Артър Кларк
Земна светлина (18)

ГЛАВА 18

За Обсерваторията далечната битка не беше нищо повече от редки слаби трусове, които попречиха на някои от по-чувствителните уреди, но не повредиха нищо. Ущърбът за психиката на хората обаче беше несравнимо по-силен. Нищо не обезсърчава повече от неизвестността за изхода от решителна схватка. Ширеха се най-необуздани измислици, пред комуникационния център имаше тълпа. И предаванията от Земята бяха спрели — цялото човечество чакаше със затаен дъх да стихне яростното сражение, за да научи кой е надделял. Никой не бе очаквал, че победител и победен няма да има.

Маклорин не разреши веднага излизане на повърхността и след съобщението по радиото, че силите на Федерацията се изтеглят. Кратката и не особено ясна новина след безкрайно проточилите се часове не само позволи на всички да си отдъхнат, ами дори ги разочарова. В района на Обсерваторията радиоактивността се бе повишила съвсем незначително, всичко беше непокътнато. Разбира се, не знаеха какво е ставало от другата страна на Платон…

Настана буйно веселие, щом научиха, че Джеймисън и Уилър са живи. В бъркотията двамата бяха успели да се свържат чак след час с Обсерваторията през Земята. Забавянето почти довърши и без това оръфаните им нерви, защото се питаха през цялото време дали и колегите им не са пострадали случайно. А не посмяха да тръгнат пеша, преди да се уверят, че има къде да се приберат. Фердинанд вече беше прекалено радиоактивен, за да потърсят убежище в него.

Садлър чакаше в комуникационния център, когато връзката беше възстановена. Гласът на Джеймисън звучеше много отпаднало, докато описваше накратко битката и питаше какво да правят.

— Какво е равнището на радиацията в кабината и отвън? — веднага поиска да знае Маклорин.

Докато Джеймисън казваше числата, Садлър пак си помисли колко е странно, че сигналите трябва да минават чак през Земята, когато от двамата ги деляха само стотина километра. Не можеше да свикне с това трисекундно забавяне.

— Ще предам на медиците, за да решат отсега как да ви лекуват — увери Маклорин. — И казваш, че навън е четири пъти по-слаба, така ли?

— Да. Влизахме в трактора за малко, само когато опитвахме да се свържем с вас.

— Така… Най-добре е да изпратим трактор, а вие да го пресрещнете. Ще изберете ли някое място за срещата?

Джеймисън поумува.

— Нека карат към маркера на петия километър преди Прохода на търсачите, ние ще стигнем там горе-долу по същото време. Ще оставим радиостанциите в скафандрите на излъчване, няма как да се разминем.

Садлър изчака директорът да даде заповедите си и попита дали ще има място за още един пътник в трактора. Така би могъл да поговори с двамата астрономи възможно най-скоро. Още с пристигането им лекарите на Обсерваторията щяха да ги затворят в медицинския сектор, за да ги лекуват от лъчева болест. Нямаше сериозна опасност за здравето им, но Садлър се съмняваше, че някой ще може да припари до тях в близките дни.

Маклорин се съгласи веднага, но добави:

— Не вярвам да не се досещате, че така ще изгърмите прикритието си. Щом хората в трактора чуят с какво се занимавате, десет минути по-късно ще знае цялата Обсерватория.

— Обмислих внимателно положението си. Прикритието ми вече е безполезно.

„Ако не е било от самото начало“ — добави той кисело на ум.

След половин час научаваше от личен опит разликата между луксозното пътуване в монорелсов вагон и друсането в трактора. Скоро свикна с кошмарните наклони, по които водачът устремяваше возилото, без да му мигне окото. Освен задължителния екипаж от двама души с тях пътуваше и лекар, който разчиташе веднага да вземе и анализира кръвни проби от пострадалите, а и да им инжектира най-необходимите лекарства.

Никакви драматични преживелици — щом наближиха Прохода на търсачите, видяха мъничките силуети на двамата астрономи, които вървяха полека насреща. Нямаше тържествени церемонии, всички само си стиснаха ръцете.

Не потеглиха тутакси обратно към Обсерваторията, за да може лекарят да си свърши работата. Щом погледна екрана на анализатора, заяви на Уилър:

— През следващата седмица си на легло, макар че няма да имаш никакви трайни увреждания.

— Ами аз? — подсети го Джеймисън.

— Ти си направо за завиждане — поел си минимална доза. Ще гълташ хапове два дни и ще си кукуряк.

— Струваше си — бодро изтърси Уилър. — Една седмица в болница не е прекалена цена, за да гледаш Армагедон от първия ред. — Вече си беше позволил да повярва, че се е отървал, и попита неспокойно: — Какви са последните новини? Федерацията нападнала ли е другаде?

— Никъде — увери го Садлър, — а се съмнявам, че имат сили за това. В края на краищата постигнаха главната си цел — попречиха ни да извличаме метали от мината. Оттук нататък всичко зависи от политиците.

— Ей — сети се Джеймисън, — ти пък какво търсиш тук?

Садлър се усмихна.

— Все още правя проверките си, но може да се каже, че пълномощията ми са много по-неограничени, отколкото предполагахте.

— Да не си някой репортер от медиите? — настръхна подозрително Уилър.

— А, не позна. Не бих искал да…

— Аз пък знам кой си! — натърти Джеймисън. — Вършиш някаква работа в Сигурността. Вече са ми ясни някои неща, за които се двоумях.

Садлър го изгледа със сянка на раздразнение. Каза си, че младият астроном има удивителната дарба да затруднява околните с прямотата си.

— Няма значение, прав си. Искам колкото се може по-скоро да изпратя запис на вашия разказ. Разбирате ли, че сте единствените живи очевидци, ако не броим екипажа на последния оцелял кораб на Федерацията?

— Опасявах се, че е така. Значи всички в „Проект Тор“ загинаха?

— Да, но свършиха каквото се очакваше от тях.

— Каква загуба! И Стефансон, и другите с него… Ако не се бях съгласил да тръгна, може би още щяха да са живи.

— Той знаеше добре какво прави и сам избра участта си — сопна му се Садлър.

Джеймисън очевидно нямаше да понесе леко ролята си на герой.

През следващия половин час, докато доближаваха Обсерваторията, изкопчи от Уилър подробностите за битката. Астрономът не бе видял всичко заради принудата да използва импровизиран перископ, информацията му обаче щеше да е безценна за военното командване на Земята, макар и само за да разбере грешките си със задна дата.

— Най-много ме стъписа онзи лъч, с който унищожиха кораба. Е, да, може би само се заблудих, защото е невъзможно. Никакъв лъч не се вижда отстрани, когато минава през вакуума. А ти знаеш ли нещо повече?

— Не, за съжаление — излъга Садлър.

Естествено не му бяха обяснили подробно какви оръжия има в крепостта, но поне принципите на действие познаваше. Не се съмняваше, че е изглеждало като проблясващ за миг лъч — струя разтопен метал, изстреляна със стотици километри в секунда от най-мощните електромагнити, създадени някога. Тази страшна измислица имаше ограничен обсег, затова пък пробиваше с лекота полетата, предназначени да отблъскват обичайните атаки. Можеше обаче да се използва само веднъж на няколко минути, после гигантските кондензатори трябваше да се презаредят.

Нека астрономите сами си поблъскат главите над загадката. Не му се вярваше, че ще мине много време, преди да проумеят истината.

Скоро решетестите конструкции на телескопите се появиха на хоризонта. Заприличаха му на два старинни заводски комина с гъсто скеле около тях. Макар да беше отскоро в Обсерваторията, напълно споделяше загрижеността на астрономите нещо лошо да не сполети двата великолепни уреда, позволили на науката да опознае и простори във Вселената на стотици милиони светлинни години от Земята.

Гмурнаха се в сянката на висока отвесна скала, очите му се приспособиха към мрака и започнаха да различават звездите. Загледа се на север и забеляза, че Уилър прави същото.

Нова Драконис още беше сред най-ярките звезди, но избледняваше бързо. След няколко дни нямаше да свети по-силно от Сириус, след още няколко месеца щеше да бъде достъпна само за по-мощната оптика. Дали все пак не криеше тайно послание, някакъв символ, надхвърлящ пределите на човешкото въображение? Учените щяха да знаят много повече след избухването на свръхновата, но какво ли щеше да внуши на другите хора, увлечени във всекидневието си?

Само едно, беше убеден Садлър. Каквито и знамения да се разгарят в небесата, човекът ще се занимава с делата си, затънал в безчувствено равнодушие. Сега беше съсредоточил вниманието си върху отношенията между планетите, звездите щяха да си чакат реда. Хората нямаше да изпитат истински потрес, каквото и да станеше в небето. След време щяха да постъпят и с цялата галактика така, както е най-добре за тях.

Спасените и спасителите не бяха особено разговорчиви през остатъка от пътя. Уилър очевидно започваше да изпитва последиците от психическия шок — ръцете му трепереха неудържимо. Джеймисън пък зяпаше Обсерваторията, сякаш я виждаше за пръв път в живота си. Садлър се отдели от групата, щом тройните врати на гаража се затвориха зад трактора. Забърза към стаята си, за да напише доклада. Разбира се, това далеч надхвърляше поставената му задача, но се радваше, че най-после ще може да свърши нещо полезно.

Споделяше чувствата на хората тук — бурята бе отминала и повече нямаше да се разбушува. Не го измъчваше унинието, от което не можеше да се отърве дни наред. Беше уверен, че и Земята, и Федерацията са се уплашили твърде много от силите, които отприщиха, и вече жадуват мир.

За пръв път, откакто го изпратиха на Луната, той си позволи да се замисли сериозно за своето бъдеще. Опасността от нападение срещу Земята вече изглеждаше нищожна. Нищо не заплашваше Жанет, може би скоро щеше да я види. Поне можеше да й съобщи къде е — нелепо беше да пази упорито тайната след тези събития.

И все пак една мисъл го тормозеше упорито. Неприятно му беше да оставя работата недовършена, а ето че нямаше да изпълни мисията си докрай. Какво ли не би дал, за да узнае имаше ли шпионин в Обсерваторията…