Карл Сейгън
Контакт (5)

Глава 5
Дешифриращ алгоритъм

Проговори ми пак, о, светли ангеле…

УИЛЯМ ШЕКСПИР

„Ромео и Жулиета“

Общежитията за външни посетители-учени вече бяха заети или по-скоро претъпкани с отбрани светила на общността SETI. Когато започнаха да пристигат официалните делегации от Вашингтон, не можеха да им намерят подходящи квартири на територията на комплекса „Аргус“ и се наложи да ги настанят в мотели в разположения наблизо Сокоро. Кенет дер Хеер, научният съветник на президента, беше единственото изключение. Пристигнал бе на другия ден след откритието, в отговор на спешното повикване на Елеанор Ароуей. В следващите няколко дена се изсипаха официални представители на Националната научна фондация, Националната администрация по аеронавтика и космически изследвания (НАСА), Департамента по отбраната, Консултативния комитет за наука към Президентството, Националния съвет за сигурност и Националната агенция за сигурност. Имаше и няколко правителствени служители, чиято принадлежност към едно или друго ведомство оставаше неясна.

Предната вечер неколцина от тях стояха под сто и първия телескоп и за пръв път им показваха на небосклона Вега. Времето беше услужливо и звездата мило примигваше със синкаво-бялата си светлина.

— Казвам, че съм я виждал и преди, но не знаех, че така се казва — отбеляза един от тях.

Вега изглеждаше малко по-ярка от останалите звезди по небето, но не се отличаваше с нищо особено. Беше просто една от няколкото хиляди звезди, видими с невъоръжено око.

Учените провеждаха непрекъснати изследователски семинари по природата, произхода и вероятното значение на радиоимпулсите. Екипът за връзки с обществеността към проекта — по-голям, отколкото в други обсерватории, заради големия публичен интерес към издирването на извънземен разум — бе натоварен със задачата да информира по-нископоставени представители. Всеки новопристигнал изискваше лично да му се докладва в подробности. Ели, която имаше задължението да запознава по-старшите официални лица със ситуацията, да ръководи хода на проучванията и да отговаря на напълно уместните и задълбочени скептични коментари, предлагани енергично от колегите й, се чувстваше смъртно уморена. От момента на откритието пълноценният нощен сън си оставаше за нея непостижим лукс.

Отначало се опитаха да премълчат находката. В края на краищата не можеха да бъдат абсолютно сигурни, че наистина става дума за извънземно послание. Едно преждевременно или погрешно съобщение щеше да бъде пълен провал във връзките им с обществеността. Но което беше по-лошо, щеше да зацапа анализа на данните. Ако пресата се изсипеше, науката със сигурност щеше да пострада. Правителствените кръгове във Вашингтон, също като „Аргус“, бяха склонни събитието да се премълчи. Но учените го бяха споделили със семействата си, телеграмата на Международния астрономически съюз беше разпратена по целия свят и всички все още примитивни астрономически системи за бази данни в Европа, Северна Америка и Япония разнасяха вестта за откритието.

Въпреки че разполагаха с подробно разработени планове за връзки с обществеността при непредвидени ситуации в случай на неочаквана находка, действителните обстоятелства ги завариха напълно неподготвени. Нахвърлиха възможно най-неангажиращото съобщение и го предадоха на медиите, едва когато стана неизбежно. Естествено, то предизвика сензация.

Помолиха медиите да проявят сдържаност, но знаеха, че пресата ще извърши масиран десант. Помъчиха се да обезкуражат по-напористите репортери да идват в комплекса, като им обясняваха, че засечените импулси не носят никаква съществена информация, само някакви досадни и повтарящи се прости числа. Пресата проявяваше нетърпение за истински новини. „Човек може да пълни каретата само с обяснения какво представляват простите числа до едно време“, оплака се на Ели по телефона на някакъв репортер.

Телевизионни екипи с малки самолети и хеликоптери започнаха да кръжат ниско над комплекса на обсерваторията, с което често предизвикваха силни радиоинтерференции, засичани веднага от телескопите. Някои репортери обсаждаха официалните лица, когато се връщаха нощем в мотелите си. Неколцина храбреци дори се опитваха да проникнат на територията на комплекса незабелязано — кой на плажно бъги, кой на мотопед, един даже на кон. Ели се принуди да поиска допълнителни средства за укрепване на противоциклонната ограда.

Още с пристигането си Кенет дер Хеер получи ранната версия на вече стандартизирания доклад на Ели: удивителната интензивност на сигнала, местоположението му в една и съща точка на небосклона, при звездата Вега, характерът на импулсите.

— Може да съм научен съветник на президента — каза той, — но съм един най-обикновен биолог. Затова карай по-бавно. Доколкото разбирам, ако радиоизточникът е на двайсет и шест светлинни години разстояние, то тогава посланието е било изпратено преди двайсет и шест години. В началото на шейсетте години някакви същества със странен вид и щръкнали уши са решили, кой знае защо, че ние се интересуваме от тяхната любов към простите числа. Но простите числа не са нещо трудно. Значи не се хвалят с тях. По-вероятно е да ни изпращат поправителен урок по аритметика. Може би трябва да сме обидени.

— Не, погледни на нещата от друг ъгъл — отвърна му Ели с усмивка. — Това е маяк. Известяващ сигнал. Ние получаваме странно конфигурирани импулси от квазари, от пулсари, от радиогалактики и Бог знае още от какво. Но простите числа са твърде специфични. Твърде изкуствени. Например, нито едно четно число не е просто. Много трудно е да си представи човек как една излъчваща плазма или взривяваща се галактика ще изпраща подобна регулярна система от математически сигнали. Простите числа са предназначени да привлекат вниманието ни.

— Но за какво? — запита съветникът смаяно.

— Откъде да знам. В тази работа трябва да сме много търпеливи. Може би след време простите числа ще прекъснат и ще бъдат заместени от нещо друго, нещо много богато. От истинското послание. Просто трябва да продължаваме да слушаме.

Точно това беше най-трудно да се обясни на пресата, че сигналите по същество не носят никакво съдържание, нямат смисъл — просто първите няколкостотин прости числа, които след това започваха отначало, предавани по същата елементарна двоична система: 1, 2, 3, 5, 7, 11, 13, 17, 19, 23, 29, 31… Девет не е просто число, обясняваше Ели, защото се дели на 3 (както и на 9, и на 1, разбира се). Десет не е просто число, защото се дели на 5 и на 2 (както и на 10, и на 1). Единадесет е просто число, защото се дели само на 1 и на себе си. Но защо трябва да предават прости числа? Това й напомняше за някой от онези феноменални идиоти, хора, напълно лишени от най-обикновени социални или вербални умения, но които могат да извършват умопомрачителни изчисления наум — например, да изчислят, само като се замислят за миг, кой ден от седмицата ще се падне първи юли 11 977 година. Това нямаше никакъв смисъл. Правеха го, само защото им харесваше, защото можеха да го правят.

Даваше си сметка, че са изминали едва няколко дни от първото приемане на посланието, но се чувстваше едновременно възбудена и дълбоко разочарована. След толкова години усилия най-после бяха получили сигнал — някакъв. Но неговото съдържание беше плитко. Кухо. Празно. Беше си представяла, че ще получи „Енциклопедия Галактика“.

Сдобили сме се с възможността да извършваме радиоастрономически изследвания едва в последните няколко десетилетия, повтаряше си тя. В една галактика, чиито звезди са със средна възраст милиарди години. Шансът да получим сигнал от цивилизация на същата степен на развитие като нашата трябва да е минимален. Ако са малко по-изостанали, те изобщо не биха разполагали с технологична възможност да общуват с нас. Така че най-вероятният сигнал би трябвало да дойде от много по-развита от нас цивилизация. Може би са в състояние да напишат пълни и мелодични огледални фуги: контрапунктът ще бъде същата тема, в обратен ред. Не, реши тя. Въпреки, че това би било наистина гениално и определено извън нейните способности, то представляваше малка екстраполация на нещо, което биха могли да постигнат хората. Към подобно предположение я подбутваше порядъчното влияние на Бах и Моцарт.

Опита се да направи още по-голям скок. Към ума на някой, който е многократно, в непостижими мащаби по-интелигентен от нея, по-умен, да речем, от Дръмлин или от Еда, младия нигерийски физик, получил наскоро Нобелова награда. Беше невъзможно. Можеше да разсъждава над възможността да се изрази Последната теорема на Ферма или Поправката на Голдбах само с няколко реда уравнения. Можеше да си представи проблеми, стоящи далеч извън нашите възприятия, които за тях са повече от елементарни. Но не можеше да проникне в техните умове. Не можеше да си представи как би разсъждавал един ум, многократно надвишаващ човешките способности. Разбира се. Нищо чудно. Какво очакваше тя? Все едно да опишеш нов основен цвят или свят, в който разпознаваш седемстотин познати по тяхната индивидуална миризма… Можеше да обсъжда това, но не и да го изпита. По определение трябва да е изключително трудно да се разбере поведението на същество, което е многократно по-умно от теб. Но въпреки това, въпреки това: защо само прости числа?

* * *

В последните няколко дни радиоастрономите на „Аргус“ постигнаха напредък. Движението на Вега беше известно. Известен беше компонентът на скоростта на приближаване и отдалечаване спрямо Земята, както и паралелното й движение по небосвода, на фона на по-отдалечените звезди. Телескопите на „Аргус“, работещи във взаимодействие с радиообсерваториите в западна Вирджиния и Австралия, даваха неопровержими данни, че източникът се движи с Вега. Сигналът не само пристигаше, доколкото можеха да измерят точно, оттам, където се намираше Вега на небесния свод. Сигналът също така следваше особеното, характерно движение на Вега. Освен ако не беше някакъв гигантски фалшификат, източникът на импулсите с прости числа наистина се намираше в системата на Вега. Не се забелязваше допълнителен Доплеров ефект, дължащ се на движението на предавателя, може би инсталиран на някоя планета около Вега. Извънземните компенсираха орбиталното му изместване. Може би проява на извънземен етикет.

— Това е най-проклетото най-удивително нещо, за което съм чувал досега. И няма нищо общо с нашата работилничка — заключи един официален представител на Агенцията за напреднали отбранителни технологии, преди да си тръгне за Вашингтон.

Веднага след откритието Ели бе насочила няколко телескопа да изследват Вега в друг честотен обхват. Разбира се, бяха открили същия сигнал, същата монотонна последователност от прости числа, бибипкащи във водородната честотност от 1420 мегахерца, в хидроксилната честотност от 1667 мегахерца и в много други честоти. В целия радиоспектър, като електромагнитен оркестър, Вега бълваше прости числа.

— Не виждам никакъв смисъл — заяви Дръмлин, небрежно опипвайки токата на колана си. — Не е възможно да сме го изтървали преди. Всички гледат към Вега. Ароуей я изследва преди десет години в Аресибо. И изведнъж миналия вторник Вега започва да излъчва прости числа? Защо точно сега? Как се получи така, че взеха да предават само пет години след като „Аргус“ започна да слуша?

— Може би предавателят им е прекъснал заради ремонт в продължение на няколко века — предположи Валириън. — И току-що отново са го вкарали в действие. Може би техният цикъл на дежурство е да ни предават веднъж на милион години. Знаете, съществуват толкова други планети, на които е възможно да има живот. Може би не сме единственото детенце в групата.

Но Дръмлин, явно неудовлетворен, само поклати глава.

Въпреки че по характер Валириън нямаше нищо общо с интригантството, стори му се, че в последния въпрос на Дръмлин се долавя подводно течение: дали това нямаше да се окаже дръзко, отчаяно усилие от страна на учените в „Аргус“ да предотвратят преждевременното закриване на проекта? Не беше възможно. Валириън поклати глава. Когато Кенет дер Хеер мина след малко покрай тях, той се озова пред двама старши експерти по проблема SETI, които мълчаливо клатеха глави един на друг.

Между учените и бюрократите съществуваше някакъв мъчителен, взаимен дискомфорт, сблъсък между фундаментални възгледи. Един електроинженер го нарече „импедансен^[1] мишмаш“. Учените разсъждаваха твърде спекулативно, твърде количествено и бяха склонни твърде небрежно да разговарят с всеки, за вкуса на повечето бюрократи. Бюрократите на свой ред бяха твърде лишени от въображение, разсъждаваха прекалено по същество и се държаха прекалено необщително с повечето учени. Ели и особено дер Хеер полагаха отчаяни усилия да хвърлят мост над тази пропаст, но понтоните се отнасяха от течението.

Тази нощ всичко наоколо беше осеяно с фасове и чашки от кафе. Небрежно облечените учени, официалните лица от Вашингтон в техните елегантни костюми, тук-там по някой старши военен с отличителни знаци изпълваха контролната зала, залата за семинари, малкия аудиториум, продължаваха извън вратите, където, осветени от пламъка на цигарите и звездните светлини, споровете не секваха. Но нервите бяха изопнати. Напрежението си казваше думата.

* * *

— Доктор Ароуей, това е Майкъл Киц, помощник-секретар по отбраната, отговарящ за К³Р.

Представяйки Киц и заставайки само на стъпка зад него, дер Хеер излъчваше… какво? Някакви смесени чувства. Смущение, примесено с благоразумие? Личеше, че я призовава към сдържаност. Наистина ли я смяташе за толкова гореща глава? К³Р, произнасяно „К на куб Р“, означаваше команди, контрол, комуникации и разузнаване, ведомство с много големи отговорности по време, когато Съединените щати и Съветският съюз рисковано съкращаваха стратегическите си ядрени арсенали. Тази длъжност беше подходяща за много предпазлив човек.

Киц се разположи в едно от двете кресла пред бюрото на Ели, наведе се напред и прочете цитата от Кафка. Текстът не го впечатли.

— Доктор Ароуей, позволете да премина към същината на въпроса. Загрижени сме дали огласяването на тази информация наистина е в интерес на Съединените щати. Никак не ни радва фактът, че сте разпратили телеграми по целия свят.

— Имате предвид до Китай? До Русия? До Индия? — В гласа й, въпреки неимоверното усилие, се долавяше нервност. — Искате да запазим първите 261 прости числа в тайна? Смятате ли, господин Киц, че извънземните имат намерение да общуват само с американците? Не мислите ли, че едно послание от друга цивилизация принадлежи на целия свят?

— Можехте поне да се допитате до нас.

— И да рискуваме да изгубим сигнала? Вижте, доколкото знаем, би могло да се предаде нещо съществено, нещо уникално, докато Вега е залязла тук, в Ню Мексико, а в същото време се намира високо в небосвода над Пекин. Тези сигнали не са личен разговор в границите на Съединените американски щати. Дори не са личен разговор в пределите на Земята. Това е сигнал от станция до станция, до всяка планета в слънчевата система. Ние просто извадихме късмет, че първи вдигнахме слушалката.

Дер Хеер отново й излъчваше нещо. Какво се опитваше да й каже? Че му допада простата аналогия, но е на страната на Киц?

— Във всеки случай е твърде късно — продължи тя. — Вече всички знаят, че в системата Вега съществува някакъв разумен живот.

— Не съм убеден, че е твърде късно, доктор Ароуей. Вие, струва ми се, смятате, че ще последва богато на информация предаване, някакво предстоящо послание. Доктор дер Хеер тук… — той замълча, доловил неочаквания ропот на несъгласие. — Доктор дер Хеер смята, че тези прости числа са един вид предупреждение, само за да привлекат вниманието ни. Ако наистина има съобщение и то е с деликатен характер — нещо, което другите държави не биха могли да разберат веднага, — ние бихме искали да запазите мълчание, докато сме в състояние да говорим открито за него.

— Всички искаме нещо, господин Киц. — Тя усети, че говори с язвителна учтивост, въпреки вдигнатите вежди на дер Хеер. В поведението на Киц имаше нещо дразнещо, почти предизвикателно. Сигурно и в нейното. — Аз, например, искам да разбера какво означава този сигнал, какво точно става на Вега и какво означава това за Земята. Възможно е учените в другите държави да се окажат ключът към неговото разгадаване. Може би ни трябват техните данни. Може би ни трябват техните мозъци. Струва ми се, че този проблем може да се окаже прекалено голям, за да се справи с него една отделна страна.

На физиономията на дер Хеер се изписа тревога.

— Ъ-ъ, доктор Ароуей. Предложението на секретар Киц не е съвсем лишено от основания. Напълно възможно е да включим и други държави. Той моли само да говорите най-напред с нас. И то единствено, ако се появи ново послание.

Тонът му беше миролюбив, но не и угоднически. Ели отново го изгледа. Дер Хеер не беше от лъскаво порядъчните мъже, а имаше интелигентен вид. Облякъл се бе в син костюм с колосана памучна риза. Сериозността и самообладанието му се омекотяваха от топлата му усмивка. Защо тогава изпитваше нерешителност пред този сбърканяк? Професионални задължения? Възможно ли бе приказките на Киц да съдържат някакъв смисъл?

— Все едно, това е само далечна вероятност — въздъхна Киц и се изправи на крака. — Държавният секретар по отбраната ще ви бъде благодарен за сътрудничеството. — Опитваше се да излезе печеливш от играта. — Договорихме ли се?

— Нека да помисля първо — отговори тя и пое подадената й ръка като умряла риба.

— Ще се видим след минутка, Майк — каза дер Хеер с усмивка.

С ръка на трегера на вратата, Киц се сети за нещо, извади сгънат лист от вътрешния джоб на сакото си, върна се и деликатно постави документа върху бюрото й.

— Щях да забравя. Това тук е копие от съдебното решение „Хадън“. Вероятно знаете случая. Отнася се до правата на правителството да засекретява материали от жизнено значение за Съединените щати. Дори когато не са обявени първоначално за поверителни.

— Искате да засекретите простите числа? — попита тя и ококори очи в подигравателна недоверчивост.

— Чакам ви отвън, Кен.

Веднага, щом Киц напусна кабинета й, тя заговори.

— Но какво има наум той? Смъртоносните лъчи на Вега? Нови оръжия за унищожението на Земята? За какво става дума?

— Просто е предпазлив, Ели. Доколкото разбирам, ти не смяташ, че това е всичко. Е, добре. Да допуснем, че се появи някакво послание — нали се сещаш, този път нещо смислено — и в него се съдържа нещо оскърбително, да речем, за мюсюлманите или за методистите. Не би ли трябвало да сме внимателни с публикуването му, за да не се гледа на САЩ с лошо око?

— Кен, я не ме будалкай. Този човек е помощник-държавен секретар по отбраната. Ако се притесняваха за мюсюлманите или методистите, щяха да ни изпратят помощник-държавния секретар или — откъде да знам — някой от онези религиозни фанатици, дето ръководят президентските молитвени закуски. Ти си научният съветник на госпожа президента. Какво я посъветва?

— Не съм я съветвал нищо. Откакто съм тук, говорих с нея само веднъж. По телефона, и то накратко. Честно казано, тя не ми даде никакви указания за засекретяване. Мисля, че настояванията на Киц не се базират на никакви указания. Струва ми се, че действа на своя глава.

— Но кой е той?

— Доколкото знам, адвокат. Преди да го вземат в държавната администрация е бил високопоставен чиновник в електронната индустрия. Познава К³Р много добре, но това не го прави експерт в другите неща.

— Кен, на теб ти вярвам. Убедена съм, че няма да ме заплашваш с това решение „Хадън“. — Тя размаха документа и млъкна, след което го погледна в очите. — Знаеш ли, че според Дръмлин в поляризацията се съдържа друго послание?

— Не разбирам.

— Само преди няколко часа Дейв приключи едно грубо статистическо изследване на поляризацията. Представил е параметрите на Стоукс чрез сферите на Поанкаре; Кен, получава се някаква мила кинокартинка, варираща във времето.

Дер Хеер я изгледа тъпо. Нима биолозите не използват поляризираната светлина в микроскопите си? — запита се тя.

— Когато до теб достигне фотонна вълна — видима светлина, радиоизлъчване или вълна в друг спектър — тя вибрира под прав ъгъл спрямо собствения ти зрителен ъгъл. Ако тази вибрация се върти, за вълната се казва, че е елиптично поляризирана. Ако се върти по часовниковата стрелка, поляризацията се нарича дясна; ако е обратно на часовниковата стрелка, е лява. Тъй или иначе, чрез вариране между двата вида поляризация може да се предава информация. Малка поляризация надясно означава нула. Малка лява поляризация — единица. Следиш ли ме? Напълно е възможно. Ние имаме амплитудна модулация и фреквентна модулация, но нашата цивилизация по принцип обикновено не използва поляризирана модулация.

Е, в сигналите на Вега изглежда се съдържа поляризирана модулация. В момента проверяваме точно това. Но Дейв откри, че двата вида поляризация не са еднакви. Сигналът не е толкова ляво поляризиран, колкото дясно поляризиран. Просто е възможно в поляризацията да се съдържа друго послание, което досега да сме пропуснали. Затова изпитвам подозрения към твоя приятел. Киц не е дошъл тук, само за да ми даде безкористен съвет. Той разбира, че можем да се доберем до нещо по-сериозно.

— Ели, успокой се. От четири дни не си спала. Жонглираш с науката, с администрацията и с пресата. Ти вече направи едно от най-големите открития на века и доколкото разбирам, може би си на ръба на още по-голямо откритие. Имаш пълно право да си леко изнервена. Пък и намерението на Киц да милитаризира проекта е тъпо. Изобщо не ми е трудно да разбера подозренията ти към него. Но все пак в думите му има известна логика.

— Познаваш ли човека?

— Срещал съм го на няколко заседания. Не мога да твърдя, че го познавам добре. Ели, ако съществува възможност да се появи истинско послание, не смяташ ли все пак, че ще бъде добре да поразредим малко тълпата?

— Разбира се. Само ми помогни да се оправя с тези чукани от Вашингтон.

— Добре. Между другото, ако оставиш този документ върху бюрото си, някой може да влезе и да си направи погрешно заключение. Защо не го прибереш някъде?

— Ще ми помогнеш ли?

— Ако нещата останат такива, каквито са, ще ти помогна. Няма да можем да направим кой знае какво, ако тази работа се засекрети.

Засмяна, Ели коленичи пред малкия сейф в кабинета и набра шестцифрената комбинация, 314159. Погледна за последно документа, титулуван с големи черни букви „ПРАВИТЕЛСТВОТО НА САЩ СРЕЩУ ХАДЪН КИБЕРНЕТИКС“ и го заключи.

* * *

Групата включваше около тридесет души — техници и учени, свързани с проекта „Аргус“, както и няколко правителствени служители, в това число заместник-директора на Отбранителната разузнавателна агенция, в цивилно облекло. Сред тях бяха Валириън, Дръмлин, Киц и дер Хеер. Ели беше единствената жена. Бяха монтирали голям телевизионен прожектор, фокусиран срещу екран с размери два на два метра на отсрещната стена. Ели се обръщаше едновременно към групата и към дешифриращата програма. Пръстите й лежаха върху клавиатурата пред нея.

— През всичките тези години се подготвяхме за компютърна дешифровка на всякакви възможни послания. Току-що научихте от анализа на доктор Дръмлин, че в поляризираната модулация се съдържа информация. Това трескаво превключване между ляво и дясно трябва да означава нещо. Не е случаен шум. Все едно, че подхвърляте монета. Разбира се, човек очаква колкото ези, толкова тура, но вместо това получава два пъти повече ези, отколкото тура. И естествено, заключава, че монетата е заредена или в нашия случай, че поляризираната модулация не е случайна; че съдържа нещо… О, я вижте! Компютърът току-що ни съобщи нещо още по-интересно. Точната последователност от ези и тура се повтаря. Тя е дълга, значи е доста сложно съобщение и предаващата цивилизация държи да го приемем добре.

— Ето, вижте тук! Това е повтарящото се съобщение. Сега го превъртаме отначало. Всеки бит информация, всяка точка и тире — ако предпочитате да мислите за тях по този начин — е идентична на това, което беше в последния блок данни. Сега анализираме общата сума на битовете. Числото е десетки милиарди. Готово. Ха! То е резултат от умножението на три прости числа.

Въпреки че Дръмлин и Валириън външно сияеха, Ели усети, че двамата изпитват съвсем различни чувства.

— Е, и? Какво могат да означават още няколко прости числа? — попита един гост от Вашингтон.

— Това означава… може би, че ни изпращат картина. Виждате ли, съобщението съдържа огромно количество битове информация. Да приемем, че голямото количество е резултат от умножението на три по-малки числа. Тоест число по число по число. Значи посланието е триизмерно. Аз лично бих допуснала, че е или единично, статично триизмерно изображение, нещо като статична холограма, или, че е двуизмерна картина, променяща се във времето — тоест кино. Нека да приемем, че е кино. Все едно, ако е холограма, ще ни отнеме повече време, докато я представим. За втория вариант разполагаме с идеален дешифриращ алгоритъм.

На екрана се появи неясна движеща се форма, съставена от чисто бяло и чисто черно.

— Уили, би ли добавил програма за сиво интерполиране? Нещо разумно. И се опитай да го извъртиш на деветдесет градуса обратно на часовниковата стрелка.

— Доктор Ароуей, изглежда, че има някаква допълнителна сигнална лента. Може би звук, който върви с кинокартината.

— Включи го.

Единственото друго възможно приложение на простите числа, което Ели можеше да измисли, беше така наречената публична криптография, напоследък широко използвана както от граждански служби, така и в контекста на националната сигурност. Едната й функция беше да направи съобщението ясно за тъпаците. Другата — да го скрие от средно интелигентните.

Ели огледа лицата пред нея. Киц се чувстваше неловко. Може би очакваше чуждоземен нашественик или по-лошо — чертежите на някакво оръжие, твърде секретно, за да бъде поверено на нейния екип. Уили изглеждаше съвсем естествено за случая — непрекъснато преглъщаше. Една картина е нещо много по-различно от обикновени числа. Възможността да се окаже визуално съобщение естествено предизвикваше неочаквани страхове и фантазии в душите на повечето зрители. Физиономията на дер Хеер беше чудесна: в този момент той приличаше в много по-малка степен на официално лице, на правителствен бюрократ, и много повече на учен.

Картината, все още неразличима, се придружи от дълбоко ръмжащо глисандо от звуци, което се плъзгаше най-напред нагоре и след това надолу в аудиоспектъра, докато не започна да гравитира някъде в октавата под средно „до“. Бавно групата зрители започна да долавя смътен, но нарастващ музикален фон. Картината се завъртя, изправи се и започна да се фокусира.

Ели усети, че се е втренчила в някакво едрозърнесто черно-бяло изображение на… на масив, оформящ се като колона, увенчана с огромен декоративен орел. В ноктите си хищната птица държеше…

— Фалшификат! Това е фалшификат!

Последваха викове на изненада. На неверие. Смях. Сдържана истерия.

— Не виждате ли? Прекарали са ни — говореше Дръмлин с почти разговорен тон. — Добре изпипана шегичка. Госпожице, губите времето на всички тук присъстващи.

Тя забеляза, че циментовите нокти на орела стискат свастика. Камерата се фокусира надолу от орела и показа усмихнатото лице на Адолф Хитлер, който помахваше с ръка на ритмично скандиращата тълпа. Дълбокият баритон на говорителя, дрезгав и несъмнено говорещ на немски, изпълни залата. Дер Хеер пристъпи към нея.

— Знаеш ли немски? — прошепна тя. — Какво говори?

— Фюрерът — преведе й той бавно — поздравява света в германския Фатерланд с откриването на Олимпийските игри от 1936 година.