Артър Кларк
Земна светлина (4)

ГЛАВА 4

Садлър не се бе надявал да получи собствен кабинет. Разчиташе най-много да му отделят бюро в някое ъгълче на счетоводния отдел. Така и стана. Това нито му пречеше, нито го притесняваше. Много внимаваше да не настройва хората срещу себе си и да не става център на крайно нежелано неприязнено внимание. Пък и не се заседяваше зад бюрото. Съставяше докладите, уединен в стаичката си — мъничко помещение, което едва надвишаваше пресметнатите от психолозите размери, за да не предизвиква у обитателя си клаустрофобия. Имаше още стотина подобни на жилищния етаж.

Бяха му необходими няколко дни, за да свикне с този напълно изкуствено подреден начин на живот. В недрата на Луната нищо не подсказваше как отминава времето. Големите разлики в температурата през лунния ден и нощ се отразяваха само метър-два навътре в скалите. Само часовниците на хората отброяваха секундите и минутите. За определен период на всеки двадесет и четири часа светлините в коридорите притъмняваха, за да създадат измамно впечатление за нощ. Но и тогава Обсерваторията не заспиваше. Винаги имаше някой, който си вършеше работата. Естествено астрономите бяха свикнали от векове да будуват в най-неподходящото време според природата… и според съпругите им, освен в твърде редките случаи, когато и жените им се занимаваха с астрономия. Затова и ритъмът на лунния живот с нищо не им пречеше. Мърмореха само инженерите, които трябваше да се грижат денонощно за въздуха, захранването, комуникациите и какво ли още не.

Садлър прецени, че служителите от администрацията са се подредили най-добре. Никого не интересуваше дали счетоводството, отговорниците по развлеченията или склададжиите прекъсват работа за поне осем часа, както ставаше всяко денонощие, стига в медицинския сектор и в кухнята да има дежурни.

Той наистина се стараеше да не се мотае в краката на хората и доколкото можеше да прецени, засега успяваше. Запозна се с цялото ръководство на Обсерваторията, освен с директора — който в момента беше на Земята, — и познаваше по лице половината обитатели на тона научно градче. Още преди пристигането си тук бе намислил да проучва прилежно отдел след отдел, група след група, докато узнае всичко за Обсерваторията. После щеше да остави дреболиите настрани и да помисли спокойно два-три дни. В такава работа беше сериозна грешка да прибързваш, колкото и да те припира времето.

А това беше най-тежкият му проблем. Няколко пъти му подсказаха, макар и приветливо, че е дошъл в особено неподходящ момент. Нарастващото напрежение в политиката изнервяше дори учените и мнозина едва се удържаха в рамките на учтивостта. Разбира се, появата на Нова Драконис поуталожи духовете, защото никому не се искаше да мисли за политика, докато чудото сияе в небето. Само че през тези дни не бяха предразположени и да обсъждат с него разходите за изследванията си, а Садлър не можеше да ги вини за неприкритата досада, с която го посрещаха.

Колкото време успяваше да отдели от проучванията си, прекарваше го в общия салон, където обитателите на Обсерваторията идваха да се поотпуснат. Тук беше средището на светския живот, доколкото го имаше, а така Садлър получаваше превъзходна възможност да опознае мъжете и жените, които се бяха заточили на Луната заради науката… или подмамени от твърде раздутите заплати, ако не бяха чак такива идеалисти.

Поначало не беше склонен да клюкарства — фактите и числата го интересуваха повече от хорските дела, този път обаче не си позволи да спазва своите принципи. Инструкторите му дори наблягаха непрекъснато на уменията да въвлечеш събеседника в разговор, и то по начин, който му се стори безкрайно циничен. Все пак не отричаше недостатъците на човешката природа. И вече признаваше пред себе си, че се сдоби с най-ценните късчета информация, като просто надаваше ухо за приказките на бара.

Салонът бе създаден от дизайнери с несъмнени умения и вкус, а непрекъснато сменящите се видеопанорами внушаваха почти непреодолима илюзия, че просторното помещение не може да се намира дълбоко под повърхността на Луната. Бяха се сетили дори да направят камина, в която иначе правдоподобната купчинка дърва гореше вечно, без да се превърне в пепел. Това честичко разсмиваше Садлър.

Прояви се достатъчно добре в игрите и общите приказки, за да го приемат като член на общността. Скоро започнаха да му доверяват пикантните подробности от местни скандали. Ако не се броеше фактът, че хората тук се отличаваха с несъмнено блестящ интелект, иначе бяха истински микромодел на земното общество. Почти всички случки и произшествия на планетата — майка се повтаряха в Обсерваторията (без убийствата, но вероятно и това беше само въпрос на време). Садлър рядко се учудваше на нещо, сега също не се озадачи. Трябваше да се очаква, че шестте момичета от изчислителната група след броени седмици в предимно мъжка компания се бяха сдобили със съмнителна слава. Нито беше особено стряскащ факт, че главният инженер не си говори с помощника на директора, а според професор X доктор Y е случайно изтърван от психиатрията. Господин Z пък лъжеше на карти. Клюките не помагаха пряко да си свърши работата и въпреки това слушаше и запомняше старателно. Не след дълго се убеди, че Обсерваторията е същинско селце по нравите си.

Тъкмо се питаше що за чувство за хумор е подтикнало някой да прасне печата „Да не се изнася от салона“ по прелестите на хубавицата върху корицата на „Трайпленет Нюз“ от миналия месец, и Уилър нахлу през една от вратите.

— Ей, какво има? Да не си открил още една нова звезда или търсиш на чие рамо да поплачеш?

Второто предположение му се стори по-близко до истината, а и явно неговото рамо щеше да свърши работа поради липса на друго подходящо. Вече бе научил доста за Уилър. Астрономът не само беше сред най-младите в Обсерваторията, но и все се набиваше на очи. Саркастично остроумен, напълно лишен от уважение към началниците, уверен до самонадеяност във възгледите си и винаги готов да се впусне в разгорещен спор. Затова и не криеше какво мисли. Но дори хората, на които не допадаше, признаваха пред Садлър, че на младока му сече пипето и ще стигне далеч в занаята. Засега не бе изчерпал запаса от доброжелателство у колегите си, породено от откритието на Нова Драконис, което сигурно стигаше да се прочуе като учен до края на живота си.

— Търся Послушко. Не е в кабинета си, а искам да подам оплакване.

— Секретарят Уогнъл — отвърна Садлър, влагайки умерен укор в гласа си — отиде в хидропонните инсталации преди половин час. И ако ми позволиш да отбележа, учуден съм, че ти си източникът на недоволство, а не причината.

Уилър се ухили до уши с невероятно и обезоръжаващо момчешки вид.

— Уви, прав си. Освен това знам, че всичко трябва да си мине по каналния ред и така нататък… но е спешно. Някакъв идиот извърши извънредно кацане и ми съсипа два часа работа!

Наложи се Садлър да поумува бързо, за да разбере за какво му говори Уилър. Накрая си спомни, че този район на Луната бе поставен под забрана — нито един кораб не биваше да прелита над северното полукълбо, без да уведоми предварително Обсерваторията. Яростните реактивни струи на йонните двигатели, уловени и усилени от големите телескопи, направо унищожаваха фотоплаките и разстройваха множество чувствителни уреди.

— Не мислиш ли, че е било авария? — сети се изведнъж. — Наистина жалко за пропиляния ти труд, но корабът може да е бил в беда.

Уилър се стресна видимо и гневът му се уталожи мигновено. Зяпна безпомощно, сякаш се чудеше какво да прави сега. Садлър остави списанието и се изправи.

— Не искаш ли да се отбиеш в комуникациите? Те положително знаят какво става. Имаш ли нещо против да дойда с теб?

Никога не забравяше да се държи любезно, защото успешното изпълнение на задачата му зависеше от доброжелателството на тукашните хора. Пък и знаеше колко полезно е да внушаваш на някого, че ти прави услуга.

Уилър охотно прие предложението и го поведе нетърпеливо, като че идеята бе хрумнала първо на него. Комуникационният сектор се разполагаше в голяма, безупречно чиста зала на най-горния етаж, само на десетина метра под повърхността. Тук беше вътрешната централа, която играеше ролята на нервна система в Обсерваторията, също приемниците и предавателите, които поддържаха връзката на усамотената научна станция със Земята. В залата властваше дежурният служител по съобщенията, а случайните посетители трябваше да се обезсърчат от надписа: „Абсолютно и категорично се забранява влизането на неупълномощени лица.“

— За нас не се отнася — отсече Уилър и отвори вратата. Посрещна ги още по-голям надпис „ТОЧНО ЗА ТЕБ СЕ ОТНАСЯ!“ Без да се смути, той се извърна към Садлър. — Между другото където не бива да се влиза, винаги е заключено.

Все пак не бутна безцеремонно втората врата, а почука и изчака, докато натежал от скука глас подвикна:

— Влез!

Дежурният, който тъкмо изкормваше разговорната уредба на някакъв скафандър, изглежда им се зарадва. Веднага се обади до Земята и поиска Транспортният контрол да провери що за кораб се е размотавал над Маре Имбриум, без да съобщи на Обсерваторията. Докато чакаха отговора, Садлър обикаляше и оглеждаше изпълнените с различни апарати стени.

Учуди се, че такова количество техника е необходимо за предаването на звук и образ между Земята и естествения й спътник. Знаеше колко обичат специалистите да обясняват работата си на всекиго, който покаже искрен интерес. Задаваше въпроси и се мъчеше да запомни поне нещо от обясненията. Радваше се, че вече никой не го подозира в черни помисли и не очаква от него непременно да души дали не могат да вършат същото за двойно по-малко пари. Просто приемаха, че е извънредно любознателен човек, защото повечето му въпроси несъмнено бяха далеч от финансите.

Малко след като дежурният го разведе набързо из залата, един принтер избълва безшумно отговора. И тримата се вторачиха недоумяващо в редовете:

„Полетът е извънреден. Правителствена задача. Предварителното уведомяване невъзможно. Очакват се още кацания. Съжаляваме за причинените неудобства.“

Уилър явно не вярваше на очите си. До този ден небесата над Обсерваторията бяха неприкосновени. Никой абат, срещнал нахлули в манастира му миряни, не би се ядосал повече.

— Щяло да има още! — избърбори почти неразбираемо от ярост. — Ами нашата програма?!

— Кон, време ти е да пораснеш — захапа го приятелски дежурният. — Не слушаш ли новините? Или през цялото време зяпаш новата си любима звездичка? Както аз го разбирам това съобщение, може да означава само едно нещо — има някакъв секретен проект наблизо. Познай от първия път какъв…

— Ще позная, разбира се — промърмори Уилър. — Поредната експедиция, за която нищичко, ама съвсем нищичко не бива да се разчуе. Ровичкат за руда с тежки метали и си въобразяват, че Федерацията никога няма да научи. Детска им работа.

— Защо си мислиш, че това е обяснението? — малко прекалено рязко попита Садлър.

— Ами че тези глупости се точат от години! И във всеки бар в града можеш да чуеш слухове докъде са стигнали с търсенето.

Садлър още не беше ходил в Средищния град, но не се съмняваше, че всички обитатели на Луната обсъждат нехайно уж свръхсекретния проект. И не се сещаше за друго по-правдоподобно обяснение на извънредните полети.

— Какво да се прави, ще се приспособим — отбеляза философски дежурният и пак се зае с разглобената разговорна уредба. — Все пак мога да те утеша, приятел. Тези алабалистики стават на юг от нас, а Дракон е в срещуположната половина на небето. Няма да ти пречат на основната работа в момента, нали?

— Така излиза… — неохотно изсумтя Уилър.

Въпреки това изглеждаше много унил. Не че държеше да му пречат, но се беше наежил за хубав скандал и се чувстваше горчиво разочарован, че няма с кого и за какво да се скара.

И хората, които не познаваха съзвездията, веднага намираха Нова Драконис в небето. Нищо не можеше да се сравни с нея по блясък. Вече се различаваха добре и сенките, които хвърляха осветените от нея предмети, а сиянието й тепърва се разгаряше.

Според новините и на Земята хората я виждаха дори денем. Поне замалко бе изместила политиката, скоро обаче напрежението се усети отново. На човек не е присъщо да се впуска задълго в размисли за вечното, а разстоянието до планетите на Федерацията се измерваше със светлинни минути, а не светлинни години.