Артър Кларк
Земна светлина (8)

ГЛАВА 8

Рано или късно трябваше да се случи, утеши се философски Садлър, преди да почука на вратата на директорския кабинет. Колкото и да се стараеше, в работа като неговата беше неизбежно да обиди или разсърди някого. А и жадуваше по-скоро да научи точно кой се е оплакал…

Професор Маклорин се оказа един от най-дребните мъже, които бе виждал през живота си. Беше толкова нисичък, че мнозина правеха фаталната грешка да не го вземат насериозно. Садлър обаче нямаше да сбърка, защото беше предупреждаван настойчиво от инструкторите си. Освен това му беше добре известно, че дребосъците се стремят настървено да компенсират с амбиции телесния си недостатък (колцина от диктаторите са достигали дори среден ръст?). Маклорин се славеше като един от най-неотстъпчивите и решителни обитатели на Луната.

Сега се взираше гневно в него над огледалната, непокрита с нищо повърхност на бюрото си. Нямаше дори един бележник, виждаше се само вградената разговорна уредба. Садлър бе чувал за уникалните началнически похвати на професора, както и за пословичната му ненавист към излишните хартии. Управляваше всекидневието на Обсерваторията почти само с устни заповеди. Разбира се, на други хора се налагаше да подготвят паметни бележки, графици и отчети… но Маклорин само включваше микрофона и се разпореждаше. Системата работеше безупречно поради една простичка причина — всичко се записваше и професорът можеше винаги да пусне уличаващите думи на всеки, който се оправдаеше: „Господин директоре, никога не сте искал това от мен!“ Носеха се слухове — според Садлър незаслужено оскърбителни, — че Маклорин понякога подправял записите с помощта на мощен компютър. Естествено такова обвинение беше недоказуемо.

Директорът посочи единствения свободен стол в кабинета и заговори още преди Садлър да е седнал.

— Не знам на чие гениално хрумване дължим присъствието ви, но никой не си направи труда да ме уведоми! Може би защото са знаели, че ще помоля тази проверка да бъде отложена. Макар че едва ли има човек, който да цени ефективността и икономиите повече от мен, периодът е крайно неподходящ за вашата намеса. И ми се струва, че моите подчинени имат и по-смислена работа от обясненията пред вас какво и за колко пари вършат. Особено сега — наблюденията на Нова Драконис са изключително важни!

— Професор Маклорин — сериозно и безстрастно започна Садлър, — мога само да изразя съжалението си, че някой е пропуснал да ви уведоми. Сещам се за единственото вероятно обяснение — решението е било взето, докато вие сте пътувал към Земята. — Чудеше се какъв ли взрив на справедливо възмущение би последвал, ако обясни на директора, че всичко е било предварително замислено и изпипано с хирургическа точност. — Разбирам, че сигурно преча донякъде на хората в Обсерваторията, но трябва да отбележа с благодарност, че много ми помагат и никой досега не се е оплакал. Всъщност до днес бях останал с впечатлението, че съм започнал да се разбирам добре с вашите подчинени.

Маклорин си потърка брадичката замислено, а събеседникът му зяпна като омагьосан мъничките, съвършено оформени ръчички, не по-големи от детски длани.

— Според вас още колко време ви е необходимо, за да приключите работата си при нас? — попита направо директорът.

Хич не го е грижа дали ще ме засегне, отбеляза кисело Садлър.

— Трудно ми е да преценя, след като ми поставиха толкова неопределена задача. Длъжен съм да ви предупредя откровено, че едва започнах да навлизам в научната страна от дейността им, но вече разбирам, че точно в това ще срещна най-големите затруднения. Досега се занимавах предимно с администрацията и техническите служби.

Тази новина не подобри настроението на професора. Заприлича на миниатюрно вулканче, готвещо се да изригне с неподозирана сила. На Садлър му оставаше само едно средство да предотврати скандала и той се възползва от него без колебания.

Стана и отиде до вратата. Отвори я рязко, надникна навън и пак затвори. Както и очакваше, директорът онемя от краткото представление, а нахалникът прекали още по-нетърпимо — пресегна се и изключи разговорната уредба в бюрото.

— Сега вече можем да обсъдим положението спокойно — подхвърли Садлър. — Предпочитах да избегнем този разговор, но явно е неизбежно. Вероятно още не сте виждал такава карта…

Все още стъписаният Маклорин, с когото за пръв път в живота му се държаха толкова нагло, зяпна пластмасовото правоъгълниче, на което не се виждаше нищо. В следващия миг се появи холограма на мъжа пред него, придружена от няколко реда ясни букви… Секунда по-късно всичко изчезна.

— Но какво — промърмори професорът, щом успя да си поеме дъх — представлява това Централно разузнаване? За пръв път научавам, че има и такава институция.

— Радвам се да чуя това — искрено го увери агентът. — Създадена е сравнително неотдавна и около нея не се вдига шум. За съжаление трябва да подчертая, че задачата ми не е точно каквато изглежда. Дори с риск да бъда грубо прям с вас, се налага да ви кажа, че изобщо не ме интересува дали си харчите парите икономично. Освен това съм съгласен с хората, според които е нелепост да се изчислява ефективността на разходите за такива научни изследвания. И все пак обяснението е правдоподобно, нали?

— Продължавайте — подкани го невъзмутимо Маклорин, макар да личеше, че опасността от буря не е отминала.

Садлър съзнаваше, че започва да се забавлява повече, отколкото допускаше работата му. Само това оставаше — да се опиянява от властта си над други хора…

— Тук съм, за да търся шпионин сред вас — отсече направо.

— Вие подигравате ли ми се?! Та ние живеем в двадесет и втория век!

— По-сериозен не мога и да бъда. Едва ли е нужно да ви напомням, че не бива с никого да споделяте съдържанието на разговора ни, дори с научния секретар Уогнъл.

— Нищо не може да ме убеди — изпръхтя директорът, — че някой от моите сътрудници се е забъркал в глупост като шпионажа, фантастична измислица!

— На пръв поглед винаги е така — сговорчиво подметна Садлър. — Това обаче не променя фактите, с които разполагаме.

— Допускам за момент, че има дори нищожна вероятност да сте прави. Подозирате ли вече някого?

— И да беше така, засега не бих могъл да споделя хипотезите си с вас. За да бъда честен, трябва да призная, че дори не знаем има ли шпионин в Обсерваторията. Опираме се на мъгляв намек, чут от един наш… ъ-ъ, агент. И все пак някъде на Луната изтича информация, затова аз се занимавам с вас. Вече разбирате защо съм толкова настойчив. Опитах се да не излизам извън рамките на прикритието си и съм убеден, че повечето хора приемат въпросите ми нормално. Мога само да се надявам, че нашият неуловим господин X не се е досетил за истинската ми задача. Между другото искам да знам кой ви се е оплакал. Предполагам, че затова ме повикахте?

Маклорин изхъмка и потропа с мъничките си пръсти по бюрото, но накрая отстъпи.

— Не е нещо сериозно… Дженкинс от складовете се сърди, че му отнемате много време.

— Интересно! — промърмори Садлър озадачен. Дори не бе помислял да включи Дженкинс и в най-широкия кръг от заподозрени. — Истината е, че там не се заседявах прекалено, а само колкото да спазя прикритието си. Май ще трябва да държа под око и господин Дженкинс.

— Обясненията ви са съвсем неочаквани за мен — проточи директорът. — Но дори тук някой да предава поверителни сведения на Федерацията, не се сещам как би могъл да прави това. Разбира се, ако не е някой от служителите в комуникационния център…

— И за нас това е най-трудният въпрос — призна неохотно Садлър.

Беше готов да обсъди по-малко деликатните страни в задачата си с Маклорин. Твърде добре знаеше колко тежка работа му възложиха. Освен това и в Централното разузнаване не се залъгваха, че са го подготвили за нещо повече от аматьор в занаята. Имаше една-единствена утеха — че и предполагаемият му противник е в същото положение. През нито една епоха шпионажът не е бил масова професия, а последният истински ветеран сигурно бе починал преди повече от век.

— Хрумна ми нещо забавно — засмя се Маклорин, но не особено убедително. — Откъде знаете, че аз не съм шпионинът?

— Ами не знам — още по-весело отвърна Садлър. — В контраразузнаването рядко сме сигурни за нещо. Правим каквото ни е по силите. Надявам се, че не са ви досаждали прекалено по време на престоя ви на Земята?

Директорът го зяпна недоумяващо, после ченето му увисна.

— Разследвали сте и мен! — избълва с тон на оскърбена невинност.

Събеседникът му само вдигна рамене.

— С всички ни може да се случи. Не знам дали ще ви успокоя, ако ви разкажа през какво минах, докато решат, че съм годен за тази работа. А не съм доброволец, да не си помислите…

— Добре де, какво се иска от мен? — изръмжа професорът.

За толкова дребен мъж гласът му беше учудващо дълбок и плътен, но един от подчинените му не пропусна да сподели със Садлър, че ако се разфучи истински, крещи като ядосана жена.

— Естествено, бих искал да ми съобщавате веднага за всичко подозрително, което забележите. Понякога ще се допитвам до вас за различни неща, вероятно ще имам нужда и от съветите ви. Иначе ви моля просто да не ми обръщате внимание и все така да ме смятате за досадна пречка в работата ви.

— Това ли било! — неуверено се подсмихна Маклорин. — Няма да е трудно. Можете обаче да разчитате на мен за всичко, с което съм в състояние да ви помогна. Макар че се надявам със съдействието си да приближа момента, когато ще разберете колко абсурдни са подозренията ви.

— На същото се надявам и аз — натърти Садлър. — Много съм ви признателен за отзивчивостта.

Едва се възпря да не си подсвирква, когато затвори вратата на кабинета зад себе си. Беше направо щастлив, че разговорът мина толкова гладко, но пък никой друг не излизаше оттук грейнал от радост. Придаде си угрижен и недоволен вид, мина през приемната, където седеше Уогнъл, и излезе в централния коридор. Там се натъкна на Джеймисън и Уилър.

— При шефа ли беше? — попита го Уилър изнервено. — В добро настроение ли е?

— Ами днес го видях за пръв път, не знам. Все пак не се скарахме. Какво става? Приличате ми на палави ученици, привикани при директора на колежа да им натрие малко сол на главите.

— Току-що ни извика — навъсен потвърди Джеймисън. — Не знаем за какво, но вероятно е започнал да наваксва случките през отсъствието му. Вече поздрави Кон за откритието на Нова Драконис, значи има още нещо. Боя се, че е научил какво стана, докато се разхождахме с един трактор.

— Че нали не е забранено?

— Да де, но негласната уговорка е да не се шляем безцелно. Вярно, всички го правим и не ни хокат, стига да платим възстановяването на запасите от гориво. Ех, да му се не види… Май точно на теб не биваше да казвам тези неща.

Садлър трепна незабележимо, но след миг се усети, че Джеймисън говори само за всеизвестната му роля на финансова хрътка.

— Не се притеснявай! — засмя се добродушно. — Най-лошото, което може да ти се случи, е да те изнудя за едно кръгче с трактора. Дано шефът… тоест професор Маклорин не ви се кара много.

И тримата щяха да се изумят, ако знаеха какви колебания измъчваха директора преди разговора с младите астрофизици. Обикновено с подобни дребни нарушения се занимаваше Уогнъл, но сега имаше несравнимо по-важен проблем. Само допреди пет минути дори не подозираше, че ще се сблъска с такава мъчителна дилема. Бе извикал Уилър и Джеймисън само за да покаже на сътрудниците си, че ще научи всичко, което е ставало тук. Гордееше се със своята осведоменост за дреболиите в живота на Обсерваторията, а на подчинените му се налагаше да проявяват немалка изобретателност, ако искат да избягнат зоркия му поглед.

Уилър явно бе решил да злоупотреби с доброжелателството, породено от откритието му, когато започна да разказва за пътешествието. В неговата уста случката звучеше, сякаш двама храбри рицари на науката са потеглили към пустинята, за да открият и накажат триглавия змей, застрашил святата Обсерватория. И не скри нищо съществено, с което неволно се отърва от големи неприятности — Маклорин вече знаеше къде са били двамата.

Директорът сякаш наместваше парчетата на пъзел в главата си. Тайнственото нареждане от Земята да държи хората си настрани от онова място в Маре Имбриум сигурно е било поискано от началниците на секретния проект. Имаше и вероятност да е свързано с разследването на Садлър за изтичане на поверителна информация. Още му се виждаше немислимо някой от неговите хора да е шпионин, но пък разсъдливостта му подсказваше, че способният агент наглед винаги е сред най-малко подозрителните хора.

Отпрати Джеймисън и Уилър с такова разсеяно нехайство, че те си тръгнаха сащисани. Поседя малко, потънал в нерадостни мисли. Разбира се, можеше да е съвпадение. Двамата обясниха всичко съвсем логично. Но ако някой от тях е искал да се сдобие с повече информация, направил го е блестящо. Или все пак е сбъркал? Нима истински шпионин би действал толкова открито, щом знае предварително, че ще привлече вниманието към себе си? Дали е било дръзко блъфиране, опиращо се на надеждата, че никой няма да заподозре такова смело проникване в тайната?

Слава Богу, проблемът не го засягаше пряко. И смяташе да се отърве от него незабавно.

Професор Маклорин натисна бутона за връзка и се обади в приемната на Уогнъл.

— Моля те, открий господин Садлър. Искам веднага да говоря отново с него.