Карл Сейгън
Контакт (4)

Глава 4
Прости числа

Няма ли някакви протестанти на тая Луна, та все още ни един мисионер не е посетил нашата бедна езическа планета, за да цивилизова цивилизацията и да християнизира християнството?

ХЪРМАН МЕЛВИЛ^[1]

„Бял жакет“ (1850)

Само тишината е могъща; всичко друго е нищожно.

АЛФРЕД ДЬО ВИНИ^[2]

„Смъртта на вълка“ (1864)

Студеният черен вакуум се отнесе наляво. Сега импулсите се приближиха към обикновена звезда — жълто джудже — и започнаха да се изливат върху ятото планети на тази затънтена система. Изпърхаха покрай светове, съставени от водороден газ, проникнаха в ледени луни, пробиха органичните облаци на един студен свят, по чиято повърхност вече шаваха предшественици на живота и профучаха през планета, отстояща на милиард години от своя разцвет. Започнаха да обливат повърхността на един топъл свят, син и бял, въртящ се около оста си на звездния фон.

На този свят гъмжеше от живот, екстравагантен в своето количество и многообразие. По замръзналите ридове на най-високите му планини живееха подскачащи паяци. В горещи отверстия по процепите на океанските дъна шаваха червеи, хранещи се със сяра. Тук имаше същества, които можеха да живеят само от концентрирана сярна киселина и такива, които концентрираната сярна киселина унищожаваше: организми, които кислородът тровеше и организми, които можеха да оживеят само благодарение на кислорода, които всъщност дишаха това вещество.

Една особена форма на живот, с проблясъци на разум, наскоро се бе разпространила по цялата планета. Бяха изпратили свои предни постове по океанските дъна и на ниска околопланетна орбита. Бяха се нароили по всяко ъгълче и процеп на своя малък свят. Граничната линия, бележеща прехода между нощта и деня, се преместваше плавно на запад и следвайки нейното движение, милиони от тези същества изпълняваха ритуалите на утринното очищение. Навличаха дебели палта или привързваха препаски около бедрата си; изпиваха по чашка кафе, чай или сок от глухарче; подкарваха велосипеди, автомобили или волове; набързо обмисляха училищните си уроци, пролетната сеитба и съдбата на своя свят.

Първите импулси от непрестанния низ на радиовълните нахлуха през атмосферата и облаците, докоснаха повърхността и частично се отразиха обратно в пространството. Докато Земята се въртеше под тях, връхлитаха нови импулси, които поглъщаха не само тази планета, а цялата звездна система. Много малка част от тяхната енергия се задържаше на който и да е от тукашните светове. Повечето продължаваше без никакво усилие нататък — докато жълтата звезда и прилежащите й светове се гмуркаха в друга посока, в мастиления мрак.

 

 

Облечен в полиестерно яке с надпис „Marauders“ над стилизирана плъстена волейболна топка, дежурният нощна смяна се приближи до контролната станция. Оживена групичка радиоастрономи тъкмо напускаше за вечеря.

— Откога ги търсите тия зелени човечета? Вече май минаха пет години, а, Уили?

Закачките им бяха добронамерени, но той долови известна нервност в подмятанията им.

— Дайте възможност и на нас, Уили — обади се друг. — Програмата квазарно лъчене иска тежка артилерия. С тия два процента телескопно време ще я точим цяла вечност.

— Така е, Джак, така е.

— Уили, та ние наблюдаваме възникването на вселената. Залогът е много голям и в нашата програма. При това ние все пак знаем, че тук има вселена, докато вие не знаете дали има и едно зелено човече.

— Разбери се с доктор Ароуей. Сигурен съм, че страшно ще се зарадва да ти чуе мнението — отвърна му кисело Уили.

Дежурният влезе в контролната зала. Бързо огледа десетките телевизионни екрани, които показваха хода на радиопретърсването. Току-що бяха приключили с проучването на съзвездие Херкулес. Бяха се взирали в сърцевината на едно голямо струпване на галактики далеч отвъд Млечния път, Херкулесовия куп — на сто милиона светлинни години разстояние. Бяха се настроили на М–13, куп от около 300 000 звезди, свързани гравитационно помежду си. Бяха изследвали Рас Алгети, двойна система, както и Дзета и Ламбда Херкулес — някои звезди бяха различни от Слънцето, други подобни. Повечето звезди, които човек може да види с просто око, са на по-малко от сто светлинни години разстояние. Бяха проучили стотици малки сектори от небето в границите на съзвездието Херкулес, на милиард различни честоти. И не бяха чули нищо. В изминалите години бяха претърсили съзвездията непосредствено западно от Херкулес — Змия, Северна корона, Воловар, Ловджийски кучета… И също така не бяха чули нищо.

Няколко телескопа, забеляза дежурният, бяха ангажирани със събирането на липсващи данни от Херкулес. Останалите отегчено бяха прицелили чиниите си към съседното късче от небето, съзвездието източно от Херкулес. В очите на хората от Източното Средиземноморие отпреди хиляди години то е приличало на Струнен музикален инструмент и са го свързали с гръцкия културен герой Орфей. Нарекли го Лира.

Компютрите обръщаха телескопите, за да следват звездите на Лира от изгрев до залез. Акумулираха радиофотоните, следяха състоянието на телескопите и преобразуваха данните във вид, достъпен за техните оператори с човешки мозък. Дори един дежурен служител беше проява на снизхождение. Уили тръгна към командната конзола — покрай кутията бонбони, кафеварката, покрай разпечатката на елфически стих на Толкин, изпратен им от лабораторията в Станфорд. Покрай стикера, гласящ „ЧЕРНИ ДУПКИ НЕ СЕ ВИЖДАТ“. Кимна учтиво на следобедния дежурен, който си събираше бележките и се готвеше да тръгва за вечеря. Тъй като данните бяха резюмирани и събрани в кехлибарено каре на централния дисплей, не се налагаше Уили да го пита за хода на проучванията в изминалите часове.

— Както виждаш, нищо особено. Само едно по-характерно прекъсване — поне така изглеждаше — в четиридесет и пет — каза колегата му и махна разсеяно към прозореца. — Преди час квазарната група освободи една-десетите и една-дванадесетите. Изглежда получават много добри данни.

— М-да. Чух. Те не разбират, че…

И замлъкна, когато сигналната лампа скромно просветна на конзолата пред тях. На дисплея, означен „Интензивност/Честота“, се надигаше остър вертикален шип.

— Ей, я виж! Та това е монохроматичен сигнал.

Друг дисплей, означен „Интензивност/Време“, показваше серия от импулси, които се движеха отляво-надясно и излизаха извън екрана.

— Това са някакви числа — тихо промълви Уили. — Някой предава числа.

— Сигурно е интерференция от ВВС. Преди шестнайсет часа засякох един АУАКС. Гъбаркат се с нас, само за кеф.

Съществуваха официални споразумения за астрономията да се пазят чисти поне някои радиочестоти. Но тъкмо защото тези честоти предлагаха чист канал, понякога военните не можеха да устоят на изкушението. Ако някога настъпеше световна война, вероятно астрономите първи щяха да го разберат, техните прозорци към космоса щяха да загъмжат от заповеди и данни за оценка на пораженията, излъчвани от сателити на геосинхронна орбита, както и с трансмисии на кодирани команди за насочване към далечни стратегически предни постове. Но дори при липса на военен радиотрафик, в прослушването на милиард честоти наведнъж радиоастрономите трябваше да очакват някои примеси. Светкавиците, запалването на автомобилни двигатели наблизо, пряко излъчващите сателити — всичко това представляваше източник на радиоинтерференции. Ала компютрите разполагаха с необходимите данни, знаеха характеристиките им и систематично ги изключваха. Към по съмнителни данни компютърната система се включваше с по-голямо внимание и проверяваше да не съвпадат с инвентара от данни, които беше програмирана да разпознава. От време на време се случваше над тях да профучи някой излетял на тренировка въздушен съд за електронно разузнаване с антена, маскирана като летяща чиния на покрива му, и „Аргус“ безпогрешно засичаше прояви на разумен живот. Но това винаги се оказваше странна и мрачна форма на живот, интелигентен само донякъде и в много малка степен извънземен. Само преди няколко месеца един Р–29Е, снабден с последна дума на техниката противоелектронно оборудване, беше преминал на 80 000 метра височина и бе активирал алармените устройства на 131-те телескопа. За невоенните очи на радиоастрономите радиосигналът изглеждаше достатъчно сложен, за да се приеме за първото послание от извънземна цивилизация. Но после установиха, че най-западният радиотелескоп бе приел сигнала цяла минута преди най-източния и скоро стана ясно, че това е било обект, плъзгащ се през тънкия въздушен слой, обвиващ Земята, а не радиоизлъчване от някаква невъобразимо различна цивилизация, намираща се в дълбините на космическото пространство. Почти сигурно, в случая ставаше дума за нещо подобно.

* * *

Пръстите на дясната й ръка лежаха в петте равномерно раздалечени отвора на тясната кутия върху бюрото й. След изобретяването на това устройство, тя можеше да си спести половин час в седмицата. Но този допълнителен половин час не й беше от голяма полза.

— Та разправях за нас на госпожа Ярбъроу. Тя е на съседното легло, откакто госпожа Вертмайър почина. Не че обичам да се хваля, но съм много горда с тебе.

— Да, мамо.

Погледна маникюра на пръстите си и прецени, че трябва да им отдели някоя минута. Може би минута и половина.

— Та се сетих, когато беше в четвърти клас. Помниш ли? Когато валеше и не искаше да отидеш на училище? Искаше да ти напиша бележка на другия ден, че си отсъствала, щото си била болна. Аз обаче — не. Казах: „Ели, освен да е хубава, най-важното за една жена е да има образование. Зорлем не можеш да станеш хубава, но виж, за образованието си нещо можеш да направиш. Отивай на училище. Човек никога не знае какво ще го научат днес.“ Така ли е?

— Да, мамо.

— Имам предвид, не ти ли казах точно това тогава?

— Да, мамо. Така беше.

Блясъкът на четирите й пръста беше съвършен, но нокътят на палеца й бе леко потъмнял.

— Извадих тогава галошите и дъждобрана — беше един такъв жълт и широк, приличаше на джудженце в него — и те натирих да идеш на училище. Точно него ден не си могла да отговориш на един въпрос на господин Уейсброд по математика. И толкоз си се ядосала, че си изтичала до библиотеката в колежа и си чела, чела, докато научиш повече от господин Уейсброд. Той бил впечатлен. Каза ми го.

— Казал ли ти го е? Не знаех. Кога си говорила с господин Уейсброд?

— На една родителска среща. Каза ми: „Вашето момиче е много раздразнително“. Или нещо в този смисъл. „Толкова ми се ядоса, че стана направо експерт по този въпрос.“ „Експерт“. Точно така се изрази. Сигурна съм, че ти го казах тогава.

Беше опряла стъпала в едно от чекмеджетата на бюрото, облегната на въртящото се кресло. Крепяха я само пръстите на ръката й, опрени на лъскавата машина. Усети алармения звънец, още преди да го е чула и рязко се изправи.

— Мамо, трябва да тръгвам.

— Сигурна съм, че съм ти разправяла тази история. Ти никога не си ме слушала какво ти говоря. Между другото, господин Уейсброд беше добър човек. Ти така и не можа да го видиш откъм добрата му страна.

— Мамо, извинявай, наистина трябва да тръгвам. Хванали сме някакъв таласъм.

— Таласъм ли?

— Нали знаеш, мамо, нещо, което може да се окаже сигнал. Говорила съм ти за това.

— Ето пак, и двете си мислим, че едната не слуша другата. Като майка и дъщеря.

— Дочуване, мамо.

— Ще те оставя, ако обещаеш да ми се обадиш веднага, щом свършиш.

— Добре, мамо. Обещавам ти.

По време на целия разговор нуждата на майка й да общува с някого, самотата й, будеше у Ели желание да прекрати разговора. Да избяга. Мразеше се за това.

* * *

Бързо нахлу в контролната станция и се приближи до главната конзола.

— Уили, Стийв. Здравейте. Да видим данните. Добре. Къде сте забутали амплитудния плот? Добре. Разполагате ли с интерферометрична позиция? Аха. Да видим сега дали имаме звезда в този зрителен обхват. Боже мой, Вега. Че тя е много близо! — Докато говореше, пръстите й шареха трескаво по клавиатурата. — Вижте, тя е само на двайсет и шест светлинни години оттук. Наблюдавали сме я и преди. Резултат отрицателен. Лично съм я гледала при наблюденията си в Аресибо. Каква е абсолютната интензивност? Господи! Че това са стотици янски! Човек може да си го хване по най-обикновено FM-радио.

— Аха. Значи си имаме таласъм много близо до Вега, в небесната плоскост. Честота около 9,2 гигахерца, не съвсем монохроматична. Лентова ширина няколкостотин херца. Линеарно поляризирана. Предава серия движещи се импулси, ограничени в две различни амплитуди.

Откликвайки на командите, които Ели трескаво набираше по клавиатурата, екранът показа разположението на всички радиотелескопи.

— Приема се от 116 отделни телескопа. Явно не е повреда в един или два от тях. Добре. Значи имаме достатъчно време да сверим данните. Движи ли се със звездите? Може ли да е някой електронен разузнавателен спътник или самолет?

— Потвърждавам астрономическо изместване, доктор Ароуей.

— Чудесно. Доста убедително. Не е от Земята. Вероятно не е и от някой изкуствен спътник в орбитата на „Молния“. Трябва да проверим. Уили, когато можеш, обади се на НОРАД и провери възможно ли е да е сателит. Ако изключим сателитите, остават две възможности: или някой ни будалка, или най-после се е появил оня, дето изпраща послание. Стийв, прихвани го ръчно. Провери няколко отделни радиотелескопа. Сигналът определено е доста силен… и виж дали е възможно да ни будалкат; нали знаеш — някой, който иска да ни докаже колко бъркаме в метода.

Пред командната конзола вече се бяха струпали неколцина учени и техници, събудени чрез алармените си устройства от компютъра на „Аргус“. На лицата им се бяха изписали полуусмивки. Все още никой не мислеше сериозно, че е послание от друг свят. Но цареше някакъв приповдигнат дух. „Днес няма да имаме даскало“. Пауза в досадната рутинна дейност, към която бяха привикнали. И може би тръпка на очакване.

— Ако някой от вас може да измисли друго обяснение, освен извънземен разум, настоявам да го чуя — обяви тя, усетила присъствието им.

— Няма начин да е Вега, доктор Ароуей. Системата й е едва на няколкостотин милиона години. Планетите й още се формират. Времето за възникване на разумен живот там е съвсем недостатъчно. Сигурно е някоя фонова звезда. Или галактика.

— Но в такъв случай излиза, че мощността на излъчване е невероятно голяма — намеси се един от групата с квазарите, който се беше върнал да види какво става. — Трябва веднага да преминем на чувствително проучване на точното изместване, за да видим дали този радиоизточник се премества заедно с Вега.

— Разбира се. За точното изместване си абсолютно прав, Джак — каза тя. — Но има и друга възможност. Може би не са отраснали в системата Вега. Ами ако просто са й дошли на гости?

— И това не върви. Системата е пълна с отломъци. Това е или издънила се слънчева система, или слънчева система в ранния си стадий на развитие. Ако останат там дълго време, корабът им ще бъде унищожен.

— Значи са пристигнали наскоро. Или изпаряват метеоритите. Или просто се измъкват, когато някой отломък се окаже в траектория на сблъсък. Или пък не се движат в плоскостта на пръстена, а на полярна орбита, за да сведат до минимум сблъсъка с отломъци. Има милион възможности. Но ти си абсолютно прав. Не е нужно да предполагаме дали източникът е в системата Вега. Трябва да го установим. Колко ще ни отнеме това проучване на точното преместване? Между другото, Стийв, ти нали не си на смяна? Поне се обади на Консуела, че ще закъснееш за вечеря.

Уили, който говореше по телефона на съседната конзола, се усмихна мрачно.

— Значи, свързах се с майор Брейнтри в НОРАД. Той се кълне в най-скъпото си, че нямат нищо, което би могло да даде този сигнал, особено в обхват от девет гигахерца. Разбира се, ще ни уведомяват всеки път, когато се обадим. Все едно, твърди, че не са засичали никакъв космически апарат в обсега на изгрева и залеза на Вега.

— Някакви тъмни?

По това време имаше много така наречени „тъмни“ сателити с ниски радарни пресечни точки, замислени да кръжат в околоземна орбита, необявени и незасечени, докато настъпи часът да се използват. Тогава те щяха да послужат като резерви за засичане на стартирали ракети или за комуникации в разгара на ядрена война, в случай че военните сателити от първата линия, предназначени за такива цели, изведнъж излязат от строя. От време на време големите астрономически радарни системи засичаха по някой тъмен. Тогава всички държави отричаха, че обектът е техен и избухваха секващи дъха спекулации, че в земна орбита е засечен извънземен космически апарат. С приближаването на края на хилядолетието, култът към НЛО отново разцъфтяваше.

— Интерферометрията в момента изключва орбита от тип „Молния“, доктор Ароуей.

— Аха. Много добре. Да погледнем сега тези променливи импулси. Ако приемем, че са двоична система, някой превърнал ли ги е в десетична? Знаем ли каква е последователността на числата? Добре. Можем да го направим наум… петдесет и девет, шестдесет и едно, шестдесет и седем… седемдесет и едно… Ама това не са ли прости числа?

Лек шум на възбуда премина през контролната зала. Лицето на самата Ели за миг потръпна от вълнение, но тя бързо се овладя и си придаде спокоен вид. Боеше се да не се поддаде, да не изглежда в очите на околните глупаво и ненаучно.

— Добре. Да видим сега можем ли да резюмираме всичко отначало. Ще говоря простичко. Моля, следете ме дали не пропускам нещо. Имаме изключително силен, не съвсем монохроматичен сигнал. Непосредствено извън тази честотна линия няма други честоти, които да съобщават нещо различно от шум. Сигналът е линейно поляризиран, сякаш се излъчва от радиотелескоп, и е около девет гигахерца, близо до минимума в галактическия радио шумов фон. Възможно най-подходящата честота за всеки, който иска да бъде чут на голямо разстояние. Потвърдихме звездно преместване на източника, значи се движи сякаш е горе сред звездите и не е от някакъв местен излъчвател. От НОРАД ни казват, че не засичат никакви сателити — наши или нечии други, — които да съвпадат с местоположението на източника. Все едно, интерферометрията изключва източник в околоземна орбита.

Стийв току-що провери данните ръчно, независимо от автоматичния режим, така че не изглежда вероятно някой с извратено чувство за хумор да ни го е напъхал в компютъра. Небесният сектор, който наблюдаваме, включва Вега, която е звезда-джудже от клас А-нула. Не е точно като Слънцето, но е само на двайсет и шест светлинни години разстояние и е обградена с първичен пръстен звездни отломъци. Не е известно дали около нея има планети, но, разбира се, е възможно около Вега да съществуват планети, за които все още не знаем. Подготвяме проследяване на видимото преместване, за да разберем дали източникът се запазва извън нашия хоризонт на видимост на Вега и би трябвало да получим отговор след — колко? — няколко седмици, ако разчитаме само на себе си, и няколко часа, ако разполагаме с дългообхватна интерферометрия.

Най-сетне това, което се излъчва, изглежда, че е дълга последователност от прости числа, цели числа, които не се делят на никое друго число, освен на себе си и на едно. Не съществува астрофизичен процес, който би могъл да поражда прости числа. Поради което бих казала — трябва да сме предпазливи, разбира се, — но бих казала, че според всички критерии, които можем да изброим, това тук изглежда е истинско.

Но остава един проблем с възможността това да е послание от приятели, които са еволюирали на някаква планета около Вега, защото те би трябвало да са еволюирали прекалено бързо. Самата звезда е едва на около четиристотин милиона години. Не изглежда подходящо място за най-близката до нас цивилизация. Така че проучването на видимото изместване е много важно. Разбира се, най-напред искам отново да проверим добре възможността да е фалшификат.

— Вижте — обади се един от астрономите от екипа за квазарни наблюдения, щръкнал зад обградилата я група. Той посочи с брадичка към западния хоризонт, където тънка розова аура показваше безпогрешно къде бе залязло слънцето. — Вега ще залезе след два часа. Може би вече е изгряла над Австралия. Защо не се обадим в Сидни и не ги помолим да започнат да я наблюдават, докато и ние все още я виждаме?

— Добра идея. Там все още е ранен следобед. Заедно с тях ще разполагаме с достатъчно широк обхват за проучване на видимото преместване. Дайте ми разпечатката на резюмето. Ще го изпратя от кабинета си по факса в Австралия.

Бавно, с преднамерена сдържаност, Ели напусна струпалите се около конзолата учени и се върна в кабинета си. Внимателно затвори вратата след себе си.

— Боже мой! — прошепна тя.

* * *

— Ян Бродерик, моля. Тук е Елеанор Ароуей от проекта „Аргус“. Да, да, спешно е. Благодаря, ще изчакам… Ало, Ян? Сигурно не е нищо, но тук хванахме таласъм и се чудя дали можете и вие да го погледнете. Около девет гигахерца, с честотна линия няколкостотин херца. Моля? Сега ти изпращам параметрите по факса… Вече имате захранване за девет гигахерца на чинията? Това му се вика късмет… Да, Вега е точно в центъра на полето на видимост. И получаваме нещо, което прилича на импулси с прости числа… Наистина. Добре. Чакам.

Отново се замисли колко изостанала беше световната астрономическа общност. Все още не разполагаха със свързана компютърна система за поддръжка на бази данни. Значението й за една асинхронна мрежова телекомуникация би било…

— Слушай, Ян, докато телескопът ви се насочва, би ли включил и погледнал плота на времевата амплитуда? Добре. Да приемем, че импулсите с ниска амплитуда са точки, а тези с висока амплитуда са тирета. Получаваме… Да, точно същия шаблон наблюдаваме от половин час насам… Може би. Е, това е най-добрият ни кандидат от пет години насам, но помниш ли как бяха изиграни руснаците при инцидента със сателита „Биг Бърд“ през седемдесет и четвърта? Ами, доколкото знам, ставаше дума за американско радарно височинно разузнаване на Съветския съюз за установки на стратегически ракети… Да, картиране на терена. А руснаците го бяха засекли с многопосочни антени. Не могли да определят откъде точно идва сигналът. Знаели само, че прихващат една и съща последователност от импулси от небето приблизително по едно и също време, всяка сутрин. Хората им ги уверявали, че не е военно радиопредаване и естествено помислили, че може да е извънземно… Не, вече изключихме възможността за сателитно предаване.

Ян, ще те затрудня ли много, ако те помоля да го наблюдавате, докато е в небето ви? Ще ти кажа по-късно. Ще видя дали мога да привлека други радиообсерватории, разположени равномерно по географската дължина, да го следят, докато отново се появи тук… Да, но не знам дали ще мога лесно да се свържа с Китай. Мисля да изпратя МАС^[3] телеграма… Чудесно. Много ти благодаря, Ян.

Ели се спря на прага на контролната зала — наричаха я така със съзнателна ирония, защото всъщност контролът до голяма степен се извършваше от компютрите в друго помещение — и се загледа с обич към групичката учени, които спореха много оживено, обсъждаха съсредоточено данните и синусоидите, изписвани на екраните, и си подхвърляха остроумни шеги за природата на сигнала. Не бяха елегантни хора, мислеше си. Не бяха от конвенционалния тип, не се грижеха за външния си вид. Но у тях имаше нещо несъмнено привлекателно. В работата си бяха великолепни, особено в откривателския процес, тогава сякаш заниманието им ги поглъщаше. Когато се приближи, те млъкнаха и я загледаха в очакване. Числата междувременно бяха преобразувани от двоична в десетична система… 881, 883, 887, 907… за всяко едно се потвърждаваше, че е просто число.

— Уили, донеси карта на света. И моля те, намери ми Марк Ауербах в Кеймбридж, Масачузетс. Може би си е вкъщи. Прати му това съобщение за МАС телеграма до всички обсерватории и особено до радиообсерваториите. Виж също дали може да ни изпрати телефонния номер на Пекинската радиообсерватория. После ме свържи с научния съветник на президента.

— Ще прескочиш Националната научна фондация?

— След Ауербах ме свържи с научния съветник на президента.

Сред общата врява й се стори, че чу нечий радостен вик.

* * *

На велосипеди. С фургони. Носени от пощальони. По телефон. По всякакъв начин един-единствен параграф достигаше до астрономическите центрове по целия свят. В някои по-големи радиообсерватории — например в Китай, Индия, Съветския съюз, Холандия — съобщението пристигаше по телекса. Докато приемниците потракваха, служителят от охраната или някой случайно минаващ дежурен астроном го разчиташе трескаво, откъсваше го от ролката и с любопитство, изписано на лицето, го занасяше в съседния кабинет. Съобщението гласеше:

АНОМАЛНО НАКЪСАН РАДИОИЗТОЧНИК В ДЯСНА НЕБЕСНА ДЪЛЖИНА 18 Ч. 34 М. ДЕКЛИНАЦИЯ ПЛЮС 38 ГРАДУСА 41 МИНУТИ, ОТКРИТ ПРИ СИСТЕМАТИЧНО НАБЛЮДЕНИЕ НА НЕБЕТО ОТ „АРГУС“. ЧЕСТОТА 9,24176684 ГИГАХЕРЦА, ЧЕСТОТЕН ОБХВАТ ПРИБЛИЗИТЕЛНО 430 ХЕРЦА. БИМОДАЛНИ АМПЛИТУДИ, ПРИБЛИЗИТЕЛНО 174 И 179 ЯНСКИ. ФАКТИЧЕСКИ АМПЛИТУДИ КОДИРАЩИ ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ ОТ ПРОСТИ ЧИСЛА. СПЕШНА НУЖДА ОТ ПЪЛНО ПОКРИВАНЕ НА ГЕОГРАФСКАТА ДЪЛЖИНА. МОЛЯ ОБАДЕТЕ СЕ ДА ПОЛУЧИТЕ ДОПЪЛНИТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ ОТ КООРДИНИРАЩИТЕ ОБСЕРВАТОРИИ.

Е. АРОУЕЙ, ДИРЕКТОР, ПРОЕКТ „АРГУС“, СОКОРО, НЮ МЕКСИКО, САЩ.