Карл Сейгън
Контакт (12)

Глава 12
Единица-Делта Изомер

Взирането към звездите винаги ме кара да мечтая, така, както си мечтая, когато гледам черните точки на картата, означаващи градове и села. Защо, питам се, блестящите точки по небето не са толкова достъпни, колкото черните точки върху картата на Франция?

ВИНСЕНТ ВАН ГОГ

Беше разкошен есенен следобед, толкова необичайно топъл, че Деви Сухавати бе оставила палтото си. Двете с Ели вървяха по претъпканата с пешеходци Шан-з-Елизе към Плас дьо ла Конкорд. Етническото разнообразие, царящо тук, можеше да се сравни с Лондон, Манхатън и още шепа големи градове на планетата. Две вървящи заедно жени, едната в пола и пуловер, другата в сари, не правеха никакво впечатление.

Пред един магазин за цигари се беше извила дълга, подредена многоезична опашка от хора, привлечени от първата легална продажба на цигари от пречистен канабис, американско производство. Според френските закони, не можеше да се продават или консумират от лица под осемнайсетгодишна възраст. Повечето хора на опашката бяха на средна възраст или по-стари. Някои изглежда бяха натурализирани алжирци или мароканци. Особено силни видове канабис за експорт се отглеждаха в Калифорния и Орегон. Тук рекламираха нов и предпочитан сорт, допълнително обработен с ултравиолетово облъчване, което превръщаше част от инертните канабиноиди в изомер. Наричаха го „Целунат от слънцето“. Пакетът, изрисуван върху плакат с височина метър и половина, носеше лозунг на френски: „Това ще ви се приспадне от сметката за Рая“.

Витрините по булеварда представляваха взрив от цветове. Двете жени си купиха кестени от уличен продавач и се наслаждаваха на вкуса и мекотата им. Неизвестно защо, всеки път, когато Ели забележеше рекламния знак на BNP, „Банк Насионал дьо Пари“, тя го четеше като руската дума за бира, със средната буква обърната отляво надясно. БИРА. Знаците — поиздраскани и загубили обичайния си, вдъхващ респект вид — изглежда я караха да се сеща за РУСКА БИРА. Тази неуместна асоциация я забавляваше и й беше трудно да накара част от мозъка си да съобрази, че буквите бяха на латиница, а не на кирилица. По-нататък те се зазяпаха в Обелиска — древен военен паметник, откраднат на голяма цена, за да бъде превърнат в модерен военен паметник. Решиха да продължат.

Дер Хеер беше отменил любовната им среща, или поне за каквато се предвиждаше. Обади й се тази сутрин, с извинителен тон, но без да се престарава. Пленарната сесия поставила на дневен ред прекалено много политически проблеми. Държавният секретар щял да долети утре, отменяйки визитата си в Куба. Дер Хеер бил претрупан със задачи и се надявал, че Ели ще го разбере. Тя го разбра. Мразеше се, че е спала с него. За да не остане сама следобеда, бе позвънила на Деви Сухавати.

— Една от санскритските думи за „победоносен“ е абхиджит. Така е била наричана Вега в древна Индия. Абхиджит. Тъкмо под влиянието на Вега индуските божества — или културни герои — са победили асурите, боговете на злото. Ели, слушаш ли ме?… Виж, колко е интересно. В Персия също е имало асури, но в Персия те са били боговете на доброто. Дори отделните им религии са се слели в една, в която главният бог, богът на Слънцето, бил наречен Ахура-Мазда. Зороастрийците, например, както и поклонниците на Митра. Ахура-Асура са едно и също име. Все още и днес има зороастрийци, а митраистите доста са плашели ранните християни. Но според същия този разказ, онези индуистки божества — между другото, те са били главно женски — са се наричали Деви. Оттук произлиза и моето име. В Индия Девите са божества на доброто. В Персия, Девите стават богове на злото. Някои учени смятат, че тъкмо оттук произлиза думата „дявол“. Симетрията е пълна. Всичко това може би представлява смътен спомен за арийското нашествие, изтласкало дравидите, моите прадеди, на юг. Така че, в зависимост от коя страна на планинската верига Киртар живее човек, Вега поддържа или Бога, или дявола.

Тази забавна история й бе предложена като дар от Деви, която сигурно беше чула за религиозните авантюри на Ели в Калифорния, само преди две седмици. Ели й бе благодарна. Но това й напомни, че тя дори не беше споменала на Джос за възможността Посланието да се окаже чертеж на Машина с неизвестно предназначение. И сега той със сигурност скоро щеше да разбере за това от медиите. Каза си строго наум, че непременно трябва да му се обади и да му обясни за новия ход на събитията. Ала за Джос се говореше, че е в усамотение. След срещата им в Модесто не беше правил никакво публично изявление. Ранкин на своя пресконференция бе заявил, че макар да съществуват известни опасности, той не възразява да бъдат оставени учените да получат пълното Послание. Виж, преводът му е друга работа. Всички слоеве на обществото, заяви той, трябва да бъдат периодично информирани. Особено онези, на които е поверено съхраняването на духовните и морални ценности.

Вече приближаваха парка „Тюйлери“, където есента предлагаше ярката си палитра. Двама крехки стари мъже — Ели прецени, че са от югоизточна Азия — спореха разгорещено. По железните пръти на боядисания в черно портал бяха вързани разноцветни балончета, които се продаваха. В центъра на едно езерце стоеше мраморна Амфитрита^[1]. Около нея се въртяха лодчици-играчки, насочвани с дистанционни от възбудена група дечица, всяко от които сигурно си представяше, че е Магелан. Една морска котка изведнъж разцепи водата и преобърна първата лодчица, при което момченцата и момиченцата затаиха дъх, смирени от внезапната поява на този призрак. Слънцето се бе спуснало ниско на запад и Ели усети мигновен хлад.

Приближиха се до Оранжерията, в пристройката към която имаше специална експозиция, както съобщаваше плаката: „Картини от Марс“. Съвместните американо-съветски роботизирани всъдеходи на Марс бяха изпратили забележителна поредица от цветни снимки, някои от които — подобно на снимките на „Вояджър“ от външната страна на слънчевата система от 1980 година — излизаха от рамките на научното си предназначение и можеха да се възприемат като истинско изкуство. Плакатът показваше пейзаж, заснет на просторното Елисейско плато. Отпред се виждаше тристранна пирамида, огладена, леко ерозирала, с дълбок кратер близо до основата. Беше се получила от милионите години силни пясъчни бури, предизвиквани от яростните марсиански ветрове, по мнението на геолозите. Един втори всъдеход — предназначен за Кидония, от другата страна на Марс — беше затънал в подвижна дюна и операторите от контролния център в Пасадена до този момент не можеха да се отзоват на самотните му викове за помощ.

Ели се усети, че е приковала вниманието си във външния вид на Сухавати: големите й черни очи, изправената й снага и поредното й разкошно сари. На мен ми липсва това благородство, помисли си. Обикновено тя съумяваше да поддържа темата на разговора, като в същото време умът й се занимаваше с нещо друго. Но днес й беше трудно да следва и една нишка на мисълта, да не говорим за две. Докато обсъждаха предимствата на няколкото опции за това дали да се строи Машината или не, умът й се връщаше към представата на Деви за нашествието на арийците в Индия отпреди 3500 години: война между два народа, всеки от които се е обявил за победител, всеки от които патриотично е преувеличил случилото се в действителност. Неусетно историческият разказ се е превърнал в легенда за война между боговете. „Нашата“ страна, разбира се, е добрата. Другата страна, естествено, е лошата. Ели си представи козите рога, щръкналата опашка и копитата на Дявола на Запада, еволюирал в бавни еволюционни стъпки в продължение на хиляди години от някакъв свой индуски предтеча, който, доколкото знаеше, е имал глава на слон и е бил боядисан в синьо.

— Троянският кон на Баруда… може би идеята не е чак толкова глупава. Но не виждам да имаме някакъв избор, както каза Ши. Те могат да дойдат тук само след някакви си двайсет и няколко години, ако поискат.

Стигнаха до монументална арка в романски стил, увенчана с героична, всъщност апотеозна статуя на Наполеон в ролята му на колесничар. Погледнато отдалече, от извънземна перспектива, колко ли жалко и надуто изглеждаше това? Седнаха да отдъхнат на една пейка. Дългите им сенки падаха върху цветната алея, засадена с цветовете на Френската република.

Ели жадуваше да сподели личните си емоционални преживявания, но това можеше да придобие политически привкус. В най-добрия случай щеше да бъде проява на недискретност. Не познаваше Сухавати достатъчно добре. Вместо това окуражи спътницата си да сподели своя личен живот. Сухавати с готовност прие.

Беше родена в брамински, но не богат род, с матриархални традиции, в южния щат Тамил Наду. Матриархалните родове все още бяха нещо обичайно в южна Индия. Записала се да следва в Индуския университет в Бенарес. В медицинското училище в Англия срещнала и се влюбила дълбоко в Суриндар Гош, неин колега-студент. Но Суриндар бил „хариджан“, недокосваем, от толкова презряна каста, че ортодоксалните брамини смятали, че само ако ги погледнеш, ще се омърсиш. Прадедите на Суриндар били принудени да живеят само нощем, като прилепи и бухали. Семейството й я заплашило, че ще се откаже от нея, ако се оженят. Баща й заявил, че не може да му бъде дъщеря, ако дори си помисли за подобен брак. Ако се омъжела за Гош, той щял да я оплаква като мъртва. Тя все едно се омъжила. „Толкова се обичахме — каза, — че просто нямахме избор.“ Само след година той починал от септицемия, заразявайки се по време на аутопсия, при която не взел достатъчно предпазни мерки.

Вместо да я върне към семейството, смъртта на Суриндар причинила обратното и след като получила медицинската си диплома, Деви решила да остане в Англия. Тя открила в себе си естествено влечение към микробиологията и преценила, че чрез нея без усилия ще продължи знанията си в медицината. Скоро разбрала, че притежава истински талант в тази педантична дисциплина. Знанието за възпроизводството на нуклеидната киселина я насочило към работа в областта за произхода на живота, а това от своя страна я подтикнало да разсъждава за живота на други планети.

— Научната ми кариера може да се възприеме като последователност от свободни асоциации. Едното просто ме отвеждаше към другото.

Доскоро тя бе работила върху изучаването на органичната материя на Марс, регистрирана в някои райони на планетата от същите всъдеходи, чиито зашеметяващи снимки току-що им бяха рекламирали. Деви не се омъжила повторно, макар да си давала сметка, че не един мъж настойчиво я преследвал. Напоследък се срещала с някакъв учен в Бомбай, когото тя охарактеризира като „роб на кибернетиката“.

Двете се поразходиха още малко и стигнаха до „Двора на Наполеон“, вътрешния двор на Лувъра. В центъра му се издигаше наскоро построения и предизвикал много противоречиви отзиви пирамидален вход, а по високите ниши около двора бяха изложени скулптурни бюстове на герои на френската цивилизация. Под всяка статуя на почетен мъж — почти липсваха почетни жени — беше гравирано името му. Тук и там буквите бяха ерозирали — в повечето случаи от времето, понякога издраскани от обиден им за нещо минувач. При една, две от статуите беше трудно да се прецени коя е историческата личност. На статуята, която явно бе предизвикала най-много общественото негодувание, стояха само буквите LTA.

Макар слънцето вече да залязваше, а Лувърът да беше отворен до среднощ, те не влязоха, а предпочетоха да походят по брега на Сена, обратно на течението, по Ке д’Орсе. Собствениците на книжните павилиончета спускаха кепенците и приключваха търговията за днес. Те повървяха още малко, ръка за ръка, според европейския маниер.

Семейна двойка французи се разхождаше на няколко крачки пред тях. Всеки от двамата родители държеше по една ръка на дъщеричката, около четиригодишна, която от време на време подскачаше във въздуха. Увисвайки за миг при нулево g, детенцето изпитваше, съвсем явно, нещо близко до екстаз. Родителите му обсъждаха Световния консорциум за Посланието, което едва ли беше съвпадение, тъй като вестниците бяха пълни с тази тема. Мъжът беше за построяването на Машината; тя можела да създаде нови технологии и да увеличи работната заетост във Франция. Жената бе по-предпазлива, но по причини, които й беше трудно да формулира. Дъщеричката, чиито панделки хвърчаха във въздуха, изобщо не се интересуваше как трябва да се постъпи с един чертеж, дошъл от звездите.

* * *

Дер Хеер, Киц и Хоникът бяха свикали заседание в американското посолство рано заранта, за да се подготвят за пристигането на държавния секретар по-късно същия ден. Заседанието трябваше да премине при пълна секретност и да се проведе в Черната стая на Посолството, камера, която беше електронно изолирана от външния свят така, че дори и най-сложното електронно разузнаване ставаше невъзможно. Поне така се твърдеше. Ели си помисли, че винаги могат да се измислят средства да бъдат преодолени и най-грижливите мерки на безопасност.

След като прекара следобеда в компанията на Деви Сухавати, тя получи съобщението в хотела си и се опита да се обади на дер Хеер, но успя да се свърже само с Майкъл Киц. Заяви, че се противопоставя на засекретена среща по тази тема. Беше въпрос на принцип. Посланието бе недвусмислено предназначено за цялата планета. Киц й отговори, че няма данни, които да са били премълчани пред останалия свят, поне от страна на американците; и че съвещанието имало само препоръчителен характер — да помогне на Съединените щати в трудната процедура на предстоящите преговори. Апелира към нейния патриотизъм, към личния й интерес и накрая отново й припомни за съдебното решение „Хадън“: „Доколкото знам, този документ все още се намира в твоя сейф непрочетен. Ами прочети го най-после“ — настоя той.

Ели се опита да се добере до дер Хеер, но отново без успех. Първо този човек ти се пъха навсякъде в комплекса „Аргус“, като черен гологан. Влиза в апартамента ти. Ти си убедена, за пръв път от години насам, че си влюбена в него. А след това дори не можеш да го намериш по телефона. Тя реши да се яви на заседанието, ако не за друго, поне да се види с дер Хеер лице в лице.

Киц ентусиазирано поддържаше идеята за построяване на Машината. Дръмлин се изказа предпазливо в полза на това. Дер Хеер и Хоникът поне външно не бяха съгласни, а Питър Валириън направо агонизираше от нерешителност. Киц и Дръмлин дори говореха къде точно да се построи нещото. Единствено транспортът правеше производството и дори сглобяването му на обратната страна на Луната непреодолимо скъпо, както беше предположил Ши.

— Ако използваме аеродинамични спирачки, излиза по-евтино да изпратим килограм на Фобос или Деймос, отколкото на обратната страна на Луната — намеси се Боби Буй.

— Къде, по дяволите, е това Фобусилидиймус? — поиска да се осведоми Киц.

— Това са двете луни на Марс. Имах предвид аеродинамичното възпиране в марсианската атмосфера.

— И за колко време се стига до Фобос или Деймос?

Дръмлин разбъркваше кафето в чашката си.

— Може би година, но след като веднъж осигурим флот от междупланетни транспортни апарати и графикът се запълни…

— Сравнено с три дни до Луната? — изсумтя Дръмлин. — Буй, престани да ни губиш времето.

— Но аз само предложих — възрази той. — Просто да помислим.

Дер Хеер изглеждаше нетърпелив, разсеян. Очевидно беше под голям натиск — ту избягваше погледа й, ту, както й се струваше, я умоляваше безмълвно. Тя го прие като благоприятен знак.

— Ако се тревожите за адска машина — говореше Дръмлин, — трябва да се тревожите за енергийния източник. Ако машината не изисква огромно количество енергия, не може да бъде адска машина. Тъй че, доколкото инструкциите не изискват гигаватов ядрен реактор, не мисля, че трябва да се опасяваме от адска машина.

— Приятели, какво толкова сте се разбързали да строите? — попита тя едновременно Киц и Дръмлин.

Двамата седяха един до друг с поднос кроасани пред тях.

Киц премести поглед от Хоникът към дер Хеер, преди да отговори.

— Това заседание е секретно — започна той. — Сигурен съм, че няма да предадете нищо от това, което се каже тук, на руските си приятели. Става дума за следното: ние не знаем какво ще извърши Машината, но от анализа на Дейв Дръмлин е ясно, че в нея се съдържат нови технологии, може би нови видове промишленост. Конструирането на машината определено има икономическа стойност — тоест, помислете какво ще научим. А може да има и военна стойност. Поне така мислят руснаците. Вижте, руснаците са като в тъмна кутия. В това нещо се съдържа цяла нова област на технологията, която те трябва да споделят със САЩ. Може Посланието да съдържа указания за някаква качествено ново оръжие, решаващо всички спорове, или да носи икономическо предимство. Те не са сигурни. За да се опитат, ще им се наложи да претоварят цялата си икономика. Забелязахте ли как Баруда наблегна на това, каква е ефективната цена? Ако цялата тази работа с Посланието изчезне — изгорим данните, унищожим телескопите, — тогава руснаците ще могат да поддържат военно равновесие. Ето защо са толкова предпазливи. По същата причина ние, разбира се, трябва да го направим. — Той се усмихна.

По характер, прецени тя, Киц беше хладнокръвен. И съвсем не бе глупав. Когато се държеше хладно и сдържано, хората обикновено не го харесваха. Ето защо си беше изработил лустро на светска фамилиарност. Според Ели то беше с дебелина една молекула.

— Значи, позволете ми да задам на вас един въпрос — продължи той. — Забелязахте ли намека на Баруда, че някои от данните се крият. Има ли липсващи данни?

— Само от най-ранните — отговори тя. — Само от първите няколко седмици, предполагам. Имаше няколко дупки в китайските данни, малко след това. Все още съществува нищожно количество данни, което не е обменено, от всички страни. Но не съм забелязала някакви податки за сериозно укриване на данни. Все едно, ние ще засечем и съберем всичко липсващо, щом Посланието започне да се повтаря.

— Ако започне да се повтаря — изръмжа Дръмлин.

Дер Хеер насочи дискусията към плана за действие при непредвидени обстоятелства: какво да се прави в случай, че букварът бъде получен; кои американски, германски и японски видове промишленост да бъдат предупредени предварително за възможни по-големи ускорени проекти; как да се определят ключовите фигури сред учените за изграждането на Машината, ако се вземе решение да се започне; и, накратко, как да се внуши ентусиазъм за проекта пред Конгреса и американското общество. Дер Хеер побърза да добави, че това са само предварителни планове, че не е взето никакво окончателно решение и че несъмнено съветската загриженост за Троянски кон е, поне донякъде, основателна.

Киц попита за съставянето на „екипажа“:

— Те искат от нас да поставим хора в пет пилотски кресла. Кои хора? Как ще го решим? Вероятно това трябва да бъде международен екипаж. Колко американци? Колко руснаци? Някой друг? Не знаем какво ще се случи с тези петима души, когато седнат в тези столове, но трябва да разполагаме с най-подходящите личности за тази работа.

Ели не се хвана на въдицата и той продължи:

— Сега идва най-важният въпрос, кой за какво ще плаща, кой какво ще строи, кой отговаря за цялостното интегриране. Мисля, че по този въпрос можем да направим голям пазарлък срещу сериозно американско представителство в екипажа.

— Но ние все пак искаме да изпратим възможно най-добрите хора — вметна дер Хеер и уместността на забележката бе повече от очевидна.

— Разбира се — отвърна Киц. — Но какво да разбираме под „най-добрите“? Учени ли? Или хора с военна подготовка? С физическа сила и издръжливост? С патриотизъм? (Това, между другото, не е мръсна дума.) А освен това — той вдигна поглед от кроасана си, който се канеше да намаже с масло, и погледна Ели в очите, — стои и въпросът за пола. Тоест, за половете. Само мъже ли ще изпратим? Ако са мъже и жени, от единия пол ще трябва да има повече, отколкото от другия. Местата са пет, нечетен брой. Ще успеят ли да се сработят всички членове на екипажа? Ако започнем работа по този проект, предстоят ни ужасно трудни преговори.

— Всичко това изобщо не ми звучи смислено — заяви Ели. — Не говорим за някоя дипломатическа служба, която купувате срещу дарение за предизборната кампания. Това е сериозна работа. Какво, да не искате да пуснете там някой мускулест имбецил, някое двайсет и нещо годишно хлапе, което си няма никакво понятие за света — знае само как да пробяга бързо стометровата полоса или как да изпълнява заповеди? Или някоя политическа кранта? Това пътуване не може да има нищо общо с това.

— Разбира се, че си права — отвърна усмихнато Киц. — Мисля, че ще намерим хора, които ще задоволят всичките ни критерии.

Дер Хеер, чиито торбички под очите го правеха да изглежда почти измършавял, закри заседанието. Успя насаме дори да се усмихне на Ели — само с устни, без да открие зъби. Лимузините на посолството очакваха да ги върнат в Елисейския дворец.

* * *

— Ще ти кажа защо е по-добре да се изпратят руснаци — говореше й Виджи. — Когато вие, американците, сте усвоявали своята страна — пионери, трапери, ловци на индианци и всичко останало, — не сте срещали съпротива, поне от страна на някой, който да ви е бил равностоен технологично. Просто сте нахлували през континента си от Атлантика до Пацифика. В края на краищата, вие сте очаквали, че всичко ще бъде лесно. Нашето положение е различно. Ние сме били покорени от монголците. Тяхната конна технология е била много по-развита от нашата. Когато сме извършвали експанзия на изток, сме били много предпазливи. Никога, когато сме прекосявали дивите степи, не сме очаквали, че ще ни е лесно. Ние сме много по-добре приспособени към враждебни сили, отколкото вие. Освен това американците са свикнали да бъдат водещи в технологично отношение. Ние винаги сме се домогвали до технологично равенство. Значи, всеки на Земята е руснак — нали ме разбираш, говоря за нашето историческо положение. В тази мисия трябва да има повече руснаци, отколкото американци.

Самата му среща с нея носеше известни рискове за Виджи — както впрочем и за нея самата. Киц, излизайки от възприетия тон, не пропусна да й го намекне. Понякога, по време на научна среща в Америка или в Европа, на Виджи му разрешаваха да прекара един следобед с нея. По-често го придружаваше „гувернантка“ от КГБ — която представяха за преводач, въпреки че английският й беше определено по-лош от този на Виджи; или представяха лицето като „учен“ от тази или онази комисия в Академията, само дето познанията му по научния предмет се оказваха доста повърхностни. Виджи просто поклащаше глава, когато тя го питаше за тях. Но повече или по-малко смяташе „бебегледачите“ за част от играта, цената, която трябва да заплатиш, щом ти разрешават да посетиш Запада. Неведнъж Ели долавяше дори чувство на симпатия в гласа му, когато разговаряше с „бебегледача“ си: да отидеш в чужда страна и да се преструваш на специалист по нещо, в което познанията ти са нищожни, сигурно беше доста притеснително. Може би дълбоко в сърцата си бебегледачите ненавиждаха своята задача толкова, колкото и самият Виджи.

Бяха седнали до същия прозорец в „При Боговете“. Във въздуха се долавяше хлад, предшестващ настъпващата зима и някакъв младеж, увит в дълъг син шал, единственото му отстъпление пред студа, енергично крачеше покрай качетата със замразени стриди отвън пред прозореца. От продължителните (и нехарактерно) предпазливи бележки на Луначарски Ели прецени, че в средите на съветската делегация цари разногласие. Руснаците изпитваха загриженост, че строителството на Машината ще увеличи стратегическото превъзходство на Съединените щати в тяхното петдесетгодишно глобално съперничество. Виджи на практика беше шокиран от поставения от Баруда въпрос за изгаряне на данните и унищожаване на радиотелескопите. Той не бе информиран за позицията на Баруда предварително. Руснаците играеха жизненоважна роля в събирането на Посланието, покривайки по-широк географски пояс от всяка друга държава, подчерта Виджи, а освен това разполагаха и с единствените сериозни плаващи в двата океана радиотелескопи. Те с основание очакваха да играят значителна роля в това, което предстоеше. Ели го увери, че доколкото зависеше от нея, ще получат тази роля.

— Виж, Виджи, от нашите телевизионни предавания те знаят, че Земята се върти и че тук живеят много различни нации. Самото излъчване на Олимпийските игри може да им го е подсказало. Последвалите предавания от други страни само е потвърдило това впечатление. Следователно, ако те са толкова добри, колкото ги смятаме, можеха да разкъсат предаването на фази, съобразени с въртенето на Земята, така че само една държава да получава Посланието. Но не са предпочели това. Искат Посланието да бъде получено от всички на тази планета. Очакват Машината да бъде построена от цялата планета. Това не може да бъде само американски или само руски проект. Нашият… клиент… не желае това.

Но не беше сигурна дали ще играе някаква роля при взимането на решения за конструирането на Машината и подбора на екипажа. И му го призна. Връщаше се в Съединените щати на другия ден, най-вече за да ръководи проучването на новосъбраните данни от последните няколко седмици. Пленарните сесии на Консорциума изглежда щяха да продължат дълго и крайна дата не беше определена. Виджи бе помолен от своите хора да остане поне още малко. Външният им министър току-що бе пристигнал и сега той оглавяваше съветската делегация.

— Тревожа се, че всичко това може да завърши зле — каза Луначарски. — Има толкова много неща, които може да се объркат. Технологични провали. Политически провали. Човешки провали. И дори да се справим с всичко това, ако ни се размине войната заради Машината, ако я построим без грешки и не се самовзривим, пак се тревожа.

— За какво? Какво искаш да кажеш?

— Най-доброто, което може да ни се случи, е да ни изкарат глупаци.

— Но кой?

— Ароуей, не разбираш ли? — Една от вените по шията на Луначарски запулсира. — Удивен съм, че не го разбираш. Земята е едно… гето. Да, гето. Всички хора са натъпкани в това гето. Ние само бегло сме дочули, че извън това гето съществуват големи градове с просторни булеварди, изпълнени с дрожки^[2], по които се разхождат красиви жени с благоуханни парфюми, облечени в кожени палта. Но хубавите градове са твърде далече и ние сме твърде бедни, за да стигнем до тях, дори и най-богатите от нас. Все едно, знаем, че те не ни искат. Тъкмо затова са ни оставили в това жалко малко селце.

И ето, сега идва поканата. Както се изрази Ши. Луксозна, елегантна. Изпратили са ни изящно гравирана карта и празна дрожка. Трябва да изпратим петима наши съселяни и дрожката ще ги откара… — къде? Кой знае? До Варшава. Или Москва. Може би дори до Париж. Разбира се, някои се изкушават да отидат. Винаги ще се намерят хора, които ще са съблазнени от подобна покана, или които мислят, че това е единственият начин да се измъкнат от нашето забутано селце.

И какво мислиш ще се случи, когато пристигнем там? Мислиш ли, че Великият херцог ще ни покани на тържествена вечеря? Дали президентът на Академията ще ни зададе интересни въпроси за ежедневието в нашата западнала паланка? Допускаш ли, че Руският православен патриарх ще си направи труда да побеседва учено с нас на тема сравнителна религия?

Не, Ароуей. Ние ще зяпаме глупаво и ще се мотаем като селски дръвници сред големия град, а те дискретно ще се подсмихват зад нас в шепите си. Ще ни показват на любопитните. Колкото по-изостанали сме ние, толкова по-добре ще се чувстват те, толкова по-уверени ще са в себе си.

Това е квота. На всеки няколко месеца петима от нас отиват да прекарат уикенда на Вега. Да съжалим провинциалистите и да им дадем да разберат кои са по-добри от тях.