Включено в книгата
Оригинално заглавие
Yaprak Dökümü, (Пълни авторски права)
Превод от турски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 30 гласа)
Сканиране
noisy (2010)
Разпознаване и корекция
didikot (2010)

Издание:

Решат Нури Гюнтекин. Листопад

Художествено оформление: Огнян Илиев

Редактор: Гергана Рачева

ISBN 978–954–783–113–1

София, 2010


Произведението, което държите в ръцете си, е подготвено за печат и публикувано като превод на оригинала от първото издание на турски език през 1930 година.

Първа глава

— Защо подадох оставката си от „Златолист“ АД ли? Няма нищо чудно в това. Не можех да преживявам със заплатата от шейсет и две лири. Грижех се за двама малки братя и болна майка. Понякога майка ми се оплакваше, че й е студено, а братчетата, че са гладни. Аз повдигах рамене и казвах: „Какво да правя, този аршин мери така. Ако прахосвам заплатата си по барове и балове, и ви оставям в това положение, имате право на недоволство. Но сметката е ясна.“ Ако успеят да проумеят ситуацията — добре. Ако пък не, им заявявах: „Дами и господа, ако не ви се нрави тази трапеза, да не даваме напразно пари. Ако някой знае по-добро място, да ми каже, заедно да се пренесем там“, и тръшвайки старата врата, си излизах. Майка ми е стара. Малките ми братя са безпомощни. И когато се изказвах така, те, волю-неволю, омекваха. Но как да обясня положението на големия ненаситен звяр, сиреч на себе си? Вече прекрачих трийсетте. Пращя от здраве и енергия. По природа съм безочлив. Каквото видя, приисква ми се. Видя нещо за ядене, приисква ми се, нещо за обличане — приисква ми се. Отгоре на това намирам, че и аз имам право на това, най-малко колкото другите хора. При тези обстоятелства, можете да си представете какъв порой се отприщва у мен.

В мрачните зимни вечери студът от калта прониква през издънените ми подметки и стига чак до дробовете ми. Аз се прибирам вкъщи, заобикаляйки дюкяните, на които дължа пари, а край мен профучават луксозни коли. Познавам някои от хората, които се возят в тях. Отиват да гуляят, да пръскат купища пари за ядене и пиене. Докривява ми. Питам се: „С какво всички те са по-добри от мен? Защо след като те могат да черпят с пълни шепи от живота, аз се влача като улично куче? Защо да не мога да си позволя това, което ми се яде, да облека това, което харесвам? Защо и аз да не мога да взема в обятията си жената, която желая?“

Така се борих със себе си, месеци и години наред. Накрая стигнах до следното заключение: „Баща ми е прекалил с честността. Едно си знаеше и повтаряше: най-ценното наследство, което един баща може да остави на децата си, е неопетненото име, и толкова. Нима би било лошо, ако доброто име е подкрепено с някои материални блага? Но бедността не може да бъде понесена от повече от едно-две поколения. Какво е правил и струвал баща ми, добро или лошо, е друга тема. Истината е, че не всички богаташи около нас се пръкнаха на този свят с чекови книжки в ръцете си, нали? Не са пропилели находчивите си мисли, с които Бог ги е осенил, ами са ги вложили на място и съвсем целенасочено. Тъй са наредили живота си. След като твърдиш, че не си малоумен, че не си магаре, да не би ръцете ти да са вързани? Вместо да хленчиш като просяк, опитай и ти късмета си. Ако успееш, добре, ако пък не, ще знаеш поне, че си направил всичко по силите си, но не си сполучил — ще прехвърлиш цялата вина на сляпата съдба и ще отминеш.“

 

 

Така говореше смуглият младеж с лице като на невестулка, с остри бели зъби, напуснал преди месец службата си на счетоводител във фирмата. Същия ден се бе отбил да прибере няколко вещи, които бе забравил там, а и да се види с бившите си колеги.

Течеше обедната почивка. По-състоятелните чиновници бяха отишли до отсрещната гостилница да обядват салата с яйца, варено студено месо и фасул с лук и лимон. А тези, които нямаха пари за такива разточителни места, от една страна, залъгваха стомасите си със сирене, маслини, яйца, а от друга — слушаха бившия си колега. Той почти се бе излегнал на една от масите, и подритвайки разпръснатите навсякъде листове с подметката на обувката си, продължаваше да говори:

— След като реших непременно да предприема нещо, се огледах изумено около себе си. Обграден бях с възрастни хора, наредени като ученици, натъпкани в една странна тълпа. Колкото и да се блъскаш на едно място, колкото и да подбутваш най-близкия до теб, напразно. Не знам колко години трябвало да минат, за да повишат заплатата ти с еди-колко си там гроша! Някой трябва да бъде или уволнен от работа, или да умре, че да напреднеш с две крачки. Затова си казах, „сега или никога“ и се отделих от тази тълпа, в случая „Златолист“ АД. Стана ли месец, откакто напуснах? Може и да не е… Оправих ли си положението веднага, а?!

Изправен до кръста, той с горда усмивка сочеше своите скъпи копринени чорапи и новата риза:

— Всъщност нещо лошо ли върша? Да не би да посягам на нечие имущество, живот или чест? В никакъв случай… Започнах работа при един комисионер в Хавиар хан. Освобождавам от негово име стоки от митницата. Засега не е кой знае каква заплатата, сравнително незначителни приходи… Но, слава Богу, преживявам добре.

Един от нас, от по-възрастните се изкашля и въздъхна дълбоко, после си рече: „Прав си, но жалко, това вече не е за нас“, двама младежи, на около двайсет, с простодушни лица, го гледаха с възхищение и завист, сякаш срещу им стоеше победителят в спортна надпревара. Само не можеше да се разбере какво мисли един около четирийсетгодишен служител, с обгорена във войната буза. Подпрял брадичката си с юмрук, оставил наполовина храната си, той бе затворил очи и се бе унесъл.

Младият човек слезе от масата, запали цигара с въгленче от печката, закрачи из стаята, и продължи да разказва за Хавиар хан и далаверите в митницата. Голяма част от тях бяха силно преувеличени факти, които той умишлено хиперболизираше. Но тези отрудени хора ги приемаха като истина и се вайкаха, че докато те гниеха в тази влажна стая за няколко лири, други ринеха пари с лопати. По едно време погледът на говорещия се срещна с този на възрастния мъж, който бе зад високо бюро в един от полутъмните ъгли. Изведнъж млъкна, сякаш се бе засрамил и разколебал.

Този човек бе около шейсетгодишен, бивш областен наместник, на име Али Ръза бей. На бюрото си в ъгъла той изглеждаше като насред пустиня. Работеше винаги сам, не го закачаха за нищо и той не разговаряше с никого.

Тъй като бе добронамерен и възпитан човек, всички се отнасяха към него с уважение.

И Али Ръза бей бе от служителите, които не излизаха да обядват. Докато ядеше сухите си кюфтета и зелени маслини, неволно бе надал ухо на беседата, и сякаш чутото бе убило апетита му. Той бе оставил вилицата и вдигнал глава.

Гостът изглеждаше смутен, сякаш го бяха заловили при провинение. Но не искаше да покаже, че се чувства неудобно и се усмихна:

— Господине, вероятно това, което говоря, не ви харесва, но какво да се прави, това е истината.

Али Ръза бей му отговори като стеснителен ученик:

— Известно ви е, че не се меся в начина на мислене на никого, вие сте свободен да вършите всичко според вашите стремежи и интересите си. Но ако ми разрешите, ще ви упрекна от друга гледна точка. Справедливо ли е да се събуждат у хора, които се трудят от зори до мрак, и вероятно са доволни от положението и живота си, амбиции и желания, които те не биха могли да задоволят? Не се съмнявам, че имате съвест. Помислете и ще се съгласите с мен.

Видно бе, че възрастният служител не желаеше да говори повече, но гостът не го остави на мира. Възпитано, учтиво му отговори:

— Ако чуваха тези горчиви истини само от мен, може би щяхте да бъдете прав, господине, но за съжаление, хората на новото време научават това не един от друг, а от самия живот, от онова, което вестниците наричат „жизнен стандарт“ и „икономически условия“. Особено пък след Голямата война[1] в цял свят настъпи страхотно оживление. Сега вече хората не са като по ваше време. Пробуждането увеличи мечтите, амбициите. Вече никой не се задоволява с положението си. И как тогава да не се разрушат старите морални устои?

Али Ръза бей пребледня, и стараейки се да прикрие лекото потреперване на устните и брадата си, се усмихна:

— Аз съм стар човек. Няма как да се разберем. Живях с вярата, че хората могат да бъдат щастливи и с друго, освен с парите. Разбирането ми няма да се промени до сетния ми ден.

Младият мъж отговори на Али Ръза бей с леко съжаление:

— Не отричам това, което казвате. Човек може да намери утеха, например служейки на Бога или в музиката, като отглежда цветя или възпитава деца. Но и за тези неща са нужни пари, поне колкото да се преживява. Обичате цветята, но парите не ви достигат, нали? Колкото и да се стараете, бъдете сигурен, че земята няма да ви даде цветя в желаната украска и аромат. Баща сте, имате деца, но нямате пари, нали? Когато възрастта ви напредне, те няма как да ви предоставят друго щастие, освен да съзерцавате тъжна картина. Децата ви ще падат и гинат подобно на листата по време на листопада.

Разговорът приключи тук. Али Ръза бей отново наведе глава, за да продължи обяда си. Но залъците вече засядаха на гърлото му.

Последните думи му се отразиха особено зле. Той бе баща на пет деца. Нито едно от тях все още не бе напълно готово за живота. Думите на младия човек, че горчивите истини хората научават от икономическите условия, не бяха съвсем неоснователни.

Бе посветил целия си живот на това да въоръжи децата си с благородни идеи и нравственост. Дали обаче атмосферата на новите времена нямаше да ги разтърси и да накара възрастния баща в последните си мигове да наблюдава листопад?

Али Ръза бей не бе от хората, затворени за новостите. Но този страх го бе навестил няколко пъти и преди. За пръв път обаче той го съзираше под формата на такава непосредствена опасност. Макар че не бе набожен, и знаеше, че няма какво да очаква да падне от небето, той се молеше с отворени длани: „Аллах, опази децата ми!“.

Бележки

[1] Първата световна война. — Б. ред.