Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Earthlight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
DrunkenDonkey (2009)

Издание:

„Камея“, 1998

Редактор: Весела Петрова

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: DrunkenDonkey)

ГЛАВА 13

Всеки човек си има слабо място, стига да го откриеш и улучиш точно. Беше толкова очевидно в какво е уязвим Джеймисън, че Садлър едва не се засрами да злоупотреби с увлечението му. Не можеше обаче да си позволи колебания. Всички останали в Обсерваторията се шегуваха с картините на младия астроном, дори през ум не им минаваше да го похвалят или насърчат. Садлър обаче, чувствайки се окаян лицемер, започна да играе ролята на почитател.

Въпреки това не успя веднага да пробие бронята на сдържаността, зад която се спотайваха чувствата на Джеймисън. И не биваше да го подтиква натрапчиво към откровеност. Садлър избра най-простия подход — защитаваше злополучния художник, когато колегите му го вземаха на подбив. Това се случваше всеки път при ваденето на показ на нова картина.

А изместването на разговора от изкуството към политиката се оказа съвсем лесно — в тези дни хората в Обсерваторията трудно мислеха за друго. Колкото и да беше неприсъщо за него, Джеймисън сам подхвана онова, което Садлър очакваше да изкопчи от него с хитрост. Явно беше размишлявал упорито, с присъщата му методичност — измъчваха го въпросите, които си бе задавал всеки учен още от откриването на практическите приложения на атомната енергия.

— Ти какво би направил — каза най-неочаквано няколко часа след връщането си от Средищния град, — ако трябваше да избираш между Земята и Федерацията?

— Защо питаш мен? — вдигна рамене Садлър, прикрил острия си интерес зад маската на учудване.

— Питам мнозина — промърмори Джеймисън. В гласа му прозвуча печалното недоумение на човек, търсещ пътя си в объркващия го свят. — Помниш ли спора в салона, когато Мейз изтърси, че който се придържа към правилото „Ще браня моята планета, ако ще и ние да не сме прави“, е глупак?

— Помня — предпазливо потвърди Садлър.

— И според мен е прав. Верността не бива да зависи от мястото, където си се родил, а от идеалите ти. Понякога гласът на съвестта може да заглуши патриотизма…

— Защо те избива на философстване? Отговорът на Джеймисън беше твърде изненадващ:

— Заради Нова Драконис. Току-що получихме данните от наблюденията на обсерваториите отвъд Юпитер. Предадоха ни ги през Марс и някой е добавил бележка към тях, Молтън ми я показа ей сега. Няма име, съвсем кратка е. Само натъртват, че каквото и да се случи — изразът е повторен, за да не го пропуснем, — ще се постараят и занапред да получаваме резултатите от работата им.

Садлър разбираше защо тази проява на солидарност между учените е потресла Джеймисън. Повечето хора извън задружната им общност не биха й обърнали внимание, само че такива дреболии понякога преобръщаха с главата надолу позицията на хората в критични моменти.

— Не знам дали трябва да си правиш пресилени изводи от това — изрече скептично накрая. — В края на краищата всички знаем, че и във Федерацията повечето хора са честни, почтени и склонни към сътрудничество. Но ако ще решаваш съдбата на Слънчевата система, не бива да разчиташ само на емоциите си. Наистина ли би се поколебал на чия страна да застанеш при сблъсък между Земята и Федерацията?

Мълчанието се проточи, Джеймисън въздъхна.

— Не знам… Наистина не знам!

Този отговор беше достатъчен Садлър да зачертае поредното име от списъка със заподозрените.

Загадъчният лъч в Маре Имбриум се появи след около денонощие. Садлър чу за фантастичната случка, когато се отби при Уогнъл за сутрешното си кафе.

— Стана нещо, над което си струва човек да си поблъска главата — подхвана секретарят още щом го видя да влиза в приемната. — Един от електронните ни техници тъкмо се качил в наблюдателния купол да се поразтуши с гледката и изведнъж — светлинен лъч на хоризонта, който сочел право нагоре. Угаснал след около секунда, но бил ослепително синьобял. Ясно е, че е излъчен от мястото, където са били Джеймисън и Уилър. Знаех, че апаратната група има затруднения заради онзи секретен проект и затова веднага им се обадих. В магнитометрите им едва не прегорели всички схеми, имало и силен локален трус.

— Може да съм невежа, но не проумявам как един светлинен лъч би причинил всичко това — измънка озадаченият Садлър. Набитите в главата му знания го подсетиха след секунда за истинския смисъл на новината. — Светлинен лъч, значи?! Невъзможно. Няма как да се види оттук заради вакуума…

— Именно! — потвърди Уогнъл, развеселен от смущението му. — Можеш да го видиш отстрани само ако минава през прах или въздух. А този отгоре на всичко бил изключително ярък. Уилямс дори заяви: „Приличаше ми на плътна колона от светлина.“ Знаеш ли какво е онова място според мен?

— Не — веднага го увери Садлър, а в същото време се чудеше колко близо е научният секретар до истината, — нямам представа.

Уогнъл го изгледа притеснено, сякаш малко се срамуваше от догадката си.

— Трябва да е някаква крепост. Знам колко щуро звучи, но като се замислиш, нито едно друго обяснение не съвпада с всички факти.

Преди Садлър да измисли подходящ отговор, сигнализаторът избръмча и от принтера на бюрото падна отрязано листче. Беше стандартна бланка на комуникационния център, само че започваше с червената ивичка за извънредно важно съобщение.

Секретарят я зачете на глас и очите му постепенно се разширяваха.

„Спешно, до директора на Обсерваторията в Платон. Демонтирайте всички разположени на повърхността уреди, преместете на безопасно място чувствителните модули, като започнете с огледалата на големите телескопи. Движението по монорелсовата линия е спряно до второ нареждане. Погрижете се вашите служители да излизат на повърхността само при крайна необходимост. Подчертайте, че това е само предпазна — повтаряме — предпазна мярка. Не се очаква да бъдат изложени на непосредствена опасност.“

— Ето ти го и доказателството — смаян промълви Уогнъл. — За съжаление май улучих десетката…

Садлър виждаше за пръв път всички от Обсерваторията събрани в салона. Професор Маклорин стоеше в единия край на сцената — обичайното място за съобщения, изпълнения на песни или скечове. Този път обаче никой не се усмихваше.

— Никой не разбира по-добре от мен — заговори директорът сърдито — как ще бъдат съсипани всичките ни научни програми. Да се надяваме, че тези предпазни мерки са ненужни и че ще можем да подновим работата си само след няколко дни. Но за всички е очевидно, че не бива да рискуваме апаратурата си. Огледалата на хилядасантиметровия и петстотинсантиметровия телескоп веднага ще бъдат скрити под повърхността. Не са ме уведомявали точно какви неприятности да очакваме, но доколкото виждам, положението ни не е никак розово. Ако започнат враждебни действия, веднага ще изпратя съобщения до Марс и Венера. Ще им напомня, че сме научна станция и сме приемали мнозина техни граждани като желани гости, освен това нямаме никакво значение като военен обект. Сега ви моля да изпълнявате нарежданията, които ще чуете от ръководителите на групи, и да работите бързо и усърдно.

Маклорин слезе от сцената. Днес изглеждаше още по-дребен, дори някак съсухрен. В този миг всички наоколо споделяха чувствата му, колкото и да бяха мърморили срещу него преди.

— Няма ли с какво да помогна? — попита Садлър, щом научи, че не са го предвидили никъде.

— Носил ли си скафандър досега? — отвърна с въпрос Уогнъл.

— Не съм, но нямам нищо против да опитам. Разочарова се, когато секретарят завъртя глава.

— Твърде опасно е да се учиш в движение. Но аз ще имам нужда от помощ. Отменихме изцяло редовния график и минаваме на двусменен денонощен режим. Всичко трябва да се подреди наново. Ако искаш, включи се.

Садлър си помисли унило, че друго не можеше и да си навлече, щом сам се натиска. Уогнъл обаче беше прав — техническите групи нямаха нужда от него. А истинската си задача би продължил да изпълнява най-добре точно в кабинета на секретаря, който от този миг се превръщаше в щаб.

Не че някой щеше да има полза от това, мрачно си напомни Садлър. Ако господин X изобщо съществуваше и още беше в Обсерваторията, можеше да си отдъхне с чувството на радост от добре свършената работа.

Решиха, че все пак ще се наложи да рискуват с някои уреди — по-малките, които можеха да заменят. Операция „Защита“, както я нарече някакъв любител на военните мемоари, трябваше да се съсредоточи в спасяването на скъпоценните оптически детайли от телескопите и целостатите.

Джеймисън и Уилър подкараха Фердинанд, за да приберат огледалата на интерферометъра — големия уред, чиито камери бяха отдалечени на двадесет километра една от друга, за да измерват диаметъра на звездите. Най-много хора се скупчиха при хилядасантиметровия рефлектор.

Молтън ръководеше пренасянето на огледалата. Ако той не познаваше до съвършенство оптическите и инженерните особености на телескопа, работата щеше да се окаже непосилна. Разбира се, дори не биха помислили да местят огледалото, ако бе излято цяло, както в някогашния най-голям Телескоп в Маунт Паломар. Добре че това се състоеше от стотина шестоъгълни части, събрани с почти невъобразима точност. Сега беше лесно да ги извадят и приберат, макар и работата да беше пипкава, но после сглобяването им щеше да отнеме поне няколко седмици.

Конструкторите на скафандри не са предвиждали такива хамалски занимания за хората, облекли творенията им. Един от помощниците на Молтън, бързайки или от непохватност, успя да изтърве своя край на шестоъгълника. Преди някой да го хване, късът изкуствен кварц набра достатъчна скорост при падането си, за да се отчупи парченце. Това беше единственото произшествие и всички се поздравиха, че не направиха неволно по-голяма беля.

Последният уморен и ядосан мъж се прибра през въздушните шлюзове само дванадесет часа след началото на операцията. Продължаваше един-единствен изследователски проект — по-малък телескоп следеше неотлъчно гаснещата Нова Драконис. С война или без война, не биха си позволили да прекъснат наблюденията на уникалното явление.

Скоро след като обявиха, че двете големи огледала вече не са заплашени от нищо, Садлър се качи в един от наблюдателните куполи. Не знаеше кога ще има друга възможност да погледа звездите и Земята, искаше да му остане този спомен през принудителното очакване под повърхността.

Наглед в Обсерваторията не се бе променило нищо. Само огромната тръба на телескопа сочеше право в зенита — бяха свалили надолу клетката на огледалото, за да го разглобят. Самото могъщо съоръжение едва ли щеше да пострада сериозно, освен при пряко попадение.

На открито още шетаха неколцина мъже в скафандри, сред тях и директорът. Май беше единственият човек на Луната, който можеше да бъде разпознат веднага и в това защитно облекло — скафандърът беше изработен специално за него и го удължаваше до цял метър и половина…

Един от тракторите с открита товарна платформа — използваха ги само в района — зави към кръглата площадка на телескопа, вдигайки малки облачета прах. Фигурите в скафандри се покатериха тромаво, возилото веднага потегли и скоро хлътна по наклонената рампа към един от въздушните шлюзове на гаражите.

Равнината опустя, а Обсерваторията ослепя, ако не се брои последният уред, насочен на север напук на глупавите ежби между хората. По разговорната уредба заповядаха на Садлър да напусне купола и той неохотно слезе с асансьора. Щеше му се да го бяха оставили още малко горе, защото само след няколко минути над западната стена на Платон щеше да се покаже Слънцето. Жалко, че никой нямаше да го посрещне…

Луната бавно се завърташе към светилото, денят пъплеше с линията на терминатора по планините и равнините, гонеше пред себе си смъртоносния студ на дългата нощ. Западните склонове на Апенините вече сякаш пламтяха под лъчите му, зората започваше над Маре Имбриум. Но Платон още тънеше в полумрак, над него беше само тънкият сърп на Земята.

Изведнъж ниско в небето засияха няколко звезди. Най-високите върхове на големия скален пръстен вече улавяха светлината им. Минута след минута огнената огърлица обхващаше възвишенията.

Никой не видя нито изгрева, нито как ослепителната синьобяла колона отново се заби за миг в небето на юг. И това беше добре за Земята, Федерацията бе научила немалко за подготовката й, но все още имаше какво да открива тепърва… когато вече ще е станало твърде късно.