Артър Кларк
Земна светлина (19)

ГЛАВА 19

Корабът „Пегас“, понесъл в пространството триста пътници и шестдесет души екипаж, се намираше само на четири дни път от Земята, когато истинската война започна… и свърши. За няколко часа настъпи объркване и паника, защото дежурният по комуникациите приемаше всички предавания на Земята и Федерацията. Капитан Холстед беше принуден да укроти със сила някои от пътниците, които се разбунтуваха и настояваха корабът да ги върне на Земята, вместо да продължат към Марс и към несигурното бъдеще на военнопленници. Не че им се сърдеше — родната планета още се виждаше като красив сърп в небето, наблизо Луната приличаше на нейно по-малко копие. Дори и на повече от един милион километра ясно се виждаха проблясъците от битката, а това никак не помагаше пътниците да се успокоят.

Те обаче не разбираха, че законите на небесната механика нямат милост. „Пегас“ бе излетял наскоро и му оставаха още няколко седмици полет до Марс. Само че бе достигнал предвидената скорост и продължаваше по траектория, която неизбежно щеше да го събере с четвъртата планета под влияние на слънчевата гравитация. Нямаше връщане назад — за подобни маневри изобщо не би им стигнала реактивната маса. В резервоарите си „Пегас“ носеше достатъчно стрит лунен прах, за да изравни скоростта си с Марс в края на пътуването, както и за дребни корекции на посоката, ако бъдат необходими. Ядрените му реактори можеха да осигурят енергия за още десетина такива полета без презареждане… но ставаха безполезни, в случай че реактивните струи от дюзите секнат. С желание или не, хората в кораба щяха да продължат към Марс, сякаш се намираха във вече изстрелян снаряд. И капитан Холстед с право очакваше пътуването да е крайно неприятно за него.

Тревожният сигнал обаче заличи всякакви други грижи от главите на екипажа. Но какво би могъл да направи капитанът на космически кораб? В цялата история на астронавтиката имаше само три успешни спасителни операции.

Причините бяха две. Собствениците на корабите разтръбяват непрекъснато първата — сериозните инциденти в Космоса са изключителна рядкост. Почти всички нещастия стават при потеглянето или пристигането. Щом космическият съд поеме към целта си, не го застрашава почти нищо освен повреди в системите му. Вярно, дребни неприятности има винаги, а пътниците остават в блажено неведение за тях. Екипажите обикновено ги отстраняват бързо и лесно. Законите пък задължават конструкторите да предвидят няколко напълно отделени един от друг сектори в кораба и всеки от тях може да приюти хората при авария. Дори да се случи нещо по-лошо, пътниците прекарват няколко неприятни часа в теснотия, а вбесеният капитан се заяжда с главния инженер и го пришпорва да не се тутка, ами заедно с подчинените си бързичко да възстанови спокойствието.

Втората причина е много по-смущаваща — спасителните операции са редки, защото са почти невъзможни. Корабите се носят с огромна скорост по старателно изчислена траектория, а тя не допуска коренна промяна… което и пътниците на „Пегас“ вече научаваха от собствен опит. Маршрутът на всеки космически съд е уникален, друг не може да го повтори заради постоянно променящото се взаимно разположение на планетите. В пространството няма „пътища“ и „релси“. Рядко се случва корабите да се разминат на по-малко от милион километра. Дори тогава контактът помежду им е немислим — твърде различни са скоростта и посоката на движението им.

Всичко това сякаш припламна в съзнанието на капитан Холстед, когато получи съобщението. Прочете внимателно данните за положението и курса на повредения кораб и поклати глава. Сигурно радиосмущения бяха причината за тези нелепи числа. Нищо не можеше да се направи, нещастниците бяха твърде далеч от него.

Чак тогава забеляза името под съобщението. Досега си въобразяваше, че познава всички кораби в Слънчевата система, но това беше ново за него. Поседя озадачен над листчето и изведнъж се сепна — едва сега осъзна кой моли за помощта му…

В морето или в Космоса враждите нямат значение, ако някой изпадне в беда. Холстед веднага се обади в комуникационния център.

— Искам да говоря с техния капитан.

— Имаме връзка, сър. Говорете.

Той се прокашля неловко. За пръв път изпадаше в такова положение и се чувстваше потиснат. И през ум не му мина да злорадства, че няма с какво да помогне на врага.

— Тук капитан Холстед от „Пегас“. Твърде далеч сте, за да се насочим към вас. Нашите допустими граници за маневриране не превишават десет километра в секунда. И без да изчислявам, виждам, че е неосъществимо. Вие можете ли да предложите нещо? И ви моля да повторите данните за скоростта си, явно са неправилни.

Изтърпя със стиснати зъби забавянето на сигнала с цели четири секунди, но забрави напрежението, щом чу изумителния отговор.

— Тук комодор Бренан от „Ахерон“, крайцер на Федерацията. Потвърждавам данните за скоростта. Можем да ви доближим за не повече от два часа, сами ще извършим всички маневри. Имаме необходимата мощност, но трябва непременно да напуснем кораба след не повече от три часа. Загубихме отчасти контрол над реактора си, състоянието му става все по-нестабилно. Поддържаме го на ръчно управление и сближаването ще бъде безопасно поне още час, след като стигнем до вас. След това нищо не се знае…

Капитан Холстед никак не хареса плъзналата по гърба му ледена тръпка. Не можеше да си представи що за реактор имат на борда, щом са допуснали такава нестабилност. Затова пък знаеше добре какво може да означава повредата. Много особености на „Ахерон“ му бяха неясни — скоростта на първо място. Дългът обаче му подсказа какво преди всичко трябва да обсъди с комодор Бренан.

— „Пегас“ до „Ахерон“. Имам триста пътници на борда. Не мога да рискувам живота им, ако има опасност от взрив.

— Няма опасност, заклевам ви се. А и да се случи нещо непредвидено, системите за сигурност ще ни предупредят поне пет минути по-рано, ще имаме време да се отдалечим от вас.

— Добре. Ще наредя на моите хора да подготвят гъвкавия ръкав за свързване на шлюзовете.

Този път паузата беше забележимо по-дълга.

— Точно в това ни е проблемът. Изолирани сме в предната част на кораба, а тук нямаме въздушни шлюзове. Разполагаме с пет скафандъра за сто и двадесет души.

Холстед подсвирна стъписан и се обърна към навигационния офицер, преди да отговори.

— Е, наистина няма какво да направим за тях. Ще се наложи да срежат корпуса, за да излязат, и това ще е краят за всички, освен петимата в скафандри. Дори не можем да им дадем наши скафандри. Как да ги вмъкнем вътре, без да лишим хората от целия въздух в кораба?

Наложи си спокойствие и заговори.

— „Пегас“ до „Ахерон“. Какво предлагате?

Не му беше леко да разменя невъзмутимо реплики с човек, когото вече трябваше да смята за мъртвец. В Космоса традициите бяха още по-строги, отколкото в океана — петима щяха да напуснат живи „Ахерон“, но капитанът нямаше да е сред тях.

Холстед още не подозираше, че комодор Бренан има съвсем друга представа за бъдещето си и изобщо не е загубил надежда въпреки привидната безизходица.

Главният лекар вече обясняваше на екипажа какво им предстои.

— Слушайте внимателно какво ще правим — настоя дребният мургав мъж, който допреди броени месеци беше един от най-способните хирурзи на Венера. — Около нас има вакуум, а скафандрите са всичко на всичко пет. Този кораб е предназначен да воюва, не да превозва пътници. Все едно, да видим как ще се измъкнем. След два часа ще доближим „Пегас“. Късметлии сме — въздушните му шлюзове са достатъчно големи, за да вкарват и обемисти товари. Във всеки могат да се натъпчат наведнъж по тридесет, дори четиридесет наши хора… стига да не носят скафандри. Знам, че ви звучи налудничаво, но не ви предлагам самоубийство. Просто няма да дишате във вакуума и ще ви се размине! Няма да ви хареса, затова пък ще имате с какво да се хвалите до дълбока старост. Сега наострете уши. Първо ще ви докажа, че можете да оцелеете поне пет минути, без да дишате, дори без да изпитвате желание за глътка кислород. Простичък трик, йогите и цирковите магьосници го владеят от векове. Нищо мистично няма, най-обикновена физиология. За да ви вдъхна увереност, нека направим един опит. — Лекарят извади хронометър от джоба си. — Щом кажа „Сега!“, издишайте силно, изпразнете напълно дробовете си. Да видим колко ще издържите. И не се напъвайте излишно — щом ви стане много неприятно, вдишайте. След петнадесетата секунда ще броя на глас и ще знаете колко сте издържали. Ако някой слабак не може да изкара без въздух дори четвърт минута, веднага го предлагам за уволнение от армията.

Смехът отприщи напрежението, точно както се надяваше лекарят. Вдигна ръка и замахна с вик „Сега!“. Обща шумна въздишка, после тишина.

Щом започна да отброява секундите на глас, неколцина вдишаха. Останалите се предаваха един след друг, малцина упорстваха да изчакат цяла минута.

— Достатъчно — отсече хирургът. — Ей, вие, здравеняците, стига сте се инатили. Развалихте ми експеримента.

Хората наоколо пак замърмориха весело, отърсваха се бързо от отчаянието. Още не разбираха какво ги очаква, но поне имаше план, който им предлагаше надежда за спасение.

— Стана каквото очаквах — увери ги лекарят. — Опряхме и до най-важното. Да не пропусна да ви кажа, че сега дишаме почти чист кислород при налягане около 300 милиметра живачен стълб. Поемате повече кислород, отколкото на морското равнище на Земята, да не говорим пък за Венера или Марс. Ако някой се е шмугвал в тоалетната за една цигара, удоволствието наистина е било кратко — изгоряла е за секунди. Този път искам от вас да дишате учестено, за да пренаситите организма си с кислород. Щом дам знак, започвате да дишате много дълбоко и да издишвате напълно, докато ви кажа да престанете. Ще го правите около минута. Някои от вас ще се замаят, но ще им мине бързо. Ако искате, помагайте си с вдигане на ръце при вдишването, за да поемате повече въздух. Щом свърши минутата, пак ще ви дам знак да издишате… и започвам да броя. Този път ви очаква голяма изненада. Хайде, започваме!

Претъпканото помещение в „Ахерон“ представляваше много чудата гледка. Повече от сто мъже размахваха ръце и пухтяха настървено.

— Сега! — кресна хирургът. — Не дишайте! Ще броя на глас след тридесетата секунда.

Нямаше съмнение, че всички се стъписаха от резултата. Само един не издържа до края на първата минута. Минаха почти две минути, докато повечето се откажат. Някои твърдяха, че се чувствали добре и след четвъртата. Последният още търпеше след петата, когато лекарят го помоли да не се мъчи повече.

— Ясно ви е какво исках да ви докажа. Като се наситите с кислород, не ви се иска да дишате няколко минути, както нищо не бихте хапнали след преяждане. Не е особено напрежение или мъка. А ако животът ви зависи от това, ще издържите още по-дълго, уверявам ви. Ще бъдем скачени с „Пегас“, значи ще ни стигнат трийсетина секунди да се пренесем. Техните хора в скафандри ще чакат между двата кораба и ще набутат вътре изостаналите. Влезем ли, трясват външните люкове и пускат кислород под високо налягане. Най-много да ви потече кръв от носовете.

Искрено се надяваше, че не залъгва съратниците си с празни обещания. Разбира се, никой не бе опитвал такава лудост досега и имаше сериозен риск. Поне им даваше шанс да се борят за живота си…

— Знам, че мнозина от вас се чудят как ще понесат рязкото спадане на налягането до нула. Това притеснява и мен, обаче няма да сте толкова дълго във вакуум, че да пострадате фатално. И ще действаме на два етапа — първо снижаваме налягането до една десета от атмосферата, после взривяваме аварийните люкове и се втурваме напред. Декомпресията е болезнена, но не и прекалено опасна. Настойчиво ви съветвам да забравите всички прочетени глупости как човешкото тяло се пръскало на парченца във вакуума заради вътрешното си налягане. Телата ни са много издръжливи и здрави, а накрая изобщо няма да усетите разликата между толкова ниско налягане и пълната му липса. Устите ви да бъдат отворени, пърдете си на воля. Ще усетите и силен сърбеж по кожата, не вярвам обаче това да е първата ви грижа.

Той млъкна и огледа зорко слушателите си. Всички се държаха достойно, но това не го учудваше. В края на краищата бяха много внимателно подбирани измежду най-опитните и способни инженери и техници.

— Само не ми се смейте — продължи весело, — като чуете кое е най-лошото. Можете да изгорите лошо от Слънцето. Тук няма атмосфера, за да ви предпази От ултравиолетовите лъчи. Тридесет секунди ще стигнат, за да ви изскочат мехури, затова ще ни пази сянката на „Пегас“. Ако изскочите от нея, закрийте си очите с ръка. Който има ръкавици, да си ги сложи. Това е, хора. Аз ще прелетя до „Пегас“ с първата група, за да ви покажа колко е лесно. Сега искам да се разделите на четири групи и ще потренираме с всяка поотделно…

„Пегас“ и „Ахерон“ почти се допираха, устремени към далечната планета, която само единият кораб щеше да достигне. Въздушните шлюзове на пътническия кораб бяха широко отворени едва на няколко метра от корпуса на осакатения крайцер. Навсякъде бяха опънати въжета, а край тях чакаше половината екипаж на „Пегас“, за да помогне в прехвърлянето.

Капитан Холстед наблюдаваше операцията от командната кабина. Изведнъж от военния кораб изскочи мътно облаче, когато се взриви първият авариен люк. Налягането изхвърли кондензираща се пара и прах, които за миг му попречиха да вижда добре. Знаеше, че излитащият въздух дърпа свирепо чакащите, опитва се да ги изтласка навън.

Щом облачето се разпръсна, първите мъже вече бяха излезли през люка. Водачът им носеше скафандър, а те се бяха наредили по дължината на три въжета след него. Веднага хора от „Пегас“ сграбчиха краищата на две от въжетата и се устремиха към определените им шлюзове. Холстед се зарадва, че всички от „Ахерон“ изглеждаха в пълно съзнание и също правеха каквото могат, за да влязат по-бързо в неговия кораб.

Все пак за него сякаш измина вечност, преди и последният да се скрие от погледа му. Разнесе се толкова желаният вик по вътрешната уредба на „Пегас“:

— Затворете трети шлюз!

Обадиха се и от първи шлюз почти в същия миг, но гласът от втори шлюз се забави мъчително. Холстед лесно си представи как някой е изостанал и бави всички.

Най-сетне всички външни люкове бяха затворени. Нямаха време да ги пълнят по нормалния начин — въздухът нахлу с пределно допустимото налягане.

В „Ахерон“ комодор Бренан чакаше с останалите деветдесет мъже в трите все още херметично затворени части на кораба. Всички се бяха подредили по десетима на въже и знаеха какво да правят. В следващите няколко секунди щяха да научат дали са се надявали напразно. Гласът прозвуча с едва ли не обидна деловитост: — „Пегас“ до „Ахерон“. Изведохме вашите хора от шлюзовете. Няма жертви. Страдат от леки кръвоизливи. Дайте ни пет минути да се подготвим за следващата група.

Загубиха само един човек от последната група. Уплаши се и бяха принудени да затворят люка, без да го дочакат, вместо да погубят всички.

Остана само още едно нещо. Комодор Бренан беше сам в „Ахерон“, за да си довърши работата. Въведе в системата закъснение от тридесет секунди преди изпълнението на командата. Дори с тромавите движения заради скафандъра времето щеше да му стигне. Натисна бутона и се хвърли към люка. Вече влизаше във въздушния шлюз на „Пегас“, когато двигателите на неговия кораб, все още зареден с милиони киловати енергия, се включиха за последен път. „Ахерон“ скоро се смали и изчезна някъде към Млечния път.

Взривът озари и небето на Венера, Земята и Марс. С него в Космоса се разпръснаха и амбициите на Федерацията, и страховете на Земята.