Решат Нури Гюнтекин
Чучулигата (4)

Четвърта част

Измир, 20 септември

Близо три месеца съм в Измир. Работите ми са зле. Остана ми само една надежда. Ако утре загубя и нея, не знам какво ще правя. Не смея дори да си помисля това. Човекът, на когото ме препоръча директорката, се разболял месец преди моето пристигане и заминал за шест месеца в Истанбул. Затова бях принудена да се явя направо при началника на отдел „Просвета“. И кой, мислите, се яви пред мен? Онзи тежък човек, който сякаш спи, когато седи на бюрото си, и сякаш бълнува, когато говори. Неговите сънени очи, които природата е създала не толкова за да гледат, колкото да спят, разбира се, не ме познаха.

— Минете след няколко дни, ще се занимая с вашия случай — каза той.

На неговия език няколко дни означаваха няколко месеца. Така и стана.

Днес пак се отбих в отдела. Началникът благоволи да ми обърне малко внимание.

— Дъще, на два часа оттук има едно общинско училище. Водата и въздухът там са хубави, природата прекрасна — подхвана той с кроткия си и невинен глас.

Тази реч беше същата, с която на времето ме изпрати в Зейнилер. Не знам какво ми стана изведнъж, но прихнах да се смея и взех думите от устата му:

— Не си правете труд, господине, аз мога да продължа вместо вас: ръководството е положило доста усилия и направило големи разходи, за да изгради там ново училище. Само че сега то се нуждае от старанието и самоотвержеността на една млада учителка като мен, нали? Благодаря, господине. Вече се възползувах веднъж от вашата благосклонност в гр. Б., когато ме изпратихте в Зейнилер.

Естествено, очаквах да бъда изгонена когато казах всичко това. Но странно. Той не се ядоса ни най-малко! Напротив, започна да се смее високо и отговори философски:

— Така се налага да говоря като администратор. Ако не ти, ако не той, кой ще отиде?

Кабинетите на началниците на отдели никога не остават без гости. Така беше и сега. От ъгъла се чу един дрезгав глас:

— Брей, откъде пък изскочи това дребосъче, това лешниково червейче?

Лешниково червейче ли? Писнало ми е от разни имена като Бубата и Гюлбешекер, а ето ти сега и лешниково червейче!

Обърнах се с гняв. Най-после бях пипнала един от онези нахалници, които ми прикачват разни имена, като упорито ме оприличават на какви ли не сладкиши и насекоми.

Исках да му дам хубав урок, за да му отмъстя за всички, които са ми нанасяли обиди.

Но той ме изпревари, обърна се към началника на просветата и каза с повелителен тон:

— Виж, помогни на госпожицата. За бога, недей да я измъчваш!

Началникът отговори с голямо уважение:

— Както заповядате, Решит бей ефенди, но в този момент наистина нямам вакантни места. Има само едно място за учител по френски в прогимназията. Но то не е подходящо за госпожицата.

— Защо да не е подходящо, господине? Аз, вашата покорна слугиня, бях учителка по френски в педагогическото училище в гр. Б.

Началникът се колебаеше.

— Но вече обявихме конкурс. Изпитът е утре.

— Много добре! Нека и малката госпожица се яви на този изпит, а? Аз също съм в комисията и ако е рекъл аллах… Да не сте посмели да започнете изпита преди да дойда!

Този Решит бей, изглежда, е някоя важна личност. Но какъв невъобразимо грозен човек, боже! Когато го погледнах в лицето, нарочно стиснах устни, за да не се разсмея.

Човек обикновено е или чер, или бял, нали? А в лицето на този господин има най-различни оттенъци: от нежнобелия цвят на току-що зараснала рана до черния цвят на въглена. Той има такъв мръсно черен цвят, че просто се учудваш как яката му не се цапа. Сякаш някой се е пошегувал, като си тикнал ръката във въглищен прах и му нацапал безобразно лицето.

Между червените му като рана клепачи, които са без ресници, има две съвсем доближени очи, прилични на маймунски. Над белите му мустаци стърчи странен нос, увиснал чак до устните. А бузите му са просто невероятни. Маймуните имат отстрани торбички, които се издуват, когато скрият храна в устата си. Неговите бузи са увиснали от двете страни също като тези торбички.

Просто прекалих, нали? Услугата, която ми направи, само като каза две изречения на началника, никак не е малка. Вероятно, след като е създал лицето на този човек, творецът е разбрал, че е прекалил, и за да поправи сторената несправедливост, е добавил едно добро сърце.

Според мен по-важно е да имаш красива душа, отколкото красиво лице и красиви очи.

Каква полза има от една безсърдечна красота, която не може да направи нищо друго, освен да разбие живота на бедните лелини дъщери!

 

 

Измир, 22 септември

Днес имах изпит. Писменият мина зле. Задачата беше: Спрегнете писмено в бъдеще време второ лице повелително наклонение десетина глагола като „истиксар“, „истисмар“, „иститаф“^[1]. Как да ги напиша на френски, като не знам какво значат на турски? Но устният изпит мина много добре. Решит бей ефенди говори с мен на френски и ми каза някои неща, които ме карат да се надявам, че непременно ще взема изпита.

Дано аллах съжали поне Мунисе!

 

 

Измир, 25 септември

Резултатът е обявен. Не успях да си взема изпита. Единият от секретарите на отдела ми каза:

— Ако Решит бей ефенди беше поискал да помогне, непременно щяхте да спечелите конкурса. Кой смее да се противопостави на волята му? Той сигурно има нещо наум.

Положението ми е много тежко. След два дни е краят на месеца. Трябва да плащам наема. Този път на помощ ми се притече последната скъпоценност, останала от майка ми — един медальон. Днес го дадох на една съседка. Тя ще накара мъжа си да го продаде и ще ми донесе парите. Не исках да се лиша от този медальон, който е скъп спомен за мен, защото пазеше обща снимка на майка ми и баща ми от годината на техния брак. Бедната снимка сега остана без медальона. Но пак намерих утеха, като си казах: „Майка ми и баща ми положително ще предпочетат да лежат в сърцето на дъщеря си, отколкото в някаква златна черупка.“

 

 

Измир, 27 септември

Днес получих бележка от Решит бей ефенди. Намерил ми е работа. Кани ме във вилата си в Каршияка, за да поговорим. Секретарят на отдел „Просвета“ ми беше казал, че този човек имал враждебно отношение към мен. Май не е вярно. Утре ще разбера.

 

 

Измир, 28 септември

Връщам се от Каршияка. Бях във вилата на Решит бей. Тя е истински дворец. Сега разбирам защо този човек се ползува с такова голямо влияние.

Решит бей ме прие учтиво. Той каза, че харесал моя френски, но че не можал да попречи на другарите си да извършат неправда спрямо мен. После стана дума за работата, за която е писал в бележката. Решит бей предложи да преподавам френски на дъщерите му. Той каза:

— Госпожице, дете, доволен съм както от вашите способности, така и от вашето държание. Защо ви е да се влачите по училищата? Ще преподавате френски на моите дъщери. Ще живеете и ще се храните заедно с тях. Ще ви дадем и една хубава стая. Бива ли?

С други думи, той ми предложи да стана нещо като гувернантка. Работата вероятно ще бъде по-спокойна и по-добре платена от преподавателската. Само че аз никога не съм уважавала тази кариера, която според мен е нещо като прислужническа.

Не беше справедливо да обиждам Решит бей. Благодарих му за доверието и радушния прием, който ми оказа, но заявих, че не ми е възможно да приема предложението му, като се оправдах с Мунисе. Решит бей не сметна тази причина за основателна:

— За нея също има място, дете. Едно малко момиче няма да представлява тежест за нашето семейство.

Не му дадох окончателен отговор и поисках срок от три дни. Ще направя последен опит. Ако намеря преподавателско място — добре. Ако не намеря, ще се съглася.

 

 

Каршияка, 3 октомври

Двете с Мунисе получихме стая на горния етаж на вилата, с изглед към морето. Стаята е малка като кутийка, но спретната.

От прозореца наблюдавах до късно морето и пристанището. Оттук се вижда целият залив. Насреща е Измир със своите хълмове, приличащи на купести облаци, обсипани с хиляди звезди, и със своя „Кордон“, потънал в разкошна празнична светлина. Тази картина заслужава да се види.

Но да си призная, най-много ми хареса пристанището на Каршияка, което е точно срещу нас. Колко хубав, колко забавен е животът тук! Трамваите се движат до полунощ. В зелената светлина на уличните газови фенери се движи безкрайна върволица млади хора. В далечината, от едно казино, което хвърля червени и зелени отблясъци в морето, се носят ту весели, ту тъжни мелодии на китара.

Не знам защо ми се струва, че хората, чиито дрехи на слабата светлина виждах като бели или черни петна, са все влюбени, сгодени двойки.

И не само те. Всички потайни, тъмни кътчета, върховете на скалите, чиито тъмни сенки се открояват сред морето, сякаш бяха пълни само с невидими влюбени.

Откъм морето идваше ромон с тайнствен шепот на влюбени устни. Топлият дъх на нощта, който притискаше гърдите ми и спираше дъха ми, излизаше сякаш от устните на млади момичета, положили глави на гърдите на своите любими и вперили очи в техните зелени, потъмнели като морето очи.

Във вилата ме приеха топло и вежливо. Моят багаж никога не ми е тежал, но въпреки това съм признателна на стария слуга, който издърпа насила куфара от ръцете ми и не ме остави да го занеса в стаята си. Мунисе е още малка и не разбира. Бедната, просто остана смаяна от разкоша на вилата. Преди малко, когато се качвахме горе, тя се помъчи да повтори една шега, която винаги е правила в къщи: по средата на стълбището ме хвана за полите и се помъчи да ме повлече надолу. Хванах я за ръката и се наведох над ухото й.

— Мунисе, сега сме в чужда къща, миличка. Ако по волята на аллаха някога отново си имаме свой дом, тогава пак…

Детето престана веднага. То бе разбрало какво искам да кажа.

Когато влязохме в стаята, радостта на нейното хубаво малко лице бе помръкнала. Каква чувствителна душа има това дете! Обви с ръце шията ми, притисна се в мен повече от всеки друг път и ме обсипа с целувки.

Когато затварях прозореца си, погледнах още веднъж навън. Улиците бяха безлюдни, фенерите угаснали. Дори морето, което преди малко си играеше със светлините на крайбрежните фенери, сега беше освободило ивица пясък на брега, оттеглило се навътре и положило главата си на бялата възглавница на скалите като бавно заспиващо дете.

Днес, когато дойдох тук… (Не, нямам сили да го напиша.)

 

 

Каршияка, 7 октомври

Във вилата на Решит бей живеем сравнително добре. Имам две ученички, едната от които е моя връстница, а другата — по-малка. Голямата, Ферхунде, е грозна като баща си. Затова тя е много капризна. Малката, Сабахат, е нейна противоположност. Тя е хубаво като кукла, мило, сладко момиче.

Веднъж една от прислужничките ми намигна многозначително:

— Когато покойната им майка беше болна, идваше да я преглежда млад военен лекар. Вероятно го е гледала много настоятелно и продължително в лицето и затова роди хубаво момиченце.

Най-много ме е страх от прислужничките. Защо да крия? Моето положение не е много по-различно от тяхното. Но аз никога не си позволявам да им нареждам. Затова ме уважават.

Впрочем струва ми се, че това се дължи и на отношението, което има Решит бей ефенди към мен.

Най-големият недостатък на вилата е, че винаги е оживена като кошер. Гости не липсват никога. Още по-лошо, Ферхунде и Сабахат настояват да се явявам почти пред всички техни гостенки. Но най-неприятен ми е Джемил бей, големият син на Решит бей, несимпатичен млад безделник на около тридесет години. Десет месеца той прекарвал в Европа, където ядял парите на баща си, а два месеца живеел тук, в Измир. За щастие тези два месеца са към своя край. Иначе щях да напусна вилата преди три дни. Какво толкова ми пречи ли? И аз си казвах тъкмо така, но беше различно.

Преди три дни Ферхунде и Сабахат ме задържаха до късно в салона на долния етаж. Разделих се с тях и тръгнах нагоре по тъмното стълбище. Когато стигнах третия етаж, съгледах сянката на един мъж. Изплаших се и се опитах да се върна назад. В това време чух гласа на Джемил бей:

— Не бойте се, госпожице, аз съм.

От един страничен прозорец върху лицето му падаше слаба светлина.

— Прощавайте, господине, не можах да ви позная изведнъж — отговорих аз и се опитах да мина.

Джемил бей направи крачка надясно. Стълбището беше тясно и нямаше как да мина.

— Не ми се спи, госпожице, излязох на прозореца да чакам изгрева на луната.

Предчувствах намерението му, но исках да избягам незабелязано и си дадох вид, че нищо не разбирам. Впрочем, за да не оставя думите му без отговор, казах:

— Сега не е лунен период, господине.

— Как да не е, госпожице, а тази розова луна, която изгря на стълбите? Има ли друга, по-пленителна лунна светлина от тази? — каза той с тих глас и внезапно ме хвана за ръцете. Усетих топлия му дъх на лицето си и енергично се дръпнах назад. Ако не се бях хванала за перилото на стълбището, щях да се търкулна чак до долу. Ударих си главата и неволно изстенах от болка.

Джемил бей дойде безшумно при мен. Не виждах лицето му, но усещах, че е много разтревожен и развълнуван.

— Простете ми, Фериде ханъм, ударихте ли се?

„Не, няма значение, само ме пуснете“ — исках да го помоля аз, но вместо това от гърдите ми се изтръгна глухо ридание. Поднесох към устата си кърпичката, за да заглуша това ридание, и видях, че от леко наранените ми устни тече тънка струйка кръв.

Бяхме да прозореца на стълбището. В слабата светлина, която проникваше през отворения капак, Джемил бей също видя тази кръв.

— Фериде ханъм — каза той с глас, треперещ от огорчение, — тази нощ постъпих като най-долния човек в света. Бъдете великодушна, кажете, че сте ми простили, Фериде ханъм.

След безобразната му постъпка това хладнокръвно литературно излияние ме накара да настръхна и възвърна цялата ми смелост.

— Във вашата постъпка няма нищо особено, господине — отговорих аз сухо. — Подобно отношение към прислужничките и изпадналите в положение на храненици е обичайно… Сама заслужих това, като се съгласих да заема във вашия дом положение, подобно на тяхното. Не бойте се, няма да кажа на никого. Утре ще измисля някакъв предлог и ще си тръгна от тук.

След като казах това, се качих по стъпалата със спокоен, безразличен вид и се отправих към стаята си.

Лесно е да грабна в едната си ръка Мунисе, а в другата — куфара и да затръшна вратата след себе си. Но къде? Минаха три дни, а аз не изпълних намерението си. Още съм тук. Защо? Сега е време да призная това, което ме досрамя да запиша в дневника си онази вечер, когато пристигнах във вилата.

Тук дойдох, когато припадаше мрак. Не беше ли по-добре да изчакам до другата сутрин? Разбира се. Но бях лишена от възможността да сторя това.

През онази тягостна вечер, когато пристигнах тук, вилата беше пълна с гости. Решит бей ефенди и малките госпожици ме показваха пред тях като някоя купена нова вещ за украшение. Всички ме гледаха с възхищение и дори с малко съжаление. Като се съобразявах с новото си положение, аз се държах скромно, учтиво и се мъчех да направя добро впечатление на всички. Неочаквано получих лек припадък, загубих съзнание, приседнах на крайчеца на един стол и затворих очи за половин минута, а може би за по-малко, като се стараех да задържа дори обърканата усмивка на устните си.

Решит бей, дъщерите му и гостите се разтревожиха.

Сабахат беше изтичала за чаша вода. Усмихвахме се с нея, сякаш се шегувахме. Тя ме застави да пийна няколко глътки вода.

Една възрастна гостенка каза с усмивка:

— Нищо й няма. Изглежда, че това е от влиянието на южняка. Ах, тия съвременни нервни и нежни момичета. Щом сменят малко въздуха, започват да линеят като розите.

Всички смятаха, че съм малка госпожица, която не понася трудности, нежна, болна девойка.

Кимах утвърдително с глава в съгласие и им бях признателна, че мислят именно така.

Но ги бях излъгала.

Причината на този лек припадък беше друга. Този ден Чучулигата беше останала гладна за първи път в живота си.

 

 

Каршияка, 11 октомври

Днес Ферхунде и Сабахат пак имаха гости от Измир: четири малки госпожици, на възраст от петнадесет до двадесет години. След обяд щяхме да направим малка разходка до морето, да отидем до Байраклъ и да се върнем. Но тъкмо когато излизахме на улицата, заваля дъжд. Върнахме се в салона загърнати с наметалата и разочаровани. Малките госпожици посвириха известно време на пиано и поклюкариха. После се оттеглиха две по две в разни ъгли и започнаха да си шепнат тайни. Известно е какво могат да си говорят две девойки на четири очи, като се заливат от смях.

Сабахат е много сладко, много дяволито момиче. Тя измисляше хубави шеги и разсмиваше гостенките. Върху етажерка бяха натрупани албуми със семейни снимки. Тя взе един от тях, отиде до масата, събра приятелките си и започна да им показва разни снимки. Интересни бяха не самите снимки, а обясненията, които даваше Сабахат. Тя така се подиграваше с лицата от тези снимки, разказваше такива интересни неща за живота и характерите им, че се превивахме от смях. Така например тя посочи един представителен паша, гърдите на който бяха окичени с ордени, и каза, че жената на този мъж с внушителна брада и с вид на човек, който може да командва целия свят, го биела редовно с метлата.

Една представителна дама, тяхна родственичка, външността на която издаваше, че е провинциалистка, един ден паднала от парахода, като слизала на пристанището в Кокарялъ, и започнала да вика за помощ на своето провинциално наречие: „О, сладката ми душичка, помуууущ!“

Решит бей имаше вуйчо от Кония, на когото просто не можеше да се нагледаш. Той имаше снимка като ходжа с бяла чалма и потури, а срещу нея беше поставена друга, която си бе направил като депутат, с фрак и монокъл.

Ходжа ефенди, разтворил широко очи, гледаше с гняв депутата, а депутатът беше свил устни и гледаше ходжата с презрение и подигравка. Тази съпоставка беше толкова интересна, че задържах ръката на Сабахат да не обръща страницата на албума и се смеех като луда.

Ферхунде се пошегува с мен:

— Фериде ханъм, ако искате, можем да ви омъжим за този хубавец, който сега е свободен. Той се разведе с първите си жени и сега търси една съвременна дама, достойна за депутат.

Отделих се от масата, като продължавах да се смея, и отговорих на Ферхунде:

— Пишете му веднага, съгласна съм. Ако не намеря друго щастие при него, поне ще прекарам живота си в приятен смях.

Сабахат беше обърнала нова страница.

— Фериде ханъм — каза тя, като ме викаше с ръка, — ако видите тази снимка, страх ме е, че ще откажете да се омъжите за нашия депутат.

— Ах, колко е хубав! — възкликнаха всички гостенки в един глас.

Те ме повикаха, като махаха с ръце.

— Напразно! Каквото и да стане, не се отказвам от своя депутат — казах аз, приближих се и погледнах към албума през сплелите се къдрици на момичетата. Бях толкова учудена, че не можах да сдържа вика си. Тази снимка, която ме гледаше в очите и ми се усмихваше от албума, беше на Кямран.

Сабахат не се подигра с човека на тази снимка. Напротив, тя разказа много увлекателно и пламенно следната подробност на приятелките си:

— Този бей е съпруг на леля Мюневвер. Сватбата им беше миналата пролет, когато бях в Истанбул. Снимката не е нищо. Да бяхте видели него! Какви очи, какъв нос! Да ви разкажа още една много интересна работа. Този бей обичал дъщерята на една от своите лели. Тя била дребничка, лекомислена, разглезена девойка и затова я наричали Чучулигата. Тази Чучулига за нищо на света не искала Кямран бей. Не можеш да заповядваш на сърцето си. Най-после един ден преди сватбата тя избягала от къщи и тръгнала по чужди краища. Кямран бей с месеци не се хранил, не спял, чакал това невярно момиче да се върне. Но ако тя е имала намерение да се върне, би ли избягала през нощта, преди да се омъжи? Аз бях там, когато леля Мюневвер целуваше ръка на свекърва си. Изглежда, че старата госпожа си спомни онази странна Чучулига, която скача от клон на клон, и се разрида като дете.

Изслушах тази подробност, облегната на пианото, което беше зад гърба ми, без да продумам и да мръдна от мястото си. Кямран продължаваше да ми се усмихва от албума. Прошепнах съвсем тихо:

— Тя е нямала сърце.

Сабахат се обърна към мен:

— Много вярно, Фериде ханъм. Една девойка, която не е могла да се привърже към такъв красив и нежен младеж, не може да се нарече нищо друго освен безсърдечна.

Кямран, мразя те. Ако не беше така, бих плакала, бих припаднала, бих жалила, след като научих тази новина. Обаче никога през живота си не съм се смяла, не съм заразявала околните с такава радост и веселие като днес. А ако не беше малкото премеждие, бих казала, че този ден е най-щастливият в живота ми.

Надвечер времето се проясни и стана възможно да направим продължителна разходка из полето. Минавахме покрай ров, издълбан от пороите. Една от девойките забеляза отсреща някаква хризантема.

— Ах, колко е хубава! Да можех да си я откъсна! — възкликна тя.

— Ако искате, ще ви я подаря — предложих с усмивка.

Ровът беше опасно дълбок и широк. Девойките се разсмяха.

— Ако имаше мост, щеше да е добре — пошегува се една от тях.

— Струва ми се, че и без мост може да се мине — отговорих аз и се засилих да прескоча рова.

Зад мен се раздадоха викове.

Успях да се прехвърля на другата страна, но за съжаление не можах да откъсна обещаната хризантема, защото бях стъпила съвсем на края на рова и за да не падна, бях принудена да се хвана за купчина тръни, които изподраха ръцете ми. Да, ако не ми се беше случила тази неприятност, ако от болките, които ми причиниха тръните, набити по ръцете ми, не бях плакала във вечерния мрак чак докато се върнахме във вилата, този ден щеше да бъде най-веселият, най-хубавият в моя живот.

Кямран, избягах в чужди краища, защото те мразех. Но сега моята омраза порасна толкова много, че това разстояние вече не ми е достатъчно. Искам да избягам далеч от този свят, в който ти живееш и дишаш.

Сега вече реших окончателно да си тръгна от този дом. На два-три дни веднъж слизам в Измир и се отбивам в отдел „Просвета“. Вчера в парахода срещнах бившата си учителка сестра Беренис. Бях я срещнала два месеца преди това и тогава й бях разказала малко от патилата си, тъй като с нея много се обичахме, когато бях в пансиона.

Вчера сестра Беренис ми каза:

— Фериде, търся те от няколко дни. Нашето училище в Карантина има вакантно място за учител по турски език и рисуване. Препоръчах те на директорката. Няма нужда да си наемаш отделна квартира, ще останеш в пансиона. И без това си свикнала с нашия живот.

Сърцето ми се разтуптя. Стори ми се, че ако попадна отново там, сред миризмата на тамяна и тежките звуци на органа, ще ми се удаде да върна част от детските си мечти.

Отговорих, без да се замисля:

— Добре, ма сьор, ще дойда. Благодаря ви.

Днес се отбих в отдел „Просвета“, за да взема документите си. Казаха ми, че началникът ме търсел от три дни. Бях любопитна да видя какво иска и влязох при него…

— Много чака, дете, но за твое щастие се освободи едно хубаво място. Ще те назнача в училището в Кушадасъ — каза той.

Кушадасъ! Какво хубаво име! Моето име! Сърцето ми подсказваше, че това непременно ще е някое хубаво място. Но обещанието, което дадох на сестрата за тяхното училище? Мълчах минута-две и обмислях.

От една страна, ми обещаваха спокоен живот. От друга — може би нови трудности и лишения. Но нима трудностите нямат своя прелест? Пред очите ми оживяха малки изоставени деца, животът на които се разсипва от груби ръце. Тези безпомощни същества приличат на цветята, които имат нужда от малко слънце, малко нежност, за да разцъфнат. Те възнаграждават с цялата признателност, с цялата любов на сърцата си онези, които им дават тази нежност и топлота. Разбрах, че въпреки всичко обичам до дъното на душата си тези малки нещастници. Нима Мунисе не е една от тях?

Освен това през последните две години от моя живот бях научила някои неща. Както светлината причинява страдание на болните очи, така и щастието причинява болка на наранената душа. Както за болните очи, така и за наранените души няма по-добър лек от тъмнината.

Бях приела да стана учителка, за да не умра от глад, но сметките ми не бяха верни. С тази професия можеш да умреш от глад. Но какво значение има това? Нали тя утолява моята жадна за ласки душа, нали ми дава утешението, че съм посветила живота си на щастието на другите. И без това не беше възможно да възкреся мъртвите сънища на миналите дни. В главата ми са се заличили тежките видения сред дима на тамяна, в ушите ми са заглъхнали вълнуващите стонове на органа. Като се усмихвах на очакващите обич и ласки въображаеми образи на мъничките ученици от Кушадасъ, които ми предстоеше скоро да видя, аз отговорих:

— Добре, господине, приемам.

Не исках да кажа никому нищо във вилата, докато не вземех заповедта си в ръка. Но една нова случка ме застави да направя това. Икономката отдавна ми говори странни неща. Онзи ден тя пак ми рече без никакъв повод:

— Дъще, от ден на ден те обиквам все повече и повече. И не само аз… Ферхунде и Сабахат са млади момичета, но не са радостни в къщи. Откакто ти дойде, е съвсем друго. Характерът ти е добър, имаш добро възпитание, с възрастните умееш да се държиш като възрастна, с малките — като малка.

Тя ми наговори още куп подобни неща. На тези думи на икономката не отдадох никакво значение, сметнах ги за обикновена „колегиална солидарност“. Обаче старата жена снощи се разкри окончателно.

— Дъще, какво да направим, за да те задържим в този дом? Имам една идея, но те моля да не си правиш грешни изводи. Кълна ти се, че никой нищо не ми е казвал.

Не се и съмнявах, че икономката говори от името на някого, но се направих, че не разбирам, и продължих да я слушам. Когато тя нямаше смелост да продължи подетия от нея разговор, имаше навик да подхваща отдалече:

— Господарят не е възрастен, аз помня детството му. Той не е красив, но живее сред блясък, и разкош. Пък и не е лош човек. Дъще, този дом не може без господарка. След време Ферхунде и Сабахат ще се омъжат. Не дай боже да попаднем на някоя негодница. Фериде ханъм, всяка девойка може да се омъжи за младеж със засукани мустаци, но такова богатство не всяка девойка може да намери. Ех, да можем да намерим една подходяща ханъма на този наш бей! Какво ще кажеш, дете?

Не отговорих, но се замислих, като се усмихнах горчиво.

Решит бей се отнася с голямо уважение към мен, отдава голямо значение на моите занимания със Сабахат и Ферхунде, шегува се по цели часове и дори играе на топка с нас… Значи, всичко това… Спомних си думите на секретаря на отдел „Просвета“: „Ако Решит бей ефенди беше пожелал, непременно щяха да ви назначат за учителка по френски език, но той сигурно има нещо наум.“ За да сложим край на този разговор, аз отвърнах на икономката с безразличие:

— Бихме отишли двете с вас като годежници тук-там, за да намерим една добра девойка за Решит бей ефенди, но няма как. До един-два дни заминавам като учителка в Кушадасъ. След няколко месеца там ще дойде моят годеник и ще се оженим.

Старата жена ме гледаше в лицето объркана.

— Лека нощ, мила госпожо, искам да си легна рано — прибавих аз и се оттеглих в стаята си.

 

 

Кушадасъ, 25 ноември

Когато ме попитаха: „Искаш ли да отидеш в Кушадасъ?“ — изведнъж се зарадвах и си рекох: „Кушадасъ носи моето име^[2], там положително ще намеря щастието и душевното си спокойствие, които търся вече толкова време.“ Моето предчувствие не ме беше излъгало. Обикнах това място повече от всичко. Защо? Нима защото тук е много красиво? Не. Кушадасъ не се оказа, както очаквах, един Робинзонов остров, където ще мога да живея самотен и спокоен живот с моето жълто папагалче Мунисе. Нима защото тук се чувствам толкова добре? И това не е. Напротив, сега работя повече от всякога. Тогава? Отговорът на този въпрос е малко смешен. Но това е истината. Обичам Кушадасъ, не защото е красиво и спокойно място. Така ми се струва, че творецът, като е искал да причини тайни душевни страдания на човека, е създал не само красивите лица, но и красивите места и морета.

Преди месец, когато пристигнах тук, главната учителка на училището ме извика при себе си. Тази около петдесетгодишна болнава и отчаяна жена ми каза:

— Дъще, в продължение на три месеца погребах един след друг в черната земя двама синове като планини. Не ми се живее на този свят. Пратили са те тук за втора учителка. Млада си и изглеждаш образована. Училището поверявам на теб. Управлявай го, както си знаеш. Имаме още две учителки, но те са възрастни жени. Не очаквай много от тях.

Обещах, че ще работя с всички сили и удържах на думата си.

Вчера главната учителка ми каза:

— Фериде ханъм, дете, няма да е достатъчно колкото и да ти благодаря. Ти работи десет пъти повече, отколкото обеща. За един месец и училището, и децата просто разцъфнаха. Аллах да те благослови. Като се започне от колежките и се стигне до най-малките деца, всички те обичат. Дори и аз понякога забравям болката в сърцето си и започвам да се смея заедно с теб.

Бедната жена! Тя мисли, че аз работя за нейните черни очи и е благодарна. Колко хубаво е да работиш, да се посвещаваш на другите с цялата си душа! Сега Чучулигата се превърна напълно в някогашната Чучулига. Не остана нищо от тягостната умора от живота, която ме беше налегнала в Ч., нито от бунтарското настроение, което ме беше обхванало в Измир. Всичко се разпръсна като лек облак в лятно небе.

Не се плаша вече от това, че ще посветя живота си на чуждите деца, на тяхното щастие, че ще работя, докато косите ми побелеят. Запълних с моите ученици онова празно място, което остана от малките, заличени в сърцето ми през една есенна вечер преди две години.

 

 

Кушадасъ, 1 декември

От известно време хората говорят само за „война“. Не обръщах внимание на това, което се говори, тъй като се бях посветила изцяло на училището. Днес градът е обхванат от тревога. Войната е започнала.

 

 

Кушадасъ, 15 декември

Изминаха петнадесет дни, откакто е обявена войната. В болницата всеки ден пристигат големи групи ранени войници. В училище настъпи униние. Бащите и братята на много от учениците са в армията. Бедните, естествено не разбират опасността, но я чувстват. Налегна ги характерната за възрастните тиха печал.

 

 

Кушадасъ, 20 декември

Колко е ужасно, господи, колко ужасно! Днес по заповед на командуването военните заеха училището. Щели да го използват като временна болница. Но какво ще правя аз, докато се освободи училището, как ще прекарвам времето си?

 

 

Кушадасъ, 24 декември

Днес се отбих в училище, за да си взема няколко останали там книги. Беше такъв хаос, че не би могъл да намериш дори себе си, ако се загубиш, да не говорим за книгите. Нямаше как, реших да си тръгна. Някаква медицинска сестра отвори една от вратите и каза:

— Да попитаме и главния лекар. Той, струва ми се, беше прибрал някои книги.

Стаята беше пълна с шишета, бинтове, кутии с лекарства. Главният лекар беше съблякъл куртката си и се мъчеше да оправи тази бъркотия, като пухтеше и сумтеше. Беше обърнат с гръб и виждах само врата му, белите му коси и ръцете му със запретнати ръкави. Не беше удобно да го занимавам при това положение с моите книги. Дръпнах медицинската сестра за полата и казах:

— Оставете!

Но тя не ми обърна внимание и попита:

— Господине, вие бяхте намерили книги на френски език с картинки, къде са те?

Старият лекар кипна. Без да се обръща, той отговори тъй грубо, тъй непристойно, че неволно закрих лицето си с ръце и се опитах да избягам от стаята. Но точно в този момент той извърна лицето си и възкликна:

— Охо, малката, пак ли вие?

Като видях лицето му, аз също не можах да се въздържа и от гърдите ми се изтръгна вик:

— О, господин докторе! Вие сте лекарят от Зейнилер!

Не преувеличавам. Това беше наистина вик. Той дойде при мен, като разблъскваше шишетата, хвана ме за ръцете, придърпа главата ми и ме целуна по косите през наметалото. Бяхме се видели в продължение само на ден, дори не и на цял ден, а само за няколко часа. Каква беше тази невидима душевна близост, която ни беше свързала така, че след две години се прегърнахме като дългогодишни приятели, дори като баща и дъщеря? Човешкото сърце е такава загадка… Хайруллах бей ме запита също както в Зейнилер:

— Я ми кажете, немирнице, какво търсите тук?

Бистрите му, сини, почти детски очи блестяха с неописуема радост зад белите му клепки.

— Вие знаете, че съм учителка, докторе, обикалям от село на село и от град на град. Сега съм назначена тук — отговорих аз, като се смеех, загледана в тези очи, също както в Зейнилер.

Той попита с безкрайна мъка в гласа, сякаш познаваше целия ми живот и знаеше какво ми е на душата:

— Още ли нямате новини, малката?

Трепнах, сякаш някой поръси лицето ми със студена вода, премигнах, но се помъчих да се престоря на учудена и запитах:

— От кого, докторе?

Той ме заплаши с пръст, като изразяваше досада:

— Защо лъжете, малката? Устните ви са се научили да лъжат, но очите ви, лицето още не умеят. Как от кого да сте получили вест? Ами че от този, дето ви е подгонил да скитате по села и градове…

Засмях се и свих рамене:

— Имате пред вид Министерството на просветата и освен това естествено моето желание да уча децата на моята родина.

Докторът отново изрази онова свое убеждение, което беше изразил още в Зейнилер. Казаното от него ме огорчи толкова, че съм го запомнила дума по дума:

— На тази възраст, с тази външност, с това лице? Добре, така да бъде, немирнице, така да бъде, само не правете лудории.

Той беше забравил пациентите си, аз — книгите. Продължихме разговора:

— Вие сте учителка в това училище, така ли?

— Много ми е мъчно, че ни отнехте училището, докторе.

— Имам една идея… Как се казваше онова дяволско село? Там ви бях възложил да изпълнявате задълженията на медицинска сестра. Спомняте си, нали? Бихте ли ми помогнали и тук? И без това няма разлика: дето са вашите мънички маймуни, там са и моите мили неуки мечоци. Те толкова си приличат по душа! И едните, и другите са еднакво искрени, имат еднакви детски сърца, освен това сега е много по-благоприятно да се помага на моите, които изгарят в огъня на войната. Разбрахте ли ме, малка девойко?

Усмихнах се неочаквано, зарадвах се като малко дете. Имах нужда да работя, да отдавам своите сили, своята обич, а каква ще е работата, не беше важно.

— Добре, докторе. Кога ще заповядате да започна?

— Веднага. Вижте какъв хаос е тук. Сякаш са работили не с ръце, а с крака…

Последва доста неприлична дума. Аз се засрамих и забелязах:

— Само че при едно условие, докторе, В мое присъствие няма да говорите по войнишки.

— Ще се постарая, малката, ще се постарая — отговори той с усмивка. — Но ако случайно стане някаква грешка, вие прощавайте…

До вечерта работихме заедно. Подготвихме се да посрещнем ранените, за които съобщиха, че ще бъдат изпратени утре.

 

 

Кушадасъ, 26 януари

Близо от месец съм медицинска сестра при Хайруллах бей. Войната продължава, потокът на ранените, които пристигат в болницата, не спира. Работата е толкова много, че някои нощи не се прибирам в къщи.

Снощи се наложи да се грижа до късно за тежко ранен възрастен капитан. На разсъмване бях капнала от умора и неусетно съм заспала на креслото в аптечната стая.

По някое време усетих леко докосване по рамото и отворих очи. Беше доктор Хайруллах бей. Обезпокоил се, че ще настина и решил да ме покрие с одеяло, без да ме събуди. Той се усмихна със сините си очи, които на слабата светлина на утрото изглеждаха по-бледи и уморени.

— Спете, малката, не се безпокойте — каза той.

В тази минута ми стана толкова приятно от сърдечността, която той прояви към мен, че исках да му кажа нещо, да изразя признателността си. Но умората и сънят надвиха и отново заспах, като се усмихвах в приятен унес.

Обичам много този стар доктор въпреки двата му недостатъка. Единият е, че употребява цинични думи. Вярно е, че заобикалящите го правят глупости и заслужават да бъдат ругани, но това едва ли е оправдание. Понякога той говори такива цинизми, че просто се принуждавам да бягам и по цели дни не го поглеждам в лицето. Впрочем той сам разбира този недостатък и казва:

— Вие не ми обръщайте внимание, малката. Това става несъзнателно. Войнишка работа.

Хайруллах бей прилича на децата, които със своите наивни съжаления и милата си свенливост те карат да им прощаваш грешките и дори да ги търпиш.

Вторият му недостатък е още по-голям. Този груб човек има поразително нежна душа. Умее майсторски да изтръгва от устата и най-съкровените мисли, които не смееш да признаеш дори на себе си. Така например той вече знае доста много за моето приключение, което се старая да не разказвам на никого. Как съм му казала всичко това? Не знам. Не съм правила нищо повече от това, че съм отговаряла лаконично и сухо на въпросите, които той ми задава от време на време. Но лекарят е съединявал дума по дума и разбрал цялата работа.

Той си няма никого. Оженил се преди двадесет и пет години и след девет месеца жена му починала от тифус. Оттогава досега е останал вдовец. Бил по произход от Родос, но имал имоти в Кушадасъ. Със сигурност не се нуждае от заплатата, която получава като полковник, защото харчи неколкократно повече за болните. Така например онзи ден един ранен войник ме помоли да прочета писмото, което бе получил от село. Старата му майка пишеше, че мизерията в къщи е станала непоносима, че гладът прокудил децата му на улицата. Раненият слушаше писмото и въздишаше тежко.

В това време Хайруллах бей преглеждаше един ранен на съседното легло. Той се обърна към този нещастен войник и рече:

— Тъй ти се пада. На какво се надявате, че създавате толкова деца на този свят?

Тази жестока подигравка се заби като стрела в моето сърце. Когато му дойде времето, положително щях да го кажа на доктора. Но той ме изпревари:

— Малката, вижте да вземете адреса на майката, без да разбере този мечок, че да й изпратим десетина лири.

Доколкото разбирам, този стар доктор не служи в армията нито за пари, нито от някакво чувство за дълг. Той има само една страст: любовта му към бедните войници, които нарича „моите мили неуки мечоци“. Но не ми е ясно защо така упорито се мъчи да крие тази любов, сякаш се срамува от нея.

 

 

Кушадасъ, 28 януари

Тази сутрин, като дойдох в болницата, научих, че са довели четирима тежко ранени офицери. Сестрите ми казаха, че ме е търсил Хайруллах бей. Винаги когато прави сложна операция, докторът иска да му асистирам аз.

— Не е правилно да ти показвам такива неща, малката, но няма други хора, които могат да вършат работа. Ядосват ме, започвам да викам и се обърквам — казва той.

Хвърлих си наметалото и нахлузих набързо халата. Но докато се приготвя, операцията беше минала. Раненият беше поставен на носилка и го отнасяха горе.

Хайруллах бей ме повика при себе си:

— Малката — рече той, — направих голяма кройка и шев (операциите той наричаше кройка и шев) на един млад генералщабен майор. Бомба е ранила дясната му ръка и едната половина на лицето му. Отстъпих му моята стая. По-нататък ти се занимавай с него. Той има нужда от много грижи.

Влязох в стаята. На леглото неподвижно и мълчаливо лежеше човек, лицето и ръката на който бяха бинтовани. Двамата с доктора се приближихме към него. Виждаше се само малка част от лявата страна на лицето му. Физиономията на тази човек ми се стори позната, но в това състояние не се сещах кой е.

Хайруллах бей беше хванал лявата ръка на болния и следеше пулса му. Той се наведе над лицето му и го повика по име:

— Ихсан бей, Ихсан бей!

Изведнъж в главата ми проблесна сякаш мълния. Този човек беше генералщабният капитан, с когото се запознах в дома на Абдюррахман паша в Ч. Отдръпнах се крачка назад. Исках да напусна стаята и да помоля доктора да не ме изпраща повече при този ранен. Но в същия момент болният беше отворил очи и ме видя. Той ме позна, но не допускаше, че мога да бъда аз. Кой знае колко пъти беше губил съзнание от деня на раняването си и какви всевъзможни сънища бе сънувал под влиянието на болките и температурата. Да, по мътния му поглед разбрах, че раненият не е повярвал на тази възможност. Той отново отвори очи. Върху безкръвните му устни цъфна лека усмивка.

Ихсан бей! Преди известно време ме завлякоха на един нощен гуляй, като се възползуваха от моята неопитност и от това, че нямам ни татко, ни брат, ни… познат, който да ме защити.

Когато напусках града, носех в сърцето си унижението на гонена уличница и закривах с ръка невинното си лице. В този ден, когато виждах света пълен с безсмислена жестокост, а себе си като клетница, на която не остава нищо друго, освен да склони глава пред тази жестокост, вие ме защитихте, проявихте благородство, рискувахте кариерата си и не мигнахте дори пред смъртта.

Щом тази печална случайност ни постави днес един срещу друг, няма да избягам. В тези безнадеждни и горчиви дни ще се грижа за вас като ваша малка сестра.

 

 

Кушадасъ, 7 февруари

Раната на Ихсан бей не била опасна, до месец щяла да оздравее, но белегът, който започва от дясната му вежда и обхваща цялата му буза чак до брадата, щял да обезобрази лицето му.

Не стоя при него, когато Хайруллах бей сменя превръзките му. Не защото не ми дава сърце — всеки ден виждам много по-лоши рани от тази, — а защото разбирам, че моят поглед му причинява по-голяма болка от нож, допрян до страшната му рана.

Горкият човек, знае с какво обезобразено лице ще напусне болницата и живее в страшна потиснатост, макар че не говори за това.

Той просто изпада в паника, когато Хайруллах бей му каже:

— Още малко търпение, момко, след двадесетина дена ще стъпиш на крака.

За да може раненият да се чувства добре през тези дни, аз се грижа за него с цялата топлота на сърцето си. Понякога чета книги до леглото му и дори му разказвам приказки.

Да, бедният, не казва нищо, но мъката, че ще остане завинаги грозен, не го напуска нито за миг. Понякога се старая да го утеша косвено. Като му говоря за най-различни неща, аз му намеквам между другото, че на този свят няма нищо по-безсмислено и дори вредно от красотата на лицето, че истинската красота трябва да се търси в душата на човека.

 

 

Кушадасъ, 25 февруари

Ихсан бей оздравя за много по-кратко време, отколкото очаквахме. Тази сутрин, когато му занесох чай с мляко, той се беше облякъл.

Пред очите ми неволно оживя образът на онзи генералщабен капитан с блестяща униформа, с хубаво и гордо лице, когото бях видяла преди година в градината на Абдюррахман паша.

Нима този болен офицер с майорски пагон, наклонил на една страна тънката си шия, подаваща се от яката на куртката, и който се срамува от раната на лицето си като нещо позорно, е същият онзи горд и хубав генералщабен капитан?

Вероятно не можах да скрия съжалението, изписало се на лицето ми, но се помъчих да се коригирам, като си дадох вид на сърдита и му се скарах:

— Ихсан бей, това, което сте направили, е детинщина. Защо сте се облекли, преди да сте оздравели напълно?

Той сведе очи и отговори:

— Човек се разболява повече, докато лежи.

Мълчахме и двама. Той добави, мъчейки се да скрие възбудата си:

— Искам вече да си ида, нищо ми няма, чувствам се напълно здрав.

Сърцето ми се късаше от жал. За да не се издам, започнах да се шегувам:

— Ихсан бей, виждам, че няма да ме послушате. Пак ви прихвана войнишкият инат. Но искам да ви предупредя, че ще разкажа всичко на доктора. Нека той да ви се скара хубаво, че да видите.

Оставих подноса със закуската и бързо излязох навън, но, разбира се, не отидох при доктора.

 

 

25 февруари (надвечер)

С Хайруллах бей се скарах здравата, но не за работата, а за това, че той започна прекалено много да се меси в живота на другите.

Преди малко говорихме за Ихсан бей. Споделих, че той е много огорчен от състоянието на лицето си. Хайруллах бей сви устни и изтърси:

— Има право. На негово място бих се удавил ей тук, в морето. За какво друго може да послужи вече това лице освен за храна на рибите?

Много се ядосах.

— Имах друго мнение за вас, докторе. Какво значи красотата на лицето пред красотата на душата?

Хайруллах бей започна да се смее и да ми се подиграва:

— Това са празни приказки, малката. Никой пет пари няма да даде за човек с такова лице, особено пък девойките на ваша възраст.

Като казваше това, той тръскаше яка, с което изразяваше своята досада. Протестирах:

— Вие знаете моя живот. Някои мои тайни успяхте да изтръгнете почти насила от устата ми. Имах си хубав, много хубав годеник. Той ме излъга и аз го изтръгнах от сърцето си. Мразя го.

Хайруллах бей избухна в смях, а после надникна чак в сърцето ми със своите сини очи, които се смееха зад белите му клепачи, като ставаха все по-малки и по-малки.

— Виж какво, малката — каза той, — това не е вярно. Я ме погледни право в очите и ми кажи не го ли обичаш?

— Мразя го.

Той ме хвана за брадата, като все още продължаваше да ме гледа в очите.

— Ах, бедната ми! Вече години наред се топиш по него като свещ. Този скот е разбил и своя живот заедно с твоя. Едва ли ще срещне такава любов в друга някоя жена.

— Нима намирате, че заслужавам тази тежка обида? Откъде знаете това? — попитах със сподавен от гняв глас.

— Спомняш си, че разбрах това още тогава, когато те видях в онова село. Напразно се мъчиш да скриеш от мен. Любовта струи като сън от твоите детски очи.

Очите ми тъмнееха, ушите ми бучаха. Той продължаваше да говори:

— Ти живееш сред хората така, че оставаш чужда на всички и на всичко, като човек, който сънува, смееш се така унесено и тъжно, че чак сърцето ми се къса. Ти по рождение си различна от другите. В митологията се разказва за феи, родени от целувки и красиви като целувки. Не бива да се мисли, че това е плод само на фантазия. Такива случаи се срещат и в действителността. Ти, малка Фериде, си една от тези феи. Ти си същество, което е родено да обича и да бъде обичано. Ах ти, лудо момиче, направила си голяма грешка. За нищо на света не бивало да пускаш от ръцете си онзи глупав момък. Положително щеше да бъдеш щастлива с него.

Превих се от болка и нададох вик на протест. Започнах да скачам, да тропам с крак и да плача:

— Защо ми говорите всичко това? Какво искате от мен?

Тогава докторът се осъзна и се помъчи да ме успокои:

— Права си, малката, имаш право. Тези неща не биваше да ти казвам. Направих голяма глупост. Прости ми, малката.

Но вече му бях сърдита и не исках да го погледна в лицето.

— Ще видите, ще ви докажа, че не го обичам — казах и излязох навън, като затръшнах вратата след себе си.

 

 

25 февруари (вечерта)

Когато внесох лампата, Ихсан бей все още не беше се съблякъл. Той стоеше прав до прозореца и наблюдаваше последните червени отблясъци на настъпващата вечер над морето.

— Изглежда много ви е домъчняло за униформата, господине — казах аз, за да наруша мълчанието.

Вечерният мрак бе обгърнал цялата стая. Ихсан бей поклати глава с тъжна усмивка и сякаш окуражен от тъмнината, за първи път изказа болката си:

— Униформата ли, госпожице? Е да, сега надеждата ми е само в нея. Тя стана причина да се обезобрази лицето ми и само тя е в състояние да ме избави от това нещастие, в което съм изпаднал.

Не разбирах смисъла на тези думи и го гледах учудено в лицето. Той въздъхна леко и продължи:

— Много просто, Фериде ханъм, няма нищо за неразбиране. Ще се върна обратно в действащата армия, за да довърша недовършената работа на бомбата.

Младият майор каза тези думи с искреност и мъка, присъщи на децата. Бях се обърнала гърбом към него, за да запаля лампата. Духнах незабелязано клечката, която бях драснала, наведох се, сякаш за да оправя фитила на лампата, и казах съвсем тихо:

— Не говорете така, Ихсан бей. Вие можете да бъдете щастлив, стига да искате. Ще се ожените за някое добро момиче, ще си създадете прекрасно семейство, ще имате деца и ще забравите всичко това.

Не бях обърнала главата си към него, но чувствах, че той също не ме гледа и продължава да съзерцава морето през прозореца.

— Фериде ханъм, ако не знаех колко чисто сърце имате, бих помислил, че ми се подигравате. Коя би ме искала такъв? Мен, когото не харесаха, преди да ми се случи това, в ония дни, когато жените все още можеха да ме гледат поне без насмешка в лицето? А сега съм толкова жалък…

Той нямаше желание да продължи повече и единствено добави, като се мъчеше да се овладее:

— Фериде ханъм, това са излишни приказки. Извинявайте, може ли да запалите лампата?

Драснах втора клечка, но ръката ми трепереше и не можех да случа фитила на лампата. Загледана в трептящия пламък, аз се замислих и почаках да изгасне клечката. Когато стаята потъна в предишния мрак, заговорих бавно:

— Ихсан бей, тогава, когато преживяхте първата несполука, вие бяхте горд и самолюбив мъж. Мъката и безнадеждността не бяха направили сърцето ви чувствително като сега. Тогава вие защитихте една презряна основна учителка, като рискувахте кариерата си и се изложихте може би на смъртна опасност. Но най-важно от всичко е, че тогава не бяхте — вече не бива да криете това, разбирам вашата мъка, — не бяхте така нещастен като днес. Щом е така, защо тази бедна основна учителка да не посвети живота си на вашето щастие?

— Фериде ханъм — отговори майорът, като се задъхваше, — моля ви, не подхранвайте в мен празни надежди и не ме правете още по-нещастен.

Бях вече твърдо решила. Обърнах се към него с наведена глава:

— Ихсан бей, моля ви да се ожените за мен. Вземете ме за ваша жена и ще видите колко щастлив ще ви направя, колко щастливи ще бъдем с вас.

През ресниците си, които бяха замъглени от сълзи, не виждах лицето на майора в тъмнината.

Всичко беше свършено. Сега вече никой нямаше да има смелост да твърди, че обичам онзи и страдам тайно за него.

 

 

Кушадасъ, 26 февруари

От онзи ден насам ти за мен не си нищо друго освен чужденец, враг, Кямран… Знаех, че с теб повече няма да се срещнем, че няма да се погледнем очи в очи на този свят, че няма да си чуем гласовете. Но въпреки това никога не можах да заглуша в сърцето си чувството, че съм твоя годеница. Каквото и да говорех, каквото и да вършех, не можех да се отърся от навика да гледам на себе си като на нещо, което принадлежи на теб.

Защо да лъжа? Въпреки цялата си омраза, въпреки целия си бунт, въпреки цялото минало пак оставах поне малко твоя. Това почувствах в този утринен час, в който за първи път се събудих като годеница на друг. Да, годеница на друг. След като в продължение на толкова години и на толкова сутрини съм се събуждала като твоя годеница, един ден се събудих като годеница на друг. И се разделих с теб тъкмо тази сутрин, Кямран. И то като нещастна изгнаница, която няма право да отнесе със себе си нито един спомен, да обърне глава и да погледне назад, да види за сетен път това, което е оставила зад себе си.

Тази сутрин, когато се видя с Ихсан бей, възнамерявах да го заведа при доктор Хайруллах бей и да обявя, че сме се сгодили. Всекидневният халат, с който се движа сред болните, беше прекалено скромен за това извънредно събитие и може би това щеше да огорчи моя годеник. В градината бяха цъфнали невзрачни минзухари. Набрах китка и закичих гърдите си.

Заварих Ихсан бей пак облечен. Като ме видя, той се усмихна с детска чистосърдечност. В същия миг си помислих, че мой дълг отсега нататък е да направя този човек щастлив.

Протегнах ръце, като се помъчих да се усмихна насила, и казах:

— Бонжур, Ихсан бей!

След това отделих няколко минзухара и закичих гърдите му.

— Надявам се, че тази нощ сте спали добре.

— Много добре, а вие?

— Спах доволна и спокойна като новородено.

— А защо сте посърнали така?

— Не мислите ли, че човек може да посърне и от щастие?

Замълчахме и двамата.

Устните на Ихсан бей бяха бели като платно. След кратка пауза той подхвана бавно, като от време на време се поспираше, страхувайки се да не му се разтрепери гласът:

— Фериде ханъм, ще ви бъда благодарен до самата си смърт. Вие ми дарихте една неповторима нощ, каквато никога не съм прекарвал дори по-рано, през щастливите си дни. Преди малко не ви казах истината. Тази нощ не мигнах чак до сутринта. В ушите ми звучеше само вашият глас. „Моля ви да се ожените за мен!“ Не мигнах, защото не исках да загубя нито минутка от тази единствена нощ, която имах да прекарам като ваш годеник. Ще ви бъда признателен до края на живота си.

Вдигнах очи и го погледнах:

— Казах, че ще ви направя щастлив завинаги.

Той беше дълбоко развълнуван. Искаше да ме хване за ръцете, но не смееше. После продължи с тих ласкав глас, сякаш говореше на болно дете:

— Не, Фериде ханъм, тази нощ не може да има свое утро, знам това. Тази нощ бях неизразимо щастлив. Но въпреки това днес си отивам. След няколко часа с вас ще бъдем разделени.

— Защо, Ихсан бей? Не ме ли искате? Не е справедливо да си отивате, след като сте ми дали толкова надежди, не е справедливо.

Майорът облегна гръб на стената, затвори очи и въздъхна дълбоко:

— Ах, този глас!

След това той се отърси изведнъж и добави почти сурово и рязко:

— Ако положите още малко усилие, вашето състрадание ще ви накара да твърдите, че ме обичате.

— Защо не, Ихсан бей? Щом изявих желание да стана ваша годеница, значи, имам основание за това.

Той отговори почти с ирония:

— Е да, щом приехте да се омъжите за мен, значи, ме обичате. Но представете си, че не искам да бъда обичан толкова много от вас. Вие наистина ли смятате, че този брак е възможен, Фериде ханъм?

Не отговорих.

— Фериде ханъм, нима смятате, че съм толкова низък, толкова нищожен, че бих приел любов, нямаща никакви други подбуди освен състраданието към един отчаян инвалид?

Сведох глава с безкрайно огорчение и отговорих:

— Имате право. Ние сме двама нещастници. Мислех, че ще можем да бъдем щастливи, ако съединим нашите мъки. Сгрешила съм.

След тези думи посочих сабята, която висеше на стената, и добавих:

— Вие все пак си имате утешение. Можете да се върнете отново към изпълнение на вашия дълг, както сам казахте. Но аз съм жена и съм още по-нещастна от вас.

В това мразовито зимно утро новите годеници се срещнаха с по няколко бледи минзухарчета на гърди и с жалки като тези минзухари усмивки на устните, за да се разделят след десет минути със сълзи на очи като нещастен брат и самотна сестра.

 

 

Кушадасъ, 2 април

Училището бе възстановено преди три дни. След шестмесечно прекъсване вчера започнахме занятията отново. Но каква полза? Годината свърши. Пролетта изпълва класните стаи с ярка слънчева светлина и топъл дъх на цветя, а по стените пробягват отраженията на зелените отблясъци на Средиземно море. Като се започне от най-малките и се стигне до най-големите, никой няма желание да работи.

Главната учителка не искаше да остане в Кушадасъ за нищо на света. Преди месец я преместиха на друго място. За нейна заместничка назначиха мен. Нещо повече, повишиха ме в чин „директор“. Не съм доволна от тази работа, защото колежките започнаха да ме гледат накриво. Вярно е, че не са достатъчно подготвени и не притежават необходимите качества, но все пак възрастта им трябва да се уважава. Както се изразяват служителите по просветата, всяка от тях има по петнадесет-двадесет години служба. Ако бях на тяхно място и някой ден ми докарат за началник момиче, по-малко от собствената ми дъщеря, струва ми се, че и моето сърце ще се изпълни с болка.

Хайруллах бей се пенсионира в началото на март. Той е богат и не се нуждае от заплатата, която получаваше, но пак се натъжи:

— Затворил съм с ей тези ръце очите на мнозина от моите мили мечки и ми се щеше те също да затворят моите, да ме съпроводят до гроба, но не би…

Хайруллах бей е много интелигентен. Той е прекарал младините си в четене. В дома си има голяма библиотека. Но въпреки това твърди, че на света няма по-непотребно, по-безсмислено нещо от книгата, че както тези, която пишат, така и тези, които четат, са празноглави хора, животът на които минава, без да видят и разберат нещо. Онзи ден се помъчих да го оборя с един много силен аргумент:

— Щом е така, защо четете толкова много, а на всичко отгоре карате и мен да чета?

Този довод е толкова солиден, че спокойно може да затвори устата на всеки друг. Но той не се смути, напротив, започна да се смее високо и да ми се подиграва:

— Много уместна забележка, малката. И защо реши, че не съм празноглав?

Не разбирам що за човек е този стар доктор. Той говори против всичко, което обича. Струва ми се дори, че най-много ме обича в ония мигове, в които ми се кара.

От деня, в който напусна болницата, той се затваря по цели дни в къщи и чете книги или пък изхлузва ботушите, останали от войнишките дни, нарамва пушката като някой жандармерист, мята се на своя Дюлдюл — така се нарича старият му любим кон — и тръгва да търси болни на село, за да се намира на работа.

В къщи си има дойка на осемдесет години и куц градинар, когото нарича Онбашъ^[3].

Преди три дни докторът ни покани на гости с Мунисе. Беше в отлично настроение. Докато прелиствах книгите в библиотеката му, той с часове като дете игра с Мунисе. Даваше такива сериозни наставления, че си умирах от смях:

— Сега ще играем на криеница, но няма да избираш много скрити места. Ти си педя човек. Ще се тикнеш някъде и ще има да те търся с часове. А ако ти не успееш да ме намериш, не се тревожи. Може да заспя и да си остана там, където съм се скрил.

След няколко дни ще сложа на Мунисе наметало. Така или иначе, тя стана четиринадесетгодишно момиче. Сега е висока колкото мен. Разцъфна като цвете. Със своите руси, почти бели коси, с мъничкото си бяло лице, със своите тъмносини очи, които променят цвета си в зависимост от часовете на деня, тя прилича на фея, по бузите на която сякаш цъфтят рози, когато се смее, а от очите й капят бисери, когато плаче.

Хайруллах бей се отнася много враждебно към наметалото. Знам, че Мунисе е още малка, но какво да правя, страх ме е.

— Фериде ханъм, време е вече да я скриеш от мъжете, ще станеш без време тъща — казват приятелките.

Започнах сериозно да се тревожа. Хем се радвам, хем се дразня. Ненапразно казват, че тъщите са свадливи.

Онзи ден се връщахме от училище. По отсрещния тротоар минаваше хубав ученик на около шестнадесет-седемнадесет години. Направи ми странно впечатление, че често се заглежда в нас. Хвърлих незабелязано под воала поглед към Мунисе и що да видя? Това коварно жълто скорпионче поглеждаше с крайчеца на окото си младежа и му се усмихваше. Толкова се разтревожих, че без малко щях да припадна на улицата. Хванах негодницата за ръката и започнах жестоко да й се карам. Отначало тя криеше, но като видя, че не й вярвам, започна да плаче. Направи така, защото знаеше, че не ще мога да понеса сълзите й, че ще се разплача и аз.

— Зная как да те накажа — казах.

Сега съм започнала да й шия наметало от тъмнозелен копринен плат.

Тази сутрин се спречкахме за хелиотропа^[4]. Преди няколко месеца бях казала, че много обичам есенция от хелиотроп. Хайруллах бей намерил отнякъде едно шишенце и ми го донесе след три-четири дни. Употребявам го пестеливо, за да не се свърши, но не мога да го отърва от тази немирница, да ми е жива. Щом остане сама в къщи, стаята започва да мирише на хелиотроп, а тя отговаря невинно:

— Кълна се, какичко, не съм го бутала.

 

 

Кушадасъ, 5 май

Тази сутрин Мунисе се събуди неразположена и бледа. Очите й бяха зачервени, а лицето пребледняло. Имах много работа в училище и не можех да остана в къщи. Отбих се при Хайруллах бей, за да го помоля да отиде да я прегледа. За беда той не беше в къщи. Преди половин час се качил на Дюлдюл и заминал за някакво село.

Когато се върнах в къщи, Мунисе беше на легло. Бях помолила една стара съседка да наглежда от време на време детето. Да я поживи господ, не се отделила от Мунисе, плела чорапи край нея чак до вечерта.

 

 

Хремата на Мунисе беше станала по-силна. Имаше температура, кашляше по-често, отколкото сутринта. Почти не можеше да говори, каза, че дишала трудно. Хванах я за врата и я накарах да си отвори устата. Ръката ми напипа разширени лимфи. Когато доближих лампата към лицето й, тя присви очи. На небцето й около мъжеца имаше бели мехурчета.

Мунисе се забавляваше с моята тревога:

— Какво ще ми стане от една кашлица, какичко? Кашлях и в Зейнилер, забрави ли?

Детето има право. Не беше ли тя в такова състояние, когато я намерих потънала в сняг през онази нощ в Зейнилер? Какво значение може да има за децата някаква настинка? Само че отсъствието на Хайруллах бей ме тревожи. Преди малко в къщи се отби Онбашъ, който каза, че Хайруллах бей тази нощ не се завърнал от село. Дано, докато се върне той, детето ми оздравее.

 

 

Кушадасъ, 18 юли

Тази сутрин минаха точно седемдесет и три дни от погребението на малката ми.

Постепенно започнах да свиквам да понасям безропотно и тази болка. С какво ли не се свиква!

Преди малко бяхме на разходка край морето с моя стар доктор. Събирах по пясъка камъчета и мидени черупки. После започнах да хвърлям камъни, които подскачаха върху водата.

Хайруллах бей се радваше като дете. Той се усмихваше със своите ясни, сини очи иззад белите си ресници и казваше:

— Ех, младост, младост! Слава богу, мина и това. Забелязваш ли, че се връща не само цветът на лицето ти, но и радостта ти?

Усмихнах се:

— Разбира се, щом имам лекар като вас.

Той поклати бавно глава:

— Изобщо не се разбира, малката. И медицината е празна работа като хората и книгите, като правдата и верността. Плюя на тази наука, която не можа да спаси едно малко дете.

— Не се измъчвайте, докторе. Такава била волята на аллаха — отговорих аз.

Той ме изгледа печално:

— Бедната, знаеш ли защо те съжалявам най-много? Когато изпаднеш в беда, забравяш, че самата ти се нуждаеш от утешение, и започваш да утешаваш другите. Твоето примирение ме трогва до сълзи. — Той помълча малко и след това започна да се кори: — Ама че съм див петел. Изглежда, че започвам да оглупявам. Хайде, малката, хайде да си вървим.

Тръгнахме си към къщи през пожълтелите ниви. Всички селяни познаваха доктора. Говорихме с някаква стара жена, която правеше нещо край висок купен пшеничени снопи. Хайруллах бей излекувал преди няколко години нейния внук. Старата жена го посрещна с безкрайни благословии. После повика здравия момък, който вършееше с два вола под юлското небе:

— Хюсеин, ела тук да целунеш ръка на своя спасител. Ако не беше той, досега щеше да се превърнеш в шепа пръст.

Старият доктор погали загорялото лице на Хюсеин и каза:

— Не обичам да ми целуват ръка, без да има защо, момко. По-добре да ни повозиш малко.

Качихме се на диканята, влачена от двата силни вола, и обикаляхме тежко-тежко цели десет минути сред златните вълни на това пшеничено море.

 

 

Днес имам достатъчно сили да опиша всичко. На другата сутрин след онази вечер, когато дописах последните редове на дневника си, намерих Мунисе още по-зле. Гласът й се беше схванал до такава степен, че не можеше да говори. Бедното дете дишаше много трудно и се задушаваше. Реших да търся друг лекар. Но тъкмо когато си слагах наметалото, пристигна Хайруллах бей. Той прегледа болната набързо и каза, че няма нищо сериозно.

Обаче лицето му беше загрижено, очите замислени. Отбелязах със страх, че не ми харесва лицето му. Той сви рамене с раздразнение:

— Остави ме на мира. Пътувал съм цели четири часа, капнал съм от умора. Не ти ли стига, че съм дошъл да ти помогна като лекар? Да не искаш на всичко отгоре да се докарвам?

При сериозни болести докторът винаги биваше такъв груб и нервен. Като избягваше да ме гледа в лицето, той каза:

— Няма нужда, но за всеки случай ще извикам един-двама познати лекари. Намери ми бързо молив и хартия.

Днес всичките ми работи вървяха наопаки. От сутринта досега три пъти изпращаха прислужничката от училище. Дошли са двама души от училищното настоятелство и един инспектор. Искали да питат нещо.

Готвех се да изругая и да изгоня жената, която дойде да ме повика последния път, но Хайруллах бей се нахвърли ядосан върху мен:

— За какъв дявол си ми тук? Хайде иди си гледай работата. Не ми стига умората и другата грижа, че ще седна да се занимавам и с теб. Хайде обличай си наметалото бързо и марш да те няма! Ако останеш тук, само ще ми пречиш. Кълна се, че иначе ще си взема шапката и ще се махна оттук.

Старият доктор каза това с такъв строг и категоричен тон, че не беше възможно да не му се подчиня. Не посмях да възразя нищо и отидох в училище, като проливах сълзи зад воала.

Министерството на просветата не може да ми плати жертвата, която направих този ден, дори да ми даде богатствата на целия свят. Инспекторите обикаляха от клас в клас, изпитваха учениците, преглеждаха тетрадките и питаха хиляди най-различни неща. Виеше ми се свят и просто не знам как съм могла да мисля и да отговарям на зададените ми въпроси. Денят преваляше, а те все не свършваха.

Най-после един от тях забеляза моето окаяно състояние:

— Да не сте неразположена, госпожице? По лицето ви личи, че ви е зле.

Не можах да се овладея повече. Наведох глава и поставих ръце на гърдите си така, сякаш измолвах милост:

— Детето ми умира!

Те ме съжалиха, казаха куп безсмислени съчувствени думи и ми разрешиха да си отида.

Пътят от училище до в къщи е най-много пет минути. Но аз го изминах за половин час, а може би и за по-дълго време. От сутринта толкова се тревожих и ядосвах, че не ме оставят да си ида, а сега не ми се прибираше в къщи. Подпирах се на стените по тихите улици и сядах на камъните пред чешмите като уморените пътници.

Зад отворените прозорци на квартирата ми се виждаха глави на чужди мъже. Онбашъ ми отвори вратата. Не смеех да питам какво става, молех го с очите си и с цялото си тяло да не ми казва нищо. Но той изтърси съвсем неочаквано:

— Бедното дете, болничко е… Да се надяваме, че аллах ще му даде здраве…

Таванът над мен се залюля. На стъпалата се показа доктор Хайруллах бей. Той беше гологлав, разгърден и със запретнати ръкави.

— Кой дойде, Онбашъ?

Бях се отпуснала безсилна на едно стъпало. Докторът ме забеляза в тъмното преддверие, спря се и рече объркан:

— Ти ли си, Фериде? Добре, дете, добре. — После пристъпи бавно към мен. Видът ми показваше, че знам всичко. Докторът ме хвана за ръцете и продължи задъхан. — Потърпи дъще, стискай зъби. Надявам се, че с помощта на аллаха ще я спасим. Сложихме й серум. Правим всичко, което е по силите ни. Аллах е велик, не бива да губим надежда.

— Докторе, разрешете ми да я видя — помолих го аз.

— Сега не, Фериде, след малко. В момента тя е в безсъзнание. Кълна се, че не се е случило нищо. Честна дума, тя само малко се унесе.

— На всяка цена ще я видя, докторе. Нямате право — протестирах упорито. После въздъхнах и прибавих: — Аз съм по-силна, отколкото мислите, не бойте се, няма да правя глупости.

Хайруллах бей малко се позамисли и кимна глава в знак на съгласие:

— Добре, дете, но не забравяй, че с безполезни охкания и вайкания можеш да разтревожиш болната.

Когато се примириш с неизбежното, колкото и тежко да е то, ставаш покорен. Като влизах в стаята, облегнала глава на рамото на Хайруллах бей, сърцето ми не трепна и в очите ми нямаше капчица сълзи.

Оттогава минаха седемдесет и три дни, дълги като седемдесет и три години. Все още виждам стаята пред очите си такава, каквато беше. Вътре имаше двама млади лекари с разкопчани ризи, запретнати ръкави и една възрастна жена. Лъчите на слънцето, което клонеше към залез, проникваха през листата на дървото и изпълваха стаята със светлина и живот. Вън пееха птички и щурци, в далечината свиреше грамофон. Стаята беше разхвърляна: по столовете и етажерките се търкаляха куп шишета и памук, по пода и стените имаше най-различни вещи на Мунисе. В единия ъгъл на огледалото — китка цветя, набрани с нейните ръчички от градината на доктора, върху поставката — шепа цветни камъчета и мидени черупки, които е събирала от брега на морето, под един стол — едната й обувка, на стената — един от нейните портрети, които съм рисувала в град Б. (онзи с венеца от полски цветя на главата и Мазлум в ръцете), най-различни мъниста, парцалчета, стъклени обеци, пощенски картички с изображение на невеста с воал — всевъзможни невинни и неизбежни неща, които може да обикне едно детско сърце.

„Мунисе ще бъде девойка с наметало“ — си рекох преди две седмици и купих жълто, месингово легло, което украсих с муселин, като вложих голямо старание, сякаш гласях легло за кукла.

Детето лежеше сред коприната самата тя като чудна купчина вълшебна коприна. Главата, омаломощена от тежкия кошмарен сън, беше клюмнала малко настрана. На напречната метална пръчка на леглото висеше още недовършената пелерина на тъмнозеленото наметало. От етажерката над главата на болната я гледаше със своите сини очи куклата с избеляло от целувките на Мунисе лице, която бях купила от град Б. Тя вече не чувстваше болките и страданията, които й причиняваше болестта, спеше изнурена, около устата й трептяха последните признаци на живот, устните, които се бяха разтворили сякаш в усмивка, откриваха нейните бисерни зъби. Красотата на това клето дете ме правеше щастлива през цялото време от онзи миг, в който то проникна в сърцето ми в тъмното селско училище.

Птичките все още пееха, грамофонът свиреше. Лъчите на слънцето, проникващи през листата, придаваха на бледото детско лице цвета на златист прашец, който остава по пръстите от крилете на пеперуда, и си играеха с русите кичури, разпилени по челото й.

Не нададох вик, нито пък се хвърлих върху нея с тревога, а само наблюдавах мрачно тази хубост, сключила ръце около врата на доктора и положила глава на рамото му.

Смъртта настъпваше към рожбата ми чудна като лунен лъч, целуваше я сякаш с майчински устни по челото и устните, без да я плаши.

Лекарите се бяха приближили до леглото. Видях как единият от тях измъкна изпод покривката голата ръка на малката ми и доближи до нея иглата на спринцовката.

Хайруллах бей се извърна и закри лицето ми с тялото си.

— Одеколон, малко одеколон! — извика някой.

Старият доктор посочи с глава една от етажерките. Птиците все още не бяха престанали да пеят, грамофонът свиреше по-игриво и по-игриво.

Изведнъж в стаята се разнесе остра миризма на хелиотроп. Не бяха намерили одеколон и използваха този парфюм. Хелиотроп!… Това шишенце, което издърпвах насила от ръцете на моята малка. Нима съм била толкова безсърдечна, че съм жалила този парфюм, който е толкова незначителен в сравнение с щастието, което тя ми даряваше.

Казах с глух, почти стенещ глас:

— Излейте цялото шише върху леглото, докторе, малката ми ще умре по-спокойно сред този аромат.

Хайруллах бей галеше косите ми.

— Хайде, Фериде, хайде, дете, да излезем навън.

Исках да целуна Мунисе за последен път, но не се осмелих. Хванах само голата й ръчичка. Малката ми често ме хващаше за ръцете, обръщаше ги нагоре и целуваше дланите. Направих също като нея. Обсипах нейните безпомощни набръчкани длани с безброй целувки и благодарих на Мунисе за всички добрини, които бе сторила на своята кака.

След тази минута не я видях повече. Положиха ме в моето легло и ме оставиха сама.

Треперех и в същото време се обливах в пот. Острата миризма на хелиотроп, която се разнесе, из цялата къща, ме заливаше като вълна и ме задушаваше. Струва ми се, че тази миризма, късната следобедна светлина и песента на птиците продължиха с години. После наоколо бавно се спусна мрак. Пред очите ми трептеше образът на Мунисе от онази непрогледна нощ, в която тя се беше загубила сред снежната фъртуна. Чувах как малката хлопа на вратата, как стене с тъничкия си глас сред бурята.

Не знам в кой час на нощта силна светлина опари очите ми. Усетих, че някаква ръка се докосва до косите и челото ми. Отворих очи. Старият доктор се беше надвесил над мен със свещник в ръка. В угасналите му сини очи между белите ресници трептяха сълзи.

— Колко е часът? Свърши, нали? — попитах аз като насън.

После бавно потънах в тъмнината на онази нощ в Зейнилер.

 

 

Когато отворих очите си отново, не можах да позная къде се намирам. Стаята и прозорците бяха други. Облегнах се на лакти и се помъчих да се надигна, но главата ми се отпусна повторно върху възглавницата, сякаш не беше моя. Огледах се смутено наоколо. По едно време видях сините очи на доктора.

— Фериде, позна ли ме?

— Защо да не те позная, докторе? — попитах аз.

— Слава богу, слава богу, най-после!

— Нещо ли се случи, докторе?

— Не е страшно за момиче на твоята възраст. Малко си поспа, дете. Няма нищо страшно.

— Колко време спах?

— Доста време, но нищо, не вреди. Около седемнадесет дена…

Седемнадесет дена сън! Колко странно!… Затворих очи повторно, защото светлината ме дразнеше, и започнах да се смея колкото ми глас държи на този седемнадесетдневен сън. Смехът ми звучеше странно, сякаш идваше от гърдите и устните на друг човек. След това отново заспах.

Прекарала съм тежка нервна криза. Доктор Хайруллах бей ме пренесъл в собствената си къща и в продължение на седемнадесет денонощия не се отделил от мен. Тази беше първата сериозна болест в моя живот. Оздравяването ми трая повече от две седмици. В продължение на много дни не можах да мръдна от мястото си. След болестта косите ми започнаха да окапват. Един ден поисках ножици и ги отрязах на височината на врата си.

Колко е приятно да се оздравява! Чувстваш се като новороден, радваш се на най-незначителни неща и си щастлив като малко дете, което гледа играчки. Сърцето ми чезнеше в сладостни тръпки при всяко блъскане на пеперуда в прозореца, при всяко отражение на слънчевата светлина в огледалото, при всеки лек звук, идващ от звънците на далечни стада.

Болестта беше отнесла всички огорчения от последните три години на живота ми. Спомените ми се струваха като неща, които се отнасят за някой друг. Те не възбуждаха вече в мен ни скръб, ни вълнение. От време на време се питах с учудване:

— Да не би тези спомени да са останали от някакъв далечен сън? Или може би съм ги чела в някой стар роман? Да, чувствам тези неща, като че съм ги сънувала, а образите — като стари потрети с избелели цветове и прашни рамки, които съм гледала някога.

Доктор Хайруллах ми правеше компания през периода на моето оздравяване. Той не ме остави сама нито ден. Ту ми разказваше приказки, ту ми четеше романи. Мъчеше се да ме развлича и разсмива. Горкият човек страшно се измори.

— Гледай само да стъпиш веднъж на крака. Кълна се, че без да съм болен, ще си поръчам батистена риза, ще лежа в леглото цели три месеца ей така, за удоволствие, и ще проявявам най-различни капризи.

От време на време се унасях като в сън и оставах известно време в това състояние. През тънките ми клепачи проникваше розова слънчева светлина.

В такива моменти Хайруллах си четеше книга, седнал в креслото срещу мен, или спеше. В тези часове на унес чувствах как душата ми се отделя от тялото и се носи в пространството като лъч, като звук.

Къде, в кои страни отлитах, не знам. Само в миговете, когато се събуждах разтреперана със замряло от страх сърце в момент на падане в някаква пропаст, имах чувството, че се връщам от далечни, много далечни места. В ушите ми съскаше свистенето на въздуха, което се чува при пресичане на пространството със скоростта на светлината, а в очите ми трептеше размазаният и избледнял спомен за мъгливи страни, които съм наблюдавала от най-горните слоеве на стратосферата.

Онзи ден рекох на Хайруллах бей:

— Мили докторе, вече съм напълно здрава. Сега вече можем да я посетим.

Отначало той не се съгласи. Каза да потърпя още петнадесетина дни или най-малко седмица.

Но възможно ли е да устоиш на упоритостта и капризите на болен? Най-после моят стар приятел се съгласи. Набрахме от градината два грамадни букета цветя и много цветни камъчета от брега на морето, които Мунисе обичаше повече от цветята.

Покойната лежеше срещу Средиземно море, на един хълм, под тъничък и малък като нея кипарис. Стояхме при нея цели часове. За първи път след моята болест говорихме с доктора за Мунисе. Аз исках да знам как е починала, как е била погребана малката ми. Въпреки моите настоявания Хайруллах бей не ми разказа подробности. Научих само едно: когато я погребали, имаминът питал за името на майка й, но никой не могъл да му го каже. Докторът съобразил, че аз съм почти като майка за това малко момиче, и назовал моето име. Рожбата ми била предадена на земята под името „Мунисе, дъщеря на Фериде“.

 

 

Кушадасъ, 1 септември

Тази сутрин доктор Хайруллах ми каза:

— Малката, пак ме викат в едно село. Оставям Дюлдюл на твоите грижи. Моля те, не позволявай в никакъв случай на онази мечка, Онбашъ, да превързва раната на животното. Изглежда, че този негодник иска да отрежат крака и на Дюлдюл като неговия. Вече толкова време раната не оздравява. Ти знаеш как се прави превръзка, но освен това животното трябва да се разхожда вече малко по малко. След като превържеш раната, разходи го десетина минути из двора и ако е възможно, дори го накарай да потича, разбра ли? Второ, днес хлебарят Хуршид ага ще донесе наема на фурната, който възлиза на около двадесет и осем лири или нещо подобно. Виж да получиш тези пари вместо мен. Трето… какво беше? Че остана ли вече ум в тази глава?… Ах, да, нареди да преместят библиотеката ми долу. Стаята откъм морето ще предоставя на теб. Тя е по-хубава и освен това през зимата е изложена на южняка, няма да настиваш.

Най-после дойде време да кажа това, което отдавна исках да кажа.

— Докторе — рекох, — за Дюлдюл не се безпокойте, за наема — също, аз ще го получа. Но другото необходимо ли е? Моето гостуване продължи прекалено дълго, ако ми разрешите, ще си ида вече.

Докторът сложи ръце на кръста, изтъни гласа си като моя и рече гневно:

— „Моето гостуване продължи прекалено дълго. Ако ми разрешите, ще си ида вече.“ — После започна да размахва юмрук и продължи с по-остър тон: — Какво каза? Ще си идела била! Гледай я ти нея. Ще взема да ти разчекна устата чак до ушите, че да ми се смееш до второ пришествие.

— Моля ви, докторе — възразих аз, — това гостуване продължи повече, отколкото трябва.

Той пак сложи ръце на кръста си:

— Е добре, ваше височество малка госпожице, искате да си идете, отлично. Обаче: quo vadis^[5]?

Отговорих с усмивка:

— Докторе, и аз се питам къде ще отида, но какво да правя? Налага се. Не мога да остана вечно при вас. Това се разбира от само себе си. Вие ми помогнахте в най-тежкия момент от живота ми, това никога няма да забравя, но…

Хайруллах бей ме хвана за брадата:

— Момиче, сега не е време за излишни приказки. С теб вече сме „двамата сержанти, двамата другари“. Хайде остави тия превземки.

Все още настоявах:

— Докторе, с цялото си сърце желая да остана тук, уверявам ви, че съм много щастлива при вас, но докога ще ви бъда в тежест? Наистина вие сте много хуманен, самоотвержен…

Докторът продължаваше да се подиграва с мен, като разбъркваше късите ми коси. Той имитираше моя начин на говорене, смучеше бузите си навътре, изостряше устни и изтъняваше глас:

— Хуманност, самоотверженост… Трагедия ли разиграваме, глупаво момиче? Не можах да й обясня и туйто. Плюя на твоята хуманност и самоотверженост, момиче… Аз живея за удоволствие. Помагам ти, защото това ми доставя удоволствие. Как мислиш, ако не ми беше симпатична, бих ли те погледнал в лицето? Ако някой ден чуеш, че съм се хвърлил с главата надолу от минарето, пак не вярвай, че съм проявил самоотверженост. Непременно си задай въпроса: „Какво ли удоволствие е търсил този стар егоист?“ Молиер има един герой, който много ми харесва. Когато го бият, разни хора му се притичват на помощ, но човекът ги гони: „Хайде, господа, гледайте си работата. Боже мой, ами че аз може да изпитвам удоволствие от това, че ме бият!“ — казва той. Та ти, малката, остави приказките. Ако стаите не бъдат готови, докато се върна, мисли му! Кълна ти се, че ще извикам онзи млад едър пазач, дето го знаеш, и ще те омъжа насила за него. Разбираш ли как ще те накажа?

Разбрах, че доктор Хайруллах ще започне, както прави понякога, да се шегува безцеремонно и да ме засрамва. Затова веднага го оставих и избягах.

 

 

Хайруллах ми стана добър баща и добър другар. В неговия дом не се чувствам на чуждо място. Тук съм толкова щастлива, колкото е възможно да бъде щастлива девойка с разбито сърце и разбит живот като мен. Намирам си най-различни занимания. Помагам на старата баба, разтребвам стаите, наглеждам градината, кухнята и сметките на доктора, занимавам се с още много такива неща…

Какво ще правя, когато си отида оттук? Вече съм почти инвалид. Вярно е, че здравето ми постепенно се възстановява, но чувствам, че нещо в мен се е пречупило завинаги. Не ще има вече ни предишното здраве, нито пък предишното весело настроение, което ме караше да гледам оптимистично на света. Когато се смея, започвам да плача, когато плача — започвам да се смея. Настроението ми се променя всяка минута. Миналата вечер например бях много весела. Като заспивах в леглото, се чувствах просто щастлива, а на разсъмване, когато беше още тъмно, се събудих с плач. Какво ми беше? Защо плачех? Това не знаех и самата аз. Струваше ми се, че нощта е обиколила един по един всички домове в този огромен свят, събрала е всичката мъка и отчаяние, донесла ги е при мен и ги е натикала в сърцето ми. Обзета от безпричинна, необяснима и безмълвна скръб, аз треперех и ридаех: „Майко, майчице!“, затварях устата си с ръка, за да не викам по-силно. Изведнъж от съседната стая се чу гласът на Хайруллах:

— Ти ли си, Фериде? Какво ти е, дете?

Старият доктор влезе със свещ в ръка при мен, започва да ме разпитва какво е станало, защо плача и да ме утешава с най-обикновени, дори безсмислени, но топли думи:

— Нищо, дете, нищо. Обикновена нервна криза. Ще мине, дете мое. Ах, горкото момиче, ах!

Докато се тресях в леглото със сълзи на очи и ридаех глухо с отворени уста като някоя птичка, която се задушава, моят стар приятел се обърна към прозореца и се закани с юмрук в тъмното на някого в далечината:

— Аллах да те накаже, разсипа това хубаво, силно и гордо момиче.

Какво ще правя, когато остана сама в часовете на подобни пристъпи, обзета от болка и отчаяние? Ех, и ти… Защо да се мисли за това още отсега? Докторът положително няма да ме пусне най-малко още месец, а може би и повече…

 

 

Чифлик Аладжакая, 10 септември

От една седмица съм в чифлика Аладжакая. Преди десет дни доктор Хайруллах каза:

— Фериде, аз имам уж някакъв чифлик в Аладжакая. Отдавна не съм го наобикалял. Работниците не бива да се оставят без контрол. Ще те заведа там за десетина дни. Ще изкараш хубав курорт, ще отвориш очи, ще си разведриш душата. Наближава време за училище. След това ще бъдеш затворена цяла година.

— Докторе, много обичам простора и чистия въздух, но вече идва време за училище — отговорих аз.

Той ме хвана за раменете и ме разтърси гневно:

— Не съм те питал дали искаш да дойдеш, та си взела да ми изказваш своите съображения. Казах: „Ще те заведа.“ Ти какво се бъркаш? Това е лекарска работа. Ако не може другояче, ще напиша доклад и пак ще те закарам. Хайде, хайде, приготви си някое и друго парче бельо и вземи от библиотеката моите любими томове на Русо.

Той се отнася към мен като към ученичка. Не ми е възможно да му се противопоставям вече с моята отслабнала след болестта воля. Най-странното е, че не се оплаквам от това и ми е приятно да му се подчинявам.

 

 

Чифликът на доктора е занемарен. Но мястото е много хубаво. Казват, че тук било като пролет дори и през зимата. Особено интересни са скалите. Не можеш да им се налюбуваш. Те менят цветовете си както в зависимост от слънцето — сутрин, на обед и вечер, — така и в зависимост от това дали времето е ясно или облачно: изглеждат ту рубиненочервени, розови или виолетови, ту бели или черни. Затова мястото се нарича Аладжакаялар^[6].

Чифликът ми се видя много по-интересен, отколкото очаквах. Тук доя мляко заедно с работниците, обикалям околните гори яхнала Дюлдюл, който започна да става и мой верен приятел. С две думи, живея сред природата така, както съм мечтала.

Обаче не съм много спокойна. След някой и друг ден ще започнат учебните занятия. Трябва да бъда в училище, да ръководя работата по почистването и подреждането на помещенията. Но разбира ли Хайруллах бей от дума?

Вечер докторът ме кара да чета романи.

— Това са празни приказки, които не мога да понасям, но в твоите уста звучат някак приятно — казва той.

Снощи пак му четох книга, в която има някои цинични думи. Срамувах се да ги произнасям и се мъчех незабелязано да ги заменям с други думи или въобще да прескачам изреченията. Хайруллах бей чувстваше моето смущение и се смееше така високо, че чак таванът се тресеше.

Изведнъж в мрака залаяха кучетата. Отворихме прозореца. През вратата на чифлика влизаше конник.

— Кой е? — извика докторът.

— Аз съм! — отговори гласът на Онбашъ.

Пристигането му в този час от Кушадасъ се дължеше безспорно на важна причина.

— Ще сляза долу да разбера какво има — каза докторът. — Ако закъснея, ти иди да си легнеш.

Хайруллах се забави при Онбашъ близо час. Когато се качи горе, лицето му беше зачервено и мрачно.

— Защо е дошъл Онбашъ, докторе? — попитах го аз.

Той отговори с рязък и висок глас:

— Казах ти да си легнеш бе, момиче, какво ти влиза в работата? Нахалството на такива като тебе не е за разправяне! Това си е моя работа.

Бях научила вече неговия характер. В подобни моменти той не търпеше да му се противоречи. Нямаше друг изход. Взех свещника и се прибрах в стаята си.

Когато се събудих на сутринта, ми предадоха, че Хайруллах бей заминал рано-рано по някаква важна работа и казал да не се безпокоя, ако не се върне.

Явно е, че докторът е получил някоя неприятна вест.

Към обед влязох да разтребя стаята му. Вниманието ми бе привлечено от парче, откъснато от официален плик, паднало на пода до леглото. Вдигнах го. Върху него бяха останали думите: „Директорка на училището в Кушадасъ“. Този плик беше адресиран по всяка вероятност до мен… Късчето хартия ме накара да се замисля. Дали пликът не беше донесен снощи от Онбашъ? Но как може докторът да отвори официален документ, който е изпратен до мен? Това беше изключено. През главата ми мина друга вероятност: този плик може да е попаднал тук с книгите, донесени от Кушадасъ.

 

 

Кушадасъ, 25 септември

Колко прави са били тези, които са нарекли живота мръсна дрипа!

 

 

Записвам тази последна случка в последните страници на тетрадката си така, както си е. Към станалото не искам да прибавя нито своето възмущение, нито капка сълза.

Доктор Хайруллах ме накара да го чакам в чифлика цели два дни. Третата вечер безпокойството ми нарасна дотолкова, че реших следващата сутрин да поискам на всяка цена кола, за да отида в града. Но когато се събудих, той си беше дошъл.

Не си спомням никога да съм виждала в такъв жалък и уморен вид равнодушния и безгрижен доктор. Както винаги той докосна с устните си моите коси и каза, като се взираше внимателно в лицето ми:

— Ей, че мерзавци, господ да ги убие дано!

Разбрах, че ме е надвиснала нова опасност, но не смеех да питам нищо.

Той обикаля дълго време замислен, с ръце в джобовете, после ме хвана за раменете и каза:

— Малката, ти знаеш ли нещо?

— Не, докторе.

— Знаеш. Ако не знаеше, тези странни работи щяха да ти направят впечатление и непременно щеше да запиташ какво става.

— Не, докторе — отговорих бавно, с дълбоко огорчение. — Нищо не знам. Виждам само, че преживявате тревога, нещо сте разстроен, нещо ви измъчва. Вие сте мой покровител, почти мой баща и вашата мъка е и моя. Какво ви е?

— Фериде, дете, чувстваш ли се достатъчно силна?

Любопитството ми надделя над страха:

— Аз съм силно момиче. Вече имахте случай да се убедите няколко пъти в това. Казвайте, докторе — отговорих аз, като се мъчех да запазя спокойствие.

— Фериде, вземи тази перодръжка и пиши това, което ще ти издиктувам. Хайде, дете, имай вяра в стария си другар.

Издиктува ми следните редове, като често се спираше и мислеше:

„До високоуважаемия председател на училищното настоятелство в гр. Кушадасъ.

Господин председателю,

Моля да бъда освободена от длъжността директор на девическата прогимназия в Кушадасъ, тъй като здравословното ми състояние не ми позволява да продължа дейността си в областта на просветното дело.“

— Сега, дете, се подпиши под него, без да разсъждаваш, без да питаш нещо и ми дай този лист. Ръцете ти треперят, Фериде. Не смееш да ме погледнеш в лицето. Още по-добре, дете, още по-добре, защото, ако речеш да ме погледнеш със своите чисти очи, ще се объркам. Разбра, че става нещо необичайно, нали? Слушай какво ще ти кажа, Фериде. Но ако се развълнуваш и разтревожиш, ще бъда принуден да млъкна. А ти трябва да знаеш всичко. Фериде, ти мислиш, че за тези три години, през които си се борила сама в живота, си разбрала що за стока са хората, нали така? Лъжеш се. За близо шестдесет години, които живях досега на този свят, дори аз не съм ги разбрал. Виждал съм хиляди низости и мръсотии на света, но тази не може да се побере в старата ми глава. С теб сме двама другари — най-чистите, най-добрите на света, нали? Носил съм с месеци в ръцете си твоето болно тяло като собствено дете, а знаеш ли какво говорят за нас, Фериде? Не е възможно да си го представиш дори. Казват, че съм бил твой любовник. Не си закривай лицето с ръце, горе главата. Така се държат тези, които имат черни лица. Ти ме гледай в очите. Няма причина да се срамуваме един от друг. Слушай ме, Фериде, изслушай ме докрай. Тази подла клевета се е родила най-напред в училището. Твоите колежки са говорили тук и там невероятни неща по наш адрес. Причината е ясна: директорка стана ти, а не те. Преди шест месеца реших да ти направя една малка услуга без твое знание и писах до финансовия началник в Измир, който ми е приятел. Обстоятелството, че са те повишили с моя помощ, е засилило тяхното съмнение.

Пожарът на клюката е тлял бавно от месеци насам. Работата стигнала до ушите на училищното настоятелство и на кмета, водили се дълги протоколи, правени са анкети. Областният отдел „Просвета“ проучил биографията ти и установил много тъмни места в нея. Например твоето заминаване от Истанбул в град Б., оставката ти от средищното училище и отиването ти в едно забутано село приличало на бягство. След няколко месеца с помощ от неизвестно място ти си напреднала с невиждан в просветното дело темп и си се издигнала от селска учителка до учителка в средно педагогическо училище. После пак безпричинна оставка. Този път си отишла в друг град, но и там не си се задържала. От училищното настоятелство в Ч. е получен отговор. Когато го прочетох, просто се ужасих, Фериде. Ти уж там… Не, не мога да го кажа… Тия мръсотии, излезли изпод перото, от устата на възпитани, високопросветени и културни хора, не смея да ги повторя дори аз, с моите безцеремонни войнишки уста. А ти знаеш, че аз плещя всичко, което ми дойде на ум, зъбите ми не задържат дори най-мръсните думи. Накратко, малка Фериде, си обградена така, както ловджийски кучета обграждат ранена сърна. И най-невинната ти постъпка е изтълкувана като аргумент в твоя вреда и така е записана в протоколите, в анкетните документи. Ти си ме била канела от време на време в училище, за да лекувам заболели ученици, била си подпряла за малко глава на рамото ми, когато умираше нашата малка, аз съм бил прекарал много часове край леглото ти, когато си лежала болна… И на всичко това се гледа като на престъпления! Нашето нахалство било стигнало дотам, че сме се погаврили с нравите и обичаите, честта и морала на града. Не сме зачитали за нищо околните, били сме разправяли наляво и надясно, че си болна, а в същото време сме се разхождали из нивите под ръка и сме се возили на диканя. Препускала си на кон в моя двор, вместо да си гледаш работата в училище. Не стигало всичко това, ами сме се оттеглили в моя чифлик извън града.

Малка Фериде, разказвам ти всичко, както си е, с цялата му суровост и голота. Можех да те залъгвам още известно време със сладникави утешения и да убивам твоите надежди постепенно, една по една. Но аз не постъпих така. Знаеш ли защо? Моята професия, моят житейски опит ме научиха, че ако глътнеш отровата наведнъж, или умираш, или се спасяваш. Да се пие отрова на глътки, смесена със сироп или не знам с какви други боклуци, е мръсна, отвратителна работа. Да съобщаваш едно нещастие малко по малко, е все едно да колиш човека с трион.

Да, Фериде, ти изяде най-тежката плесница в живота. Ако беше сама, тази плесница можеше да те убие. Ами така де, какво друго може да стане, след като толкова хора са се нахвърлили върху едно мъничко като врабче момиче? Ти бъди благодарна, че случаят изкара пред теб един захвърлен на боклука старец. Вече, кажи-речи, бие дванадесетият ми час. Но какво от това? На мен ми е достатъчно и малкото време, с което разполагам, за да успея да ти помогна. Ако мога да сторя това, няма да съжалявам за дните на живота си, прахосани за хиляди безсмислени неща. Не бой се, Фериде, и това ще мине. Ти си млада и трябва да живееш с вярата, че хубавите дни са пред теб. Смятах да занеса твоята оставка лично, но се отказах. Не смеех да те оставя сама в това състояние. Младите хора понякога постъпват разумно, а понякога — глупаво. Хайде, Фериде, да поизлезем малко на чист въздух, да се позанимаем с овцете и кравите. Бъди уверена, че животните са по-признателни на този, който им прави добро.

Старият доктор сложи оставката ми в един плик, който предаде на Онбашъ.

С този къс хартия погребвах не само част от живота си, но и последното утешение на сърцето си. Колко е тъжно, господи, колко е тъжно!

 

 

Всяка надежда, която прегръщам, се изплъзва от ръцете ми, всяко лице, което обичам, умира. Ето преди три години в една есенна вечер умряха моите момински блянове, рожбите ми, после — Мунисе, а след нея — учениците, които се надявах да разведрят моето осиротяло сърце. Всички тези неща, върху които треперех с фанатичността на птица майка, пожълтяха, окапаха и измряха едно по едно като есенни листа. Не съм навършила още двадесет и три години, лицето и тялото ми още не са загубили следите на детството, а в душата ми са погребани всички, които обичам.

Хайруллах бей не се отдели от мен в продължение на три дни. Той не вярваше на спокойствието и примирението, с които посрещнах сполетелите ме нещастия. Вечер се показваше на вратата ми, след като съм си легнала, и питаше:

— Фериде, имаш ли нужда от нещо? Ако не ти се спи, да дойда.

Утрото след третата нощ беше свежо и топло като майско. Сутринта станах рано, издоих мляко и приготвих закуска на Хайруллах бей.

Докторът остана много доволен, когато влязох в стаята му с поднос в ръка и с почти весела усмивка на спокойното ми лице.

— Браво, Фериде — каза той. — Много съм доволен. Така трябва. Не си обречена да носиш на раменете си страданието на целия свят?

Отворих прозореца, поразтребих стаята и поведох разговор за работите в чифлика, за овцете, за овчарите. Непрестанно бъбрех и се смеех, дори от време на време си подсвирквах с уста по стар навик, останал от училището.

Не може да се опише колко голяма беше радостта на Хайруллах бей. Виждах, че е доволен, и ставах още по-весела. Най-после реших, че е дошло време. Притеглих креслото на доктора до прозореца, завих коленете му, седнах на рамката на прозореца и казах:

— Искам да поговоря с вас, докторе.

— Казвай, но най-напред слез от прозореца. Не дай боже да паднеш — отговори Хайруллах бей, като си закри очите с ръка.

— Не се тревожете, моето детство мина по клоните на дърветата. Сега искам да ви съобщя едно мое решение, от което ще останете доволен! Нали виждате колко съм спокойна? Снощи взех важно решение.

— Какво решение?

— Да живея.

— Какво значи това?

— Много просто. Реших да не се самоубивам. Няколко дни мислих върху това доста сериозно.

Казах тези думи, смеейки се, с безгрижието на дете, което се шегува. Старият доктор скочи възбуден от мястото си.

— Какви ги дрънкаш, лудо момиче? Какви са тези приказки? Ако бях седнал на това място, където си ти сега, щях да падна от изненада и да стана на парчета. Слез долу, за бога, не се знае какво може да се случи.

— След като казах, че съм решила да живея, сега вече е безсмислено да се страхувате, че ще падна долу — отговорих аз, като се усмихвах. — Знаете ли защо взех това решение? Ще ви кажа. Имам много причини. Първо, нямам смелост. Не гледайте, че от време на време говоря за смъртта. Въпреки всичко аз много се страхувам от нея. Не се решавам да направя това, макар че не ми остава никакъв друг изход, докторе.

Произнесох тези думи с протегнати напред ръце, с наведена глава, със спокоен и чистосърдечен глас.

Той ме хвана развълнуван за ръцете, смъкна ме насила от прозореца и почти грубо ме накара да седна на един нисък стол.

— Ти си много загадъчно същество, Фериде! Приличаш на нищо и никаква мъничка играчка, а си така дълбока, така чудна и имаш такава невероятна издръжливост… Добре, Фериде, продължавай, слушам…

— Вие сте единственият ми другар, мой покровител, мой баща. Трябва да живея, добре. След като разбрах, че нямам смелост да умра, не искам нищо друго освен това. Но как? Посочете ми начин. Ако намерите някакво решение, ще бъде отлично.

Хайруллах свъси вежди и се замисли.

— Фериде — отговори той, — по този въпрос мисля и аз. Исках да поотложа малко разговора на тази тема, но щом си в състояние да се владееш, да поговорим. Преди всичко вече не бива да храниш никакви илюзии, че ще можеш да преподаваш. Днес ти разказах някои неща във връзка с тази история.

Преди десет дни пристигна инспектор от областта. Кучешките му зъби стърчат навън като на морж, лицето му — проклето. Под председателството на този човек бе съставена анкетна комисия. Искаха да те подложат на разпит, преди да обявят, че са те уволнили. Писмото, което донесе онази вечер Онбашъ, беше един вид призовка. Помисли си само, как би се явила ти пред една такава комисия? Как би отговаряла на гнусните обвинения, излезли от устата на чужди хора? Когато научих това, умът ми изхвръкна от главата. Представих си стаята на настоятелството. Видях те с твоето черно наметало, с твоето нещастно пребледняло детско лице, застанала с наведена глава срещу хищните зъби на онзи морж. Този човек, който е решил на всяка цена да те разкъса както вълкът от приказката „Вълк и агне“, и повтаря ония колкото нелепи, толкова отвратителни клевети. Да оставя теб, която променяш цвета на лицето си дори при малко по-суровите думи на един изкуфял военен, с твоето невинно лице, с твоите плахи зелени очи, да се изправиш самичка пред онзи морж?

Хайруллах бей продължи, като размахваше юмруци с такъв страшен блясък в кротките си очи, какъвто никога не съм виждала в тях. Брадата му трепереше, зъбите му тракаха и това му пречеше да говори.

— Такива неща му наговорих, така наругах този морж, че има да ме помни. Ако в този момент го бяха застреляли, нямаше да пусне капка кръв.

Преди два дни научих, че ме е дал под съд. Сега чакам с нетърпение да дойде денят, в който ще кажа още веднъж на тези клеветници, този път пред съда, колко им е чиста работата.

Старият доктор млъкна. Той не проговори, докато не изгасна дивият блясък в очите му и не премина страшната червенина, избила по слепоочията му. После продължи с обичайния си кротък, наивен и простодушен глас:

— От тази работа най-много пострада ти. Не искам да си спомняш с лошо за мен, затова, че те накарах веднага да напишеш оставката си. Налагаше се да скъсаш абсолютно всякакви връзки с тях. Бог е създал тези очи и тези устни да се смеят и да даряват щастие на околните, а не да плачат и треперят пред моржовете… Фериде, искам да ти кажа още нещо. Сега моята отговорност за тебе е двойно по-голяма, защото аз съм причина за това нещастие, което те сполетя. Ето защо мой дълг е да го поправя. Както казах, на преподаването вече не можеш да се надяваш. Дори да намерим някаква възможност днес, утре пак ще измислят причина да те сломят. Лошото е, че тогава може би мен няма да ме има. Хайде да обсъдим положението заедно с теб. Имаш ли възможност да се върнеш в Истанбул при семейството си?

Наведох глава:

— Не, докторе, за мен те вече не съществуват.

— Друг изход: не е ли възможно да се омъжиш за някой добър момък?

— Не, докторе. Решила съм да си остана стара мома.

— И аз не съм много убеден, че ще бъдеш щастлива, ако се омъжиш за друг, Фериде. Онзи проклетник така е влязъл в сърцето ти, че не е възможно да го изтръгнеш оттам.

— Докторе, умолявам ви. Можете да ми говорите за всичко друго, но не и за това.

— Добре, малката, добре.

— Благодаря ви, докторе.

Той мислеше, като хапеше белите си мустаци.

— Добре, какво ще правим в такъв случай? Опасност да изпаднем в материално затруднение няма. Моето състояние е достатъчно за двама. Бях започнал дори да мисля къде ще дяна тия пари. Има ли нещо по-хубаво от това да ги жертвам за твоето щастие?

Знаех предварително, че думите ми ще го ядосат, но друг отговор не можех да му дам.

— Но, докторе — казах, като милвах коленете му, — в качеството си на каква аз мога да приема такава парична помощ от вас? Какво ще бъде положението, в което ще изпадна?

Не се ядоса, но ме изгледа в лицето тъжно и жалко:

— Срамота е, Фериде, срамота. Срамота е да говориш такива приказки, след като сме толкова близки с теб. Но какво да се прави? Въпреки твоето свободно държане, което оставя впечатление, че не се съобразяваш с никакви условности, ти си ограничено и смирено мамино момиче с нежна душа, момиче от тези, които наричат „къносани агънца“… Би било прекрасно, ако това не беше се случило, но случи се. Сега те моля да ме изслушаш внимателно, Фериде. Може ли да живее самотно, особено след тази история, след тези клюки, гордо момиче като теб, което не иска да приеме малка помощ дори и от своя стар искрен другар? Именно затова исках да те омъжа, Фериде. Ти не приемаш помощ от никого, а не ти дават възможност да работиш. Предложих ти да живеем заедно, да не се отделяш от мен, но ти не си съгласна и на това, нали? Не смееш да ми отговориш, но свеждаш глава. Искрено казано, и аз не смятам това решение за много правилно. Защо в този час да не си кажем всичко открито? При кмета се е явила делегация от името на махалата, която заявила, че нарушавам обичаите и законите на шериата^[7], като живея под един покрив в дома си с младо момиче, което не е нито от моето семейство, нито моя роднина. Тази делегация поискала да те изгонят. Мен и без това никой не ме обича, защото съм „строг съдник“, който казва грешките на всекиго право в очите. Защо да не използуват случая да ми нанесат удар, нали така? С две думи, малка Фериде, ти нямаш никаква възможност да живееш нито с мен, нито без мен. Нелепи обвинения ще тровят живота ти. Това проклето петно ще те преследва навсякъде, където отидеш. Един неизяснен момент от твоето минало ще даде възможност на всеки гамен и негодник да те обижда. Какво да правим, Фериде? Как да постъпя? Как да те защитя?

Погледнах го със смиреността на болен, който е осъден да умре, и въпреки дълбоката безнадеждност в душата си, казах с усмивка:

— В края на краищата и вие приемате, че съм била права, като съм мислила за смъртта. Погледнете това слънце, тези дървета, това море, което се вижда в далечината, докторе. Ще иска ли да се раздели от всички тези хубави неща човек, който не е изпаднал в такова тежко положение като моето?

Хайруллах бей затвори устата ми с ръка.

— Стига вече, Фериде, стига. Ще ме накараш да направя нещо, което не съм правил никога в живота си, да заплача като дете. — Той протегна ръка към есенното слънце, което блестеше между оголените сухи клони на дървото. — Аз съм доста стар. Виждал съм най-различни форми на мизерия и страдание. Колко очи съм затварял с тези ръце! Но не съм виждал нещо по-трагично от това детско лице, от тия немирни устни, които сякаш търсят повод да се смеят, а говорят така спокойно за неизбежността на смъртта.

Свали завивката от коленете си и обикаля дълго из стаята. После седна при мен.

— В такъв случай ще прибегнем до последната възможност, която ни остава. Аз ще те задържа в дома си и ще те браня, като постъпя в съгласие с техния шериат. Бъди готова, Фериде, другия четвъртък.

 

 

От една седмица съм в Кушадасъ. Утре ще се омъжа. Онзи ден Хайруллах бей замина по свои работи за Измир, откъдето ще купи някои нови неща за дома. Получих телеграма, че се връща тази вечер. Казах му, че няма нужда от тези нови неща, но той ми възрази със странен глас:

— Не-е, мила годенице, с това ти ми намекваш, че съм възрастен. Вярно, творецът е направил грешка, като е допуснал четиридесет години разлика между нас, но това няма никакво значение. Истинската младост е младостта на душата. Не гледай, че съм такъв. По-як съм и от двадесетгодишен младеж. Освен това искам да те видя нагласена като булка. Аз съм почти ерген и държа да се осъществи моят блян. Ще ти донеса от Измир невиждана булчинска рокля.

Не отговорих нищо, гледах пред себе си. Той продължи:

— Освен това ти правя и един нечуван сватбен подарък. Познай да видим: обеци, пръстен, бисер, диамант? Нищо подобно. Не се мъчи напразно, не ще отгатнеш. Дом за сираци!

Погледнах го изненадано.

— Как съм открил това, което ще ти хареса, нали? — каза той доволен и усмихнат. — Нашия чифлик в Аладжакая ще превърна в дом за сираци с тридесет-четиридесет места. Там ще прибираме децата от околността, останали без никого. Аз ще им бъда лекар, а ти — учителка и майка.

Пиша тези редове до прозореца на стаята, в която лежах по време на оздравяването си. От дърветата в градината непрестанно капят сухи листа. Вятърът поема някои от тези листа, които се ронят от голите клони на дърветата, внася ги през прозореца и те падат върху пожълтелите страници на моя дневник.

Добротата, човечността, чистотата и безкористната бащинска любов, която грее в угасналите сини очи на моя стар другар, беше последният зелен лист, останал да живее в душата ми. Но от деня, в който бях принудена да го погледна като свой съпруг, пожълтя и този последен лист. Но такъв е животът! Трябва да се понесе и това.

Вече стигнах последната страница на ученическата си тетрадка, която е изпълнена със ситни като мравешки следи букви. Какво печално съвпадение! Заедно с моето приключение свършва и тетрадката. Не е възможно да започна друг дневник, в който да записвам новите си спомени. Пък и какво ли ми остава да кажа повече?… Освен това утре, когато стана жена на друг, вече няма да имам ни право, ни смелост за подобно нещо. Какво общо ще има между младата жена, която ще се събуди в стаята на друг мъж, и Чучулигата, животът на която е кратка песен и няколко сълзи?

Чучулигата умира днес завинаги сред есенните листа, паднали върху размазаните от сълзи страници на нейния дневник.

Защо да крия истината в този последен час на нашата раздяла? Дневника, който ти няма никога да прочетеш, написах за теб, Кямран. Да, всичко, каквото съм казала, каквото съм написала тук, е само за теб. Време е да си призная, че направих грешка, огромна грешка. Въпреки всичко можех да бъда щастлива само с теб. Въпреки всичко аз бях обичана и знаех, че съм обичана. Но това не ми стигаше. Исках да бъда обичана много, твърде много. Ако не толкова много, колкото обичах самата аз — това не беше възможно, — то поне приблизително толкова. Имах ли право да искам такава обич? Не мисля, Кямран. Аз съм малко, просто момиче. Иска се умение да любиш и да накараш да те любят, нали, Кямран? Обаче аз не разбирах нищо, нищичко от това. Кой знае колко красива жена е твоето Жълто цвете! Не ти го казвам, за да хвърлям камък в твоята градина, Кямран, повярвай ми. Щом тя е съумяла да те направи щастлив, аз мислено се помирявам с нея. Кой знае колко хубави неща ти е нашепвала и колко хубави писма ти е писала! А аз може би щях да стана само добра майка на твоите, на нашите деца, и толкова.

Научих се да те обичам, след като се разделих с теб, Кямран. Не съм правила опити да обичам други. Обичах само твоя тъжен и безнадежден образ, запазен дълбоко в сърцето ми.

Сред тъмнината на гробищата в Зейнилер, през дългите нощи, в които вятърът пищеше и виеше до зори, сред пустите пространства, над които се носеше песента на колелата на чеченските коли, сред изпълнените с аромат на нива пътища, които се вият между градините на Сьоютлюк, аз винаги бях лице в лице с теб, винаги вървях под ръка с теб. Човекът, за когото утре ще се омъжа, ме мисли за невинна като лилия девойка. Колко греши!

Не мисля, че любовта е терзала така жестоко нито тялото, нито душата на някоя вдовица като мен.

Разделяме се с теб едва днес, Кямран. Днес ставам вдовица… Въпреки всичко, което се случи между нас, ти досега беше поне мъничко мой, а аз с цялата си душа — твоя…

(Тук свършва дневникът на Фериде)