Артър Кларк
Земна светлина (14)

ГЛАВА 14

В Обсерваторията се настроиха да изтърпят това странно обсадно положение, чийто край никой не можеше да предвиди. Все пак не беше толкова потискащо, колкото си го представяха в първите часове. Вярно, основните програми на изследванията бяха прекъснати, но имаше още камари от работа — проверка и съпоставяне на резултатите с преобладаващите теории, писане на вечно отлагани статии. Мнозина от астрономите тайничко се зарадваха на неочакваната почивка, а принудителното безделие доведе до няколко значими теоретични приноса в космологията.

Всички бяха единодушни, че най-лошо се понася неизвестността. Какво ли ставаше извън убежището им? Можеха ли да вярват на официалните изявления от Земята, които май хем се опитваха да успокоят обществеността, хем я подготвяха за най-лошото?

Предполагаха, че се очаква някакво нападение и Обсерваторията е имала лошия късмет да се намира твърде близо до една от възможните горещи точки в сблъсъка. Надяваха се, че на Земята са предвидили всички възможни начини за атака и са се погрижили да дадат отпор на нашествениците.

Противниците се дебнеха. Никой не искаше пръв да нанесе удара, а само да подтикне с блъфиране другата страна към примирение със загубата. Но вече бяха отишли твърде далеч в разпалването на враждебността и не можеха да се откажат от войната.

Садлър също се боеше, че друг изход от конфликта няма. Увери се окончателно, когато чу по радиото ултиматума, връчен от посланика на Федерацията. В него Земята беше обвинена, че не изпълнява задълженията си по договорените доставки на тежки метали, че нарочно ги намалява или забавя по политически причини, а освен това държи в тайна откритите пови залежи. Накрая Федерацията заплашваше, че ако Земята не се съгласи веднага да започнат преговори за разпределението на новите ресурси, ще бъде поставена в невъзможност да ги използва и сама.

Шест часа по-късно на Марс заработи предавател с изумителна мощност. Посланието до жителите на Земята ги уверяваше, че нищо лошо няма да ги сполети и ако на планетата — майка все пак бъдат причинени някакви вреди, това ще е само злощастна случайност на войната, за която трябва да обвиняват собственото си правителство, Федерацията поемаше задължението да се въздържа от действия, които биха могли да застрашат гъсто населените райони, и се надяваше на същото отношение.

Какви ли не чувства вълнуваха хората от Обсерваторията, докато слушаха посланието… Никой не се съмняваше, че Маре Имбриум не се смята за гъсто населен район. Но симпатиите към Федерацията нараснаха, макар че всички тук вече понасяха някои от несгодите на конфликта. Джеймисън започна да говори доста по-невъздържано и скоро стана неприятен на мнозина. Сред хората тук настъпи истински разкол. На едната страна бяха онези (предимно по-младите), които споделяха мнението на Джеймисън, че управниците на Земята са нагли реакционери. Срещу тях бяха по-улегналите и консервативно настроени личности от предишното поколение, които винаги подкрепяха властите, без да се замислят много за абстрактните принципи на морала.

Садлър следеше внимателно споровете, макар да знаеше, че каквото и да направеше отсега нататък, нищо нямаше да промени. И все пак имаше шанс господин X — вероятно несъществуващ — да стане по-небрежен или дори да направи опит за бягство от Обсерваторията. Садлър се бе погрижил да му попречи в подобна авантюра. Поговори с директора и достъпът до скафандрите и тракторите бе строго ограничен. Всъщност така затвориха станцията напълно. Животът сред стени, заобиколени от вакуум, понякога даваше неочаквани предимства на хората от Сигурността.

Обсадното положение му донесе и една малка победа, от която с радост би се отказал, защото я възприе като ироничен коментар на съдбата за безплодните му усилия. Склададжията Дженкинс беше арестуван в Средищния град. Тъкмо въртял там твърде далечна от законите далавера, когато спряло движението на монорелсовите вагони. Агентите, които го следяха по настояване на Садлър, решили, че е време да го приберат на топло.

Оказа се, че имал от какво да се плаши при проверката в Обсерваторията. Разбира се, не беше издавал държавни тайни, защото му бяха недостъпни. Само че като мнозина пазители на собственост преди него бе решил да извлече лична изгода от държавното имущество.

Садлър си каза, че е истинско възмездие да те издаде собствената ти гузна съвест. Зачерта още едно име в списъка, от друго нямаше защо да е доволен.

Часовете сякаш се влачеха, нервите се опъваха. Горе Слънцето се бе показало цялото над западната стена на Платон. Трескавото напрежение отшумя, останаха безсилието и гневът. Добронамерени наивници се опитаха да направят концерт, но се провалиха с трясък.

Нищо особено не се случваше и някои пак започнаха да се промъкват на повърхността, поне за да погледат звездите и да се уверят, че всичко наоколо си е цяло-целеничко. Нелегалните екскурзии причиниха много главоболия на Садлър, но бързо се убеди, че намеренията на непокорниците са съвсем невинни. Най-сетне и директорът се усети — разреши ограничен брой от подчинените му да се качват в куполите в определени часове от денонощието.

Един от инженерите по захранването реши да организира залагане. Печалбата щеше да се падне на онзи, който познаеше докога ще трае необичайната обсада. Всички в Обсерваторията направиха залозите си, Садлър също — нарочно предсказа много продължително извънредно положение. После прочете внимателно кой на какво разчиташе в импровизирания тотализатор. Ако някой тук знаеше предварително верния отговор, едва ли би рискувал да спечели. Не научи нищо от залозите и се отказа от напразните напъни на ума си. Сам се удивяваше на криволичещите пътеки, по които се промъкваше мисълта му. Вече се боеше, че няма да си възвърне способността да възприема света без подозрение и търсене на скрити намерения у всекиго.

Съсипващото духа очакване свърши пет денонощия след обявяването на тревогата. Горе наближаваше лунното пладне, Земята се бе превърнала в тънка ивичка отразена светлина и се намираше прекалено близо до Слънцето, за да я гледа човек с незащитени очи. А часовниците на Обсерваторията показваха полунощ и Садлър спеше дълбоко, когато Уогнъл нахълта да го буди.

— Ставай, ставай! — подкани го наежено. — Директорът иска да говори с теб! — добави ядосан, че го пращат насам-натам като момче за всичко. — Нещо се мъти, но Маклорин не иска да ми каже — оплака се, вторачен недоверчиво във виновника за ненадейното поръчение.

— Не съм сигурен дали и аз знам — промърмори сънливо Садлър, навличайки халата си.

Казваше самата истина и по коридора продължаваше да се чуди какво ли бе накарало директора да иска среднощната среща. Забеляза, че професорът сякаш се е състарил през последните дни. Вече не приличаше на енергичния властен дребосък, наложил непреклонно своите правила в Обсерваторията. На някога безупречно чистото бюро дори имаше разхвърляни документи.

Щом секретарят излезе от кабинета с видимо нежелание, Маклорин попита нервно:

— Какво търси Карл Стефансон на Луната?! Садлър примига. Съзнаваше смътно, че още не се е събудил напълно. Може би затова отговори:

— Дори не знам кой е. А трябва ли? Директорът го изгледа учуден.

— Мислех, че вашите хора са ви предупредили за пристигането му. Той е един от най-способните ни физици, особено в неговата тясна област. От Средищния град току-що ме предупредиха, че корабът му е кацнал… а ние трябва да го откараме незабавно в Маре Имбриум до онова място, което те нарекоха „Проект Тор“.

— Че защо да не отлети дотам с местна ракета? Защо намесват и нас?

— Полетите били спрени и не могат да подготвят нищо за излитане в близките шест часа. Затова ще го пратят по монорелсовата линия, а накрая ние го поемаме с един от нашите трактори. Поискаха да възложа това на Джеймисън, защото всички знаят, че най-добре се оправя с тракторите. Пък и само той в обсерваторията е стигал чак до този „Проект Тор“…

— Продължавайте — подкани го Садлър, макар да знаеше вече какво ще последва.

— Нямам доверие на този човек! Не е разумно да го изпращаме с такава очевидно важна задача.

— Друг няма ли да се справи?

— Не и за малкото време, с което разполагаме. Бързото придвижване по такъв терен изисква уникални умения. Нямате представа колко е лесно да се загуби човек в онази пустош при всичките ни системи за ориентация!

— Ясно, май няма друг подходящ кандидат освен Джеймисън. Но защо смятате, че е опасно той да свърши работата?

— Наслушах се на приказките му в салона. Не се съмнявам, че и вие сте го чул! Изобщо не крие симпатиите си към Федерацията.

Садлър не отделяше поглед от Маклорин. Възмущението — почти избиващо в ярост — в думите на дребосъка го смути и изненада. И в ума му се мярна мимолетно подозрение: дали пък професорът не се опитваше да отклони вниманието от себе си?

Смътното недоверие обаче избледня скоро. Садлър проумя, че няма защо да търси нечисти подбуди. Маклорин беше изтощен и пренапрегнат. Отдавна се досещаше, че зад коравата фасада на директора се крие малък човек не само по ръст, но и по дух. И сега реагираше по детски на изопнатите си нерви — плановете му бяха съсипани, цялата програма спряна, дори скъпоценното му оборудване можеше да пострада. За всичко беше виновна Федерацията и всеки, който не се съгласяваше веднага с това, непременно беше потенциален враг на Земята.

Разбира се, съчувстваше на Маклорин, обаче си напомни, че трябва да се държи много предпазливо и благоразумно с човек на ръба на истерията.

— Какво бихте искал да направя аз? — попита с най-безстрастния си тон.

— Искам само да ми кажете дали сте на същото мнение за Джеймисън. Не се съмнявам, че сте му отделил много време в разследването си.

— Забранено ми е да обсъждам с друг предположенията си, защото често се опират само на слухове и догадки. Но според мен искреността на Джеймисън говори в негова полза. Сам знаете, че има голяма разлика между несъгласието с правителството и държавната измяна.

Директорът помълча намусен, накрая тръсна глава.

— Рискът е твърде голям, не мога да поема такава отговорност.

„Ей, че препъникамък се намери!“ — мислено възкликна Садлър. Нямаше никакви официални пълномощия, не можеше да наложи волята си над Маклорин. А и никой не му изпрати нови указания. Хората, решили да пратят Стефансон до „Проект Тор“ с помощта на Обсерваторията, дори не подозираха с какво се занимава тук Садлър. Още много имаше да се желае във взаимодействието между разузнаването и отбраната…

Въпреки това ясно разбираше какво е длъжен да направи. Щом големите шефове бяха решили, че онзи човек трябва веднага да попадне в Маре Имбриум, изглежда знаеха какво правят. И щеше да му помогне, дори ако се налагаше да излезе от ролята си на пасивен наблюдател.

— Ето какво ви предлагам — изрече решително. — Повикайте Джеймисън тук и му обяснете положението. Попитайте го би ли се съгласил доброволно да свърши тази работа. Аз ще слушам разговора от съседната стая и после ще ви кажа дали според мен е безопасно да възложите задачата на него. Смятам, че ако се съгласи, ще направи необходимото. Иначе веднага ще откаже. Не вярвам, че е способен на коварство.

— Ще ми дадете ли мнението си официално, с подпис?

— Да, няма проблем! — нетърпеливо отсече Садлър. — И ако ми позволите да ви посъветвам… Постарайте се да не покажете на Джеймисън, че го подозирате. Няма значение как се отнасяте към него, опитайте се в следващите минути да бъдете безпристрастен.

Маклорин отново поумува и вдигна рамене примирено. Включи разговорната уредба.

— Уогнъл, веднага ми доведи Джеймисън!

На чакащия в съседната стая Садлър му се стори, че минаха часове. После чу стъпките на влизащия Джеймисън, а Маклорин каза:

— Извинявай, че те будя посред нощ, но имам спешна задача за теб. За колко време можеш да стигнеш с трактор до Прохода на търсачите?

Садлър се усмихна, щом чу как стъписаният астроном ахна. Проходът на търсачите беше в южната стена на Платон, точно над Маре Имбриум. И никой не се натискаше да попадне в него с трактор — предпочитаха по-обиколния маршрут няколко километра на запад. Оттам обаче минаваше монорелсовата линия и през лунния ден пътниците виждаха една от най-прочутите гледки на Луната — панорамата на „морето“ с далечния остър зъб на Пико, щръкнал над хоризонта.

— Ако прекалявам със скоростта — за не повече от час. Дотам са само четиридесет километра, но теренът е труден.

— Чудесно. Току-що получих съобщение от Средищния град. Искат да тръгнеш незабавно. Знаят, че по-добър от теб нямаме, а и вече си бил на мястото.

— Кое място?

— Където е „Проект Тор“. Названието не си го чувал, но така го наричат.

— Слушам ви внимателно — гласът на астронома сякаш звънна от напрежение.

— Ето какво трябва да се направи. Необходимо е един човек да стигне възможно най-бързо от града до Тор. Искали са да го стоварят там с ракета, но има някаква повреда. Затова го пращат насам по линията, а за да спестим време, ти ще го посрещнеш в прохода и ще го откараш. Има ли нещо неясно?

— Ами да… Защо от Тор не го приберат с някой от своите трактори?

Садлър се зачуди дали Джеймисън вече започва да се дърпа, но премисли. Въпросът беше съвсем уместен.

— Ако погледнеш пак картата — възрази Маклорин, — ще се убедиш, че само в прохода е удобно да причакаш вагона. А и както изглежда, техните водачи не са опитни. Ще изпратят трактор за всеки случай, но ти сигурно ще си закарал човека, преди те да допълзят до прохода.

Последва дълга пауза. Може би младият мъж наистина се вглеждаше в картата.

— Ще се опитам да стигна бързо — промърмори накрая, — само че първо бих искал да знам защо е толкова спешно.

„Критичният момент. Дано Маклорин се държи както го помолих…“

— Да, имаш право да знаеш. Човекът, който трябва веднага да отиде до Тор, е доктор Карл Стефансон. Възложена му е задача — жизненоважна е за сигурността на Земята. Само това знам.

Раменете на Садлър се стегнаха от напрежение, докато се вслушваше в тишината. Ама че избор се стовари на главата на Джеймисън… В момента астрономът осъзнаваше, че едно е да заклеймяваш политиката на Земята в празни спорове, а съвсем друго — да откажеш помощ и с това може би да допринесеш за разгрома й. Садлър бе чел някъде сентенцията, че преди началото на всяка война има прекалено много пацифисти, а след това — прекалено малко. Джеймисън трябваше да се примири с факта, че логиката и верността невинаги подсказват едно и също.

— Ще тръгна — изсумтя накрая.

— Помни, че имаш свобода да избираш! — настоя Маклорин.

— Нима? — промърмори астрономът, но без злоба, сякаш само мислеше на глас.

— Кого ще вземеш за резервен водач? — попита директорът.

— Уилър. Беше с мен предишния път.

— Добре. Върви да го събудиш, а аз ще се обадя в гаража да ти подготвят трактора. И… желая ви късмет!

— Благодаря.

Садлър изчака Джеймисън да излезе и се върна в кабинета. Погледът на Маклорин издаваше колко е изтощен.

— Е, какво ще кажете?

— Мина по-добре, отколкото очаквах. Мисля, че намерихте най-верния тон в разговора.

Не се опитваше да поласкае директора, а беше искрено изненадан от сдържаността му. Нямаше сърдечност, но не се почувства и враждебност.

— Много ми олекна — измънка Маклорин, — че той избра Уилър. На него имам доверие.

Колкото и да се тревожеше, Садлър едва преглътна смеха си. Беше убеден, че доверието на директора в Конрад Уилър се основава единствено на откритата от него свръхнова, оправдала съществуването на уреда, създаден от самия Маклорин. Защо да укорява учените, че като всеки друг са склонни да се поддават на пристрастията си?

Прозвуча сигналът на разговорната уредба.

— Господин директор, тракторът тръгва. Сега им отваряме външната врата на шлюза.

Маклорин неволно се озърна към часовника.

— Бързо стана… — После се вторачи мрачно в Садлър. — Е, вече нищо не можем да променим. Надявам се горещо да сте прав в преценката си.

Непосветените рядко се замислят, че да караш по Луната през двуседмичния ден е по-неприятно, а и по-опасно, отколкото през нощта. Яростната светлина на Слънцето, несмекчена от плътна атмосфера, налага използването на силни филтри, а освен когато светилото е в зенита си, навсякъде има непрогледни сенки. Често те крият пукнатини, които при висока скорост няма как да избегнеш.

Още по-зле за Джеймисън беше, че караше на юг — почти право срещу Слънцето. Понякога условията се влошаваха толкова, че се движеше на зигзаг само за да не гледа в ослепителните отражения от гладките повърхности на скалите пред него. Не беше толкова страшно в прашните райони, но те се срещаха по-нарядко с изкачването към вътрешното подножие на каменната стена.

Уилър знаеше, че трябва да си мълчи през тази част от пътя. Приятелят му не биваше да се разсейва нито за миг. Най-сетне започнаха да се катерят към прохода. Далеч на хоризонта конструкциите на големите телескопи бележеха като крехки играчки мястото на Обсерваторията. Астрономът си спомни с горчивина, че в тях са вложени милиони часове изкусен труд, а сега не служеха за нищо. Можеше само да се надява, че някой ден великолепните творения ще продължат проникването си в безкрая на Вселената.

Стръмен склон закри равнината, Джеймисън зави надясно и пое по тясна долина. Много по-нагоре вече се виждаше монорелсовата линия. Оттук беше невъзможно да я достигнат, но минеха ли веднъж през прохода, щяха да спрат само на няколко метра от нея.

Повърхността беше особено неравна и несигурна, но водачите на минавалите преди трактори бяха оставили ясни знаци. Джеймисън вече често включваше фаровете, защото се движеха в сенките. Предпочиташе този терен пред осветената от Слънцето равнина — прожекторите бяха монтирани на високи поставки над покрива на трактора и го улесняваха да открива навреме ямите. Уилър скоро се зае с тях, за да му помогне. Играта на овалните светли петна по скалите го очароваше. Самите лъчи изобщо не се виждаха и сякаш твореше вълшебство.

Минаха през Прохода на търсачите петдесет минути след като тръгнаха от Обсерваторията и съобщиха по радиото къде са. Оттук трябваше да се спуснат само още няколко километра, за да доближат линията.

— Е, поне не ги накарахме да чакат — доволно подхвърли Уилър. — Ще ми се да знам обаче за какво е цялата щуротия.

— А не е ли очевидно? Стефансон е най-големият ни спец по радиационна физика. Ако ще има война, ясно ти е какви оръжия ще вкарат в действие…

— Не съм се замислял точно за това. Досега не предполагах, че положението е толкова лошо. Сигурно ще изстрелват управляеми ракети.

— Непременно, но очаквам да имаме и нещо по-добро. Приказките за радиационни оръжия продължават цели столетия. Който е искал да ги има, можел е да си ги направи.

— Ей, само не ми казвай, че вярваш в лъчите на смъртта!

— Защо пък не? Не знам какво си запомнил от учебниците по история, но именно един вид лъчи на смъртта са погубили хиляди хора в Хирошима. И е станало преди два века.

— Вярно, обаче срещу такова нападение има и защита. Нима си въобразяваш, че с подобен лъч ще причиниш сериозни повреди?

— Зависи от разстоянието. Ако е само няколко километра, всичко е възможно. Не забравяй, че вече умеем да генерираме огромна мощност. Вероятно са се научили и как да съсредоточават цялата енергия само в една посока. Просто досега нямаше стимул някой да се занимава с това. Но откъде да знаем какво са измислили в тайните лаборатории, пръснати навсякъде из Слънчевата система?

Преди Уилър да отговори, забеляза далеч в равнината блестяща точка. Доближаваше ги невероятно бързо, сякаш беше метеор. След минута виждаха ясно тъпия нос на цилиндъра, понесъл се над единствената си релса.

— Не е зле да изляза и да му помогна в прехвърлянето при нас — сети се Джеймисън. — Нищо чудно за пръв път в живота си да е навлякъл скафандър. Трябва да има и някакъв багаж.

Уилър се настани на неговото място и видя как приятелят му мина внимателно по скалите към линията. Вагонът скоро спря до него, аварийният люк се отвори и един човек стъпи неуверено на лунната повърхност. Веднага личеше, че досега не е попадал в толкова слабо гравитационно поле.

Стефансон носеше дебело куфарче и голяма дървена кутия, явно се стараеше да ги опази на всяка цена. Не позволи на Джеймисън да ги вземе от ръцете му, а кимна към сака, с който се изчерпваше неговият багаж.

Двамата слязоха по склона и Уилър им отвори въздушния шлюз. Щом остави пътника си, цилиндърът се устреми на юг и не след дълго изчезна от погледа му. Онези вътре май много бързаха да се приберат в града.

Уилър не бе виждал досега монорелсов вагон да се движи с такава скорост. За пръв път го споходи смътно предчувствие за бурята, която трупаше мощ над спокойната, обляна в слънчеви лъчи равнина. Предполагаше, че не само те тримата в трактора си ще поемат към „Проект Тор“.

И позна. Далеч в Космоса, високо над плоскостта на еклиптиката, в която обикаляха Земята и останалите планети, командирът на експедиционния корпус на Федерацията готвеше малкия си флот за решителния удар. Корабите на комодор Бренан — до неотдавна професор по електроинженерство в университета на Херперус — кръжаха над Луната като орел, готов да се спусне върху жертвата си.

Комодорът очакваше само сигнал, който още се надяваше да не чуе никога.