Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Earthlight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
DrunkenDonkey (2009)

Издание:

„Камея“, 1998

Редактор: Весела Петрова

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: DrunkenDonkey)

ГЛАВА 5

И сега мнозина бяха убедени непоклатимо, че човечеството щеше да е по-щастливо, ако си бе стояло само на родната планета. Само че беше късно за съжаления. А пък и в случай че човекът се бе задоволил със Земята, щеше да тръгне против природата си. Вечната неудовлетвореност, подтиквала го неуморно да овладява всички кътчета от неговия свят и накарала го да се издигне в небето и да се потопи в океаните, нямаше да угасне, докато Луната и планетите го зовяха от дълбините на пространството.

Колонизацията на Луната беше бавно, мъчително и още от началото прекомерно скъпо начинание. И за два века след кацането на първите експедиции голяма част от гигантския спътник на Земята си оставаше непроучена отблизо. Разбира се, имаше най-подробни карти, но поне по половината от безжизненото кълбо никога не бе стъпвал човек, за да огледа всичко с очите си.

Средищния град и другите бази, създадени с толкова труд, бяха острови на живота в огромно безплодно пространство, оазиси в безмълвна пустиня, окъпана от яростна светлина или потънала в мастиленочерна тъма. Мнозина се питаха струват ли си усилията за оцеляване тук, щом като колонизацията на Венера или Марс предлага несравнимо по-богато разнообразие от възможности. Но с каквито и препятствия да се сблъскваше човекът на Луната, просто не можеше без нея. Тя беше първият му опорен пункт в завладяването на пространството и си оставаше ключ към далечните планети. Огромните кораби, кръстосващи Слънчевата система, получаваха тук реактивната си маса — пълнеха вместителните си контейнери с грижливо пречистен прах, който йонните двигатели изстрелваха в наелектризирани струи. Така не се налагаше да зареждат, издигайки товар от ужасната гравитационна яма на Земята, и цената на междупланетните полети спадаше поне десетина пъти. Всъщност без Луната като база човечеството не би могло да си позволи този лукс.

Естественият спътник на Земята, както бяха предвидили отдавна астрономите и физиците, се оказа истински рай за науката. Астрономията най-сетне се освободи от задушаващата прегръдка на земната атмосфера и напредваше с великански крачки. А и едва ли имаше дял на науката, който да не вкусваше плодовете на лунните лаборатории. Колкото и ограничени да си оставаха управниците на планетата — майка, поне един урок бяха научили наизуст. Изследванията бяха за цивилизацията онова, което кислородът в кръвта за човешкото тяло. Поне от тази инвестиция можеха да очакват дивиденти до свършека на света…

Бавно, понякога със съкрушителни поражения, хората се научиха да оцеляват, после да живеят, накрая и да благоденстват на Луната. Възникнаха цели нови инженерни отрасли, чието развитие се налагаше от почти чистия вакуум и слабото притегляне, от необходимостта всяка секунда да се поддържат и контролират въздухът и температурата. Хитроумието победи двуликия демон на лунния ден и лунната нощ, но инженерите и техниците винаги бяха нащрек. Слънчевата енергия през двуседмичния ден можеше да разшири прекалено и да напука куполите, невъобразимият студ през нощта лесно би натрошил всяка обикновена метална сплав. Все пак намериха решение и за тези проблеми.

Новите и дръзки начинания изглеждат много по-трудни и рисковани отдалеч. Заселването на Луната потвърди правилото. Някогашните непреодолими затруднения вече бяха останали само като спомен в лунния фолклор. Главоблъсканиците, обезсърчавали първите обитатели на естествения спътник, бяха почти забравени. Над териториите, където някога хората вървяха в скафандри, вече се носеха устремно монорелсовите вагони, на чийто разкош се наслаждаваха туристите от Земята.

А някои изненади по-скоро улесниха упоритите заселници, вместо да им попречат. Например лунната атмосфера. На Земята биха я нарекли добър технически вакуум, така че тя никак не влияеше на астрономическите наблюдения. Стигаше обаче за много полезен щит срещу метеорити. Земната атмосфера изгаря повечето метеори още на стотици километри над повърхността, тоест във въздух, не много по-плътен от лунните газове. Всъщност невидимата обвивка на спътника е още по-добра спирачка за космическия камънак, защото благодарение на ниската гравитация се простира по-надалеч.

Такъв беше странният свят, превърнал се в дом за хиляди хора. Не забравяха никога какви сурови условия ги заобикалят, обаче обичаха Луната и нямаха никакво желание да се върнат на Земята, където животът беше лек, значи не предлагаше почти никакъв шанс за новости и предприемчивост. Нямаше да е несправедливо да се каже, че лунната колония, макар и обвързана икономически с планетата — майка, по дух по-скоро се родееше с планетите от Федерацията. На Марс, Венера, Меркурий и спътниците на Юпитер и Сатурн хората като че водеха неспирна война за разширяване на границите срещу природата, почти същата като битките за завладяването на Луната. Всъщност Марс вече беше покорен. Само там освен на Земята човек можеше да се разхожда спокойно по повърхността. На Венера също се надяваха на скорошна победа, при това плячката щеше да бъде пребогата — суша с три пъти по-голяма повърхност от земната. По другите места имаше само предни постове. Нажеженият Меркурий и замръзналите външни планети оставаха като предизвикателство за идните векове.

Или поне това мнение преобладаваше на Земята, Федерацията обаче не искаше да чака толкова дълго, а професор Филипс в невинното си неведение преля чашата. Не за пръв път чисто теоретичен научен труд обръщаше хода на историята с главата надолу, нямаше и да е за последен.

Садлър тъй и не си направи труда да погледне математическите формули, разровили гнездото на осите, но последиците от тях разбираше твърде добре. Бяха го научили на какво ли не през шестте месеца, които отнеха от живота му. Понякога седеше в малката учебна зала с още шестима мъже, чиито имена не чу нито веднъж, повечето време обаче прекара в полусънен транс или под хипноза. Не би се учудил, ако сегашните му работодатели решат някой ден да го лишат по същия начин от опасните знания.

Узна, че на повърхността на Луната има два различни типа терен — тъмните райони на така наречените морета и светлите, които обикновено са по-високи и с планински релеф. Именно светлите територии са надупчени с безбройни кратери и сякаш са били разкъсвани от неизмерими епохи на вулканична ярост. И обратно — моретата са плоски и сравнително гладки. По тях по-рядко се срещат кратери, тук-там има дълбоки ями и пукнатини.

Учените предполагаха, че са се образували много по-късно от планините и кратерните вериги, които бяха следа от огнената младост на Луната. Дълго след изстиването на веригите от възвишения кората отново се бе разтопила на различни места и бе оформила тъмните гладки равнини. По краищата им има остатъци от полу-унищожени скални грамади, разминали се на косъм с пълното заличаване.

Проблемът, измъчвал умовете на няколко поколения учени и решен от професор Филипс, звучеше накратко така: Защо вътрешната топлина на Луната се е развихрила отново само в отделни райони, тоест „моретата“, а древните планини и плата са останали непокътнати? Това прегряване се дължи на радиоактивността. И професор Филипс бе стигнал до хипотезата, че под моретата би трябвало да има богати залежи на уран и свързаните с него елементи. Разместванията и гравитационните приливни вълни в разтопената сърцевина на Луната бяха създали местните концентрации, а излъчваната от тях енергия бе разтопила дори повърхността над тях, за да се образуват моретата.

Вече два века хората обикаляха по и над Луната с всевъзможни уреди и апарати, прослушваха дълбините с изкуствени трусове, анализираха магнитните и електрическите й полета. Затова Филипс бе успял да обоснове теорията си с конкретни числа.

Значи огромни струпвания на уран съществуваха далеч под моретата. Сам по себе си този елемент нямаше значението, което му придаваха през двадесетия и двадесет и първия век, защото старите атомни реактори отдавна бяха заменени от термоядрения синтез. Но заедно с него би трябвало да има и други тежки елементи.

Професорът продължаваше да си въобразява, че теорията му засега не може да има практическо приложение. Не бе забравил да изтъкне, че дълбочината, на която са залежите, прави добива в каквато и да е форма немислим. Бяха поне на сто километра под повърхността, а там налягането е такова, че и най-якият метал тече като желе. Никоя сонда или шахта не би издържала.

Жалко наистина, отбелязваше Филипс, че тези съкровища ще останат завинаги недостижими за човечеството, а то толкова отчаяно се нуждае от тях…