Карл Сейгън
Контакт (17)

Глава 17
Сънят на мравките

Човешкото слово е като пропукан бакър, по който набиваме груби ритми, за да накараме мечките да играят, а в същото време ни се иска да сътворим музика, с която да разтопим звездите.

ГЮСТАВ ФЛОБЕР

„Мадам Бовари“ (1857)

Популярната теология е една огромна несъстоятелност, произтичаща от невежеството… Боговете съществуват, защото самата природа е отпечатала понятието за тях в умовете на хората.

ЦИЦЕРОН

„За природата на боговете“ I, 16

Ели прибираше бележки, магнитни ленти и едно палмово листо в багажа си, на тръгване за Япония, когато й се обадиха, че майка й получила удар. Почти веднага след това куриер от проекта „Аргус“ й донесе писмо. Беше от Джон Стотън и липсваха всякакви предисловия.

„Двамата с майка ти много често обсъждаме твоите дълги отсъствия и кратки гостувания. Този разговор винаги е труден. Всеки път, когато те защитавам (и макар да не вярваш, случвало се е неведнъж), тя ми казва, че съм бил маджун в ръцете ти. А когато те коря, ми казва да си гледам работата.

Но искам да знаеш, че нежеланието ти да я посетиш в последните няколко години, откакто се хвана с тази работа с Вега, й причинява непрекъсната болка. Все разправя на приятелките си в онзи отвратителен санаториум, в който настоя да отиде, че скоро ще я посетиш. Говори го от години насам. «Скоро». Непрекъснато обмисля как ще им покаже прочутата си дъщеря, как точно ще те представи на тия скапани дъртофелници.

Сигурно няма да ти е приятно да го научиш и ти го казвам със съжаление. Но го правя за твое добро. Поведението ти е по-болезнено за нея от всичко, което е преживяла досега, включително и смъртта на баща ти. Може да си голяма работа, холографиите ти да ги показват по целия свят, да се срещаш с видни политици и какво ли не, но като човешко същество не си научила нищо от училищните си години насам…“

С просълзени очи, тя понечи да накъса писмото и плика му, но напипа вътре твърдо парче хартия, частична холограма, направена от стара двуизмерна снимка с екстраполираща компютърна техника. Човек получаваше бегла, но задоволителна възможност да види отделните ръбове и ъгли. Беше снимка, която никога досега не беше виждала. Майка й като млада жена, много симпатична, се усмихваше на снимката. Ръката й, небрежно облегната на рамото на бащата на Ели, оставил си еднодневна брада. Двамата сякаш излъчваха щастие. Обля я мъка, вина и гняв към Стотън. И със смътно чувство на самосъжаление Ели осъзна горчивата истина, че никога повече няма да види хората от снимката.

* * *

Майка й лежеше неподвижно в леглото. Лицето й беше странно безизразно, не показваше нито радост, нито съжаление, просто… някакво очакване. От време на време само клепачите й примигваха. Не беше ясно дали чува или разбира думите на Ели. Ели внезапно си помисли за комуникационна техника. Мисълта й потече неудържимо: едно примигване за „да“, две примигвания за „не“. Или да се закачи един енцефалограф с катодна лъчева тръба, която майка й да вижда и да я научат да модулира своите бета-вълни. Но това все пак беше майка й, а не Алфа от съзвездието Лира и тук имаше нужда не от дешифриращ алгоритъм, а от чувства.

Тя хвана ръката на майка си и й говори с часове. Говореше за мама и татко, за детските си години. Спомни си гласно как щъпукаше сред изпръхналите прострени чаршафи, как я подхвърляха към небето. Поговори за Джон Стотън. Извини се за куп неща. Поплака.

Косата на майка й беше разчорлена, Ели намери четка и я среса. Разгледа покритото й с бръчки лице и позна себе си. Очите на майка й, дълбоки и влажни, се взираха неподвижно, примигваха от време на време, сякаш отдалече.

— Знам откъде идвам, мамо — промълви й Ели.

Едва доловимо майка й поклати глава, сякаш от съжаление за всичките тези години, през които бе живяла отделена от дъщеря си. Ели леко стисна китката й и й се стори, че тя се отзова.

Казаха й, че животът на майка й не е в опасност. Ако настъпи промяна в състоянието й, веднага ще й се обадят в кабинета й в Уайоминг. След няколко дни ще могат да я върнат от болницата в санаториума, където, увериха я, обслужването е напълно подходящо.

Стотън изглеждаше сломен, но с дълбочина на чувството към майка й, каквото Ели не беше предполагала. Обеща му, че ще се обажда често.

* * *

В аскетично обзаведеното мраморно фоайе бе изложена, може би случайно, истинска статуя — не холограма — на голо женско тяло в стила на Праксител. Качиха се в асансьор „Отис-Хитачи“, в който вторият език се оказа английски, а не брайлов. След това я преведоха през просторна зала, в която тълпа сътрудници обсъждаше качествата на нова текстообработваща система. Поредната дума се набираше на „Хирагана“, японската фонетична азбука с петдесет и една букви, а на екрана се появяваше съответният йероглиф на китайската писмена система „Канджи“. Броят на тези йероглифи или писмени знаци беше стотици хиляди, складирани в компютърната памет, въпреки че за прочитането на един вестник обикновено бе достатъчно да се знаят три-четири хиляди. Тъй като с една и съща изговорена дума се изразяваха много идеограми, понякога с твърде различно значение, на екрана се отпечатваха всички възможни версии на „Канджи“, по степен на вероятност. Системата за превод имаше контекстуални подпрограми, за да се изберат най-подходящите кандидат-знаци, според преценката на компютъра за вероятния смисъл на произнесеното и набраното. Рядко грешеше. За един език, в който доскоро не беше съществувала пишеща машина, това представляваше истинска революция в комуникациите, несъбуждаща особен възторг сред традиционалистите.

В конферентната зала им предложиха ниски кресла — явно отстъпление пред западния вкус — около ниска лакирана маса, след което им наляха чай. В полезрението на Ели, зад широкия прозорец, се виждаше центърът на Токио. Вестникът, в чиито офиси бяха поканени, се казваше „Асахи Шимбун“ (Новини на Изгряващото слънце) — и тя с любопитство забеляза сред политическите репортери и една жена, рядкост за стандартите на американските и руските медии. Япония в последно време се намираше в процес на национална преоценка за ролята на жената в обществото. Традиционно мъжките привилегии една по една отстъпваха в тихата и ежедневна, едва ли не улична война. Вчера президентът на фирмата „Наноелектроникс“ й се беше оплакал, че в Токио вече не можело да се намери „момиче“, което да знае как се връзва оби на кимоно. Както при мъжките вратовръзки с готов възел и закопчалка, пазарът беше залят с готови подобия на традиционния пояс. Японките напоследък си намираха по-добри занимания от това да губят по половин час в увиване и завързване на кордели. Репортерката бе облечена в строг делови костюм, полата стигаше до прасците й.

Заради сигурността на базата в Хокайдо, където се намираше Машината, не се допускаха журналисти. Вместо това, когато членовете на екипажа или ръководители на проекта идваха на главния остров Хоншу, организираха кръг от интервюта за японските и чуждите медии. Както винаги, въпросите й бяха известни. Репортерите по целия свят се интересуваха от едни и същи неща около Машината, като изключим някои местни особености. Доволна ли е от това, че след американските и съветските „разочарования“, Машината се строи в Япония? Чувства ли се изолирана на северния остров Хокайдо? Тревожи ли я фактът, че машинните компоненти, използвани в Хокайдо, са били подлагани на изпитания, надхвърлящи стриктните указания в Посланието?

Преди 1945 година този квартал на града е бил собственост на Имперската флота и наистина съседната сграда беше Военноморската обсерватория. Двата й сребристи купола засводяваха телескопи, които все още служеха за измерване на точното време и календара. Те блестяха под лъчите на обедното слънце.

Защо Машината включва додекаедър и тези три сферични раковини, наречени „бензели“? Да, репортерите разбираха, че не знае. Но все пак, какво мисли? Тя търпеливо обясни, че по такъв предмет би било глупаво да има мнение, при липсата на доказателства. Те настояха и Ели ги помоли да проявят търпимост към колебанията й. Ако наистина съществува опасност, защо не изпратят роботи вместо хора, както бе препоръчал един изтъкнат японски специалист по изкуствения интелект? Дали ще вземе със себе си някакви лични вещи? Семейни снимки? Микрокомпютър? Или швейцарско джобно ножче?

Ели забеляза два силуета, които се появиха на люка на покрива на съседната обсерватория. Лицата им бяха прикрити с визьори. Бяха облечени в синьо-сивкави ватирани брони от средновековна Япония. Понесли дървени тояги, по-високи от тях самите, двамата се поклониха един на друг и в следващия половин час се нападаха и парираха ударите си. Започна да отговаря на репортерите малко разсеяно: вниманието й бе приковано в спектакъла, разиграващ се пред очите й. Изглежда никой друг не забеляза. Тоягите май бяха доста тежки, защото церемониалната битка протичаше много бавно, сякаш бяха някакви воини, излезли от океанските дълбини.

Познавала ли е доктор Луначарски и доктор Сухавати много години преди да се получи Посланието? Какво й е мнението за доктор Еда? А за Ши? Какво мисли за тях, за научните им постижения? Дали ще се разбират добре помежду си? Тя наистина изпитваше възхита от това, че е станала член на такъв отбран екип.

Какво смята за качеството на японските компоненти? Би ли споделила впечатленията си от аудиенцията, която петимата бяха имали с император Акихито? Дали техните беседи с шинтуистки и будистки лидери е част от общото усилие на проекта „Машина“ да се обхванат възгледите на световните религиозни водачи преди Машината да бъде активирана, или само проява на куртоазия към Япония като страна-домакин? Смята ли, че е възможно устройството да се окаже Троянски кон или Адска машина? В отговорите си Ели се стараеше да бъде учтива, лаконична и непротиворечива. Представителят на отдела за връзки с обществеността към проекта „Машина“, който я придружаваше, остана видимо доволен.

Интервюто изведнъж прекъсна. Главният редактор й каза, че желаят на нея и на колегите й пълен успех. Остават с очакването, че ще могат да я интервюират след завръщането им. Надяват се, че след това ще посещава Япония често.

Домакините се усмихваха и кланяха. Бронираните воини се бяха прибрали през люка. Видя хората от охраната, шарещи с поглед, зад разтворената врата на конферентната зала. Докато излизаха, попита жената-репортер за сцената от средновековна Япония.

— О, да — отвърна й тя. — Те са астрономи от Крайбрежната гвардия. Практикуват „Кендо“ всеки ден по обед. По тях можеш да си сверяваш часовника.

* * *

Ши се бе родил по време на Великия поход и се бе сражавал с Гоминдана като младеж, през Революцията. Служил бе като офицер от разузнаването в Корея и бе израсъл до отговорния пост ръководител на китайските стратегически технологии. Но по време на Културната революция беше публично низвергнат и осъден на изгнание, въпреки че след това го реабилитираха с фанфари.

Едно от престъпленията на Ши в очите на Културната революция се беше оказало възхищението му към конфуцианските добродетели и особено към един пасаж от „Великото учение“, който преди, в продължение на векове, всеки китаец с елементарно образование знаел наизуст. Тъкмо на този пасаж, бе изтъквал Сун Ят Сен, се основаваше неговото национал-революционно движение от началото на века:

„Древните, като пожелали да заблести бляскавата добродетел из цялото Царство, първо подредили добре своите княжества. Като пожелали да подредят добре своите княжества, първо оправили отношенията в семействата си. Като пожелали да оправят отношенията в семействата си, първо усъвършенствали характерите си. Като пожелали да усъвършенстват характерите си, първо укрепили сърцата си. Като пожелали да укрепят сърцата си, първо се устремили към искреност в помислите си. Като пожелали искреност в помислите си, първо разширили неимоверно познанието си. Това разширяване на познанието лежи в изследването на нещата.“

Така, вярвал Ши, преследването на познанието е в основата на благополучието на Китай. Но червеногвардейците смятали друго.

По време на Културната революция Ши бил въдворен като обикновен труженик в една бедна селска комуна в провинция Нингшиа, край Великата китайска стена, район с богата ислямска традиция — където, докато орал някакво каменисто и безплодно поле, изровил от земята красиво орнаментиран бронзов шлем от династия Хан. След като мястото му в държавното ръководство било възстановено, интересът му се насочил от стратегическите въоръжения към археологията. Културната революция се опитала да изкорени 5000-годишната непрекъсната китайска културна традиция. Ши поел отговорността да изгради мостове към миналото на страната. С времето изцяло се посветил на мащабните разкопки на некропола Шиан.

Точно там било направено голямото откритие на теракотената армия на императора, на чието име е наречен самият Китай. Официалното му название било Кин Ши Хуандъ, но поради неточна транслитерация станал широко известен на Запад под името Чин. В трети век преди Христа Кин обединил страната, построил Великата стена и жалостиво се разпоредил при неговата смърт членовете на свитата му — войници, слуги и благородници, — които според по-ранната традиция трябвало да бъдат заровени живи, да бъдат заместени с теракотени статуи в естествен ръст. Теракотената армия включваше 7500 воина, почти цяла дивизия. Всеки от тях притежаваше индивидуални черти. Човек можеше да види, че са представени народности от цял Китай. Императорът беше слял многобройните и враждуващи помежду си провинции в единна държава. В един близък гроб се съхраняваше непокътнатото от времето тяло на маркизата на Таи — благородница от нисък ранг в императорския двор. Технологията на съхраняване на телата беше много по-напреднала от египетската. Човек можеше да види суровото лице на маркизата, може би грижливо поддържано с балсами в продължение на десетилетия от слугите.

Кин опростил писмото, кодифицирал законите, построил пътища, довършил Великата стена и обединил страната. Освен това конфискувал оръжията. Макар да го виняха, че е избивал учени и е изгарял книги, защото част от познанието било размирно, той твърдял, че е премахнал ендемичната поквара и е установил мир и ред. Ши си спомнял за Културната революция. Опитвал се да си представи съжителството на две толкова противоположни тенденции в сърцето на един човек. Арогантността на Кин достигала зашеметяващи размери — за да накаже една планина, която го била обидила, той заповядал да се изкорени цялата й растителност и да я боядисат в червено, цвят, носен от осъдени престъпници. Кин бил велик, но също така бил луд. Може ли човек да обедини толкова различни и враждуващи помежду си народности, без да е малко луд? Трябва да си шантав, само за да си го помислиш, смееше се Ши пред Ели, докато й разказваше.

С нарастваща възхита, Ши организирал мащабни разкопки в района на Шиан. Постепенно се убедил, че император Кин също лежи и чака, съвършено запазен, в някоя величествена гробница близо до теракотената армия. Наблизо, според древните хроники, под голяма могила имало заровен модел на държавата Китай от 210 г.пр.Хр., със старателно изобразени върху него всеки храм и пагода. Реките, твърдяха древните извори, били направени от живак, по който миниатюрната ладия на императора вечно се носела сред подземното му владение. Когато се разбрало, че в недрата на Шиан има големи количества живак, възбудата на Ши нараснала.

Ши изровил съвременно на императора описание на величествения императорски купол, покриващ подземното му миниатюрно владение, наричано като истинското — Поднебесното царство. Тъй като писменият китайски език почти не се е променял в тези 2200 години, той могъл да изчете описанията пряко, без услугите на експерт-езиковед. Хроникьорът от времето на Кин говорел пряко на Ши. Много нощи Ши си лягал, представяйки си великия Млечен път, който обхваща небесния свод в куполната гробница на великия император, и нощта, огряна от комети, появили се при неговата кончина, за да отдадат почит към паметта му.

В последните десетина години Ши се бе занимавал с издирването на гробницата на Кин и неговия модел на вселената. Все още не го беше открил, но това величаво търсене бе пленило въображението на цял Китай. За него казваха: „В Китай живеят един милиард души, но Ши е само един“. В една държава, където ограниченията над индивидуалността бавно падаха, неговият авторитет оказваше конструктивно влияние.

Кин, това беше ясно, е бил обладан от манията за безсмъртие. Човекът, дал името си на най-многолюдната държава на планетата, човекът, построил най-огромния строеж на планетата за времето си, се боял, съвсем основателно, да не бъде забравен. Затова предприел нови, още по-монументални строежи; запазил или изваял за вековете телата и лицата на своите придворни; изпращал непрестанно експедиции в Източно море да търсят еликсира на живота. С горчивина се оплаквал от огромната им цена. Една от тези експедиции включвала неизброима флотилия от океански джонки с екипаж от 3000 млади мъже и жени. Те така и не се върнали и съдбата им е неизвестна. Животворната вода не се намерила.

Точно петдесет години по-късно в Япония изведнъж се появили оризовото влажно земеделие и металургията — въведения, които рязко променили японската икономика и създали класата на аристократите-воини, на шогуните. Ши твърдеше, че японското име на Япония ясно отразява китайския произход на японската култура: страната на изгряващото слънце. Къде трябва да е застанал човек, за да изгрява слънцето над Япония, питаше Ши. Така че самото име на ежедневника, който Ели току-що бе посетила, напомняше за живота и времето на император Кин. Ели си помисли, че в сравнение с Кин, Александър Македонски сигурно изглежда като жалко гаменче от училищния двор. Е, почти.

Ако Кин е бил обладан от мания за безсмъртие, то Ши беше обладан от мания за Кин. Ели му каза за посещението си при Сол Хадън в околоземна орбита и двамата се съгласиха, че ако Кин бе живял в упадъчните години от края на двадесети век, то орбитата на Земята щеше да е най-подходящото място за него. Тя представи Ши на Хадън по видеофона и ги остави да си поговорят. Великолепният английски на Ши се бе усъвършенствал от наскорошното му участие в процеса на предаване на британската колония Хонг Конг на Китайската народна република. Все още си говореха, когато „Матусал“ взе да залязва и се наложи да продължат чрез мрежата от комуникационни сателити на геосинхронна орбита. Явно си бяха допаднали. Скоро след това Хадън помоли активирането на Машината да се синхронизира така, че в този момент той да е отгоре. Каза, че държи Хокайдо да е в телескопа му, когато дойде моментът.

* * *

— Будистите вярват ли в Бог или не? — попита Ели на път за срещата им с игумена.

— Те изглежда смятат — отвърна сухо Виджи, — че техният Бог е толкова велик, че дори не му се налага да съществува.

Докато пътуваха из планинските околности, си поговориха за Уцуми, игумена на най-известния будистки манастир в Япония. Преди няколко години, по време на церемониите, отбелязващи петдесетгодишния юбилей от разрушаването на Хирошима, Уцуми бе произнесъл слово, което привлече вниманието на целия свят. Беше свързан с японските политически кръгове и служеше като един вид духовен съветник на управляващата политическа партия, но повечето от времето си прекарваше в монашеско уединение.

— Баща му също е бил игумен на будистки манастир — спомена Сухавати.

Ели повдигна вежди.

— Не ме гледай толкова изненадано. Бракът при тях е бил разрешен, както при руското православно духовенство. Нали така, Виджи?

— Това е било преди мене — отвърна той малко разсеяно.

Ресторантът се намираше сред бамбукова горичка и се наричаше Унгецу — Облачната луна. И наистина, в ранното вечерно небе луната беше обгърната от облаци. Японските им домакини бяха уредили в заведението да няма други посетители. Ели и спътниците й си свалиха обувките и пристъпвайки по чорапи, влязоха в малката гостна, която стърчеше сред бамбуковите стръкове.

Главата на игумена беше обръсната, облеклото му представляваше черно-сребриста роба. Поздрави ги на съвършен разговорен английски, а китайският му, както я увери Ши, беше съвсем сносен. Обстановката вдъхваше покой, разговорът им течеше леко. Всяко поредно меню представляваше малко произведение на изкуството, низ от ядливи бижута. Ели си даде сметка, че съвременната кухня се корени в японската кулинарна традиция. Ако човек трябваше да се храни със затворени очи, тя щеше да бъде доволна. Ако напротив, деликатесите се поднасяха само за да им се възхитиш, без да се докосват, също щеше да е доволна. Но да ги гледаш и да се храниш с тях беше райско блаженство. Ели седеше срещу игумена, до Луначарски. Другите разпитваха за вида — или поне за княжеството — на тази или онази хапка. Между сушито и ядките гинко разговорът се насочи към мисията.

— Но защо общуваме? — попита игуменът.

— За да обменяме информация — отвърна Луначарски, който бе посветил цялото си внимание на опърничавите пръчици.

— Но защо желаем да обменяме информация?

— Защото се храним с информация. Информацията е жизнено необходима за съществуването ни. Без информацията загиваме.

Луначарски се бе заканил на една ядка гинко, която се изплъзваше от пръчиците му всеки път, когато се опитваше да я поднесе към устата си. Той наведе глава, за да пресрещне пръчиците по средата на пътя им.

— Аз вярвам — продължи игуменът, — че общуваме от любов или съпричастие.

Той хвана с пръсти една от своите ядки гинко и я пъхна невъзмутимо в устата си.

— Значи вие смятате — попита Ели, — че Машината е инструмент за съпричастие? Смятате, че няма никакъв риск?

— Аз мога да общувам с едно цвете — продължи той, сякаш отговаряйки й. — Мога да беседвам с един камък. Не би трябвало да имате никакви трудности в общуването със същества — това ли е подходящата дума? — от някакъв друг свят.

— Напълно съм готов да приема, че камъкът общува с вас — каза Луначарски, докато сдъвкваше ядката гинко. Бе последвал примера на игумена. — Но ми е чудно как вие общувате с камъка. Как ще ни убедите, че можете да общувате с един камък? Светът е пълен със заблуди. Откъде сте сигурен, че не се заблуждавате?

— Ах, научният скептицизъм.

Игуменът се усмихна с усмивка, която се стори триумфална на Ели. Невинна, почти детинска.

— За да общуваш с един камък, трябва да станеш по-малко… ангажиран. Не трябва да мислиш много или да говориш. Когато казвам, че мога да общувам с един камък, нямам предвид думите. Християните казват: „В началото бе словото“. Но аз говоря за общуване, което е много по-ранно, много по-фундаментално от това.

— Само евангелието на свети Йоан споменава за това — намеси се Ели малко педантично, както й се стори, след като думите се изнизаха от устата й. — По-ранните евангелия не казват нищо такова. Това е просто притурка от по-ранната гръцка философия. Какво предсловесно общуване имахте предвид?

— Въпросът ви е съставен от думи. Искате да опиша с думи неща, което няма нищо общо с думите. Чакайте да помисля. Има една японска приказка, наречена „Сънят на мравките“. Действието се развива в царството на мравките. Приказката е дълга и сега няма да ви я разказвам. Но смисълът на цялата приказка е в това: за да разбереш езика на мравките, трябва да станеш мравка.

— Езикът на мравките е химически — каза Луначарски и изгледа хитро игумена. — Те оставят специфични молекулярни следи, за да опишат пътя, който са изминали, докато намерят храната. За да разбера езика на мравките, ми е необходим газов хроматограф или масов спектрометър. Не ми трябва да ставам мравка.

— Вероятно това е единственият ви познат начин да станете мравка — парира го игуменът, без да поглежда към никого. — Кажете ми, защо хората изучават знаците, оставени от мравките?

— Ами — обади се Ели — предполагам, че според ентомолога той иска да разбере мравките и тяхното общество. Учените изпитват удоволствие да разбират нещата.

— Това е просто друг начин да се каже, че обичат мравките.

Тя потръпна.

— Да, но тези, които субсидират ентомолозите, казват друго. Казват, че е, за да се контролира поведението на мравките, за да се накарат да напуснат къща, в която са нахлули, да речем, или за да се разбере биологията на почвата за земеделие. Това изследване може да осигури алтернатива на пестицидите. Предполагам, че и в това ще намерите някаква любов към мравките — подхвърли Ели замислено.

— Но тук е замесен и нашият собствен интерес — включи се Луначарски. — Пестицидите са отровни и за нас самите.

— Защо говорите за пестициди при такава вечеря? — прекъсна ги рязко Сухавати от другата страна на масата.

— Друг път ще сънуваме съня на мравките — промълви меко игуменът към Ели. Съвършената му, невъзмутима усмивка отново проблясна.

С помощта на дългите един метър кокили те се доближиха до малката си флотилия от автомобили, докато жените и обслужващият персонал се усмихваха и им се кланяха церемониално. Ели и Ши видяха как игуменът влезе в лимузината си с неколцина от японските им домакини.

— Попитах го, като може да говори с камъни, може ли да говори и с мъртвите — каза й Ши.

— И какво ти отговори?

— Каза, че мъртвите са лесни. Трудно му било с живите.