Решат Нури Гюнтекин
Чучулигата (13)

IX

Когато Кямран и Мюжгян дочетоха ученическата тетрадка със сините корици на Чучулигата, навън светлееше и птиците чуруликаха по клоните на дърветата под прозореца.

Кямран положи натежалата си от умора и тъжни мисли глава върху пожълтелите страници на тетрадката. Той целуна няколко пъти това любовно излияние, което на много места бе замазано от сълзи. Тъкмо когато затваряха тетрадката, Мюжгян се наведе леко, доближи синята й корица към лампата, погледна и рече:

— Дневникът не е свършил, Кямран. Има нещо записано и на корицата, но мастилото е синьо и трудно се различава върху синята хартия.

Увеличиха пламъка на лампата, доближиха глави и с голяма трудност прочетоха следните редове:

„Вчера бях затворила тази тетрадка завинаги. На сутринта след първата брачна нощ аз нямаше да имам смелост както да погледна в огледалото, за да не видя лицето си, така и да говоря, за да чуя гласа си, да не говорим за писането. Но…

Вчера станах съпруга. Бях се оставила на течението като безпомощен отбрулен лист, попаднал в порой. Вършех кой каквото ми каже, не възразявах на никого за нищо. Съгласих се дори да облека бялата булчинска рокля с дълги поли, която докторът ми донесе от Измир, и оставих да затъкнат в косите ми снопче златни нишки. Само че когато ме заведоха да се видя в голямото огледало, затворих очи и по този начин изразих своя бунт.

Идваха да ме видят много жени, дори някои учителки, мои бивши колежки. Не чувах техните думи и само се мъчех да се усмихвам на всички с треперещите си устни.

Една стара жена ми рече направо в очите:

— Излезе му късметът на този дъртак! Удари кьоравото!

Хайруллах бей си дойде в къщи едва за вечеря. Той беше облякъл редингот, стегнал като корсет пълното му тяло, а червената му връзка се беше изкривила на една страна. Въпреки че бях толкова тъжна, не можах да се въздържа и се засмях. Мина ми през ума, че нямам право да поставям този човек в смешно положение. Смъкнах червената вратовръзка и поставих на нейно място друга.

— Браво, момиче, от теб ще стане добра домакиня. Виждаш ли колко е полезно да имаш жена! — каза Хайруллах бей, като се смееше.

Гостите си бяха отишли. Седяхме един срещу друг до прозореца на столовата.

— Малката — рече Хайруллах бей, — знаеш ли защо закъснях толкова много? Посетих гроба на Мунисе. Занесох й няколко цветя и снопче от твоите булчински златни нишки. Бедничката, в твое присъствие не смееше, но когато останехме насаме, винаги ми казваше: «Когато кака стане булка, когато се накичи със златни нишки, ще се накича и аз.» Сам щях да закича нейната жълта като на канарче главичка, но не би…

Когато каза това, не можах да се овладея, отвърнах глава към прозореца и плаках дълго с невидими като мъглите на тази тъжна есенна вечер сълзи, които засъхваха на ресниците ми.

Първите часове на вечерта прекарахме както винаги долу, Хайруллах бей си сложи очилата и седна в един ъгъл с дебел том на любимия му Русо върху коленете.

— Невясто, на младоженеца не му се полага да чете книги, но ти прощавай. Не бой се, сега вечерите са дълги и аз ще имам достатъчно време да чета и любовни поеми на младоженката.

Наведох още повече глава над кърпата, единия крайчец на която бродирах. Ах, този стар доктор! Колко много го обичах, а сега как го ненавиждам. Значи, когато съм поставяла натежалата си глава на рамото му в мигове на беди и страдания, той… Значи, тези невинни сини очи с бели ресници са можели да гледат на мен като на жена, като на съпруга! До единадесет часа се измъчвах, погълната от тези горчиви мисли. Най-после докторът остави книгата върху масата и се протегна, като се прозяваше.

— Е, невясто, дойде време за сън, хайде — рече той и стана от мястото си.

Станах и аз, като изпуснах иглата и кълбетата от ръцете си. Взех свещника, който стоеше на масата.

Отидох към прозореца, уж да го затворя, и се взирах дълго в мрака. Идваше ми да избягам безшумно от тази стая и да тръгна по тъмните пътища.

— Невясто, ти нещо се замисли — каза докторът. — Хайде, право горе. Аз ще отида да поръчам нещо на Онбашъ и идвам.

Старата дойка и една съседка ми смениха тоалета. Те ми тикнаха повторно свещника в ръката и ме изпратиха в стаята на съпруга ми. Хайруллах бей все още се бавеше долу. Аз чаках, застанала права до гардероба, скръстила ръце на гърдите, сякаш да се предпазя от студ. Треперех толкова силно, че свещникът в ръката ми се клатеше и изгаряше от време на време върховете на косите ми. Най-после се чу шум на стъпки откъм стъпалата и коридора. Хайруллах бей влезе, като мърмореше някаква песен и сваляше редингота си. Когато ме видя, той сякаш се изненада:

— Ти още ли не си легнала, момиче?

Отворих уста, за да му отговоря, но зъбите ми започнаха да тракат. Той се приближи към мен. Гледаше ме учудено:

— Какво става с теб, момиче? Какво търсиш в моята спалня?

Изведнъж стаята се разтърси от буен смях.

— Момиче, ти да не би… — Той не можеше да си довърши думите, задавяше се от смях, удряше се с ръце по коленете, събираше пръсти и ги доближаваше до устните си. — Значи, ти тук… Гледай я ти развратницата! За туй, че сега вече сме истински, съпрузи… Безсрамница, блудница! Господ да те убие… Може ли една девойка да си помисли, че с един човек, който й е почти като баща…

Стаята се завъртя около мен, таванът като че ли се строполи върху главата ми.

— Гледай я ти, сводница с покварено сърце! Как не те досрамя да дойдеш така, по нощница, в стаята ми, момиче? — каза той, като хапеше пръст и се червеше от срам.

Много ми се искаше да се погледна в огледалото в този миг. Кой знае колко пъти съм сменила цвета на лицето си.

— Докторе, кълна се, че не зная. Така ми казаха…

— Хайде, да речем, те са я забъркали, ами ти? Всичко друго ми е минавало през ума, но не и това, че на моята възраст ще срещна безсрамна девойка, която да посегне върху честта ми, върху моето целомъдрие.

Ах, боже, какъв срам! Идваше ми да потъна в земята, хапех устните си до кръв. Щом речах да мръдна от мястото си, той се сърдеше престорено, бягаше към прозореца, въртеше врат в яката на фланелената си риза и предупреждаваше:

— Не се приближавай, момиче, страх ме е. Кълна се, че ще отворя прозореца и ще викна приятелите на помощ. Бива ли на тази възраст.

Не слушах повече, тръгнах да бягам от стаята, но не зная защо, внезапно се върнах, вслушвайки се в една от ония повели на сърцето си, на които винаги съм се подчинявала.

— Татко, татко мой! — извиках аз и се хвърлих с плач в обятията му.

Той също разтвори ръце и отговори с глас, идващ от дълбочините на сърцето му:

— Дъще, дете мое.

Радостта, която изпитах в тази минута от бащинската целувка по челото си, няма да забравя никога.

Когато влязох в стаята си, аз плачех и се смеех едновременно. Вдигнах такъв шум, че докторът бе принуден да почука на стената между двете стаи и да извика:

— Ще събориш къщата, момиче, какъв е този шум? Клюкарите, които живеят наоколо, ще обвинят мен. Този дъртак, ще кажат, не оставя момичето на мира цяла нощ.

Всъщност той вдигаше не по-малък шум от мен. Ходеше назад-напред из стаята и си говореше сърдито на висок глас:

— Господи, запази честта и целомъдрието ми от днешните момичета!

През нощта се събуждахме може би десет пъти — той в неговата и аз в моята стая. Удряхме стената и се безпокояхме един друг, като подражавахме на петли, птици и жаби.

Така мина първата ми брачна нощ. Моят доктор е човек с толкова чисти чувства и с такова непорочно сърце, че не беше намерил за необходимо дори да ме предупреди, че тази сватба е фиктивна. Колко суетна е моята душа в сравнение с неговата, боже! В дните на нашата благородна дружба той бе забравил, че е мъж, но аз не забравих, че съм жена. Повечето мъже са много лоши, жестоки. Това е факт. Но малка, много малка част от тях живеят само със сърце и ум и тяхната душевна чистота не е възможно да се намери нито в една жена.“

 

 

Фериде можа да заспи едва на разсъмване. Събуди се по-разнебитена и уморена, отколкото вечерта. Слънцето се беше издигнало доста високо, часът минаваше единадесет. Тя скочи от леглото с лек вик на тревога като децата, които са закъснели за училище.

Мюжгян се занимаваше с нещо в коридора.

— Браво, Мюжгян. Защо ме оставихте да спя толкова до късно в деня на заминаването ми? — каза Фериде със сърдит глас.

— Влизах няколко пъти в стаята ти, но ти спеше толкова дълбоко, че не ми даде сърце да те събудя. Освен това казаха, че било малко съмнително дали щяло да има параход. В Мраморно море бушува буря — отговори Мюжгян спокойно както винаги.

— Каквото ще да става, аз трябва да си вървя.

— Казах на татко. Той отиде на пристанището да уреди твоето заминаване. „Тя да бъде готова. Ако дойде параход, ще изпратя кола или ще дойда да я взема“ — каза той.

Фериде не си представяше деня на своето заминаване така. Като гледаше, че Мюжгян се занимаваше с детето си, че лелите си говорят и се смеят както всеки друг ден, тя се чувстваше оскърбена, сърцето й се пълнеше с обида, че й се отделя толкова малко внимание. Кямран също не се виждаше.

— Фериде — каза поверително между другото Мюжгян. — Направих ти услуга. Успях да отдалеча Кямран от къщи. Той се съгласи на тази жертва, за да не те измъчва повече.

— Кямран изобщо ли няма да се върне?

— Май ще дойде на пристанището да се сбогува с теб. Ти, вярвам, си доволна от това.

Фериде се замисли с тъжни очи и разтреперани устни. Тя отговори, като натискаше с пръст слепоочието си на онова място, където я болеше:

— Разбира се, добре си направила, благодаря ти.

Като благодареше на Мюжгян с куп безсмислени думи, в които се прокрадваше обида, Фериде чувстваше, че и любимата й приятелка от детството умира завинаги в сърцето й, че никога вече не ще може да се помири с нея.

Когато наближи обяд, пристигна покана да гостуват в едно съседно лозе. Кметът на града, който се канел вече да слиза в зимната си къща, искал да даде последен прощален обяд на своите съседи по лозе и на Фериде.

— Как така? Нали ще дойдат да ме вземат за парахода? — възрази Фериде.

— Не е прилично, Фериде. Пътят дотам е само пет минути. И без това няма какво да се готвиш толкова много. Вземи си наметалото още отсега и толкоз — казаха лелите.

Тя наведе глава, за да не погледне в лицето тези лели, които бяха почти майки за нея, но днес й обръщаха по-малко внимание, отколкото на болна котка, и отговори:

— Добре, така да бъде.

Часът беше три. Фериде, която наблюдаваше пътя, застанала до една асма с пожълтели листа, каза на Мюжгян:

— Идва една кола, Мюжгян, струва ми се, че е за мене.

Но тъкмо в този момент иззад дърветата край брега на морето се зададе параход.

— Идва! — извика Фериде.

Сърцето й започна да бие лудо, сякаш щеше да хвръкне от гърдите й.

В лозето настана суматоха. Прислужничките се разтичаха да поднесат йелдирметата на гостенките.

— Аз тръгвам напред, вие ще ме настигнете — каза Фериде на лелите си.

Двете с Мюжгян затичаха напряко през лозята, прескачаха плетове, пресичаха градини.

Пред пътната врата срещнаха готвачката.

— Малки госпожици, тъкмо бях тръгнала за вас. Бейовете пристигнаха с кола и заповядаха да ви повикам.

Азиз бей и Кямран ги посрещнаха в коридора на втория етаж.

— Дойдоха двама ненавременни гости, не вдигайте шум! — каза Азиз бей, като сочеше една от стаите с ръка. После изгледа Фериде от горе до долу и попита: — На какво си заприличала, малка госпожице, цялата си потънала в пот?

— Параходът пристига.

Азиз бей се приближи към нея с усмивка, хвана я за брадата, погледна я в очите и рече:

— Параходът пристига, но ти не можеш да заминеш с него. Съпругът ти не позволява.

Фериде тутакси се отдръпна назад и попита слисана:

— Свако, какви са тези приказки?

— Ето го съпругът ти, дете, аз не ви се меся — отговори той, като сочеше Кямран.

Фериде изпусна лек стон и закри лицето си с ръце. Тя политна да падне, но една ръка я хвана за китките. Отвори очи: Кямран.

— Е, влезе ли най-после в клетката, Чучулиго? Блъскай се да те видя сега кой ще ти помогне — каза Азиз бей с висок тържествуващ смях.

Фериде се мъчеше да закрие лицето си, но не можеше да се измъкне от ръцете на Кямран. Тя се извиваше, за да си скрие някак главата, обаче не намираше друго място освен гърдите и раменете му.

— Устроихме ти капан, Чучулиго — продължи Азиз бей със същия тържествуващ смях. — Тази изменница Мюжгян издаде твоята тайна. Покойният, бог да го прости, изпратил дневника ти на Кямран. Щом го грабнах, изтичах направо при кадията^[1]. Показах му някои редове, излезли изпод твоето перо. Кадията се оказа човек с широки възгледи и веднага подписа вашия акт за встъпване в брак. Разбираш ли, Чучулиго? Отсега нататък този човек е твой мъж и изглежда, че не възнамерява да те пуска.

Фериде се беше изчервила толкова много, че руменината изби дори в зелените й очи, а в зениците й затрептяха червени звездички.

— Хайде, Чучулиго, стига си капризничила. Виждам, че премаляваш от щастие. Казвай сега: „Не си сгрешил, свако, аз исках тъкмо това.“

Азиз бей я застави почти насила да повтори тези думи, а после отвори вратата на стаята и обяви с тържествуваща усмивка:

— Получих право на пълномощник съгласно шериата. От името на Чучулигата, пардон, от името на Фериде ханъм заявявам, че тя е съгласна да встъпи в брак с ей този Кямран бей. Вие прочетете молитвата, а ние ще кажем амин. — После се обърна към Фериде: — Как е, Чучулиго? Нищо и никакво дете си, ама ни разиграва цели години. Видя ли пък сега аз какъв номер ти погодих?

Откъм градината се чуха детски гласове.

— Ако започнат сега поздравленията, целуването на ръце и прочие, ще стане дълга и широка. Всички те могат да останат за довечера. Аз лично ще се заема да приготвя нечувана сватбена трапеза. Хайде, синко, вие нямате никаква полза от нашите приказки, вероятно имате да си казвате много неща. Измъкни жена си през тясното стълбище на задния вход, заведи я, където ти очи видят, а после се върнете заедно.

Тъкмо когато Кямран полетя към вратата на стълбището, хванал Фериде за ръцете, след тях изтича Мюжгян. Двете приятелки се целуваха и плакаха дълго.

Азиз бей, който се секнеше шумно в кърпата си, за да скрие сълзите, които напираха в очите му, замаха ръце като някой оратор и рече:

— Хей ти, Чучулиго, дето си ми откраднала черешата? Струва ми се, че настъпи часът, в който друг ще я открадне от теб. Я ми я върни, че да си уредим сметките. — Той вдигна девойката, която все още не беше успяла да се освободи от ръцете на Кямран, целуна я и я хвърли обратно в обятията му. — Тази вечер те спасихме от морската буря, но тази жълта буря до тебе ми се струва по-опасна. Аллах да ти е на помощ, Чучулиго.

Когато слизаха по стъпалата, двамата сякаш хвърчаха. Кямран беше прегърнал Фериде през кръста така здраво, че тя не можеше да си поеме дъх. Той стискаше до болка пръстите й.

По едно време полата на Фериде се закачи за стълбището. Те се спряха за минутка, като дишаха тежко, задъхано. Докато девойката се мъчеше да си откачи полата, Кямран рече развълнувано:

— Фериде, ти си моя? Просто не мога да повярвам. Искам да те вдигна във въздуха, да опитам колко си тежка, за да се уверя, че наистина си моя.

Той я грабна и я понесе на ръце като малко дете. Тя дишаше сподавено, задъхваше се, цялата трепереше и правеше усилия да се измъкне от ръцете му. Заровил лице в нейните разпилени извън наметалото коси, той се понесе надолу по стъпалата с удвоени сили под тежестта на нейното тяло, с кипнала кръв от нейната топлина. Девойката се отпусна в ръцете му, претръпнала като падащ в пропаст човек. Тя се смееше и плачеше едновременно. На малката площадка пред вратата започна да се моли:

— Виж как изглеждам, Кямран. Как ще изляза на улицата в такъв вид? Разреши ми само за минутка да се кача в стаята си да се преоблека. Веднага ще се върна.

Кямран каза с усмивка, без да пуска нейните ръце:

— Няма начин, Фериде. Това се случи само веднъж. Няма да те оставя за нищо на света, след като съм те пипнал втори път.

Безсилна да се бори повече, девойката отпусна глава на гърдите му. Като криеше лицето си, тя призна свенливо:

— Мислиш ли, че аз не съжалявам, дето съм си отишла тогава?

Кямран не виждаше нейното лице, но усети, че върху пръстите му, които галеха брадата и устните й, капят горещи сълзи.

По пътя вървяха почти прегърнати. По едно време забелязаха двама рибари, които идваха насреща, и се разделиха. Почти не говореха. Бяха опиянени от щастие, че вървят един до друг.

Когато стигнаха онази пътека сред лозята, по която Кямран бе срещнал Фериде за първи път преди десет години, той я прегърна през раменете и каза:

— Може би не си спомняш това място, Фериде.

Девойката гледаше съсредоточено пътеката, която се губеше в далечината, и се усмихваше.

— Гледаш многозначително, значи, си спомняш?

Фериде въздъхна леко и погледна лицето на Кямран проникновено, със захлас, сякаш се усмихваше на стара мечта, после отговори:

— Как мога да го забравя? Знаеш ли колко щастлива бях в онази минута?

Младият човек я хвана за брадичката, за да не й даде възможност да извърне глава, и каза с приглушен глас:

— Фериде, нашето приключение започна тук. Чуй ме. Тези очи, струва ми се, са страдали и видели толкова много, че вече ще могат да ме разберат. Когато те обикнах, ти беше лекомислено, немирно момиче, което само се смееше и не мислеше за нищо друго освен за забавления. Ти беше една Чучулига, която не можеше да се хване също както светлината и звука. Но имах голяма слабост към теб. Всяка сутрин се събуждах с по-силна любов в сърцето си, срамувах се и се плашех от тази голяма любов. Понякога ти мяташе такива погледи, изричаше такива думи, че сърцето ми започваше да тупти с безкрайна надежда. Но ти бързо се променяше. Нежната и чувствителна моминска душа, която се пробуждаше в твоите смеещи се, забавляващи се детски очи, изчезваше още с появяването си. „Изключено е да ме разбере това дете. То ще разбие сърцето ми“ — казвах си аз. Не очаквах, че можеш да бъдеш така безпределно вярна и способна да ми отдадеш целия си живот, цялото си сърце. Може би ти бягаше нарочно, когато ме видеше, за да скриеш от мен промяната в цвета на лицето си и трепета на хубавите си устни. А аз си мислех, че това е плод на лекомислието на Чучулигата, измъчвах се и се топях. Кажи ми, Фериде, как можа да побереш в малките гърди на Чучулигата тази безгранична вярност, тази толкова нежна душа?

Кямран млъкна за миг. По белите му нежни слепоочия избиха капчици пот. Той наведе глава и продължи с по-тих глас:

— Моята мъка не свършваше само с това, Фериде. Аз те ревнувах дори от себе си, ревнувах различните мигове на живота си. На този свят няма чувство, което с течение на времето да не отслабва, да не губи първоначалната си сила. „Ами ако някой ден престана да обичам Фериде така силно, ами ако загубя това сладостно, вълшебно чувство!“ — си казвах аз. В такива мигове постъпвах като тези, които гасят светлините от страх да не се изтощи техният източник: мъчех се да отдалеча твоя образ от очите си.

В планините расте цвете, името на което не зная, Фериде. Ако човек го мирише постоянно, след време започва да усеща по-слабо дъха му. Единственият начин за възвръщане на чувствителността на обонянието към това цвете е да не го помирисваш известно време. Дори понякога, заслепен от страстта да почувства отново неговия мирис, човек може да опита друг мирис, да доближи до лицето си някое „жълто цвете“.

Това цвете често пъти страда поради своя хубав дъх.

Хората го разтриват и мачкат между пръстите си. С твоите очи, станали по-дълбоки от страданието, с твоето прекрасно лице, уморено от тъжни мисли, ти ми приличаш тъкмо на това вълшебно цвете, което мирише толкова повече, колкото повече го мачкат. Разбираш ме, нали? Сега вече очите ти не се смеят, ти не се подиграваш на моите думи, които по всяка вероятност са безсмислени.

Фериде, подобно на някое дете, което се готви да заспива, затваряше очи, в чиито ресници трептяха сълзи. Тя беше така уморена и отпаднала от вълненията, които преживя, че коленете й отмаляха и тя се отпусна тежко в ръцете на Кямран:

— Виждаш, че Чучулигата вече умря завинаги.

Младият човек доближи главата си до нейната и каза със същия тих глух глас:

— Нищо. Цялата любов, която хранех към Чучулигата, аз прехвърлих върху друга, върху Гюлбешекер.

Кямран почувства как отпадналото тяло на младото момиче, което се беше отпуснало безсилно в ръцете му, се оживи изведнъж, започна да трепери.

— Не ме наричай така, моля те.

Тя беше отметнала малко главата си, която все още беше притисната на гърдите на Кямран, и обърна лице към неговото Вените на шията й, която потрепваше от поривистото дишане на девойката, синееха, бузите пламтяха, в очите святкаха искри.

Кямран повтори упорито:

— Гюлбешекер, моя, само моя Гюлбешекер.

Треперейки с цялото си тяло, Фериде се надигна на пръсти, обви раменете на младия човек и протегна шия. Цялата й кръв беше нахлула в устните.

След миг двамата се откъснаха един от друг. Фериде се беше оживила като птичка, която се е напила с вода от бистър поток след продължителна жажда. Тя вдигаше шум, удряше крак в земята, въртеше глава на две страни, за да не покаже лицето си, и капризничеше:

— Какъв срам, господи, какъв срам! Ти си виновен, кълна ти се, ти си виновен.

На един от клоните на дървото край тях пееше чучулига.