Артър Кларк
Земна светлина (3)

ГЛАВА 3

Щом Конрад Уилър сравни отново записите, стана и обиколи три пъти стаята. По походката му всеки отдавнашен обитател на Луната би познал веднага, че младият мъж е сравнително отскоро тук. Наистина работеше в Обсерваторията само от шест месеца и още не бе свикнал напълно с твърде слабото притегляне. В движенията му имаше излишна рязкост, отличаваща ги от плавните, забавени крачки на повечето му колеги. Личаха и присъщото му нетърпение, недостигът на дисциплина и прибързаността. Точно с темперамента си се опитваше да се пребори в момента.

Съзнаваше, че често бе правил грешки от припряност, но сега не изпитваше никакви съмнения, фактите не можеха да бъдат оспорени, в изчисленията нямаше нищо сложно или необичайно… само отговорът беше стъписващ. В далечните дълбини на Космоса една звезда бе избухнала с невъобразима стихийна мощ. Уилър пак погледна основните резултати, които бе подредил на листче, провери ги за десети път и протегна ръка към комуникатора.

Сид Джеймисън не му се зарадва особено.

— Толкова ли е важно? В тъмната стая съм и върша нещо за Стария Мол. Е, имам кратка почивка, докато чакам плаките да се промият.

— Колко кратка?

— Ами към пет минути. После започвам другата серия.

— Важно е, Сид. И няма да ти отнема много време. Горе съм, в пета инструментална зала.

Джеймисън още си бършеше ръцете, когато влезе. Дори и триста години след изобретяването на фотографията някои досадни подробности си оставаха все същите. Уилър беше непреклонно убеден, че електрониката може да свърши всичко, и смяташе тези занимания на стария си приятел за остатък от мрачните времена на алхимията.

— Е, какво има? — подхвана го Сид от вратата. Както винаги, не беше склонен да си губи времето.

Уилър посочи диска на бюрото си.

— Правех редовната проверка на записите от интегратора на звездните величини. Напипал е нещо.

— А, това не е голямо чудо — изсумтя Джеймисън. — Когато някой кихне в Обсерваторията, интеграторът смята, че е открил нова планета.

Имаше право да се усъмни. Уредът беше ненадежден, процесорът му лесно се заблуждаваше, затова мнозина от астрономите смятаха работата с него за излишно опъване на нервите. Но не забравяха, че е сред любимите проекти на директора, затова нямаше шанс да се отърват от интегратора до идването на нов началник. Маклорин го бе изобретил сам още в далечните дни, когато наистина се занимавал с астрономия. Автоматичното стражево куче на небесните сфери можеше да чака с неизменно търпение дълги години, докато някоя нова звезда засияе ослепително. И тогава да удари камбаната, за да извести за жадуваното събитие.

— Добре де, ето ги записите пред теб — подкани Уилър. — Няма нужда да ми се доверяваш сляпо.

Джеймисън пъхна диска в компютъра и пусна програмата за анализ на записите. Уилър се усмихна с облекчение, когато ченето на Сид увисна.

— Прескочила е тринадесет степени за едно денонощие! Олеле, майчице!

— Според мен са тринадесет цяло и четири десети, но да не се заяждаме. Залагам си цялата заплата, че е свръхнова. И то доста наблизо.

Двамата се спогледаха в радостно изумление. Накрая Джеймисън промърмори:

— Твърде хубаво е, за да се окаже и вярно. Недей да се хвалиш пред всички, преди да сме проверили пак. Дай първо да й огледаме спектъра, дотогава ще я смятаме за обикновена нова звезда.

Погледът на Уилър се зарея мечтателно.

— Кога е избухнала последната свръхнова в нашата галактика?

— Звездата на Тихо… не, имало е една и малко по-късно, около началото на седемнадесетия век.

— Видя ли, отдавна чакаме тази. Току-виж, директорът си оправил малко мнението за мен.

— Кой знае… — скептично измънка неговият приятел. — Дори свръхнова едва ли ще стигне. Ще отида да подготвя спектрографа, а ти драсни едно резюме с резултатите. Не е честно да сме алчни, по-добре да поканим на купона и другите обсерватории. — Загледа се в интегратора, който все така търпеливо следеше всичко ставащо в небето. — Ей, тенеке, ти отведнъж си изплати паричките, макар досега да записваше само навигационните светлини на корабите…

Садлър чу новината след около час в общия салон и не се развълнува чак толкова. Твърде зает беше със собствените си проблеми и очакващите го планини от документи. Затова се отнасяше почти равнодушно към научното всекидневие на Обсерваторията, дори ако се случеше да вникне отчасти в смисъла му. Секретарят Уогнъл обаче побърза да го увери, че в събитието няма нищо обичайно.

— Това можете спокойно да го впишете в баланса! — подхвърли весело. — Най-значителното астрономическо откритие от не знам колко години. Я елате с мен на покрива!

Садлър веднага захвърли „Тайм Интерпленетъри“, чиято войнствена редакционна статия и без това го вбеси. Разпечатката на списанието падна бавно като насън.

Той трудно се приспособяваше към чудатостите на лунната гравитация.

Тръгна с Уогнъл към асансьора.

Подминаха жилищния етаж, администрацията, захранването и транспорта и излязоха в един от малките наблюдателни куполи. Диаметърът му едва достигаше десет метра, защитното покритие, предназначено за лунния ден, сега беше свалено. Секретарят побърза да изключи осветлението, двамата постояха загледани в звездите и намаляващия полукръг на Земята. Садлър вече се бе качвал тук няколко пъти — в купола откри прекрасен лек срещу досадата и преумората.

На около триста метра от тях тромавата конструкция на най-големия телескоп, построен от хората, бе насочена към точка в южната част на небосвода. Садлър знаеше, че гигантското устройство не се използва за наблюдение на звезди, които и той би могъл да различи с очите си. С телескопа астрономите се опитваха да проникнат до хипотетичните предели на Вселената, на трудно изброими милиарди светлинни години от Слънчевата система.

Най-неочаквано металният великан се завъртя с величествена мудност в обратната посока. Уогнъл се закиска тихичко.

— Колцина ли си скубят косите в момента!? Съсипахме им програмата, защото на първо място излиза Нова Драконис. Я да проверим дали ще я открием…

Погледна набързо надрасканата скица в ръката си. Садлър също се взря в северния небосклон, не забеляза обаче нищо особено. Наглед звездите си бяха все същите. Уогнъл започна да му помага да се ориентира по отстоянието и ъгъла спрямо Голямата мечка и Полярната звезда. Най-сетне разбра коя слабовата звездичка трябва да зяпа. Не се въодушеви никак, макар с разума си да съзнаваше, че допреди два дни биха я открили само най-големите телескопи, а оттогава блясъкът й се е засилил стотици хиляди пъти.

Секретарят явно долови разочарованието му.

— Дори да не е смайващо зрелище в момента — подхвърли малко предизвикателно, — свети все по-силно. Ако сме късметлии, до ден-два ще видим нещо незабравимо.

„Лунен или земен ден?“ — хапливо се хвана за пропуска на секретаря Садлър И в това имаше бъркотия както във всичко останало в Обсерваторията. Всички часовници отброяваха двадесет и четирите часа на земното денонощие и показваха времето по Гринуич. Дребно предимство на тази система беше възможността човек просто да погледне коя част от Земята се вижда, за да провери верен ли е часовникът. Но това отброяване на времето нямаше нищо общо със смяната на светлите и тъмните периоди на лунната повърхност.

На Садлър му омръзна да се взира и огледа разсеяно Обсерваторията. Преди да дойде тук, си я представяше, без да се замисли истински защо, като обичайното сборище от гигантски куполи. Бе забравил, че на лишената от резки климатични промени Луна няма никакъв смисъл уредите да се предпазват. Хилядасантиметровият рефлектор и по-малкият му събрат бяха като голи във вакуума. Само крехките им господари имаха нужда от топлината и въздуха на заровеното си градче.

Почти навсякъде хоризонтът беше равен. Макар че около голямата равнина Платон, насред която беше разположена Обсерваторията, имаше високи скални стени, извивката поради малкия радиус на земния спътник ги скриваше зад хоризонта. Нерадостна пустош, нямаше дори по някое хълмче да разнообрази гледката. Само прашна равнина, тук-там надупчена от дребни или по-големички метеорити. Единственото интересно нещо наоколо бяха творенията, с които човекът се опитваше да изкопчи тайните на звездите.

На излизане отново погледна към съзвездието Дракон, но вече бе забравил коя от бледите звездички причини толкова вълнения.

— Но защо — попита сдържано секретаря, за да не го обиди неволно от невежество — тази звезда е толкова важна за вас?

По лицето на Уогнъл бързо се смениха учудване, раздразнение… и съчувствие.

— Ами как да ви обясня… Може да се каже, че звездите са като хората. Добре възпитаните не привличат вниманието. Разбира се, и от тях има какво да научим, но много по-полезни са ни онези, които се развихрят.

— Често ли се случва?

— Всяка година гърмят поне по стотина само в тази галактика… но всички са обикновени нови звезди. На върха на величието си са, да речем, сто хиляди пъти по-ярки от Слънцето. Свръхновата звезда е несравнимо по-рядко явление, а и по-интересно. Още не знаем причините му, важно е обаче да разберете, че може да стане няколко милиарда пъти по-ярка от нашето светило. Всъщност за нашите възприятия ще свети по-силно от всичко останало в небето, събрано накуп.

Садлър наистина имаше над какво да се замисли.

— Още по-съществено е — разпалено продължи Уогнъл, — че нищо подобно не се е случвало, откакто са изобретени телескопите. Последната свръхнова в нашата част на Вселената е била преди шест века. Имало е и предостатъчно други, но много по-далеч от нас, затова е било невъзможно да ги изследваме подробно. А тази, образно казано, е досами прага на дома ни. И фактът ще стане очевиден за всички само след два дни. Дори след броени часове ще затъмни всичко в небето, освен Слънцето и Земята.

— А какво очаквате да научите от тази буйстваща звезда?

— Засега не познаваме друго по-колосално събитие в природата. Ще можем да изучим характеристиките на материята в състояние, в сравнение с което епицентърът на термоядрена експлозия е мъртвешки спокоен. Но ако непременно държите научните открития да имат и практична страна, не ви ли се струва интересно да узнаем защо звездите по принцип избухват? В края на краищата някой ден и на нашето светило може да му мине през ума същата идея…

— Ако това стане — усмихна се сдържано Садлър, — бих предпочел да не знам предварително. Питам се дали онази бандитка в Дракон е погълнала някакви планети?

— Това никога няма да научим. Но сигурно често има и такива произшествия, защото поне една звезда от десет има планети.

Смразяваща идея… Садлър се опитваше да не си представи как едва ли не всяка секунда някъде из Вселената цяла слънчева система заедно със странната си и чужда на човешката мисъл цивилизация изчезва мигновено в космическата пещ. Животът беше прекалено крехък, стъпил върху острието на бръснача между студа на вакуума и пламъците на звездите.

Поклати печално глава. На хората като че не им стигаха опасностите, изобилстващи в природата. Отново стъкмяваха с увлечение собствената си погребална клада…

За почти същото се замисли доктор Молтън, макар и доста по-жизнерадостно. Нова Драконис беше на повече от 2000 светлинни години от Земята. Яростните вълни на стихията се носеха в пространството още от времето на Христос. През това време бяха достигнали милиони звездни системи, за да стреснат и предупредят обитателите на хиляди светове. Той не се съмняваше, че и в момента някъде по повърхността на тази сфера с диаметър 4000 светлини години други астрономи, ако ще и с коренно различни очи и уреди, улавят излъчването на умиращото светило. Стори му се още по-необикновена представата, че някъде в безкрая други наблюдатели, за които цялата галактика е само мътно петънце, ще забележат след стотици милиони години как тя изведнъж е усилила двойно блясъка си…

Молтън седеше пред контролния пулт на обляната в мека светлина зала — и кабинет, и работилница за него. Отначало не се различаваше почти с нищо от останалите помещения в Обсерваторията, но вече всичко носеше отпечатъка на личността му. В единия ъгъл стърчеше ваза с изкуствени цветя, едновременно нелепа и желана гледка тук. Беше единствената проява на чудатост у Молтън и никой не му се присмиваше. Сдоби се с тази красота от восък и тел в Средищния град, променяше често подредбата на цветята толкова изкусно, че сякаш всеки ден букетът беше нов.

Понякога Уилър се опитваше да го закача за това хоби — твърдеше, че издавало носталгия и желание да се върне на Земята. В действителност Молтън бе напуснал преди три години Австралия и по нищо не личеше, че бърза да се прибере у дома. Твърдеше, че и сто живота няма да му стигнат да си свърши работата, затова предпочитал отпускът му да се трупа и някой ден да го използва наведнъж.

До вазата беше металният шкаф с хилядите разпечатани спектрограми, които бе натрупал от изследванията си. Винаги подчертаваше, че не е теоретик в астрономията. Просто наблюдаваше и записваше, на други се падаше задачата да обясняват какво е открил. Случваше се възмутени любители на математическите анализи да го укоряват, че никоя звезда не можела да има такъв спектър. Тогава Молтън ровеше в картотеката си, уверяваше се, че няма никаква грешка, и отвръщаше: „Не се сърдете на мен. Вървете да спорите с майката природа.“

Остатъкът от площта заемаха купища оборудване, което би сащисало всеки лаик, а и мнозина астрономи оставаха озадачени за предназначението на уредите и апаратите. Повечето Молтън сглоби сам или поне ги проектира, а изработката остави на своите помощници. И през последните две столетия всеки специалист по практическа астрономия си оставаше електротехник, инженер и физик… а с нарастването на разходите за тези технически чудеса — дори специалист по лобиране и реклама.

Командите се понесоха по кабелите, когато той зададе новите асцендент и деклинация. Много по-нагоре големият телескоп се завъртя като чудовищно оръдие и се насочи на север. Великанското огледало в дъното на конструкцията събираше един милион пъти повече светлина от човешкото око и с възхитителна точност я съсредоточаваше в един-единствен лъч. Той пък на свой ред прескачаше от огледало на огледало като в перископ и накрая стигаше до доктор Молтън, за да бъде разнищен според желанията на учения.

Ако бе погледнал направо в окуляра, блясъкът на Нова Драконис щеше да го ослепи. А и очите не можеха да му покажат нищо в сравнение с техниката. Молтън включи електронния спектрометър и го пусна в режим на сканиране. Уредът щеше да проследи прецизно спектъра на свръхновата звезда — през жълтото, зеленото, синьото до ултравиолетовото много извън обсега на човешкото зрение. Неоспоримият запис на интензивността на всяка спектрална линия би могъл да послужи на астрономите и след хилядолетие.

Някой почука на вратата. Влезе Джеймисън, понесъл още влажните фотоплаки.

— Последните са големият удар! — възкликна тържествуващо. — Показват газовата обвивка, разширяваща се около звездата. И скоростта съвпада с установеното от теб Доплерово изместване на спектъра.

— Не съм и очаквал друго — изръмжа Молтън. — Я да ги огледаме.

Вторачи се напрегнато в плаките, вече не чуваше тихия шум от електромоторчетата в спектрометъра, все още изпълняващ програмата. Виждаше пред себе си негативи, разбира се, но подобно на всеки друг астроном отдавна бе свикнал да ги преобразува мислено в позитивни разпечатки.

В средата беше малкият диск, оставен от твърде яркото излъчване на Нова Драконис, подложило плаката на прекомерно осветяване. Около него се виждаше рехав блед пръстен. Молтън знаеше, че когато звездата е избухнала, този пръстен се е разнесъл за броени дни в пространството. На снимката изглеждаше толкова незначителен, че с нищо не подсказваше на ума какво възприема.

А всъщност гледаха следите на катастрофа отпреди две хиляди години — обвивката от свръхпрегрята плазма, която звездата бе издухала навсякъде около себе си със скорост милиони километри в час. Такава огнена стена би погълнала и най-грамадната планета, без дори да затрепти и да се забави. От Земята обаче се виждаше като нищожно пръстенче.

— Чудя се — промълви Джеймисън — дали някога ще проумеем защо звездите вършат такива щуротии?

— Понякога — промърмори в отговор Молтън, — като слушам радиото, си мисля, че не е зле да се случи и тук. Огънят пречиства всичко…

Младият му помощник се вторачи смаян в него. Жестоките думи никак не подхождаха на иначе добросърдечния Молтън.

— Не говориш сериозно, нали?

— Може би не съм прав. Все пак доста сме напреднали през последния милион години, а на астронома би трябвало да е присъщо търпението. Но погледни само в каква каша се забъркваме отново! Ти не се ли тревожиш как ще свърши тази глупост?

Зад думите му прозираше такава покруса, че Джеймисън се смути от изумлението си. Молтън никога досега не бе позволявал на колегите си да проникнат в чувствата му. Дори не проявяваше интерес към нищо извън работата си. Младежът знаеше, че е станал свидетел на мимолетно пропукване в стоманената броня на самоконтрола. И изненадата събуди нещо в собственото му съзнание, което подобно на уплашен кон отскочи от зачатъка на прозрение.

Мълчанието се проточи — двамата учени се взираха взаимно в очите си, сякаш тепърва се преценяваха и се опитваха да преодолеят бездната, деляща всеки човек от ближния му. Но остро бръмчене извести, че автоматичният спектрометър си е свършил работата. Напрежението се стопи, трябваше отново да се заемат с всекидневието. Така мигът, който можеше да предизвика непредсказуеми последици, затрептя на границата на битието и пак се върна в забравата.