Артър Кларк
Земна светлина (11)

ГЛАВА 11

Нова Драконис избледняваше в небето, вече не затъмняваше всички други слънца на галактиката. Но от Земята засега се виждаше по-ярка дори от Венера. Дали щяха да минат още хиляда години, преди човекът да зърне друго такова чудо?

Макар по галактическите мерки да беше съвсем наблизо, свръхновата звезда все пак беше на такова разстояние, че видимата й величина не се променяше навсякъде из Слънчевата система. Светеше еднакво силно и над огнените равнини на Меркурий, и над азотните глетчери на Плутон. Макар и преходна, поне замалко откъсна мислите на хората от всекидневните им грижи и ги накара да си спомнят за обкръжаващия ги безкрай.

Но това не продължи много. Яростното виолетово сияние на най-величествената звезда в човешката история достигаше един разделен свят, където планетите бяха престанали само да си разменят заплахи и се канеха да преминат към действия.

Подготовката беше много по-напреднала, отколкото повечето хора дори можеха да предположат. Нито Земята, нито Федерацията бяха откровени с гражданите си. В тайни лаборатории мнозина специалисти измисляха как да сеят опустошение със същите изобретения, с които човечеството се изтръгна на свобода в просторите на Космоса. Макар противниците да работеха по съвсем независими програми, беше неизбежно да създадат подобни оръжия, защото се опираха на едни и същи технологии.

Всяка страна в сблъсъка имаше агенти и контраразузнавачи, затова знаеше поне приблизително какво ще употребят другите и докъде са стигнали. Никой не успяваше да предвиди неприятните изненади — а всяка от тях можеше да се окаже решаваща, — но поне като цяло силите бяха равни.

Федерацията обаче имаше едно огромно предимство. Пръснатите из Слънчевата система луни и астероиди бяха чудесни скривалища за изследванията и изпитанията. А Земята нямаше как да изстреля дори една-единствена ракета, без новината да не стигне до Венера и Марс за броени минути.

Голямата и тревожна въпросителна пред противниците беше доколко да разчитат на своето разузнаване. Ако все пак се стигнеше до война, щеше да е стълкновение на аматьори. Надеждните тайни служби се нуждаят от дълго изковавани традиции, дори да не са особено достойни в очите на обикновените хора. Невъзможно е да обучиш изкусен шпионин за няколко седмици, а и особените качества, необходими за този занаят, се срещат рядко.

Едва ли някой съзнаваше тези затруднения по-добре от Садлър. Понякога се питаше дали и другите му незнайни колеги, пръснати навсякъде из Слънчевата система, се чувстват толкова безсилни. Само хората на върха си представяха цялостната картина, колкото и да беше изкривена от пристрастията и заблудите им. Преди никога не би му хрумнало, че шпионинът е принуден да работи в пълна изолация, потиснат от ужасното чувство, че на никого не може да разчита, с никого не бива да споделя бремето на отговорността. Откакто стъпи на Луната, не бе говорил с друг служител на Централното разузнаване… или поне така си мислеше. Всички контакти с организацията бяха чрез съобщения. Редовните му доклади, които имаха вид на безумно скучни анализи на счетоводството в Обсерваторията, стигаха по монорелсовата линия до Средищния град и той изобщо не знаеше как продължават нататък. Получи няколко указания по същия начин, а имаше разрешение да използва пряката сателитна връзка само в извънредни обстоятелства.

Ето че сега очакваше първата си лична среща с друг агент, уговорена няколко седмици предварително. Макар да се съмняваше, че от разговора им ще има някаква полза, поне на духа му щеше да се отрази добре.

Досега се бе запознал достатъчно подробно — според самия него — с всички важни подробности от работата на администрацията и техническите служби. Надникна дори в пламтящата сърцевина на микрореактора — от безопасно разстояние и чрез уреди, разбира се, — който беше основният източник на енергия за Обсерваторията. Огледа и големите слънчеви батерии, които се използваха по време на лунния ден. Никой не разчиташе на тях от години, но нямаше да са излишни при някоя неприятност, защото извличаха електричество от безкрайното излъчване на Слънцето.

Оранжериите бяха най-интересното му откритие… и изненада. Много непривично беше в тази епоха на научни вълшебства, на синтетично това или изкуствено онова да разбере, че в немалко неща природата си остава ненадмината. Освен това оранжериите бяха неразделна част от системата за пречистване на въздуха, особено през дългия лунен ден. Но когато Садлър ги разглеждаше, редици от лампи с естествен спектър заменяха светилото за растенията, а големите прозорци от изумително яко и леко оцветено стъкло бяха покрити с капаци от още по-здрава сплав — чак докато Слънцето се покажеше над западната стена на Платон.

Не виждаше никаква разлика в сравнение с всеки добре уреден парник на Земята. Тласканият от лениво въртящи се вентилатори въздух даваше на растенията достатъчно въглероден двуокис и излизаше по тръбите по-богат не само на кислород, но и на онази неподдаваща се на анализ свежест, която химиците не успяваха да наподобят.

Връчиха му малка узряла ябълка, всеки атом в която беше от Луната. Пъхна я в джоба и я отнесе в стаята си, където да й се нарадва насаме. Вече не се учудваше, че достъпът до оранжериите е забранен за всички освен работещите в тях. Иначе скоро нищо нямаше да остане.

Комуникационният център беше пълна противоположност на оазиса на живата природа. Оттук минаваха всички връзки със Земята и с другите бази на Луната. При нужда веднага можеха да установят пряк контакт с останалите планети. Затова беше най-очевидното слабо звено в Обсерваторията. Разбира се, всеки сигнал се засичаше, а работещите тук хора бяха неусетно подложени на непрекъснати проверки от Централното разузнаване. Двама бяха преместени, без да научат истинската причина, на не толкова рискови за сигурността длъжности. А дори Садлър не знаеше, че на няколко километра от Обсерваторията е монтирана камера с мощен обектив, която следи разположението на големите антени за далечна връзка. Ако някоя дори за минута се насочеше в подозрително направление, бдителните служби щяха да научат незабавно.

Астрономите — без нито едно изключение — с голямо желание разказваха за работата си и обясняваха какво вършат с различните уреди. Дори да се озадачаваха от някои негови въпроси, не се издаваха. Той обаче внимаваше всяка секунда да не излезе от границите на ролята, която играеше тук. Предпочиташе да натрапва образа на леко смутен и откровен човек: „Виж какво, и аз знам, че не бива да ти се бъркам, но астрономията ми е интересна. Тъй и тъй ме пратиха на Луната, защо да не разгледам всичко? Разбира се, ако си много зает в момента, няма да ти преча…“ Винаги им размекваше сърцата.

Уогнъл уреждаше последователността, в която Садлър обикаляше, опитваше се и предварително да уталожва рядко възникващото недоволство. Толкова се стараеше да помогне, че отначало Садлър не можа да не си зададе естествения въпрос — дали секретарят не иска да скрие нещо зад усърдието си? Скоро обаче се убеди, че Уогнъл просто си е такъв човек. Искаше да е в добри отношения с всички и вероятно не му беше лесно да се погажда със студенокръвен началник като професор Маклорин.

Разбира се, сърцето на Обсерваторията беше хилядасантиметровият телескоп, най-големият оптически инструмент, създаван някога от хората. Издигаше се върху ниско хълмче на достатъчно разстояние от всичко останало. Отличаваше се със здравина и тежест, а не с изящество. Огромната дебела тръба се крепеше на някакво съчетание между портален кран и яко скеле, което контролираше вертикалното движение, а цялата конструкция се въртеше на подвижната си площадка.

— Почти по нищо не прилича на земните телескопи — обясни Молтън. Двамата стояха в наблюдателен купол и се взираха към чудовищното съоръжение. — Да вземем тръбата например. Така е направена, че да работим с телескопа и през лунния ден. Иначе по огледалото щяха да попадат отблясъци от крепежната конструкция. Не само наблюденията ни щяха да бъдат съсипани, но и топлината би могла да изкриви огледалото толкова, че да минат много часове, докато нормалното състояние се възстанови. При големите рефлектори на Земята няма такива проблеми. Използват ги само нощем… е, ако на някого му се занимава.

— Не знаех, че на Земята още има работещи обсерватории — подхвърли Садлър.

— Няколко са. Естествено почти всички са центрове за обучение. Истинската работа е невъзможна при атмосфера, приличаща на крем-супа. Ще ти дам пример с моите занимания — ултравиолетовата спектроскопия. Земната газова обвивка изобщо не пропуска тези дължини на вълните, от които аз се интересувам. Никой дори не е могъл да ги наблюдава, преди да изнесем апаратурата си в Космоса. Понякога недоумявам как астрономията като наука е могла да се зароди на Земята… Ако искаш, да слезем долу и да ти покажа какво става накрая.

Лабораторията на Молтън се оказа фантастичен хаос от полузавършени уреди и Садлър не успя да разпознае нито един от тях. Оплака се на стопанина, който явно доста се развесели.

— Няма от какво да се срамуваш. Почти всичко е измислено и направено тук, на място. Непрекъснато опитваме различни подобрения. Добре, сега да ти опиша най-общо работата с телескопа. Светлината от голямото огледало минава по светопроводи. В момента няма да ти го покажа на практика, защото някой прави снимки и моят ред ще дойде чак след час. Тогава ще мога да насоча телескопа накъдето пожелая от пулта за управление. И ми остава само да анализирам светлината с тези спектроскопи. За съжаление и техните механизми няма да видиш, не ги ровичкаме често отвътре…

На Садлър изведнъж му хрумна нелепа представа.

— Извинявай, ако ти прозвучи глупаво — промърмори, оглеждайки плетениците от кабели, струпаните един върху друг електронни анализатори, гъсто изпълнилите стените спектрални таблици, — но ти някога надничал ли си с очите си през телескопа?

Молтън се усмихна добродушно.

— Никога. Не е трудно да се нагласи, но е празна загуба на време. Всъщност всички големи телескопи представляват свръхкамери.

Все пак в Обсерваторията имаше телескопи, през които човек можеше да наблюдава небето. Използваха ги при търсене на комети или астероиди, чието точно положение беше неизвестно. Садлър два пъти успя да изкрънка малко време с такъв инструмент, за да си зяпа с него накъдето му скимне. Набираше случайни координати на пулта и се взираше в екрана, за да види на какво е попаднал. После го научиха набързо как да си помага с Астронавигационния алманах и той изпита тържеството на победител, когато сам насочи телескопа към Марс и… ето я червената планета точно насред екрана!

Вторачи се с противоречиви чувства в кафеникавозеления диск. Една от полярните ледени шапки изглежда се смаляваше — на Марс пролетта беше в самото си начало и в огромните простори на скованата от мраз тундра започваше топенето след ужасната зима. Прекрасна гледка отдалеч, само че в такива условия трудно се градеше цивилизация. Нищо чудно, че коравите заселници вече не бяха склонни да търпят лукавството на земните управници.

Образът беше невероятно отчетлив и ясен. Нямаше никакво трептене или замъгляване и Садлър, който веднъж беше гледал Марс през телескоп от Земята, видя нагледно каква свобода е постигнала астрономията, щом се измъкна от задушаващата атмосфера на планетата — майка. Някогашните изследователи на небесата бяха наблюдавали векове наред Марс и с по-големи телескопи от този, Садлър обаче можеше да види за няколко часа повече подробности, отколкото те през целия си живот.

Щом се насити на гледката, потърси Сатурн. И остана без дъх от суровата красота, която се откри пред погледа му. Само знанията му подсказваха, че гледа творение на природата, а не шедьовър на гениален художник. Огромното жълтеникаво кълбо, леко сплескано при полюсите, се рееше насред сложната система на своите пръстени. Бледите ивици и сенки на атмосферните вихри личаха ясно, въпреки че от тях го деляха двеста милиона километра. Успя да преброи седем от луните на планетата.

Макар да знаеше, че мигновено предаващият се образ на телевизионния екран не може да съперничи на бавното съвършенство на фотографската плака, потърси и някои от далечните мъглявини и звездни купове. Пусна панорама на Млечния път, спираше образа понякога, щом се натъкнеше на особено красива група звезди. След време си помисли, че започва да се опиянява от безкрайното великолепие на небето. Имаше нужда от нещо, което да го върне към човешките дела. Затова обърна телескопа към Земята.

Беше толкова наблизо според астрономическите мерки, че и при най-малкото увеличение само част от нея се събираше на екрана. В момента представляваше осветена сърповидна ивица, но и тъмната част му се стори много интересна. В нощта светеха безброй градове… и някъде там спеше Жанет, може би го сънуваше.

Поне знаеше, че тя получи писмото му. Окуражи се от нейния изпълнен с недоумение, но не и с гняв отговор, макар неизреченият упрек да разкъса сърцето му. Дали все пак не сбърка? Понякога съжаляваше горчиво за толкова типичната предпазливост на младоженци, която ги възпираше през първата година от съвместния им живот. Като повечето двойки на пренаселената планета и те решиха първо да проверят как ще се погаждат, преди да се впуснат в приключението на бащинството и майчинството. Напоследък околните се отнасяха с крайно неодобрение към семействата, позволили си да имат деца, без да са поживели две-три години заедно — смяташе се за признак на безотговорност и дори безразсъдство.

Но и двамата искаха деца и понеже полът можеше да се избере предварително, решиха да започнат със син. После Садлър най-неочаквано се сдоби с тази нежелана работа и за пръв път осъзна колко са нажежени междупланетните отношения. Не искаше още незаченатият Джонатан Питър да се роди с такова несигурно бъдеще.

А в по-ранните епохи подобна причина би разколебала малцина. Всъщност точно постоянно дебнещите опасности бяха подтиквали хората да се стремят към единствения вид безсмъртие, който им бе достъпен. Но светът живееше в мир вече две столетия и ако сега започнеше война, сложното и крехко равновесие на земния живот можеше да се превърне в неудържим хаос. Жена с кърмаче на ръце едва ли би имала големи шансове да го преживее.

Напомни си ядосано да не се измъчва с необосновани страхове. Дори Жанет да знаеше всичко, което той научи през последните месеци, изобщо не би се усъмнила в решението си.

Точно сега обаче нямаше никакъв смисъл от вайкане. Любимата му си беше в леглото у дома и бездната на пространството ги разделяше. Садлър си помисли, че умът му неволно измина пълния кръг на битието — от звездите към хората, от безмерната пустош на Космоса към самотния оазис на човешката душа.