Артър Кларк
Земна светлина (12)

ГЛАВА 12

— Засега няма никакви признаци — увери го мъжът в синия костюм, — че някой подозира истинската ти задача, но в Средищния град щеше да е трудно да се срещнем незабелязано. Твърде много хора в твърде малко пространство, а и всички се познават. Просто няма как да намериш уединение.

— А не допускаш ли, че идването ми тук може да изглежда необясним каприз?

— О, не. Никой не пропуска гледката, ако намери време да се отбие. Иначе все едно си отишъл на два километра от Ниагара и те е домързяло да отскочиш до водопада. Огледай се и ще разбереш, че не си дошъл напразно.

Садлър не възрази. Гледката просто не можеше да разочарова или да омръзне, никакви рекламни холограми не предаваха дори отчасти стъписващото й очарование. Още не бе потиснал докрай треперенето си, откакто излезе на този издаден напред балкон. Предположи, че мнозина са дори неспособни да направят последните няколко крачки.

Стоеше над нищото в прозрачен цилиндър, издуващ се пред стената на каньона. Металната решетка под краката му и тънкият парапет бяха единствените неща, които уверяваха сетивата му, че няма нищо страшно. Щом се сети за това, стисна с такава сила парапета, че кокалчетата на пръстите му побеляха…

Проломът Хигинус е сред най-дивните чудеса на Луната. Простира се на триста километра, а тук-там ширината му достига пет километра. И не е съвсем точно да бъде наричан каньон, защото представлява поредица свързани помежду си кратери. Освен това е портата, през която хората се промъкнаха до заровените съкровища на Луната.

Садлър се насили да погледне в пропастта и този път не изтръпна. Струваше му се, че някъде в безкрая долу пълзят дребни буболечки сред ярки петънца, с които сами си осветяваха пътя. Подсмихна се, щом се сети, че сигурно така биха изглеждали хлебарки с фенерчета.

Но знаеше, че тези мъничета всъщност са огромните минни машини, разкопаващи дъното на пролома. Повърхността му беше учудващо гладка. Изглежда лавата се бе разтекла по него скоро след образуването му, за да се превърне в застинала каменна река.

Земята, почти право над него, осветяваше многокилометровата отсрещна стена, която се простираше наляво и надясно, докъдето стигаше погледът му. Понякога синьозелената светлина пораждаше изумителна илюзия. При всяко рязко завъртане на главата изглеждаше, че се взира в гигантски водопад, изливащ се неспирно в лунните недра.

До стената се издигаха и спускаха кофите с руда на невидимите си от такова разстояние въжета. Садлър ги бе виждал отблизо и знаеше, че са двойно по-високи от него. Но оттук приличаха на наниз мъниста, както са понесли товара си към пречиствателните инсталации. „Жалко, че в рудата имаше само сяра, кислород, силиций и алуминий — помисли си Садлър. — Щяхме да извлечем повечко полза от по-тежки елементи.“

Все пак беше дошъл тук по работа, а не да зяпа като безгрижен турист. Извади шифрованите бележки от джоба си и започна да обяснява докъде е стигнал.

Щеше му се този импровизиран доклад да е по-дълъг. Не можа да долови дали слушателят му остана доволен или се разочарова от пълната липса на ясни заключения. Другият помисли и промълви със съжаление:

— Бих искал да има с какво да ти помогна, но и ти си наясно колко не ни достигат силите. А положението се напича стремително… Ако ще става нещо неприятно, сигурно ще е през следващите десет дни. Нещо се мъти около Марс, обаче не знаем какво ни готвят, Федерацията довършва поне два кораба с твърде необичайни характеристики, затова предполагаме, че провеждат изпитателни полети. Уви, не можахме нито веднъж да ги снимаме отблизо. До нас стигат само непотвърдени слухове, които обаче наежват до скъсване на нервите момчетата от отбраната. Споделям тези неща с теб само за да си представиш по-добре обстановката. До никого тук не бива да стига и намек за това. Ако ти обаче чуеш подобни приказки, значи човекът разполага със секретна информация… Така, сега да си поприказваме за раздел А в твоя списък. Виждам, че си включил и Уогнъл, но според нас той е чист.

— Разбрах. Прехвърлям го в раздел Б.

— Браун, Льофевр, Толански… Никой от тях няма постоянни контакти в града.

— Уверени ли сте?

— Напълно. Прекарват свободния си ден тук в доста безгрижно разтоварване от напрежението… ясно ти е къде и с кого.

— Предполагах — засмя се и Садлър. — Просто ще задраскам имената им.

— Стигнахме и до склададжията Дженкинс. Защо толкова държиш да го разследваме?

— Нямам никакви улики срещу него. Но само той се възпротиви открито на официалната проверка, която уж извършвам.

— Добре, ще го наглеждаме. Той често идва в града, но си има чудесно оправдание — нали закупува дреболиите. Остават още пет имена, нали?

— Да. Ще бъда сериозно изненадан, ако се окаже, че нашият човек е един от тях. За Уилър и Джеймисън вече говорихме. Знам, че Маклорин подозира Джеймисън след пътешествието им в Маре Имбриум, но не му се връзвам. В края на краищата идеята е била на Уилър.

На Бенсън и Карлин се спрях, защото съпругите и на двамата са родени на Марс, а и те непрекъснато се дърлят с останалите, когато започват спорове за новините. Но Бенсън е електротехник в поддръжката, а Карлин е фелдшер… Нито имат особени възможности да предават информация, нито чак толкова силни подбуди. А и всеки би ги заподозрял.

— Така е… Искаме обаче да включиш в раздел А още едно име. Доктор Молтън.

— Молтън ли? — Веждите на Садлър се извиха учудено. — Има ли конкретни причини?

— Нищо интересно, само че няколко пъти е пътувал до Марс по работа и има много приятели там.

— Той никога не говори за политика. Два-три пъти го подкачих, темата обаче май му е безразлична. И според мен не се среща почти с никого в града. Погълнат е от работата си и в почивните дни се натоварва до пълно изтощение в атлетическия комплекс. Друго има ли?

— Няма с какво да ти облекча работата. Все още тънем в неведение. Отнякъде изтича информация, но може да е от Средищния град. Нищо чудно намекът за Обсерваторията да е бил опит за съзнателна заблуда. Съгласен съм с теб, че е трудно да си представиш как ще предават сведения оттам. Радиоподслушването не постигна нищо. Засякохме само няколко лични съобщения извън нормалния трафик, но не бяха по нашата част.

Садлър затвори бележника и го прибра с въздишка. Надникна още веднъж в главозамайващата пропаст. Долу буболечките се разпълзяваха припряно от място точно в подножието, изведнъж по осветената стена бавно се разплу петно. (Колко ли километра имаше до долу? Два? Три?) Облаче дим се разпръсна във вакуума. Садлър по навик започна да брои секундите, за да определи разстоянието, но чак когато стигна до „дванадесет“, се сети каква глупост прави. Дори да бе имало атомна експлозия, пак нищо не можеше да чуе, само щеше да усети разтърсването на скалите.

Мъжът в синьо нагласи ремъка на камерата на рамото си, кимна му и отново се превърна в турист.

— Остани тук десет минути, докато се отдалеча, и ако се видим отново, не забравяй, че не ме познаваш.

Садлър се подразни от напомнянето. Да де, всички бяха любители в тази игра, но нима го смятаха за чак такъв хапльо?

На гарата в Хигинус кафенето се оказа празно. Никой не знаеше какво може да се случи и туристите бързаха да се натъпчат в първия кораб, за да се приберат. Вероятно инстинктите им подсказваха най-доброто решение. Ако изобщо можеше да се очакват големи неприятности, щяха да се случат на Луната. Никой не вярваше, че Федерацията би нападнала направо Земята, за да погуби милиони невинни. Варварството бе останало в далечното минало… освен ако надеждите на хората бяха поредната заблуда. Нима някой можеше да предвиди докъде ще се разгори войната, пламне ли веднъж? Нямаше съмнение, че Земята е ужасяващо уязвима.

За миг Садлър се поддаде на копнежа и самосъжалението. Дали Жанет се е досетила къде е той? Никак не му се искаше да е така. Само щеше да се тревожи още повече.

Навел глава над чашата с кафе (поръча по навик, макар да знаеше каква блудкава помия ще му поднесат при това налягане), той започна да обмисля информацията, която свръзката сподели с него. Нямаше да го улесни с почти нищо — продължаваше да опипва слепешком в тъмното. Не прие особено въодушевен указанието да отдели повече внимание на Молтън. Астрономът излъчваше достойнство, което сякаш не се връзваше с представата на Садлър за шпионите. И все пак съзнаваше, че тъкмо така може да допусне фатална грешка. Каквото и да беше отношението му към Молтън, от днес нататък нямаше да го изпуска от поглед. Но беше готов да се обзаложи, че и тази следа води в поредната задънена улица.

Постара се да събере накуп в ума си всичко, което му беше известно за ръководителя на групата по спектроскопия. Вече знаеше, че Молтън е пътувал три пъти до Марс. Но и последното пътуване е било преди повече от година, а дори директорът на Обсерваторията се бе срещал по-често с колегите си от Федерацията на тяхна територия. Пък и астрономите не се интересуваха кой на коя планета е гражданин. Всички имаха приятели на Марс или Венера.

Имаше ли нещо необичайно, свързано с Молтън? Садлър не успя да си припомни такъв факт. Смущаваше го само склонността на този човек да страни от останалите, която наглед не подхождаше на сърдечността му. Сети се за неговата смешна и трогателна „саксия“, както я нарече някой. Ако започнеше да разнищва и забавните чудатости, докъде щеше да стигне?…

Въпреки това имаше нещо, което си струваше да проверят. Трябваше да научи къде е работилницата, от която Молтън се сдобива с нови изкуствени цветя за този особен букет (почти единственото място, посещавано от него в града, освен атлетическия комплекс). Някой от другите агенти можеше да започне да души наоколо. Щом се увери, че не пропуска нито един шанс да си свърши работата, Садлър доволен си плати сметката и мина по късия коридор към също почти опустялата гара.

Монорелсовият вагон го понесе към Средищния град над стъписващо неравния терен около Тризнекер. И почти по цялата си дължина бе съпроводен от носещите се по въжената линия кофи — пълни с руда откъм Хигинус, празни на връщане. Носещите колони бяха през цял километър. Нямаше по-евтин начин да пренесеш нещо от едно място на друго, ако не бързаш много. Но скоро след като куполите на града се показаха на хоризонта, въжената линия се отклони надясно. Садлър виждаше къде свършва — в грамадните химически заводи, които направо или чрез последваща обработка хранеха и обличаха цялото население на Луната.

Вече не се чувстваше новак в града и лесно намираше каквото търсеше из куполите. Първо отиде да се подстриже. И един от готвачите в Обсерваторията припечелваше допълнително с този занаят, но щом видя какви прически прави, Садлър се зарече да отиде при професионалист. Накрая реши да отдели четвърт час за центрофугата в атлетическия център.

Както винаги хората от Обсерваторията се бяха събрали тук, за да поддържат телата си готови за завръщане на Земята, когато решат да сторят това. В момента центрофугата беше заета и Садлър остави дрехите си в едно шкафче, после поплува в басейна. Не след дълго отслабващият вой му подсказа, че голямата машина може да поеме следващия си товар.

Кабината побираше шестима и имаше хитроумно предпазно устройство, което не позволяваше да се включи, ако теглото на хората не е разпределено правилно. Един дебелак трябваше да си размени мястото с хърбата отсреща. Чак тогава двигателят започна да ги върти. Садлър усещаше как натежава все повече. Дишаше дълбоко и непрекъснато се опитваше да вдигне ръцете си, за да прецени колко са отслабнали мускулите му. Стори му се, че полека се запълват с олово.

Мъжът отдясно се изправи неуверено и започна да прави по две крачки напред, после две назад в определената му с бели черти зона. Всички последваха примера му. Беше доста странно да гледа как хората крачат по отвесна спрямо Луната повърхност, но ги притискаше сила, надвишаваща шест пъти местното притегляне.

Усещането не можеше да се нарече приятно. Садлър просто не вярваше, че е прекарал целия си живот — само допреди две седмици, в такова смазващо гравитационно поле. На теория все някак щеше да свикне отново с него, в момента обаче се чувстваше немощен като новородено котенце. Отдъхна си с искрена радост, когато центрофугата забави въртенето си, накрая спря и той изпълзя отново в приятната прегръдка на Луната.

Уморен и потиснат се загледа в куполите, докато монорелсовият вагон го отдалечаваше от Средищния град към Обсерваторията. Не го ободри дори краткото потапяне в предстоящия лунен ден, когато видя как още скритото зад хоризонта Слънце докосна най-високите върхове на западните планини. Пресметна, че това е тринадесетото му земно денонощие на Луната, дългата нощ свършваше. Но той се смръзваше от страх при мисълта какво може да донесе денят.