Карл Сейгън
Контакт (7)

Глава 7
Етанолът в W–3

Не би трябвало изобщо да се вярва на твърдението, че… демоните действат като пратеници и преводачи между боговете и хората, че отнасят нашите молитви до боговете и ни връщат обратно тяхната помощ. Напротив, трябва да вярваме, че това са духове, по-скоро алчни да причиняват зло, че са напълно чужди на праведността, надути от гордост, бледи от завист, лукави в подлостта…

АВГУСТИН^[1]

„Божият град“, VIII, 22

Че ще се появяват нови ереси, е казано в пророчеството на Христос; но че старите ще бъдат изоставени — такова пророчество няма.

ТОМАС БРАУН^[2]

„Религията на медика“, I, 8 (1642)

Смяташе да вземе Виджи от летището в Албъкърк и да го докара в комплекса „Аргус“ със своя „Тъндърбърд“. Останалата част от съветската делегация щеше да пътува с колите на обсерваторията. Щеше да си достави удоволствие да покара бързо към летището на хладния утринен въздух, сигурно отново през почетния шпалир от изправени на задните си лапи скокливци. А освен това очакваше с нетърпение дългия си и същностен личен разговор с Виджи на връщане. Но новите хора от охраната на Администрацията за обща сигурност категорично й забраниха. Вниманието на медиите и трезво обмисленото изявление на президента, направено в края на пресконференцията преди две седмици, бе довело в този изолиран пустинен район огромни тълпи. Казаха на Ели, че имало потенциална опасност от прояви на насилие. В бъдеще беше длъжна да пътува само в правителствени коли и при това придружена дискретно от въоръжена охрана. Малкият им конвой си пробиваше път към Албъкърк с толкова предпазлива скорост, че тя усети как десният й крак натиска самоволно въображаемия педал на газта върху гумената постелка пред нея.

Щеше да бъде много хубаво да прекарат известно време с Виджи. За последен път го бе видяла в Москва, в един от онези периоди, когато за пореден път му бяха забранили да пътува на Запад. Разрешителният му режим за командировки в чужбина ту се затягаше, ту се разхлабваше през десетилетията, в резултат както на политическите промени, така и на непредсказуемото поведение на самия Виджи. Отказваха му след всяка поредна умерена политическа провокация от негова страна, нещо, за което изглежда не можеше да се въздържа. После отново му разрешаваха, когато не успееха да намерят подходящ човек с неговите качества да оглави една или друга научна делегация. Получаваше телеграми от целия свят за лекции, семинари, колоквиуми, конференции, съвместни изследователски екипи и международни комисии. Като нобелов лауреат по физика и редовен член на Съветската академия на науките, той можеше да си позволи да бъде малко по-независим от повечето си колеги. Често изглеждаше разкъсан от противоречие между собствените си граници на търпението и задръжките на праволинейността пред властите.

Пълното му име беше Василий Григориевич Луначарски, известен в световната общност на физиците като Виджи, заради първите букви на собственото и бащиното му име. Неговите колебливи и двусмислени отношения със съветския режим объркваха нея и останалите колеги на Запад. Беше далечен роднина на Анатолий Василиевич Луначарски, стар болшевишки колега на Горки, Ленин и Троцки; възрастният Луначарски по-късно служил като народен комисар по образованието и като съветски посланик в Испания до смъртта си през 1933 година. Майката на Виджи беше еврейка. Говореше се, че е работил за създаването на съветските ядрени оръжия, въпреки че беше прекалено млад, за да е изиграл съществена роля в осъществяването на първия руски термоядрен взрив.

Институтът му беше добре екипиран и оборудван, а научната му продуктивност бе забележителна, което обясняваше сравнително редките прояви на раздразнителност от страна на Комитета за държавна сигурност. Въпреки приливите и отливите на разрешенията да пътува в чужбина, той беше постоянен участник в по-важните международни конференции, като симпозиумите „Рочестър“ по проблемите на високо енергийната физика, съвещанията „Тексас“ по релативистична астрофизика, както и неофициалните, но понякога с голямо влияние научни срещи „Пъгуош“ за пътищата, по които да се намали ядреното напрежение.

В шестдесетте години, както й беше разказвал, Виджи посетил Калифорнийския университет в Бъркли и много му харесало носенето на евтини значки, с отпечатани на тях лозунги с неуважително, цинично и политически дръзко съдържание. Човек можеше, спомняше си тя с носталгия, от един поглед да разбере нечии най-актуални социални тежнения. Подобни значки бяха популярни и се харчеха много и в Съветския съюз, но обикновено бяха в чест на футболния отбор „Динамо“, на успешния полет на космическата серия „Луна“ или на първите космически апарати, кацнали на Луната. Значките в Бъркли бяха други. Виджи си бе купил десетки от тях, но най-много обичаше да носи една. Беше с размерите на човешка длан и гласеше: „Моли се за секс!“. Понякога се окичваше с нея дори на научни конференции. Когато го питаха защо толкова я харесва, отговаряше: „Във вашата страна тя е оскърбителна по един начин. В моята страна е оскърбителна по два, независими един от друг начина“. Ако го притиснеха повече, единственото, което добавяше, бе, че знаменитият му болшевишки роднина е написал книга за мястото на религията в социалистическото общество. Оттогава английският му се беше подобрил значително — много повече от нейния руски, — но склонността му да носи значки с обидно съдържание, за съжаление, бе намаляла.

Веднъж, по време на оживена дискусия за относителните предимства на двете политически системи, Ели се беше изфукала, че тя е била свободна да участва в протестно шествие пред Белия дом против американската намеса във Виетнамската война. Виджи й отговори, че по същото време той също е бил свободен да протестира пред Кремъл против американската намеса във Виетнамската война.

Не проявяваше склонност, да речем, да снима боклукчийските баржи, претъпкани с миризливи битови отпадъци, или грачещите около Статуята на свободата гларуси, като един друг съветски учен, когато за забавление го беше придружила на ферибота до Стейтън Айлънд по време на една от почивките на научна среща в Ню Йорк. Нито беше снимал алчно, както други негови руски колеги, порутените бараки и ръждясалите метални къщурки на пуерториканската беднотия по време на една автобусна екскурзия от луксозния им крайбрежен хотел до обсерваторията в Аресибо. На кого ли предаваха тези снимки? Ели се чудеше. Предположи, че има някаква огромна библиотека в КГБ, посветена на нещастията, несправедливостите и противоречията в капиталистическото общество. Дали това ги топлеше, когато са отчаяни от поредния провал на съветското общество, да поразгледат избелелите фотографии на своите несъвършени американски братовчеди?

Имаше мнозина други великолепни учени в Съветския съюз, които, поради неизвестни прегрешения към властта, не получаваха разрешение да излизат дори до Западна Европа в продължение на десетилетия. Константинов, например, не беше ходил на Запад до средата на шестдесетте години. Когато, по време на една международна среща във Варшава — на маса, отрупана с десетки пресушени бутилки азърбейджански вина, след като бяха приключили работата си — попитаха Константинов защо, той отвърна: „Защото кучите му синове знаят, че ако ме пуснат, няма да се върна“. Въпреки това го бяха пускали неколкократно, по време на размразяването на научните връзки между двете страни в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години, и той винаги се бе връщал. Но сега повече не го пускаха и той беше принуден да изпраща на западните си колеги новогодишни картички, на които бе изобразил себе си, кръстосал безнадеждно крака, с наведена глава, седнал върху сфера, под която беше изписано уравнението на Шварцшилд за радиуса на една черна дупка. Попаднал е в дълбок потенциален кладенец, обясняваше той на гостите в Москва, с метафорите на физиката. Никога повече няма да го пуснат навън.

Отговаряйки на въпроси, Виджи казваше, че официалната съветска позиция е, че Унгарската революция през 1956 година е организирана от тайни фашисти и че Пражката пролет от 1968 година е предизвикана от непредставителна антисоциалистическа група в държавното ръководство. Но, добавяше той, ако това, което са му казали, е погрешно, ако това действително са народни въстания, тогава неговата страна не е имала правото да ги потиска. За Афганистан дори не си правеше труд да цитира официалната позиция. Веднъж в своя кабинет в Института той беше настоял да покаже на Ели личния си късовълнов радиоприемник, на който имаше честоти с акуратно изписани на кирилица етикети Лондон, Париж и Вашингтон. Каза й, че е свободен да слуша пропагандата на всички нации.

Беше време, когато мнозина от неговите колеги се бяха поддали на националистическа риторика на тема „жълтата заплаха“.

— Представете си цялата граница между Китай и Съветския съюз, заета от китайски войници, рамо до рамо, нашественическа армия — умоляваше ги един от тях, апелирайки към въображението на Ели. Седяха около самовара в директорския кабинет на Института. — Колко време ще отнеме, при сегашната китайска раждаемост, преди всички да преминат границата? — След което произнесе отговора, с невероятна смесица от мрачно пророчество и математическо задоволство: — Никога.

Уилям Рандолф Хърст^[3] би напуснал възмутен. Но не и Луначарски.

— Разполагането на толкова много китайски войници на границата автоматически би намалило тяхната раждаемост — възрази той. — Следователно сметките ви са погрешни.

* * *

Произнесе го все едно, че предметът на неговото неодобрение беше неправилното приложение на математически модели, но повечето разбраха за какво става дума. В най-тежката криза на китайско-съветските отношения той никога, доколкото знаеше Ели, не си бе позволил да го погълнат ендемичната параноя и расизмът.

Ели обичаше самоварите и разбираше руската привързаност към тях. Техният „Луноход“, успешно кацналият и действащ автоматичен всъдеход на лунната повърхност, приличаше на вана върху тел и колела, и в дизайна му сякаш се долавяше нещо от неговия прадядо — самовара. Веднъж Виджи я бе завел да види модела на „Луноход“ в един просторен панаирен парк извън Москва. Беше чудесна юнска утрин. До сградата, в която бяха изложени народни изкуства на Таджикската автономна република, имаше огромно хале, изпълнено до мертеците с модели в естествен размер на съветските граждански космически апарати. „Спутник 1“, първият орбитален космически кораб, „Спутник 2“, първият кораб с живо същество на борда, кучето Лайка, загинало в космоса, „Луна 2“, първият апарат, достигнал до друго небесно тяло, „Луна 3“, фотографирал за пръв път обратната страна на Луната, „Венера 7“, първият апарат, кацнал невредим на друга планета и разбира се, „Восток 1“, първият кораб с човек на борда, извел в космоса героя на Съветския съюз Юрий А. Гагарин на единична орбита около Земята. Отвън децата използваха ребрата на стабилизаторите на „Восток“ за пързалка. Русите им къдрици и червените им пионерски връзки се развяваха, те падаха на земята и се смееха весело. „Земля“, както се казваше на руски. Големият съветски остров в Арктическо море бе наречен „Новая земля“ — нова земя. Тъкмо по онова време, през 1961 година, руснаците бяха взривили петдесет и осем мегатонна термоядрена бомба, най-голямата ядрена експлозия досега, извършена от човешкия вид. Но в онзи пролетен ден, с продавачите на сладолед по алеите, с който московчани много се гордеят, със семействата, излезли на излет, и с онзи беззъб старец, който се усмихваше на Ели и Луначарски, сякаш бяха любовници, старата земя изглеждаше достатъчно хубава.

При нейните редки посещения в Москва или Ленинград Виджи почти винаги уреждаше вечерите. Група от шест-осем колеги посещаваха Болшой театър или Кировския балет. Луначарски, неизвестно как, им намираше билети. Тя благодареше на домакините си за вечерта, а те на свой ред й благодаряха, обяснявайки й, че без компанията на чужди гости никога не биха могли да се доберат до такива представления. Виджи само се усмихваше. Той никога не водеше жена си и Ели така и не се бе запознала с нея. Казваше, че е лекарка, отдала се изцяло на грижите за своите пациенти. Веднъж Ели го запита за какво съжалява най-много. Родителите му се бяха опитали да емигрират в Америка, но неуспешно.

— Съжалявам само за едно — й отговори той с гробовен глас. — Че дъщеря ми се омъжи за българин.

Веднъж вечеряха в един кавказки ресторант в Москва. За вечерта бяха наели професионален майстор на тостовете, „тамада“, на име Халадзе. Човекът се оказа наистина майстор в тази форма на изкуството, но руският на Ели беше доста лош и тя се принуждаваше да ги моли да й превеждат повечето тостове. Той се обърна към нея, загатвайки й какво ги чака в останалата част от вечерта, и каза: „За нас тези, които пият без тост, са алкохолици“. Един от сравнително по-кратките му тостове завърши с фразата: „За мир на всички планети“. Виджи й обясни, че на руски думата „мир“ означава три неща — мир, свят и самоуправляваща се селска община в стари времена. Заговориха дали светът е бил по-мирен, когато най-големите политически общности са били не по-големи от едно село. „Всяко село е една планета“ — бе казал Луначарски. „И всяка планета е едно село“ — му бе отвърнала тя.

Такива събирания понякога протичаха бурно. Изпиваха се огромни количества коняк и водка, но никой не изглеждаше сериозно пиян. Излизаха шумно от ресторанта някъде към един, два часа и се опитваха, често без успех, да хванат някое такси. Няколко пъти той я бе придружил на разстояние от пет-шест километра от ресторанта до хотела й. Беше грижлив, държеше се малко бащински, бе толерантен в политическите си възгледи и яростно отстояваше научните си позиции. Въпреки че сексуалните му подвизи бяха станали легендарни сред колегите му, никога не си позволи спрямо нея нещо повече от една целувка за лека нощ. Това винаги я беше стряскало малко, макар привързаността му към нея да бе чистосърдечна.

В съветската научна общност имаше много жени, пропорционално повече, отколкото в Съединените щати. Но те обикновено заемаха низшите до средни позиции и съветските учени-мъже, също като американските им колеги, се объркваха в присъствието на симпатична дама с безспорна научна компетентност, която яростно отстоява мнението си. Някои я прекъсваха или се правеха, че не я чуват. В такива случаи Луначарски винаги се надвесваше над масата и запитваше, с малко по-висок глас от обичайното:

— Какво казахте, доктор Ароуей? Не чух добре.

Останалите млъкваха и тя продължаваше за детекторите на концентриран галиев арсенид или за съдържанието на етанол в галактическия облак W–3. Количеството свръхчист алкохол в този единствен междузвезден облак беше такова, че стигаше да задоволи алкохолните потребности на земното население, ако всички пълнолетни са заклети алкохолици, докато трае Слънчевата система. „Тамадата“ оцени високо нейната бележка. В следващите тостове те разсъждаваха дали и други форми на живот могат да се натровят с етанол, дали масовият запой е всеобщ галактически проблем и дали на други светове може да се намери толкова опитен майстор на тостове, като нашия Трофим Сергеевич Халадзе.

* * *

Пристигнаха на летището в Албъкърк и установиха, че по чудо гражданският самолет от Ню Йорк със съветската делегация на борда бе кацнал преди половин час. Ели намери Виджи в магазина за сувенири на летището да се пазари за някаква дреболия. Той сигурно я беше мернал с ъгълчето на окото си.

— Секунда, Ароуей. Деветнайсет и деветдесет и пет? — продължи той, обръщайки се към отегчената продавачка. — Точно такова тесте видях вчера в Ню Йорк за седемнайсет и петдесет.

Тя се приближи и видя, че Виджи подрежда на рафта тесте с холографски карти за игра, показващи голи жени и мъже в пози, които днес се смятаха просто за неприлични, но биха скандализирали предишните поколения. Продавачката се мъчеше да прибере картите, но Луначарски енергично прикри с ръце тезгяха. Виджи печелеше.

— Съжалявам, сър. Не аз определям цените. Само работя тук — изплака момичето.

— Виждаш ли недостатъците на плановата икономика? — обърна се Виджи към Ели, докато подаваше двайсетдоларова банкнота на продавачката. — При един наистина свободен пазар сигурно щях да се спазаря на петнайсет. Даже на дванайсет и петдесет. Не ме гледай така, Ели. Не са за мен. С жокерите тук има петдесет и четири карти. Всяка от тях е великолепен подарък за някой от работещите в моя институт.

Тя се усмихна и стисна ръката му.

— Радвам се, че отново си тук, Виджи.

— Рядко удоволствие, скъпа.

* * *

На път към Сокоро, по взаимно мълчаливо съгласие, си говореха за дреболии. Валириън и шофьорът, един от новите хора от охраната, бяха отпред. Питър, който не беше разговорлив дори при обичайни обстоятелства, се задоволи да се облегне назад и да слуша разговора помежду им, който засягаше съвсем по допирателната това, което бяха дошли да обсъждат руснаците: третото ниво на палимпсеста, подробното, сложно и все още неразчетено Послание, което събираха с общи усилия. Американското правителство, повече или по-малко неохотно, бе стигнало до извода, че съветското участие е от съществено значение. Преди години руснаците твърде предвидливо бяха разположили голямо количество малки телескопи по цялото протежение на Евразийския масив, обхващащ 9 000 км от земната повърхност, а наскоро бяха привършили строителството на мощна радиообсерватория край Самарканд. Освен това съветските океански кораби за проследяване на сателитни сигнали патрулираха в Атлантическия и Тихия океан.

Част от съветските данни бяха излишни, защото обсерватории в Япония, Китай, Индия и Ирак получаваха същите сигнали. Всъщност всеки по-сериозен радиотелескоп по света слушаше Вега, когато беше в полезрението му. Астрономи във Великобритания, Франция, Холандия, Швеция, Германия и Чехословакия, в Канада, Венецуела и Австралия записваха малки късчета от Посланието, следейки Вега от изгрев до залез. В някои обсерватории засичащото оборудване не беше достатъчно чувствително дори за да се различат отделните импулси. Но въпреки това и те слушаха неясния шум. Всяка от тези държави държеше късче от големия пъзел, защото, както Ели бе обърнала внимание на Киц, Земята се върти. Всяка държава се опитваше да разчете някакъв смисъл в импулсите. Но беше трудно. Никой не можеше да каже със сигурност дори дали Посланието е написано в символи или в картини.

Приемаше се, че няма да могат да разчетат Посланието, докато то отново не се завърти към страница първа — ако изобщо това се случеше — и отново да започне с въведението, с буквара и ключа за разшифроване. Може би беше много дълго, си мислеше Ели, когато Виджи разсеяно сравни тайгата с трънестата пустиня; може би няма да го извъртят отново и след сто години. Може би Посланието (по цялата планета думата се пишеше с главна буква) представляваше тест за интелигентност, така че прекалено тъпите да го дешифрират светове да не могат да злоупотребят с него. Тя се стресна при мисълта какво унижение би изпитала заради човешкия вид, ако се провалят и не успеят да го разберат. Веднага, щом американците и руснаците се споразумяха за сътрудничество и подписаха официален меморандум, всички останали нации, разполагащи с радиотелескопи, се съгласиха да сътрудничат. Образува се нещо като Световен консорциум на Посланието и хората се изразяваха с тези термини. Имаха нужда да обединят данните и умовете си, ако искаха То да бъде разчетено.

Във вестниците пишеха почти само за него. Няколкото жалки известни факта — простите числа, излъчването на Олимпийските игри и съществуването на съобщение от комплексен характер — непрекъснато се повтаряха. Едва ли съществуваше човек на планетата, който по един или друг начин да не бе научил за Посланието от Вега.

Религиозни секти, официални и незаконни, както и нововъзникнали по повода, се ровеха в теологичните аспекти на Посланието. Някои смятаха, че е от Бог, други — че е от Дявола. Изненадващо, но трети дори не бяха сигурни. Появи се неприятно възраждане на интереса към Хитлер и нацисткия режим, и Виджи й обърна внимание, че е преброил цели осем свастики в рекламите на неделния брой на „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“. Ели му отвърна, че осем е сравнително нормално, но знаеше, че преувеличава; преди няколко седмици се срещаха само по две-три. Някаква група хора, които се наричаха „космоарийци“, предлагаха „убедителни доказателства“, че летящите чинии били изобретени в хитлеристка Германия. Нова „чистокръвна“ раса нацисти била отрасла на Вега и сега била готова да наложи ред на Земята.

Имаше такива, които смятаха, че слушането на сигнала е светотатство и настояваха обсерваториите да спрат; имаше други, които го приемаха като поличба за Второто пришествие и настояваха да се построят още по-големи телескопи, дори в Космоса. Някои предупреждаваха да не се използват руските данни, защото можели да се окажат фалшифицирани или подвеждащи, въпреки че по съвпадащите географски дължини те напълно съответстваха на тези от Ирак, Индия, Китай и Япония. Имаше и такива, които долавяха промяната в световния политически климат и твърдяха, че самото съществуване на Посланието, дори ако никога не бъде дешифрирано, упражнява благотворно влияние над скараните помежду си държави. След като излъчващата го цивилизация е очевидно по-напреднала от нашата, и тъй като явно — поне преди двадесет и шест години — тя не се е самоунищожила, от това следваше, твърдяха някои наблюдатели, че самоунищожението на технологичните цивилизации не е неизбежно. В свят, който трескаво експериментираше с нови видове ядрено оръжие и със средствата за тяхното транспортиране, Посланието се приемаше от огромна част от населението на Земята като повод за надежда. Мнозина го смятаха за най-добрата вест от дълго време насам. От десетилетия младите хора се опитваха да не се замислят много за утрешния ден. Сега можеше да се окаже, че все пак съществува по-добро бъдеще.

Привържениците на подобни оптимистични прогнози понякога, за тяхно собствено неудоволствие, се основаваха на същите аргументи, възприети преди около десетилетие от хилиастичното движение^[4]. Някои хилиасти твърдяха, че настъпването на Третото хилядолетие ще се ознаменува с връщането на Христос, на Буда или Кришна, или на Пророка, който ще установи над Земята милосърдна теокрация, строг в своята присъда над смъртните. Вероятно това щеше да предшества масовото телесно възкресение на Избраните. Но имаше и хилиасти, които смятаха, че неизбежна предпоставка на Пришествието ще бъде физическото унищожение на света, както е било предречено в многобройни, иначе напълно противоречащи си съчинения на древни пророци. Хилиастите на Страшния съд изпитваха нервност от това, че във въздуха се носеше полъха на световното единение и фактът, че с всяка година глобалното количество струпани стратегически въоръжения стабилно намаляваше, особено ги тревожеше. Най-подходящите налични средства да се изпълни основната догма на тяхната вяра от ден на ден намаляваха. Другите кандидати за предизвикване на катастрофални събития — свръхнаселеността, промишленото замърсяване, земетресенията, вулканичните изригвания, парниковият ефект, ледниковата епоха или сблъсъка на някоя комета със Земята — бяха твърде бавни, твърде неправдобоподобни или недостатъчно апокалиптични за тази цел.

Някои пророци на свършека на света проповядваха пред струпалите се поклонници, че освен при нещастни случаи, застраховката живот е белег на отстъпление от вярата; че, с изключение на старите хора, купуването на парцел в гробищата или предварителното уреждане на погребална церемония, освен при крайна необходимост, е вопиеща проява на неблагочестивост. Всички, които вярват, ще се издигнат в плът към небесата и ще се изправят пред трона Господен само след някоя и друга година.

Ели знаеше, че прочутият роднина на Луначарски е бил рядка личност, болшевишки революционер, хранещ научни интереси към световните религии. Но интересът на Виджи към разрастващия се теологичен кипеж по света беше повече от скромен.

— Основният религиозен въпрос в моята страна — й каза той — е дали веганците правилно са осъдили изменничеството на Леон Троцки.

* * *

Когато приближиха района на „Аргус“, крайпътната полоса се оказа претъпкана от паркирани автомобили, фургони, каравани, палатки и огромни човешки тълпи. Нощем доскоро спокойните равнини на Сейнт Огъстин се осветяваха от лагерни огньове. Хората около магистралата несъмнено не бяха от състоятелните. Тя забеляза две млади двойки. Мъжете бяха навлекли тениски и износени дънки, пристегнати с колани, вървяха с клатеща се походка, както ги бяха научили съучениците им от горния курс при постъпване в средното училище и говореха оживено. Единият буташе раздрънкана детска количка, в която седеше безгрижно двегодишно момченце. Жените вървяха след съпрузите си, едната държеше за ръка пешеходец, който тепърва усвояваше присъщия на човешкия род начин на ходене, а по издутия напред корем на другата личеше, че само след месец, два на тази затънтена планета ще се роди още един живот.

Срещаха се мистици от откъснали се от таоизма общности, които използваха псилоцибин за причастие, както и монахини от метоха край Албъкърк, които прилагаха етанол за същата цел. Виждаха се мъже със загрубели от степния вятър лица, прекарали целия си живот под открито небе и изнежени, бледи лица на студенти от университета на щата Аризона в Тусон. Мяркаха се копринени шалчета и лъскави вратовръзки от изплетени сребристи нишки, продавани от индианци от племето навахо на умопомрачителни цени, малка отплата за някогашните търговски взаимоотношения между белите и американските туземци. Мъже, прииждащи откъм военновъздушната база „Дейвис-Монтън“ енергично дъвчеха тютюн или дъвка. Елегантно натруфеният белокос мъж в костюм за 900 долара и подхождаща му по цвят филцова шапка марка „Стетсън“ най-вероятно беше собственик на ранчо. Тук бяха придошли хора, иначе живеещи в бараки и в небостъргачи, в кирпичени къщурки, приюти и номадски къмпинги. Някои бяха дошли, защото нямаха какво друго да правят, други — за да разказват един ден на внуците си, че са били тук. Някои се надяваха на провал, други бяха убедени, че са свидетели на чудо. Звуци на тиха набожност, на шумна веселба, на мистичен екстаз и на стаено очакване кънтяха сред тази разнородна тълпа в слънчевия следобед. Няколко чифта очи равнодушно изгледаха преминаващата колона автомобили с изписано на тях „СЛУЖЕБЕН ТРАНСПОРТ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО НА САЩ“.

Част от хората обядваха край фургоните си; други опитваха стоките на търговци, на чиито подвижни дюкяни дръзко бе изписано „СНЕКМОБИЛ“ и „КОСМИЧЕСКИ СУВЕНИРИ“. Виеха се дълги опашки пред малки, грубо сглобени кабинки, които Проектът предвидливо беше осигурил в околността. Децата, щъкащи около превозни средства, спални чували, одеяла и сгъваеми масички, изобщо не се надзираваха от възрастните. Подвикваха им, само когато се приближеха твърде опасно до пътното платно или до оградата пред шестдесет и първи телескоп, където група младежи с обръснати глави, кланяйки се доземи, в жълти роби, тържествено подпяваха свещената сричка „ОМ“. Мяркаха се постери с изображения на извънземни същества, вдъхновени от комикси и филми. Един от тях гласеше: „Извънземните са между нас“. Мъж със златни обици се бръснеше пред страничното огледало на нечий пикап, а чернокоса жена с мексиканско наметало вдигна чашката си с кафе за поздрав към отминаващата колона.

Когато завиха към новия портал, близо до сто и първи телескоп, Ели забеляза млад мъж, изправен на набързо сглобена платформа, който привличаше вниманието на внушителна тълпа. Носеше тениска с изрисувано на нея земно кълбо, поразено от небесна мълния. Няколко души от тълпата си бяха навлекли същия енигматичен знак. По настояване на Ели, след като влязоха през портала, спряха встрани от пътя, свалиха прозорците и заслушаха. Ораторът беше с гръб към тях и виждаха лицата на хората от тълпата. Те са дълбоко развълнувани, помисли си Ели.

Хванаха проповедта му по средата:

— … а други казват, че е сключен договор с Дявола, че учените са продали душите си. Във всеки от тези телескопи има скъпоценни камъни. — Той махна с ръка към сто и първи телескоп. — Дори самите учени го признават. Някои казват, че това е отплатата на Дявола.

— Религиозно хулиганство — промърмори мрачно Луначарски.

Очите му нетърпеливо погледнаха към алеята пред тях.

— Не, не. Да останем малко — помоли Ели.

Полуусмивка на удивление се изписа на лицето й.

— Има хора — вярващи, богобоязливи хора, — които са убедени, че това Послание идва от космически същества, от сили, от враждебни твари, чужди на нас, които искат да ни навредят, от врагове на Човека. — Последното почти го извика и направи кратка пауза, за да подсили ефекта. — Но всички вие сте отегчени от развалата, от упадъка на това общество, упадък, предизвикан от безразсъдната, необуздана, богохулна технология. Не знам кои от вас са прави. Не мога да ви кажа какво означава Посланието, нито кой го изпраща. Имам своите подозрения. Твърде скоро всички ще разберем. Но знам, че учените, политиците и бюрократите крият от нас. Все още не са ни казали всичко, което знаят. Те ни мамят, както винаги са ни мамили. Твърде дълго, Господи, поглъщахме лъжите, с които ни хранеха, покварата, която ни носят.

За изумление на Ели тълпата отвърна с одобрителен хоров ропот. Ораторът бе отпушил някакъв кладенец на възмущение, за който тя бе имала твърде смътна представа до този момент.

— Тези учени не вярват, че сме Божии деца. Мислят, че сме маймунски издънки. Сред тях има известни комунисти. Нима искате хора като тях да решават съдбата на света?

Тълпата отвърна с гръмко: „Не-е!“

— Нима искате шепа неверници да разговарят с Бог от наше име?

— Не-е! — прогърмя отново възбудената аудитория.

— Или с Дявола? Те се пазарят за нашето бъдеще с чудовища от чужд свят. Братя и сестри, тук е Злото.

Ели мислеше, че ораторът не е забелязал тяхното присъствие. Но той се обърна настрани и посочи през противоциклонната ограда към стаилата се колона.

— Те не говорят от наше име! Те не могат да ни представляват! Те нямат никакво право да преговарят от наше име!

Намиращите се близо до оградата започнаха да я блъскат и бутат ритмично. Валириън и шофьорът пребледняха. Колите завиха наляво и надуха газ към сградата на „Аргус“, отдалечена на няколко километра сред пустинята. Докато ускоряваха, през шума на скърцащите гуми и ропота на тълпата, Ели долови кънтящия глас на оратора:

— Злото, вселило се тук, ще бъде спряно. Заклевам ви се.