Карл Сейгън
Контакт (15)

Глава 15
Ербиев щифт

Земята, тя ми стига.

Не искам съзвездията близки,

защото знам, че там са си добре

и стигат на жителите свои.

УОЛТ УИТМАН

„Стръкчета трева“

„Песен за широкия път“ (1855)

Беше отнело години. Оказа се технологичен блян и дипломатически кошмар. Но най-сетне се заловиха да строят Машината. Предлагаха се всевъзможни неологизми и имена на проекта, асоцииращи с древни митове. Но от самото начало всички я наричаха просто „Машината“ и това се превърна в официалното й означение. Продължителните, сложни и деликатни международни преговори се определяха от западните автори на редакционни коментари като „Политика на Машината“. Когато се оформи първата достоверна оценка на глобалната й цена, дори титаните на въздушно-космическата индустрия ахнаха. Сумата възлизаше на половин трилион долара годишно — около една трета от тоталния военен бюджет — ядрен и конвенционален — на планетата. Възникнаха опасения, че строителството на Машината ще съсипе световната икономика. „Икономическа война от Вега?“ — питаше лондонският „Иконъмист“. Ежедневните топзаглавия в „Ню Йорк Таймс“ бяха, по безпристрастна преценка, по-зашеметяващи от тези на вече спрелия „Нешънъл Инкуайър“ отпреди десет години.

Прегледът на пресата щеше да покаже, че нито един луд, пророк, предсказател или гадател, нито една личност, претендираща, че притежава ясновидски способности, нито един астролог, нумеролог или автор на къснодекемврийска прогнозна статия „Какво ни очаква догодина“ не бе предсказал нито Посланието, нито Машината — да не говорим за Вега, за простите числа, Адолф Хитлер, Олимпийските игри и всичко останало. Имаше много претенции обаче от страна на хора, които съвсем точно били предвидили събитията, но небрежно пропуснали да публикуват прозренията си. Предсказанията за удивителни събития винаги се оказват по-точни, когато не са написани на лист хартия предварително. Това е просто една от странните особености на ежедневието. Много религии се оказаха в по-различно положение: едно внимателно и нелишено от въображение препрочитане на техните свети писания разкрива, както се твърдеше, ясно предричане на удивителните неща, които се случваха.

За други, Машината предлагаше възможности за възход на световната космическа индустрия, тревожно западаща, след като „Споразумението от Хирошима“ влезе в сила. Развиваха се съвсем малко нови оръжейни системи. Орбиталните космически станции обещаваха доходен бизнес, но трудно компенсираха отпадането на лазерните бойни станции и други аксесоари на стратегическата отбрана, предвиждани от по-ранната администрация. Така онези, които се бяха тревожили за безопасността на планетата, ако Машината започне да се строи, преглъщаха скрупулите си, разсъждавайки как това ще се отрази на работните места, на приходите и на напредъка в собствената им кариера.

Шепа високопоставени личности твърдяха, че не съществуват по-големи перспективи за високотехнологичните производства от една заплаха от космическото пространство. Трябвало да се изграждат средства за защита, изключително мощни разузнавателни радари, евентуално предни постове на Плутон или сред кометния облак Оорт. Никакви аргументи за военното неравновесие между земни и извънземни не можеха да заглушат виденията на тези хора. „Дори да не можем да се защитим — отговаряха те, — какво искате, да чакаме спокойно извънземните да дойдат ли?“ Тук имаше печалба и те я надушваха. Строяха Машината, разбира се, Машината на стойност трилиони долари; но Машината беше едва началото, ако изиграеха добре картите си.

Около преизбирането на президент Ласкър се образува невероятен политически съюз и нейната кампания се превърна в национален референдум дали да се строи Машината. Опонентът й предупреждаваше за Троянски кон и адски машини, както и за опасността от деморализиране на американския талант пред лицето на извънземните, които „знаят всичко“. Президентът заяви своята убеденост, че американската технология ще се извиси до предизвикателството и намекна, макар и да не го каза явно, че американският талант вероятно ще се окаже равностоен на онова, което притежаваха на Вега. Беше преизбрана с впечатляваща, макар и не смазваща разлика.

Инструкциите сами по себе си бяха решаващият фактор. Както в буквара, върху езика и основите на технологията, така и в същинското Послание за конструкцията на Машината, нямаше нищо, което да не е обяснено. Понякога междинните стъпки, които изглеждаха повече от очевидни, се диктуваха с досадни подробности — както например в основите на аритметиката, където се доказваше, че ако два пъти по три е равно на шест, то тогава три пъти по две също е равно на шест. На всеки стадий от конструирането имаше пропускателни пунктове: например произведеният по описаната процедура ербий трябваше да бъде 96% чист; с не повече от част от процента примес от други редки земни елементи. Когато компонент 31 се изработи и се постави в 6 грам-молекулярен разтвор на хидрофлуорична киселина, оставащите след химичната реакция структурни елементи трябваше да приличат точно на указаната фигура. Когато компонент 408 бъде сглобен, прилагането на две мегагаусово пресичащо го магнитно поле трябваше да завърти ротора до еди колко си оборота в секунда, преди да се върне сам в неподвижно положение. Ако тези тестове се провалят, цялата работа трябваше да започне отначало.

След време човек свикваше с тестовете и от него се очакваше да може да ги проведе успешно. Приличаше на наизустяване чрез повторение. Много от стоящите в основата компоненти, конструирани в цехове, които бяха оборудвани отначало и детайл по детайл според описанията в буквара, предизвикваха човешката интелигентност. Беше трудно да се разбере защо трябваше да работят. Но работеха. Дори в подобни случаи можеше да се мисли за практическото приложение на новите технологии. Понякога тези, които се докосваха до тях, стигаха до прозрения, например, за металургията или за органичните полупроводници. В отделни случаи се прилагаха различни алтернативни технологии, водещи до един и същ компонент; очевидно извънземните не бяха сигурни кой подход ще се окаже най-лесен за технологията на Земята.

След построяването на първите производствени цехове и производството на прототипи започна да намалява песимизмът за неспособността на човека да възпроизведе чужда технология, разчетена в Послание, написано на неизвестен език. Възцари се главозамайващото усещане на ученик, явил се неподготвен на училищен изпит, който разбира, че може да намери правилните отговори, благодарение на общата си култура и интелигентност. И както при всички компетентно съставени изпитни тестове, преминаването през него беше форма на обучение и натрупване на опит. Всички първи тестове бяха преминати: ербият беше с подходяща чистота; нарисуваната структура се получи, след като неорганичния материал бе обработен с флуорична киселина; роторът се завъртя точно така, както се препоръчваше. Критиците подхвърляха, че Посланието ласкае учените; те са запленени от технологията и изпускат от поглед опасностите.

За конструирането на един от компонентите се предписваше особено сложна поредица от химически реакции, производът от които трябваше да се постави в смес от формалдехид и воднист амоняк с размерите на плувен басейн. Масата набъбна, оформи се, специализира се, след което просто си остана да лежи там — много по-сложна от всичко, което хората знаеха как да произведат. Представляваше сложно заплетена и разклонена мрежа от фини празни тръбички, през които изглежда щеше да циркулира някаква течност. Беше колоидна, лигава и тъмночервена. Как можеше крайният продукт да се окаже толкова по-сложен от инструкциите за неговото съставяне оставаше пълна загадка. Органичната маса лежеше върху предназначената за нея платформа и, доколкото можеха да преценят, не вършеше нищо. Щяха да я поставят вътре в додекаедъра, под и над отсека за екипажа.

Две идентични машини се строяха едновременно в Съединените щати и Съветския съюз. И двете държави бяха предпочели да строят в сравнително отдалечени зони, не толкова за да предпазят населението в случай че се окажеше адска машина, колкото за да държат под контрол набезите на търсачи на любопитното, на протестиращите и на медиите. В Съединените щати Машината се строеше в Уайоминг; в Съветския съюз — отвъд Кавказ, в Узбекска ССР. До местата за нейното сглобяване се вдигнаха нови цехове. Производството на онези компоненти, които можеха да се изработят повече или по-малко с помощта на наличната промишленост, беше разпръснато. Оптичен подизпълнител в Йена, например, извършваше тестовете на някои от компонентите и на съветската, и на американската Машини. В Япония се провеждаше систематично проучване на всеки детайл, за да се разбере, доколкото бе възможно, как точно действа. Извън Хокайдо напредъкът в тази област беше нищожен.

Съществуваха страхове, че някой компонент, подложен на неуказано от Посланието тестуване, би могъл да разруши деликатна симбиоза между различните съставни елементи на Машината, когато тя се задейства. Главната подструктура на Машината представляваше три външни концентрични сферични обвивки, с оси перпендикулярни една на друга, предназначени да се въртят с високи скорости. В тези сферични раковини трябваше съвсем прецизно да се врежат сложни интегрални схеми. Дали една черупка, завъртяна неколкократно през неуказан тест, щеше да работи правилно, когато се сглоби в Машината? Дали друга, неизпитана, щеше на свой ред да функционира нормално?

Главният контрагент за строителството на американската машина беше „Хадън Индъстриз“ — Сол Хадън бе настоял да не се правят никакви неуказани тестове, нито дори оглед на елементите, които щяха да се вграждат в Машината. Инструкциите, разпореди се той, ще се следват до последния бит, след като в Посланието няма друго изрично указание. Настоя работещите при него техници да мислят за себе си като за средновековни некроманти, които придирчиво следват словата на магическо заклинание. И да не посмеете да произнесете и една сричка погрешно, закани им се той.

Беше, в зависимост от това коя календарна или есхатологична доктрина предпочита човек, общо взето втората година преди свършека на Хилядолетието. Затова много хора се „оттегляха“, очаквайки с блаженство Страшния съд или Пришествието, или и двете едновременно. По тази причина опитните работници в някои производства се оказваха дефицитни. Волята на Хадън да преструктурира своята работна сила и да оптимизира строителството на Машината, както и да осигури инициативи за своите под-изпълнители, се оказа решаващ фактор за напредъка на американците.

Но самият Хадън също се „оттегли“ — изненадващо, като се имаха предвид добре известните възгледи на автора на „Пропоклъц“. „Хилиастите ме направиха атеист“ — беше неговата най-често цитирана фраза. Подчинените му твърдяха, че ключовите решения все още са в неговите ръце. Но комуникацията с него се осъществяваше чрез бърза асинхронна телемрежа: подчинените му оставяха доклади за хода на работата, молби за разрешение и въпроси към него в заключена кутия на популярна научна електронна телесистема. Този режим на комуникация изглеждаше странен, но действаше. След като бяха преодолени първите и най-трудни стъпки и Машината започна да придобива по-ясни очертания, обществеността чуваше все по-малко и по-малко за С. Р. Хадън. Отговорните лица от Световния консорциум за Машината се загрижиха, но след едно дълго посещение при Хадън на неуточнено пред медиите място всички се върнаха успокоени. Никой друг не научи местоположението му.

Междувременно, за пръв път от средата на петдесетте години насам, световният стратегически инвентар спадна под 3200 ядрени бойни глави. Международните преговори за по-трудните стъпки в разоръжаването до необходимия сдържащ минимум продължаваха с пълен ход. С колкото по-малко количество оръжие разполагаше едната страна, толкова по-опасно се оказваше укриването на малко количество оръжие от другата. А след като броят на носителите също така рязко намаляваше, което беше много по-лесно да се провери, както и след въвеждането на нови средства за контрол над изпълнението на договорите и с въвеждането на нови инспекции на място, перспективите за по-нататъшно намаляване на ядреното оръжие изглеждаха добри. Процесът бе набрал някаква собствена инерция в съзнанието и на експертите, и на обществото. Както става обикновено с кастата на военните, двете противостоящи сили се надпреварваха помежду си, но този път в намаляването на въоръженията. В практически военен смисъл те все още не бяха отстъпили чак толкова: все още разполагаха с достатъчно мощ да унищожат цялата цивилизация. Но все пак това начало бе допринесло много за оптимизма към бъдещето и за надеждата, вдъхната в новото поколение. Подкрепени вероятно от подготовката за празниците в чест на отиващото си Хилядолетие, както мирски, така и канонически, годишният брой въоръжени конфликти между държави намаляваше все повече. „Иде Божият мир“, провъзгласи архиепископът на Мексико Сити.

В Уайоминг и Узбекистан възникнаха нови индустрии и върху голия терен изникнаха два нови града. Цената на всичко това бе понесена, разбира се, непропорционално от големите индустриални държави, но средната стойност за всеки жител на планетата възлизаше на около сто долара годишно. За една четвърт от населението на Земята сто долара представляваха значителна част от годишния доход. Парите, изразходвани за Машината, не произвеждаха пряко стоки или услуги. Но стимулираха нова технология и затова се смятаха за много добро вложение, дори и ако Машината не проработеше.

Мнозина смятаха, че се действа твърде прибързано, че всяка стъпка трябва да бъде разбрана, преди да се премине към следващата. Ако се наложи строителството на Машината да продължи поколения, твърдяха те, какво от това? Разпределянето на цената на напредъка в десетилетия щеше да намали икономическото бреме над световната икономика за строителството на Машината. По много показатели този съвет изглеждаше благоразумен, но бе труден за приложение. Беше ли възможно Машината да се развива едностранно? По целия свят учени и инженери от всевъзможни области настояваха да бъдат оставени на мира онези нейни аспекти, които надхвърляха техните равнища на експертно познание.

Имаше и такива, които се тревожеха, че ако Машината не се построи бързо, тя няма никога да бъде построена. Американският президент и съветският премиер бяха посветили своите нации на строителството на Машината. За техните евентуални следовници това не бе гарантирано. Освен това, по разбираеми човешки причини, тези, които контролираха проекта, искаха да го видят завършен, докато все още носеха отговорност за него. Някои подчертаваха, че в самото Послание се съдържа призив за бързане — в самото му излъчване на толкова много честоти, толкова мощно и толкова продължително. Те не ни молят да построим Машината тогава, когато сме готови. Молят ни да я построим сега. Скоростта на работата се увеличи.

Всички начални подсистеми се основаваха на елементарни технологии, описани в първата част на буквара. Предписаните тестове бяха извършени съвсем прецизно. Но когато започнаха да се изпробват следващите, по-сложни подсистеми, дойдоха и провалите. Това ставаше и в двете държави, но по-често в Съветския съюз. Тъй като никой не знаеше как точно действат съставните елементи, обикновено се оказваше невъзможно да се проследи в обратен ред от провалилия се модул къде в производствения процес е допусната грешка. В някои случаи компонентите се изработваха успоредно от двама различни производители, между които се разгаряше конкуренция за скорост и качество. Ако съществуваха два компонента, които издържаха тестовете, по правило всяка държава избираше домашния си продукт. Така Машините, които се сглобяваха в двете страни, не бяха съвсем идентични.

Най-сетне в Уайоминг дойде денят, в който трябваше да започне интегрирането на подсистемите, сглобяването на отделните компоненти в една цялостна Машина. Май това щеше да се окаже най-лесната част в процеса на конструиране. Изглеждаше съвсем вероятно работата да завърши след година, две. Някои смятаха, че активирането на Машината ще предизвика края на света. Точно по график.

* * *

Зайците в Уайоминг бяха много по-хитри. Или по-малко. Трудно беше да се прецени. Фаровете на „Тъндърбърд“-а засичаха неведнъж по някой заек край пътя. Но стотици зайци, подредени в шпалир — тази мода явно не бе стигнала от Ню Мексико до Уайоминг. Ели установи, че обстановката тук не е по-различна, отколкото в „Аргус“. Огромен научен комплекс, обкръжен от десетки хиляди квадратни километри чудесен, почти необитаем пейзаж. Тя не водеше шоуто, не беше и от екипажа. Но бе тук и работеше в едно от най-великите начинания, предприемани някога. Разбира се, каквото и да се случеше след активирането на Машината, откритието на „Аргус“ щеше да се смята за повратна точка в човешката история.

Точно в момента, в който на хората е необходима някаква допълнителна обединяваща сила, идва тази мълния от синевата. От чернотата, поправи се тя. От двадесет и шест светлинни години разстояние, 230 трилиона километра. Трудно е да мислиш за родовата си принадлежност към шотландци, словенци или сечуанци, когато без никаква дискриминация получаваш поздрав от цивилизация, отстояща на хилядолетия пред теб. Пропастта между най-изостаналата нация на Земята и индустриално развитите страни беше определено много по-малка, отколкото пропастта между развитите нации и съществата на Вега. Изведнъж различия, които доскоро изглеждаха непреодолими — расови, национални, етнически, икономически и културни — започнаха да изглеждат по-малко потискащи.

„Всички сме хора.“ Това беше фразата, която човек чуваше много често напоследък. Беше забележително как в предишните десетилетия подобни чувства бяха изразявани твърде рядко по медиите. Делим една и съща малка планета, казваха, и — почти — една и съща глобална цивилизация. Трудно беше да си представи човек, че извънземните ще вземат насериозно настояванията за преференциални преговори с представителите на една или друга идеологическа фракция. Самото съществуване на Посланието — като оставим настрана загадъчната му функция — обвързваше света. Виждаш го как става пред очите ти.

Първият въпрос на майка й, когато чу, че Ели не е избрана, беше: „Плака ли?“ Да, беше плакала. Напълно естествено. Разбира се, част от нея жадуваше да се качи на борда. Но Дръмлин бе първокласният избор, обясни тя на майка си.

Руснаците не бяха избрали окончателно между Луначарски и Архангелски; и двамата щяха да „тренират“ за мисията. Трудно й беше да разбере каква тренировка би била подходяща за случая, освен знанието за Машината, в което, доколкото изобщо някой знаеше нещо, те бяха сред най-добрите. Някои американци обвиняваха руснаците, че това просто е опит от тяхна страна да запазят две водещи позиции на свои говорители за Машината, но Ели смяташе, че мнението им е злонамерено. И Луначарски, и Архангелски бяха изключително способни личности. Чудеше се как руснаците ще решат кого от двамата да изпратят. Луначарски в момента се намираше в САЩ, но не тук, в Уайоминг. Беше във Вашингтон, в състава на високопоставена съветска делегация, която имаше среща с държавния секретар и с Майкъл Киц, наскоро назначен за заместник-секретар на Департамента по отбраната. Архангелски беше в Узбекистан.

Новата метрополия, която израстваше сред пустинята на Уайоминг, се наричаше „Машин“; Машин, Уайоминг. Съветското й съответствие се казваше „Махина“. Всяка от тях представляваше комплекс от резиденции, обслужващи звена, жилищни и търговски квартали и — най-важното — фабрики. Някои изглеждаха непретенциозно, просто халета на открито. Но при други човек можеше да забележи от пръв поглед странното им предназначение — куполи и минарета, километри преплетени външни тръбопроводи. Само цеховете, смятани за потенциално опасни — например тези, в които се произвеждаха органичните компоненти — се намираха тук, в пустинята на Уайоминг. По-ясните технологии бяха пръснати по целия свят. Сърцевината на групата нови производства беше Комплекса за системно интегриране, построен до някогашния Вагънсуил, Уайоминг, където се изпращаха изработените съставни части. Понякога Ели забелязваше пристигането на нов компонент и си спомняше, че е била първото човешко същество, което е имало възможност да го види на схема. С разопаковането на всяка нова част тичаше нетърпеливо да я разгледа. Докато отделните елементи се сглобяваха един към друг и подсистемите преминаваха през предписаните тестове, тя цялата сияеше от нещо, което й се струваше сходно с майчинското чувство.

* * *

Ели, Дръмлин и Валириън се събраха на рутинна, отдавна планирана среща за обсъждане на вече напълно повтарящия се, приеман по целия свят сигнал от Вега. Когато пристигнаха, завариха всички да говорят за опожаряването на Вавилон. Станало в ранните часове на утрото, когато из средището на разврата щъкали само най-разюзданите и ненаситни грешници. Атакуваща група, въоръжена с мортири и запалителни вещества, нахлула едновременно през Портите на Енлил и на Ищар. Зикуратът пламнал като факла. Имаше снимки на странно и оскъдно облечени хора, които изскачаха от храма на Асур. Забележителното бе, че нямаше жертви, въпреки многото ранени.

Точно преди набега в редакцията на „Ню Йорк Сън“ — вестник, контролиран от геоцентристите, в чиято заглавка неизменно присъстваше земното кълбо, пронизано от небесна мълния — се получило телефонно обаждане, че нападението е в ход. Представлявало боговдъхновено възмездие, пояснил анонимният глас, извършено в името на благоприличието и американския морал от хора, на които им е дошло до гуша от порока и покварата. Последваха изявления от страна на президента на „Вавилон Инкорпорейтид“, осъждащи нападението и обвиняващи някаква престъпна групировка, но — поне досега — нито дума от страна на С. Р. Хадън, където и да се намираше той.

Понеже бе станало известно, че Ели е посещавала Хадън във Вавилон, неколцина от персонала на проекта потърсиха нейната реакция. Дори Дръмлин се интересуваше от мнението й по този въпрос, въпреки че ако се съдеше от доброто му познаване на географията на увеселителния център, изглеждаше вероятно той да бе посещавал мястото нееднократно. Тя без усилие си го представи в ролята на колесничар. Но може само да беше чел за Вавилон. В седмичните списания често публикуваха фотокарти.

После все пак се върнаха към работата си. Като цяло, Посланието продължаваше да се излъчва в същите честоти, лентови ширини, времеви константи, с поляризираната и фазова модулация. Планът на Машината и букварът продължаваха да лежат под простите числа и Олимпийския телерепортаж. Цивилизацията на Вега изглеждаше решена да постигне целта си. Или пък просто бяха забравили да изключат предавателя? Погледът на Валириън беше разсеян.

— Питър, защо трябва да гледаш в тавана, когато мислиш?

За Дръмлин говореха, че бил станал по-общителен в последните няколко години, но ако се съдеше по тази забележка, промяната в него не беше толкова очебийна. Казваше, че избирането му от президента на Съединените щати за представител на нацията било голяма чест за него. Това пътешествие, обясняваше той на близките си колеги, щяло да бъде венец на жизнената му кариера. Жена му, временно преместила се в Уайоминг и все още по кучешки вярна на великия си съпруг, трябваше отново да стиска зъби пред същите оскърбителни диапрожекции, този път предназначени за нова публика от учени и техници, строящи Машината. Тъй като комплексът се намираше до родната му Монтана, Дръмлин я посещаваше за кратко, от време на време. Веднъж Ели го откара до Мисула. За пръв път от дългото им познанство той се държа необичайно сърдечно с нея в продължение на часове.

— Ш-ш-т! Мисля — отвърна Валириън. — Това е техника за потискане на шума. Опитвам се да сведа до минимум отвличането във видимия спектър, а ти изведнъж ми пробутваш отвличане в аудио спектъра. Би могъл да ме попиташ защо просто не зяпам в някой празен лист. Но проблемът е, че листът е прекалено малък. Ще мога да виждам неща с периферното си зрение. Както и да е, мислех си за следното: защо продължаваме да получаваме репортажа с Хитлер, Олимпийското излъчване? Досега трябваше да са получили излъчването на британското коронясване. Защо още не виждаме в близък план златното кълбо с кръста, скиптъра и хермелина, и дикторски глас зад кадър: „… сега коронясан като Джордж Шести, по милостта на Бога, крал на Англия и Северна Ирландия и император на Индия“?

— Сигурен ли си, че Вега е била над Англия при излъчването на това Коронясване? — попита Ели.

— Да, проверихме го няколко седмици след като получихме Олимпийския клип. А интензивността на излъчването е била по-силна от това нещо с Хитлер. Сигурен съм, че на Вега са получили програмата с коронясването.

— Тревожиш се, че те не искат да знаем всичко, което знаят за нас? — подхвърли тя.

— Те бързат — каза Валириън.

Понякога говореше като делфийски оракул.

— Не е ли по-вероятно — предложи Ели — да държат да ни напомнят, че знаят за Хитлер?

— Не е по-различно от това, което казвам — отвърна Валириън.

— Добре. Хайде да не губим толкова време в Страната на фантазиите — изръмжа Дръмлин.

Той винаги изпадаше в нервност при теоретични разсъждения за мотивацията на извънземните. Казваше, че било пълно губене на време да се впускаме в празни предположения. Скоро всичко щяло да се разбере. Междувременно настояваше всички без изключение да се съсредоточат над самото Послание; то представляваше твърд масив от данни — изобилни, повтарящи се, недвусмислени и съвършено съставени.

— Вижте, малко сурова реалност сигурно ще отрезви и двама ви. Защо не отидем в монтажния сектор? Мисля, че в момента извършват системна интеграция с ербиевите щифтове.

Геометричните очертания на Машината бяха прости. Детайлите бяха изключително сложни. Петте кресла, в които щеше да седи екипажът, бяха разположени в центъра на додекаедъра, където той изпъкваше най-видимо. Липсваха каквито и да е приспособления за хранене, спане и други физиологични функции, ясно доказателство, че пътешествието на борда на Машината — ако изобщо предстоеше такова — щеше да бъде кратко. Според някои това означаваше, че Машината, след като стартира, бързо ще се срещне с някой междузвезден кораб, намиращ се в съседство със Земята. Единственият недостатък на тази хипотеза бе в това, че прецизните радарни и оптични наблюдения не успяваха да засекат и следа от такъв кораб. Изглеждаше неправдоподобно извънземните да са пренебрегнали елементарните човешки физиологични нужди. А може би Машината не отиваше никъде. Може би тя просто правеше нещо с хората от екипажа. В отсека за екипажа липсваха каквито и да е инструменти — нищо, което да се дърпа и натиска. Нямаше дори ключ за запалване. Само петте стола, обърнати навътре, така че всеки от членовете да може да вижда останалите. При това съществуваха грижливо предписани горни граници за теглото на екипажа с личните им вещи. На практика това ограничение бе в полза на хора с по-дребен ръст.

Над и под пилотския отсек в изострената част на додекаедъра се намираха органичните конструкции с тяхната заплетена и непонятна архитектура. През вътрешността в тази част на додекаедъра се разполагаха, съвсем безразборно, ербиевите щифтове. А целият додекаедър се обгръщаше от трите концентрични сферични черупки, всяка от които представяше едно от трите физически пространства. Черупките бяха очевидно заредени с магнит — във всеки случай инструкциите включваха мощен генератор на магнитно поле, а пространството между сферичните раковини и додекаедъра трябваше да бъде чист вакуум.

Посланието не съдържаше наименования за нито един компонент на Машината. Ербият беше идентифициран като атом с шестдесет и осем протона и деветдесет и три неутрона. Различните части на Машината бяха означени с номера — например „Компонент 31“. Така че въртящите се концентрично сферични черупки бяха наречени „бензели“ от един чешки техник с известни познания за историята на технологията: Густав Бензел бе изобретил детската въртележка през 1870 година.

Устройството и принципът на действие на Машината си останаха неразгадаеми и изискваха съвсем нови технологии за построяването й, но тя все пак беше материална, конструкцията й можеше да се скицира — немалко опростени инженерни скици бяха публикувани от масмедиите по целия свят — и окончателната й форма бе видима и умопостижима. Видът й вдъхваше настроение на технологичен оптимизъм.

Дръмлин, Валириън и Ароуей преминаха през обичайните процедури за идентифициране, включващи лични гаранционни документи, пръстови и гласови отпечатъци, след което бяха допуснати на просторния монтажен док. Триетажни вертикални кранове инсталираха ербиевите щифтове в органичната матрица. Няколко петоъгълни панела за външната стена на додекаедъра висяха над издигнатите железопътни траверси. Докато при руснаците бяха възникнали някои проблеми, американските подсистеми най-после бяха преминали през определените им тестове и окончателната архитектура на Машината постепенно се оформяше. Всичко си идваше на мястото, помисли си Ели. След като се сглобеше окончателно, Машината щеше да заприлича на онези армиларни сфери на ренесансовите астрономи. Какво ли би си помислил Йоханес Кеплер, ако можеше да я види?

Подът и обкръжаващите траверси на различни нива в зданието за монтаж бяха претъпкани с техници, правителствени лица и представители на Световния консорциум за Машината. Докато наблюдаваха, Валириън спомена, че госпожа президентът повела кореспонденция с жена му, която не искала да сподели с него за какво става дума. Настояла на правото си на лична тайна.

Инсталирането на щифтовете бе почти завършено и предстоеше за пръв път да се извърши основно системно интегриращо изпитание. Според някои предписаното устройство за тестуване представляваше гравитационно-вълнов телескоп. Точно преди да започне теста, те заобиколиха една подпорна колона, за да могат да виждат по-добре.

Изведнъж Дръмлин се озова във въздуха и полетя. Всичко наоколо сякаш също летеше. Това й напомни за торнадото, отнесло Дороти при магьосника от Оз. Като на бавен каданс, Дръмлин връхлетя върху нея с протегнати ръце и грубо я събори на пода. След толкова години, помисли си за миг Ели, дали това беше неговата представа за сексуална увертюра? Още имаше да се учи.

* * *

Така и не се разбра кой го направи. Организациите, които публично поеха отговорността, включваха геоцентристите, фракцията „Червена армия“, ислямския „Джихад“, засега нелегалната „Фондация за вътрешно гориво“, сикските сепаратисти, „Сияйна пътека“, „Зелените кхмери“, „Афганско възраждане“, радикалното крило на „Майки против Машината“, Обединената обединителна църква, „Омега Седем“, хилиастите на Страшния съд (въпреки че Били Джо Ранкин отрече каквато и да е връзка и заяви, че това признание е извършено от нечестивци, в адско съзаклятие да дискредитират Бог), „Брьодербонд“, „Ел Каторче де Фебреро“, „Тайната армия на Гоминдана“, „Ционистката лига“, „Божата партия“ и наскоро възкресения „Симбионитен фронт за освобождение“.

Ку-клукс-клан, американската нацистка партия, демократичната национал-социалистическа партия и няколко подобни на тях организации се въздържаха и не поеха отговорност. Значителна влиятелна част от тяхната членска маса вярваше, че Посланието е изпратено от самия Хитлер. Според една от версиите той бил издухан от Земята с германска ракета през май 1945 година и в последващите години нацистите се радваха на значителна популярност.

— Не знам къде трябваше да отиде Машината — заяви президентът няколко месеца по-късно, — но ако това място е наполовина толкова покварено, колкото нашата планета, то може би пътуването наистина не си е струвало.

Според възстановката на следствената комисия се бе взривил един от ербиевите щифтове; двата цилиндрични фрагмента, от които бе съставен, полетели от височина двадесет метра, въртейки се странично около оста си с голяма скорост. При сблъсъка се сринала една от противоударните вътрешни стени. Единадесет души бяха убити и четиридесет и осем ранени. Голяма част от основните компоненти на Машината бяха унищожени. И тъй като експлозията не бе предписана в изпитателните протоколи на Посланието, тя може да бе развалила и онези компоненти, които не изглеждаха засегнати. След като нямаш никаква представа как действа това нещо, трябва да си много предпазлив в строителството му.

Въпреки изобилието от организации, които можеха да бъдат вероятни извършители, подозренията на САЩ веднага се съсредоточиха над две от групите, непоели отговорност: самите извънземни и руснаците. Въздухът отново се изпълни с приказки за адски машини. Извънземните били замислили Машината, за да се взриви катастрофално след като бъде сглобена, но слава Богу, твърдяха някои, добре че сме били невнимателни в сглобяването й, така че избухна само малък заряд — може би само детонаторът на адската машина. Тези умници настояваха строителството незабавно да се прекрати и оцелелите компоненти да бъдат погребани в максимално отдалечени една от друга солни мини.

Но следствената комисия се натъкна на доказателства. „Машинният погром“, както стана известен, беше по-скоро със земен характер. Щифтовете имаха елипсовидна кухина с неясно предназначение и вътрешната й стена бе покрита със сложно изплетена мрежа от гадолиниеви жички. Тази кухина се оказа запълнена с пластичен експлозив, с часовников механизъм, материали определено не фигуриращи в инвентара на частите за Машината. Щифтът бе произведен, кухината му имплантирана с гадолиниева мрежа и завършеният продукт бе изпитан и запечатан в специалното ателие на „Хадън Кибернетико“ в Тер Хот, Индиана. Гадолиниевата мрежа беше твърде сложна за ръчна изработка; изискваха се роботизирани сервомеханизми, а те от своя страна налагаха построяването на голяма фабрика. Цената за построяването на фабриката се покри изцяло от „Хадън Кибернетико“, но за тези устройства имаше други, много по-печеливши приложения.

Бяха инспектирани други три ербиеви щифта в същия участък и в тях не се намери пластичен експлозив. (Съветските и японски екипи извършиха серия дистанционни сензорни изпитания, преди да се решат да отворят своите щифтове). Някой старателно бе напъхал тампона със заряда и часовниковия механизъм в самия край на производствения процес в Тер Хот. Веднъж излязъл от цеха, този щифт (както и произведените на други места елементи) бе транспортиран със специална композиция с въоръжена охрана до Уайоминг. Избраният момент на експлозията и самият характер на саботажа предполагаше, че е замесен човек с познания за строителството на Машината; беше вътрешна работа.

Но разследването не напредна особено. Имаше няколко десетки души — техници, контролни аналитици по качеството, инспектори, запечатвали компонента за транспортирането му, които са могли да извършат саботажа, макар и да не са имали мотив или необходимите средства. Тези, които се провалиха на тестовете с детектора на лъжата, се оказаха с желязно алиби. Никой от заподозрените не се бе изтървал непредпазливо в съседния бар. Никой не бе започнал да харчи повече от възможностите си. Никой не се „прекърши“ по време на разпитите. Въпреки енергичните усилия на агенциите за сигурност, загадката остана нерешена.

Тези, които вярваха, че за саботажа са виновни руснаците, изтъкваха, че мотивът им е бил да попречат на САЩ първи да задействат Машината си. Технически, руснаците бяха способни да извършат саботажа и, разбира се, знаеха в подробности протоколите по строителството на Машината, както и процедурите от двете страни на Атлантика. Скоро след катастрофата Анатолий Голдман, бивш студент на Луначарски, работещ като съветски посредник в Уайоминг, спешно се обадил в Москва и им казал незабавно да демонтират своите щифтове. Външно този разговор, следен по обичайната процедура от Националната агенция за сигурност, изглежда доказваше неучастието на руснаците, но някои твърдяха, че това телефонно обаждане е било за отвличане на вниманието или че Голдман просто не е бил уведомен предварително за саботажа. Този аргумент охотно бе възприет от кръгове в САЩ, недоволни от намаляването на напрежението между двете ядрени свръхсили. Съвсем разбираемо, Москва се разгневи от това предположение.

Всъщност руснаците се бяха натъкнали на повече трудности в строителството на тяхната Машина, отколкото бе публично известно. С помощта на разшифрованото Послание тяхното министерство на полутежката промишленост бе постигнало значителен прогрес в рудодобива, металургията, машиностроенето и други подобни. Виж, новата микроелектроника и кибернетика за тях бяха нещо по-трудно и повечето от тези компоненти за съветската Машина се произвеждаха в чужбина — в Европа или в Япония. Още по-трудна за съветската вътрешна индустрия се оказа органичната химия, голяма част от която изискваше познания и развита технология в молекулярната биология.

Съветските генетици бяха получили фатален удар, след като в средата на 30-те Сталин бе решил, че съвременната Менделова генетика е идеологически недопустима и бе постановил като научно ортодоксална фанатичната псевдогенетика на един изкусен в политиката аграрен специалист на име Трофим Лисенко. Две поколения интелигентни руски студенти не бяха учили буквално нищо за основите на наследствеността. Сега, шестдесет години по-късно, руската молекулярна биология и генетичното инженерство се бяха оказали доста изостанали и в тази област съветските учени бяха направили твърде малко по-сериозни открития. Подобна ситуация, за щастие прекъсната навреме, се бе получила и в Съединените щати, където по теологични причини бе направен опит да се спре в държавните училища преподаването на теорията на еволюцията, която е в основата на молекулярната биология. Проблемът възникна от това, че фундаменталистката интерпретация на Библията се смяташе за напълно несъвместима с теорията за еволюционния процес. За щастие на американската молекулярна биология фундаменталистите не бяха толкова влиятелни в Съединените щати, колкото Сталин в Съветския съюз.

Оценката на Централното разузнаване, изготвена за президента по този случай, заключаваше, че не съществуват доказателства за руска намеса в саботажа. Напротив, тъй като руснаците бяха равнопоставени с американците в състава на екипажа, те проявиха енергични инициативи да подкрепят строителството на американската версия.

— Ако вашата технология се намира на Трето ниво — обясни директорът на Централното разузнаване, — а противникът ви се намира пред вас, на Пето ниво, и двамата ще бъдете много щастливи, ако изведнъж от небето се появи технология на Петнайсето ниво. Стига да имате еднакъв достъп до нея и съответни ресурси.

Малцина правителствени лица в САЩ вярваха, че руснаците са отговорни за експлозията и президентът го заяви нееднократно в публичните си изявления. Но старите навици умират трудно.

— Никаква група фанатици, колкото и добре да са организирани, няма да отклонят човечеството от историческата му цел — заяви президентът.

На практика обаче сега беше много по-трудно да се постигне национално съгласие. Саботажът успя да вдъхне нов живот на всякакви възражения, разумни и неразумни, които бяха повдигани по-рано. Единствено перспективата, че руснаците могат да завършат своята Машина и да ни изпреварят, поддържаше хода на американския проект.

* * *

Съпругата му настояваше погребението на Дръмлин да се извърши в интимна семейна среда, но в това, както и в много други неща, благонравните й намерения бяха осуетени. Физици, яхтсмени, делтапланеристи, правителствени лица, леководолази, радиоастрономи, авиолюбители и световната общност на SETI, всички искаха да присъстват. Почти се бяха преборили панахидата да се извърши в „Сейнт Джон“, в Ню Йорк, като единствената катедрала, която можеше да побере такова множество. Но съпругата на Дръмлин спечели своята малка победа и церемонията се извърши на открито, в родния му град Мисула, Монтана. Властите се съгласиха, тъй като Мисула опростяваше проблемите около сигурността.

Въпреки че Валириън не бе тежко ранен, лекарите му го посъветваха да не участва в погребението. Все пак той произнесе едно от благодарствените слова от инвалидното си кресло. Особената гениалност на Дръмлин бе в това, че знаеше какви въпроси да зададе, каза Валириън. Той бе подходил скептично към проблема SETI, защото скептицизмът е сърцевината на науката. Но веднага, щом стана ясно, че е получено Послание, нямаше друг наш колега, по-всеотдаен и по-изобретателен от него в усилията по разгадаването му. Заместник-секретарят по отбраната, Майкъл Киц, представляващ президента, наблегна на личните качества на Дръмлин — неговата топлота, загрижеността му към чувствата на другите, интелигентността му, забележителните му атлетични способности. Ако не беше това трагично и отвратително събитие, Дръмлин щеше да влезе в историята като първият американец, посетил друга звезда.

Ели бе заявила на дер Хеер, че няма да държи слово. И никакви интервюта за пресата. Може би няколко снимки — разбираше важността на няколкото снимки. Не беше сигурна в себе си, че ще съумее да каже подходящите думи. От години насам тя се бе превърнала в нещо като публичен говорител за SETI, първо за „Аргус“, а после за Посланието и за Машината. Но това беше друго. Имаше нужда от малко време да го осмисли.

Доколкото можеше да прецени, Дръмлин бе загинал, спасявайки нейния живот. Той бе видял експлозията преди останалите да я чуят, бе видял полетялата в дъга към тях няколкостотин килограмова маса ербий. С бързите си рефлекси бе скочил и я бе съборил зад колоната.

Ели бе споменала за това като възможност пред дер Хеер, който й отвърна:

— Дръмлин сигурно е скочил, за да спаси себе си, а ти просто си се озовала на пътя му.

Коментарът му беше нелицеприятен. Дали не целеше с него отново да спечели благоразположението й? А може би, продължи дер Хеер, забелязал неудоволствието й, Дръмлин е бил отхвърлен във въздуха при сблъсъка на ербиевия щифт с платформата.

Но тя бе абсолютно сигурна. Беше видяла всичко. Дръмлин бе загрижен да спаси живота й. И бе успял. Като изключим няколкото драскотини, Ели нямаше никакви физически увреждания. Валириън, който се бе оказал изцяло защитен зад колоната, бе с два счупени крака от сриналата се стена. Нейният късмет бе проработил в много отношения. Дори не бе изпаднала в безсъзнание.

Но първата й мисъл, веднага щом осъзна какво се е случило, не беше това, че старият й учител Дейвид Дръмлин се бе разбил така ужасно пред собствените й очи; нито удивление пред възможността Дръмлин да е отдал живота си заради нея; нито дори това, че целият проект за Машината трябваше да започне отначало. Не. Ясна като камбана, първата й мисъл кънтеше: „Аз мога да тръгна, трябва да ме изпратят, няма друг, аз ще тръгна“.

Беше се усетила мигом. Но твърде късно. Бе ужасена от собственото си самолюбие, от жалкия егоизъм, в който се бе изобличила в такъв критичен момент. Това, че Дръмлин също беше способен на подобно падение, не можеше да я оправдае. Бе втрещена, че го е уловила в себе си, макар и само за миг — толкова… енергично, трескаво, планирайки бъдещите действия, забравила за всичко друго, освен за самата себе си. Това, за което най-много се презираше, бе абсолютната безскрупулност на собственото й его. То, нейното его, не търсеше извинения, не се измъкваше, само теглеше напред. Беше болно с амбиция. Знаеше, че, спуснало корени, разклонено в съзнанието й, нямаше да успее да го изкорени. Тя трябваше да работи търпеливо със своето его, да го вразуми, да го разсее, може би дори да го заплаши.

Когато на сцената се появиха следователите, тя се оказа некомуникативна.

— Боя се, че не мога да ви кажа много. Тримата вървяхме по платформата и изведнъж стана експлозията, и всичко наоколо полетя във въздуха. Съжалявам, но не мога да ви помогна. Бих искала да мога.

Заяви ясно на колегите си, че не желае да говори за това и се покри в апартамента за толкова дълго, че започнаха да изпращат разузнавателни двойки да разберат какво става с нея. Опита се да си припомни всяка подробност около инцидента. Опита се да възстанови разговора им, преди да се качат на платформата, какво й бе говорил Дръмлин, когато го закара до Мисула, как изглеждаше Дръмлин, когато за пръв път се запозна с него, в началото на своята кариера като дипломант. Постепенно установи, че частица от съзнанието й е желаела Дръмлин да умре — още преди да се окажат съперници за американското място в Машината. Мразеше го, за това, че я бе унижавал пред останалите студенти в групата, за това, че се противопоставяше на проекта „Аргус“, за това, което бе изрекъл в мига, след като бе реконструиран филмът с Хитлер. Беше искала той да умре. И сега той беше мъртъв. По някаква логика — тя мигом осъзна, че е изкривена и фалшива — тя бе убедена, че е лично виновна за смъртта му.

Дали той щеше да стигне до тук, ако нея я нямаше? Разбира се, каза си тя. Някой друг щеше да открие Посланието и на Дръмлин пак щеше да му се наложи да излети. Така да се каже. Но ако примерно не беше го провокирала да се замеси толкова дълбоко в Проекта с Машината — може би заради собствената си разсеяност на учен? Стъпка по стъпка, Ели обмисляше възможностите. Ако се държаха противно, тя им отговаряше с твърдост; в това се криеше нещо. Замисли се за хора, за мъже, към които бе изпитвала възхита. Дръмлин. Валириън. Дер Хеер. Хадън… Джос. Джеси… Стотън?… Баща й.

— Доктор Ароуей?

Ели някак с благодарност се усети, че я измъкват от мислите, които я бяха погълнали. Беше стройна жена на средна възраст, в син костюм. Лицето й се стори някак познато. Платненият етикет върху пищната й гръд гласеше: „Х. Борк, Гьотеборг“.

— Доктор Ароуей, съжалявам за вашата… за нашата загуба. Дейвид ми е разказвал за вас.

Разбира се! Легендарната Хелга Борк, спътницата на Дръмлин в леководолазните гмуркания от всичките досадни диапрожекции пред студентите. Кой, учуди се тя за пръв път, бе правил всъщност тези снимки? Дали бяха канили фотограф, който да ги придружава в подводните им срещи?

— Той ми е разказвал за вашата близост.

Какво искаше да й каже тази жена? Да не би Дръмлин да бе инсинуирал за нея… Очите й се изпълниха със сълзи.

— Съжалявам, доктор Борк, но в момента не се чувствам много добре.

Сведе глава и забърза.

Имаше много хора, които искаше да види на погребението: Виджи, Архангелски, Гостридзе, Баруда, Ю, Ши, Деви. Също така Абонема Еда, чието име все по-често се споменаваше като петия член на екипажа — ако нациите проявяха разум, помисли си тя, и ако изобщо Машината се завършеше. Но издръжливостта й беше в окаяно състояние и тя не можеше да изтърпи дълги срещи. Преди всичко не можеше да се довери на себе си. Колко от думите й щяха да бъдат за доброто на проекта и колко от тях щяха да удовлетворят собствените й амбиции? Другите проявяваха симпатия и разбиране. В края на краищата, тя се бе оказала най-близо до Дръмлин, когато ербиевият щифт бе ударил и го бе превърнал в пихтия.