Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Earthlight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
DrunkenDonkey (2009)

Издание:

„Камея“, 1998

Редактор: Весела Петрова

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: DrunkenDonkey)

ГЛАВА 2

Според него, ако тази война накрая избухнеше, щеше да се дължи на трагично стекли се обстоятелства, а не на нечие упорито желание да я разпали. Всъщност неумолимият факт, довел до разприте между Земята и бившите й колонии, му изглеждаше по-скоро лоша шега на природата.

Дори преди да му възложат тази нежелана и неочаквана задача, той добре знаеше как се развиват междупланетните отношения. Сблъсъкът назряваше през живота на цяло поколение, породен от особеното положение на родната му планета.

Човечеството се бе появило и развило на уникален за Слънчевата система свят, изобилстващ на минерални богатства, каквито просто не се намираха другаде. Тази случайност бе дала летящ старт на технологиите, но когато човекът достигна другите планети около своето Слънце, научи с изумление и покруса, че за задоволяването на най-различни жизнени потребности пак ще зависи от родния си свят.

Земята е най-плътната планета, единствено Венера се доближава до нея по този показател, само че няма спътник. Двойната система Земя-Луна не е присъща на никоя друга планета. Образуването й все още е загадка, но е установено, че когато Земята била разтопено кълбо, естественият й спътник я обикалял много по-наблизо от сега и предизвиквал гигантски приливни вълни в меката повърхност.

Така земната кора се обогатила с тежки метали за разлика от останалите големи тела в Слънчевата система, които крият своите съкровища в недостижимите си ядра, защитени от непреодолими за човешките посегателства налягания и температури. И с разширяването на пределите на цивилизацията в пространството ресурсите на планетата майка намаляваха все по-бързо.

Запасите от леки елементи по другите планети бяха неизчерпаеми, но от незаменимите живак, олово, уран, платина, торий и волфрам имаше само нищожни следи. Термоядреният им синтез в промишлени количества оставаше крайно непрактична идея въпреки неуморните усилия в продължение на два века. А съвременната технология не можеше без тях.

Твърде неприятно положение, дори вбесяващо за независимите републики на Марс, Венера и големите луни на външните планети, които вече бяха обединени във Федерацията. Не можеха да се освободят от зависимостта си спрямо Земята, нито пък да продължат проникването си към най-далечните граници на Слънчевата система. Колкото и да ровеха по астероиди и спътници, из боклука, останал от образуването на системата, не откриваха почти нищо друго освен безполезни камънаци и лед. Значи трябваше да протягат смирено ръка към планетата — майка за едва ли не всеки грам от десетина метала, станали несравнимо по-ценни от златото.

Може би противоречията нямаше да стигнат до критичната си точка, ако Земята не проявяваше все по-силна ревност към далечните си потомци, и то още от началото на заселването в Космоса преди двеста години. Повтаряше се все същото — може би класическият пример беше конфликтът между Англия и нейните колонии в Америка. Има много истина в твърдението, че историята не се повтаря никога, само че подобните положения възникват отново и отново. Хората, управляващи Земята, бяха по-умни от крал Джордж III и въпреки това започваха да се държат като някогашния окаян монарх.

И двете страни в назряващия сблъсък имаха неоспорими доводи, за да защитят позицията си. Земята беше преуморена, а и бе изпратила най-способните си чеда да завладяват Космоса. Планетата-майка виждаше как властта й се изплъзва и знаеше, че бъдещето не е нейно. Защо сама да ускорява процеса, като тика в ръцете на съперниците си точно онова, което им е най-необходимо?

А Федерацията поглеждаше със снизходителна симпатия към света, от който бе произлязла, защото успяваше да привлече на Марс, Венера и спътниците на планетите-гиганти някои от най-блестящите умове и неукротими духове на човечеството. Тук беше новата граница на цивилизацията, която щеше да се разширява безкрайно към звездите. Най-великото предизвикателство в историята изискваше от хората върхове в науката и непоклатима решимост. Тези достойнства обаче вече нямаха значение на Земята и макар управниците й да съзнаваха докъде е стигнало подчиненото им общество, с нищо не можеха да спрат упадъка.

Всичко това будеше силно раздразнение и обтягаше прекалено междупланетните отношения, но не би подбудило никого към насилие, докато не светне последната искрица, която да взриви натрупания заряд.

Ето че и искрицата припламна. Появата й засега не беше широко известна, Садлър също нищо не подозираше допреди половин година. Централното разузнаване — тънеща в дълбока сянка организация, за която и той вече работеше с крайно нежелание — полагаше денонощни усилия да предотврати най-лошото. Разбира се, математическият труд със заглавие „Количествен анализ на формирането на лунната повърхност“ не приличаше на вероятна причина за война… но и чисто теоретичните разработки на Алберт Айнщайн някога бяха помогнали да бъде прекратен световен сблъсък.

Статията написа преди около две години професор Роланд Филипс, най-миролюбиво настроеният космолог от Оксфорд, комуто дори не хрумваше да се интересува от политика. Веднага предостави умотворението си на Кралското астрономическо дружество, където вече трудно измисляха оправдания защо още не са го публикували. За жалост професорът направи и друго, с което вся ужас в Централното разузнаване — най-невинно изпрати копия от труда си на колеги на Марс и Венера. Трескавите усилия да бъдат конфискувани се провалиха. Федерацията сигурно вече знаеше, че Луната съвсем не е бедното парче скала, за което я смятаха през последните два века.

Нямаше как да върнат в небитието разпространилото се знание, имаше обаче и други неща за Луната, които Федерацията в никакъв случай не биваше да научи. Но успяваше някак да се добере до тайните. Засега не се знаеше как информацията се предава от Земята към Луната, а оттам и към другите планети.

Като ти протекат тръбите, подсмихна се унило Садлър, викаш водопроводчика. Но как да запушиш невидима дупка? Ровиш по цялата повърхност на свят, чиято площ е равна на Африка ли?

И сега му беше известно съвсем малко за мащаба и похватите в дейността на Централното разузнаване. Повече го занимаваше безсилната неприязън от грубата им намеса в неговия живот. По образование беше точно такъв, за какъвто се представяше — счетоводител. Преди шест месеца по причини, които не научи и вероятно нямаше да му станат известни, го извикаха на разговор и му направиха мъгляво предложение за работа. Съгласи се веднага, защото разбра прозрачния намек, че е в негов интерес да не откаже. И оттогава прекара повечето време под хипноза, за да го натъпчат с всевъзможни знания, докато живееше в почти монашеско уединение някъде в Канада. (Е, поне предполагаше, че мястото е било в Канада, но нищо не пречеше да е попаднал в Гренландия или Сибир.) Вече беше на Луната, за да изиграе ролята си на дребна пешка в междупланетна партия шахмат. И очакваше с нетърпение тази щуротия да приключи поне за него. За нищо на света не би повярвал, че човек може доброволно да стане таен агент. Смяташе, че ако някой е доволен да се занимава с неща, противоречащи на доброто възпитание, това само показва колко е незряла и неуравновесена психиката му.

Признаваше, че промяната в живота му си има и добри страни. Иначе никога не би могъл да стъпи на Луната, а и опитът, който трупаше, щеше да се превърне в безценно предимство през идните години. Садлър винаги се опитваше да се подготви и за по-далечното бъдеще, особено ако настоящето направо го потискаше. А в момента и неговото, и междупланетното положение му навяваха само мрачни мисли.

Сигурността на Земята беше тежка отговорност, но той се утешаваше, че и без това за един човек е непосилно да я поеме върху раменете си. Каквото и да му подсказваше разсъдъкът, дребните грижи на всекидневието го гнетяха повече. Някой космически наблюдател сигурно би се засмял на факта, че Садлър се тревожи за един-единствен човек. Чудеше се дали Жанет ще му прости някога, че не си е вкъщи за годишнината от тяхната сватба. Тя щеше да чака поне обаждане, а той не смееше да си позволи такава волност. За съпругата и приятелите си още беше на Земята. Нямаше как да се обади от Луната и да скрие къде се намира, защото забавянето на сигнала с две секунди и половина би го издало тутакси.

Централното разузнаване можеше да скалъпва всякакви правдоподобни историйки, но не и да промени скоростта на радиовълните. Щяха да доставят подаръка му навреме, както обещаха… само че никой нямаше да каже на Жанет кога нейният мъж ще се прибере у дома.

И друго не забравяше — за да скрие къде отива, бе принуден да излъже жена си, пак в името на свещената Сигурност.