат независимост. И не могат да я получат поради следната причина: след вековната руска инвазия, потисничество, масово депортиране и (наскоро) блицкриг, Чечня вече е органично побъркана. Тъй че Путин не може да мръдне ни напред, ни назад, също като Сталин с евреите през четирийсет и осма: „Нито да ги преглътнеш, нито да ги изплюеш.“ Можеш само да дъвчеш.

В началото на обсадата на московския театър „Дубровка“ през 2002-ра главорезите бяха пуснали всички деца. В Северна Осетия се усещаше, че ако има освободени, то това ще са възрастните. А пък помним как свърши „Дубровка“. Въпреки най-добрите си намерения тайната полиция направи нещо, което другаде би предизвикало повече порицание — в Кюрдистан, да речем. Обгазиха собствените си граждани. Помня колко отвратена беше ти, пък и всички на Запад; тук обаче това се прие за страхотен успех. Та дори и аз в Чикаго — разрусначен, англоговорящ и четящ „Ню Йорк Таймс“ на закуска — аз самият мърморя одобрително. Ммм, не е зле.

Разбира се, че планират да щурмуват училището. Думата „планове“ може да прозвучи екстравагантно, но така или иначе училището ще бъде щурмувано. Много ясно, нали тези от „Спецназ“, елитните спецчасти, си купуват куршуми от местните, които обикалят наоколо със своите мускети и кремъклийки.

Твоите връстници, другари, довереници на Запад: единственият руски писател, който все още им говори, е Достоевски: това старо плямпало, пандизчия и гений. Много си го харесвате, тъй като неговите герои се провалят нарочно. Затова в крайна сметка Конрад не можеше да понася стария Дъсти и неговите пресвети идиоти, безпарични контета, изгладнели студенти и параноични бюрократи. Сякаш животът не е достатъчно труден, та са се посветили на изобретяването на болката.

А животът не е достатъчно труден, не за теб… Мисля си за първата ти вълна момчетии — преди осем или девет години. Носеха се като прясно насрани, с виснали изпод дупето широки джинси. Мода като от пандиза — без колан, за да няма с какво да се обесиш. Като гледах онези момчета с бръснатите глави, грапави носове и белезите по ушите, сякаш пак се завръщах в Норлаг. Изнамирахте болката? Или само разигравахте болките на миналото? Миналото има тежест. Миналото е тежко.

И за миг не твърдя, че твоята анорексия е по някакъв начин желана. Тя бе толкова яростна, че ме стресна до смърт; с майка ти се разплакахме, като видяхме на лентата от охранителната камера тъмния ти силует като някакъв възлест бастун да прави посред нощ лицеви опори до болничното ти легло. Ще добавя само, че когато отиде в другия санаториум — тъй нареченото „Имение“ — и видях през оградата на паркинга още сто като теб, неизбежно си спомних една друга емблематична картина от двайсети век.

Прости ми. Пък и не се отнася само до младите. Има едно западно явление, известно като мъжката криза на средната възраст. Много често е белязано от развод. Каквото историята би могла да ти причини, сам си го причиняваш: разделяш се с жена си и детето си. Не ми казвай, че такива мъже не опитват от древния вкус на смъртта и провала.

Веднъж постигнал развода си, застаряващият американец може да стане по-изнежен и по-придирчив. Един вид да планира бъдещата си криза. Да изтрие ненужното: мощен мотоциклет и невръстна любовница, джогинг, вегетарианство, кокаин, стар любовник, свръхсурова диета, моторница, ново бебе, религия, трансплантация на коса.

Тук не се шикалкави с кризата на живота. Тя се спуска отгоре и е винаги същата. Задължително смърт.

Влакът тръска и блъска по опростения релеф на тундрата: белият лист на Русия, който чака да бъде изписан от героите и сентенциите на историята. Няма хълмове и долини, само буци и хлътнатини. Топографските вариации тук са продукт на човешката дейност: колосални кариери и изкопи, пирамиди от шлака. Видиш ли планина, плато или скала, струва ти се планета. В Предпосилов наричат планина един изкормен хълм, връх Швайнстейгер, кръстен на геолога (руски немец, ако не греша, от поречието на Волга), който открил там никел в края на деветнайсети век. Сред поля от дървета без клони стърчат стълбове, неопасани с кабел.

Влакчето ни е местен и прилежен разносвач на души; взема ги от градчета с функцията на спални и ги носи към комбината. Някои от лицата са съвсем похабени, други са още нови (бръснати като глави на карфици над анцузите), но всички носят маските на спокойните общежития, все едно не усещат нищо необичайно, никакви незабравими кошмари.

Тръгнал съм, както казват, да се връщам назад по следите си — в опит да си припомня ли? За целта би трябвало да сляза под ватерлинията на „Георгий Жуков“ и да накарам пътниците и екипажа да се наплескат с лайна и повръщано и да полежат върху мен един месец. А пък влакът с решетки на прозорците и вагони, разделени на телени клетки и претъпкани с живи и мъртви правостоящи, трябва да се отбие към страничния коловоз и да бъде зарязан там до средата на ноември. Пък и няма достатъчно хора — просто няма достатъчно хора.

Близо час преди крайната спирка влакът спира до един скромен градец на име Принуда. На перона си пише: „Принуда“. Как да си обясним този пристъп на откровеност? И къде са градовете-побратими Клевета и Амнезия? На потегляне от Принуда вагонът ни внезапно е посетен от облак комари и в негласно единство — без думи, усмивки или погледи, без съзнание за обща цел — пътниците се заемат да ги избият до крак.

И когато са мъртви (смачкани между дланите и размазани по стъклата), на плиткия хоризонт вече се вижда тежката мараня: като руно, пожълтяло по края, за да стопли невъзможния град.