Лоис Макмастър Бюджолд
Братя по оръжие (9)

Глава 9

Когато асансьорът потегли нагоре, а не надолу, временно го изпълни облекчение. Не че не можеха да го убият и на друго място. Виж, Галени — него сигурно щяха да го очистят в гаража, за да не се наложи да влачат трупа му, но Майлс нямаше да представлява проблем за тях.

Стаята, в която го въведоха, беше кабинет, ярко осветен, въпреки поляризираните прозорци. Библиотечни инфофайлове изпълваха прозрачната лавица на стената. В ъгъла имаше обикновен комуникационен пулт. Видеоплочата показваше образ от килията на Майлс. Галени все още лежеше зашеметен на пода.

Мъжът, който предната нощ бе командвал отвличането му, седеше на тапицирана в бежово хромирана пейка пред затъмнения прозорец и разглеждаше току-що разпечатана спринцовка. Така. Разпит — не екзекуция. Или поне разпит преди екзекуция. Освен ако просто не смятаха да го отровят.

Майлс откъсна поглед от спринцовката, когато мъжът вдигна глава и го проучи с присвити очи. После за миг завъртя глава към комуникационния пулт. Именно това кратко движение и ръката, стиснала ръба на пейката, помогнаха на Майлс да направи връзката, защото иначе непознатият не приличаше много на капитан Галени, освен навярно по светлата кожа. Изглеждаше около шейсетгодишен. Късо подстригана прошарена коса, набръчкано лице, натежало от възрастта тяло. Носеше консервативни земянитски дрехи, изостанали с едно поколение от историческата тийнейджърска мода, на която Майлс се бе наслаждавал на закрития базар. Можеше да е бизнесмен или учител, всичко друго, но не и терорист.

Ако не беше убийствената му напрегнатост. В това отношение — в свитите юмруци, разширените ноздри, стиснатите устни и скованата шия — Сер Гален и Дъв Галени бяха абсолютно еднакви.

Гален се изправи и бавно обиколи Майлс с изражението на човек, който разглежда слаба скулптура. Майлс стоеше неподвижно и се чувстваше по-нисък от обикновено — по чорапи, с набола брада и мръсни дрехи. Най-после се намираше в центъра, в тайния източник, от който водеха началото си всички сполетели го през последните седмици беди. А центърът беше този човек, който обикаляше около него и го зяпаше с алчна омраза. А може би и двамата с Гален бяха центрове, като фокуси на елипса, наложени един върху друг, за да се образува някакъв дяволски съвършен кръг.

Майлс се чувстваше дребен и крехък. Гален спокойно би могъл да му счупи ръцете със същите разсеяни, нервни движения като на Ели Куин, когато си хапеше ноктите, просто за да освободи напрежението. „Дали изобщо ме вижда? Или съм само символ, представляващ врага — дали ще ме убие заради едната алегория?“

— Е — заговори Сер Гален. — Това вече е нещо истинско. Не е много впечатляващо. Какво ли е видял в теб синът ми? Но от друга страна, ти отлично представляваш Бараяр. Чудовищният син на чудовищен баща, тайният морален генотип на Арал Воркосиган от плът и кръв, така че всички да го видят. Може би в крайна сметка във вселената има някаква справедливост.

— Много поетично — отвърна Майлс, — но неточно в биологично отношение, както трябва да знаете, щом сте ме клонирали.

Гален кисело се усмихна.

— Не бих се подписал под думите си. — Той завърши обиколката и застана пред него. — Ти не си виновен, че си се родил, предполагам. Но защо не си се опълчил срещу чудовището? Той те е направил такъв, какъвто си… — Гален посочи недъгавото тяло на Майлс. — Що за диктаторско обаяние притежава онзи човек, че е успял да хипнотизира не само собствения си син, но и всички останали? — Проснатата фигура на видеоплочата очевидно привлече вниманието на възрастния мъж. — Защо си му верен? Защо му е верен Давид? Що за поквара е в състояние да накара сина ми да облече униформа на бараярски злодей и да замарширува зад Воркосиган? — Гален се опитваше да говори бодро, но в гласа му звучаха измъчени нотки.

— Защото моят баща никога не ме е изоставял в ръцете на врага — изръмжа Майлс.

Комарецът рязко отметна глава и изостави всякакви преструвки. Обърна се, върна се при пейката и взе спринцовката.

Майлс мислено изруга дръзкия си език. Ако не се беше поддал на този глупав импулс да се хване за последната дума, да отвърне на удара, можеше да остави Гален да говори и да научи нещо. Сега щеше да говори той, а комарецът — да слуша.

Двамата стражи го стиснаха за лактите. Онзи отляво нави ръкава му нагоре. Гален притисна спринцовката към вената от вътрешната страна на ръката му — изсъскване, кратка пареща болка.

— Какво е това? — едва успя да попита Майлс. Гласът му прозвуча ужасно немощно и нервно дори в собствените му уши.

— Фаст-пента, разбира се — спокойно отвърна възрастният комарец.

Майлс не се изненада, макар че вътрешностите му мъчително се свиха. Знаеше какво го очаква. В курса по фармакология в Имперската академия бе изучавал свойствата на пентазоцина или фаст-пента. Този наркотик се използваше при разпити не само от Имперската служба за сигурност, но и в цялата галактика. Почти съвършен серум на истината, неустоим, безвреден за разпитвания дори при нееднократно прилагане. Неустоим и безвреден освен за неколцината нещастници, които имаха или естествена, или изкуствено предизвикана алергичност към него. Майлс никога не беше подлаган на такива разпити, тъй като личността му се смяташе за по-ценна от секретната информация, която можеше да разкрие. Други агенти нямаха такъв късмет. Смъртта от анафилактичен шок не бе толкова героична, колкото в анихилаторната камера, обикновено запазена за шпионите.

Отчаян, Майлс зачака лудостта. Адмирал Нейсмит беше присъствал на не един разпит с фаст-пента. Наркотикът предизвикваше весело настроение и благоразположение към всички. Бе невероятно забавно за наблюдателите. След секунди мозъкът му щеше да омекне и той щеше да се превърне в олигавен идиот.

„И да си помислиш, че цели четири пъти са подлагали железния капитан Галени на това срамно мъчение. Нищо чудно, че е толкова нервен.“

Майлс усети, че сърцето му силно се разтуптява — като от свръхдоза кофеин. Зрението му почти болезнено се изостри. Очертанията на всички предмети в стаята засияха. Застанал до пулсиращия прозорец, Гален представляваше жива диаграма, електрическа и опасна, натоварена със смъртоносен волтаж, който всеки момент можеше да се разреди.

Мозъкът му не омекваше.

Сигурно изпадаше в естествен шок. Майлс за последен път си пое дъх. Дали мъчителят му изобщо щеше да се изненада…

По-скоро се изненада самият той. Продължаваше учестено да диша. Значи не беше анафилактичен шок. Просто някаква друга наркотична реакция. Надяваше се, че фаст-пента няма да предизвика онези ужасни халюцинации, като от проклетото успокоително, което веднъж му бе дал един нищо неподозиращ лекар. Искаше му се да изкрещи. Очите му проследяваха и най-малкото движение на Гален.

Единият от стражите побутна зад него стол и го накара да седне. Майлс признателно се отпусна. Тялото му неовладяемо трепереше. Мислите му сякаш се взривяваха на парченца и отново се пренареждаха като запис на фойерверки, превъртан назад-напред на видеоплоча. Възрастният комарец се намръщи.

— Опиши процедурите за влизане и излизане от бараярското посолство.

Нямаше начин вече да не са изтръгнали тази информация от капитан Галени — сигурно просто проверяваха въздействието на наркотика.

— … на наркотика — чу собствения си глас Майлс. Проклятие. Надяваше се странната му реакция да означава, че няма неконтролируемо да излее всичките си мисли.

Сер Гален пристъпи напред, сграбчи го за косата и рязко дръпна главата му назад, после повтори през зъби:

— Опиши процедурите за влизане и излизане от бараярското посолство!

— Началник на охраната е сержант Барт — импулсивно започна Майлс. — Гаден фанатик. Никакви обноски и… — Неспособен да се овладее, Майлс заизрежда не само кодове, пароли и разположение на скенери, но и график на дежурства, лични оценки за всеки в посолството и унищожителна критика на дефектите на охранителната система. Всяка мисъл пораждаше нова в експлозивна верига. Просто не можеше да спре.

И не само това — не можеше да го спре и Гален. Инжектираните с фаст-пента обикновено асоциативно прескачаха от тема на тема и се налагаше да ги насочват с постоянни въпроси. Майлс правеше същото, но на бързи обороти. Другите жертви можеха да се контролират дори само с една дума, но едва когато комарецът няколко пъти силно го зашлеви през лицето и му изкрещя, Майлс най-после млъкна.

При разпита с наркотик не се използваха мъчения, защото весело дрогираните нещастници просто не ги усещаха. При Майлс обаче болката запулсира — ту слаба и далечна, ту изпълваща тялото и ума му като статично електричество. За свой ужас, той се разплака. После внезапно изхълца и спря.

Гален се взираше в него като хипнотизиран.

— Нещо не е наред — измърмори единият от стражите. — Не би трябвало да се държи така. Да не би да е бил подложен на някаква нова антинаркотична обработка и пентазоцинът да не му въздейства?

— Очевидно му въздейства — възрази Гален и си погледна часовника. — Не крие никаква информация. Дори ни дава повече. Прекалено много.

Комуникационният пулт настойчиво сигнализира.

— Аз ще вдигна — обади се Майлс. — Сигурно търсят мен. — И се изправи, но коленете му се огънаха и той се просна по лице на килима. Двамата стражи го изправиха и го върнаха на стола. Стаята бавно се завъртя около него. Гален натисна бутона на комуникатора.

— Аз съм — разнесе се бодрият глас с бараярски акцент на лорд Воркосиган.

Лицето на клонинга не приличаше точно на онова, което Майлс виждаше всяка сутрин в огледалото.

— Косата му е вчесана на другата страна — без да се обръща конкретно към никого, отбеляза той. — Не, това не… — Така или иначе, никой не го слушаше. Мислите му продължиха да рикошират със скоростта на светлината от огледалните стени на празния му череп.

— Как е? — Гален напрегнато се наведе над пулта.

— Едва не провалих всичко още през първите пет минути. Онзи едрият се оказа мой братовчед — с нервен, тих глас отвърна клонингът. — Извадих страхотен късмет и успях да обърна грешката си в шега. Но са ме сложили в една стая с това копеле. А той хърка.

— Съвсем вярно — без да са го питали, потвърди Майлс. — Само почакай да видиш какво е, когато сънува, че прави любов. По дяволите, ще ми се да имах сънищата на Иван. Вместо това ме спохождат само ужасни кошмари — как играя поло гол срещу адски много мъртви сетаганданци, а топката е отсечената глава на лейтенант Мурка. Тя крещеше всеки път, когато я удрях… — Никой не му обръщаше внимание.

— Ще ти се наложи да се срещаш с много хора, които са го познавали — каза Гален. — Но щом си заблудил Ворпатрил, ще успееш да…

— Винаги можеш да заблудиш Иван — отново се обади Майлс. — Ужасно е разсеян.

Гален го стрелна с ядосан поглед.

— Посолството е съвършено изолирано изпитателно поле — продължи към видеоплочата той, — преди да продължиш на самия Бараяр. Присъствието на Ворпатрил е отлична възможност за проверка. Ако заподозре нещо, ще открием начин да го елиминираме.

— Мм — неуверено изсумтя клонингът. — Преди да започнем, мислех, че си успял да ми натъпчеш в главата всичко възможно за Майлс Воркосиган. Но в последния момент установяваш, че той през цялото време е водил двоен живот. Още какво си пропуснал?

— Майлс, вече говорихме…

Майлс сепнато осъзна, че Гален се обръща към клонинга с неговото име. Може би двойникът му изобщо нямаше свое. Странно…

— Знаехме, че в подготовката ти има празноти и че ще се налага да импровизираш. Но никога не сме имали по-добра възможност от случайното му пристигане на Земята. Иначе трябваше да чакаме още шест месеца и да се опитаме да направим подмяната на Бараяр. Не. Сега или никога. — Гален си пое дъх, за да се успокои. — Добре. Значи си се справил през първата нощ.

Клонингът изсумтя.

— Да, ако не смяташ това, че се събудих полузадушен от някакво отвратително живо одеяло.

— Какво? А, живата кожа. Не я ли е дал на приятелката си?

— Явно не. Едва не се подмокрих от страх преди да се сетя какво е това. Събудих братовчеда.

— Той заподозря ли нещо? — нервно попита Гален.

— Излъгах го, че съм сънувал кошмар. Изглежда, често му се е случвало.

Майлс кимна.

— Нали тъкмо това ви казвах. Отсечени глави… счупени кости… обезобразени роднини… необичайни промени на важни части от тялото ми… — Наркотикът очевидно оказваше странно въздействие върху паметта му — несъмнено тъкмо това го правеше толкова ефикасен за разпити. Спомняше си последните си кошмари далеч по-ясно, отколкото в нормално състояние. Радваше се, че обикновено бързо ги забравя.

— На сутринта Ворпатрил спомена ли нещо за това? — попита Гален.

— Не. Опитвам се да не приказвам много.

— Това не отговаря на ролята — услужливо отбеляза Майлс.

— Преструвам се, че съм изпаднал в слаб пристъп на една от онези депресии, за които пишеше в психологичния му портрет — между другото, кой е този?

— Самият Воркосиган. Инжектирахме му фаст-пента.

— А, добре. Неговите наемници цяла сутрин ми звънят по секретен комуникатор. Искат заповеди.

— Разбрахме се да избягваш наемниците.

— Чудесно, ти им го кажи.

— Кога ще си готов да се върнеш на Бараяр?

— Не достатъчно скоро, за да избегна напълно „Дендарии“. Съобщих на посланика, но изглежда, че Воркосиган е поел отговорността за издирването на капитан Галени. Той се изненада, че искам да замина, затова засега го отложих. Капитанът съгласи ли се да ни съдейства? В противен случай ще трябва да фалшифицирате заповедта за завръщането ми и да я дадете на куриера или нещо подобно.

Гален видимо се поколеба.

— Ще видя какво мога да направя. Междувременно ти продължавай да се опитваш.

„Гален не знае ли, че ни е известно за предателството на куриера?“ — с почти нормална яснота си помисли Майлс. Успя да се сдържи и произнесе думите почти недоловимо.

— Ясно. Ти ми обеща, че ще го оставиш жив, докато не замина, за да можем да му задаваме някои въпроси. Сега ме интересува коя е лейтенант Боун и каква е връзката й с приходите от „Триумф“? Тя не спомена за какви приходи става дума.

Единият от стражите сръга Майлс.

— Отговори на въпроса.

Майлс си наложи да се съсредоточи.

— Тя е счетоводителка на флота ми. Предполагам, че става дума за обичайно инвестиране, което носи дивиденти — пряко волята си поясни той, после горчиво се засмя. — Временно, за съжаление.

— Това достатъчно ли е? — попита Гален.

— Да, струва ми се. Отговорих й, че е опитен офицер, и й наредих да действа дискретно. Това явно я задоволи, но се чудя какво всъщност съм й заповядал да направи. Добре, следващият въпрос. Коя е Розали Крю и защо съди адмирал Нейсмит за половин милион галактически федерални кредита?

— Кой? — с искрено удивление зяпна Майлс, когато стражът отново го побутна. — Какво? — Дрогираният му ум не можеше да обърне половин милион галактически федерални кредита в бараярски имперски марки, ала разбираше, че това са адски много пари. Отначало името не му говореше нищо, после внезапно се сети. — Мили Боже, това е онази нещастна продавачка от магазина за алкохол. Аз я спасих от пожара. Защо ме е дала под съд? Защо не съди Данио, той изгори магазина й — разбира се, той…

— Но какво общо имам аз с това? — попита клонингът.

— Нали искаш да заемеш моето място — кисело отвърна Майлс. — Сам се оправяй. — Ала мисловните му процеси все още бяха неконтролируеми. — Ти пък я дай под съд за телесна повреда. Когато я изнасях, си счупих лопатката. Още ме боли…

Гален го прекъсна.

— Не обръщай внимание на това — нареди той. — Ще напуснеш Земята дълго преди да започне процесът.

— Добре — скептично се съгласи клонингът.

— И ще оставиш „Дендарии“ да ти сърбат попарата, така ли? — гневно възкликна Майлс, силно стисна клепачи, за да не вижда въртящата се наоколо му стая, и отчаяно се опита да се съсредоточи. — Разбира се, на теб изобщо не ти пука за „Дендарии“, нали? А трябва да ти пука! Те рискуваха живота си заради теб… заради мен… така ще ги предадеш, без дори да се замислиш… ти дори не знаеш кои са…

— Достатъчно — въздъхна клонингът. — И като стана дума за това, каква е връзката му с тази командир Куин? Разбрахте ли най-после дали се чука с нея?

— Ние сме само добри приятели — отвърна Майлс и истерично се разсмя. После се хвърли към комуникационния пулт — стражите се опитаха да го спрат, но не успяха — надвеси се над бюрото и се озъби на видеоплочата. — Стой надалеч от нея, задник такъв! Тя е моя, чуваш ли ме, моя, моя, само моя… Куин, Куин, красивата Куин, царицата на нощта, красивата Куин… — запя той, докато стражите го мъкнеха обратно на стола. По тялото му се посипаха удари и го принудиха да млъкне.

— Нали каза, че сте му инжектирали фаст-пента? — попита клонингът.

— Да.

— Но не се държи така.

— Нещо не е наред. И все пак не би трябвало да е бил подложен на антинаркотична обработка… Започвам сериозно да се съмнявам, че има смисъл да го оставим жив като източник на информация. Просто не можем да вярваме на отговорите му.

— Страхотно — свъси вежди клонингът и погледна през рамо. — Трябва да свършвам. Довечера пак ще се обадя. Ако още съм жив. — И изчезна със сърдит електронен сигнал.

Гален се върна при Майлс и му зададе поредица от въпроси за бараярския имперски щаб, император Грегор, обичайния живот на лейтенант Воркосиган в столицата Ворбар Султана и най-вече за наемниците от „Дендарии“. Майлс отговаряше, неспособен да спре бързия си брътвеж. Но по някое време му хрумна случаен стих и той изрецитира цял сонет. Шамарите на Гален не успяха да го върнат в релси — асоциативните връзки бяха прекалено силни. След това продължи постоянно да променя темите. Най-успешно се измъкваше със стихове, мръсни наемнически пиянски песни, всичко, за което го подсещаше някоя дума или израз на похитителите му. Паметта му изглеждаше феноменална. Лицето на Гален окончателно помръкна.

— С това темпо ще останем тук до другата зима — с отвращение подметна единият от стражите.

Окървавените устни на Майлс се извиха в безумна усмивка.

— „След зимата на нашите раздори — извика той — настана над страната пищно лято под слънцето на тоя син на Йорк.“^[1]

Бе научил наизуст тази древна пиеса преди много години, но живият ямб неудържимо го понесе напред. Гален, изглежда, не можеше да го спре по никакъв друг начин, освен да го пребие до безсъзнание. Майлс дори още не беше стигнал до края на първо действие, когато стражите го замъкнаха в асансьора, спуснаха се на долния етаж и грубо го блъснаха в килията.

Той продължи да рецитира, като крачеше от стена до стена, в подходящите моменти скачаше върху пейката и изпълняваше женските роли със съответен фалцет. И чак когато стигна до последното „Амин!“, задъхан се строполи на пода.

Капитан Галени, който през последния час седеше свит в ъгъла на пейката си и затискаше ушите си с длани, предпазливо повдигна глава и внимателно попита:

— Свърши ли?

Майлс се претърколи по гръб и впери празен поглед в лампата.

— Три пъти ура за образоваността… Лошо ми е.

— Не съм изненадан. — Самият Галени изглеждаше блед и все още трепереше от зашеметяването. — Какво беше това?

— Пиесата или наркотикът?

— Познах пиесата, благодаря. Наркотикът.

— Фаст-пента.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам. Имам странни реакции към наркотици. Забранен ми е цял клас успокоителни средства. Очевидно е свързано с това.

— Какъв късмет!

„Започвам сериозно да се съмнявам, че има смисъл да го оставим жив…“

— Аз не мисля така — отнесено отвърна Майлс, скочи на крака, втурна се в банята, повърна и припадна.

 

 

Свести се от силния блясък на лампата, който пареше очите му, и заслони лицето си с длан. Някой — Галени? — го беше пренесъл на пейката. Капитанът спеше и гърдите му тежко се надигаха. До Майлс бе оставена чиния с отдавна изстинала храна. Трябваше да е късна нощ. Той неспокойно погледна храната, после я скри под пейката си, за да не я вижда. Болеше го цялото тяло и му се гадеше.

След закуска на следващата сутрин стражите дойдоха пак, но този път отведоха Галени. Капитанът излезе с мрачно презрително изражение. Откъм коридора се разнесоха яростни викове. Галени явно се опитваше да ги накара да го зашеметят — ужасен, но сигурен начин да избегне разпита. Ала не успя. Когато след няколко часа похитителите го върнаха в килията, той неудържимо се кикотеше.

През следващите шейсетина минути капитанът остана проснат на пейката си и от време на време избухваше в смях. Накрая заспа. Майлс рицарски устоя на изкушението да се възползва от състоянието му, за да му зададе няколко въпроса. Уви, инжектираните с фаст-пента си спомняха своите преживявания. Вече бе съвсем сигурен, че една от ключовите думи за Галени е „предателство“.

Когато най-после се върна в съзнание, комарецът изглеждаше ужасно зле. Последиците от наркотика бяха изключително неприятни — в това отношение реакцията на Майлс не правеше никакво изключение. Той съчувствено потръпна, когато Галени на свой ред посети банята.

Капитанът се върна и тежко седна на пейката си. Погледът му попадна върху студената му вечеря и той съмнително я побутна с показалец.

— Искаш ли я?

— Не, благодаря — отвърна Майлс.

— Мм. — Галени пъхна чинията под пейката и немощно се отпусна на мястото си.

— За какво те разпитваха?

— Този път най-вече за личния ми живот. — Комарецът сведе очи към чорапите си, които бяха започнали да се вкоравяват от мръсотия, но Майлс не бе убеден, че в момента капитанът вижда нещо. — Колкото и да е странно, изглежда, му е трудно да разбере какво му говоря. Явно искрено вярва, че откакто бях на четиринайсет, нищо не се е променило и че трябва само да ми свирне, за да ме накара да го следвам по петите. Сякаш целият ми съзнателен живот няма никакво значение. Сякаш съм облякъл тази униформа на шега, от отчаяние или объркване — всичко друго, но не и в резултат на дълбоко осмислено, принципно решение.

Нямаше нужда да го пита за кого говори. Майлс кисело се усмихна.

— Какво, значи не е било заради лъскавите ботуши, така ли?

— Просто съм бил заслепен от външния блясък на неофашизма — прибави Галени.

— Така ли се изрази? Всъщност е феодализъм, а не неофашизъм, освен навярно някои централистични експерименти на покойния император Ецар Ворбара. Аз на негово място бих казал „външният блясък на неофеодализма“.

— Отлично съм запознат с принципите на бараярското управление, благодаря — отвърна Галени.

— Каквито и да са те — измърмори Майлс. — Нали разбираш, просто импровизирах.

— Да, разбирам. Радвам се, че не си пълен профан в областта на историята като младите офицери напоследък.

— Е — рече Майлс, — щом не е заради златните акселбанти и лъскавите ботуши, защо всъщност си на наша страна?

— Ами, естествено — Галени повдигна очи към лампата — изпитвам садистична психосексуална наслада от това да съм бандит, престъпник и главорез. И кариерист.

— Хей — махна му с ръка Майлс, — разговаряй с мен, не с него. Неговият ред мина.

— Мм. — Капитанът мрачно скръсти ръце. — В известен смисъл си прав. Наистина съм кариерист. Или поне бях.

— Това не е тайна за бараярското върховно командване.

— Нито за самите бараярци, макар че чужденците, изглежда, никога не го забелязват. Как си представят, че такова очевидно кастово общество е издържало на невероятното напрежение след края на Изолацията, без да се взриви? В известен смисъл Имперската служба за сигурност изпълнява същите социални функции като средновековната църква на Земята — като предпазен клапан. Тя дава възможност на всички талантливи хора да се избавят от бремето на кастовия си произход. След двайсет години служба получават почетна ворска титла. Имената може да не са се променили от дните на Дорка Ворбара, когато вор е била затворена каста на независими конни бандити…

Тази характеристика на прапрадядовото му поколение накара Майлс да се усмихне.

— … но същността е абсолютно неузнаваема. Ала въпреки всичко верските представители са успели, макар и отчаяно, да запазят някои жизненоважни принципи на служба и саможертва… — Галени замълча, изчерви се и се прокашля. — Моята докторска дисертация, нали разбираш. „Бараярската Имперската служба за сигурност, век на промяна“.

— Разбирам.

— Исках да служа на Комар…

— Както баща ти преди теб — довърши Майлс. Капитанът рязко вдигна поглед. Очакваше да види в очите му сарказъм, но откри — поне така се надяваше Майлс — само съчувствена ирония.

Галени кимна.

— Да. И в същото време не. Нито един от кадетите, с които служих, не беше виждал истинска война. Докато аз бях участвал в улични боеве…

— Подозирах, че познаваш Комарското въстание по-добре, отколкото, изглежда, смята Службата за сигурност — отбеляза Майлс.

— Да — потвърди капитанът. — Използваха ме за нощни набези и саботажи — бях доста дребен за възрастта си. Има места, където никой няма да спре играещо си дете. Преди да навърша четиринайсет години бях помагал да убиват хора… Не храня илюзии за славните имперски войски по време на Комарското въстание. Виждал съм мъже, облечени в тази униформа — той посочи зелените си панталони, — да извършват позорни неща. От гняв или страх, от раздразнение или отчаяние, понякога просто от нехайна злоба. Но за обикновените хора, озовали се сред кръстосан огън, едва ли е важно дали са изгорени от плазмения огън на нашествениците, или са взривени на парчета от квантовите бомби на патриотите. Свобода ли? Не можем да се преструваме, че преди идването на бараярците на Комар е царяла демокрация. Баща ми крещеше, че Бараяр бил унищожил планетата, но когато се огледах, Комар все още си беше там.

— Не можеш да взимаш данъци от пустиня — промърмори Майлс.

— Веднъж видях едно момиченце… — Галени за миг замълча и прехапа устни. — Важното е да няма война. Искам… исках да направя така, че да няма война. Кариера в Имперската служба, почетно уволнение, министерски пост… после нагоре в йерархията на гражданското управление, а след това…

— Вицекрал на Комар ли? — подсказа му Майлс.

— Такива надежди щяха да са малко мегаломански — отвърна капитанът. — Но определено служба при него. — Очите му видимо се замъглиха и от устните му се изтръгна самоироничен смях. — Баща ми, от друга страна, иска отмъщение. Чуждото господство над Комар не само съдържало потенциална опасност от извращения, но и според принципите му носело злото в природата си. Опитите за интегриране не били компромис, а колаборационизъм, капитулантство. Заради моите грехове загивали комарски революционери. И така нататък, и така нататък.

— Значи все още се надява да те убеди да преминеш на негова страна.

— О, да. Убеден съм, че ще продължава да говори, докато натиска спусъка.

— Не че те карам, хм, да измениш на принципите си, но всъщност не смятам, че ще ми навредиш по някакъв начин, ако… да речем… измолиш да запазят живота ти — неуверено отбеляза Майлс. — Просто е нужно да използваш малко хитрост, за да продължиш борбата.

Галени поклати глава.

— Точно поради това не мога да се предам. Няма да… не съм способен на това. Той не може да ми има доверие. Ако променя решението си, баща ми ще бъде принуден да ме убие, колкото и да се преструва сега, че не иска да го направи. Вече пожертва брат ми. В известен смисъл майка ми умря тъкмо заради тази и други жертви, които той й наложи в името на каузата. — Комарецът замълча, после смутено прибави: — Предполагам, че всичко това прилича на Едипов комплекс, но… тежките решения винаги са допадали на романтичната му природа.

Майлс поклати глава.

— Ти го познаваш по-добре от мен. Но… е, тежките решения помътват разума. Желанието да постъпваш глупаво е изключително могъща сила…

Галени се засмя, после замислено го погледна.

— … но винаги има други възможности. По-важно е да останеш верен на човек, отколкото на принцип.

Капитанът повдигна вежди.

— Е, от устата на бараярец това не бива да ме изненадва. От общество, което е традиционно организирано с вътрешни клетви за вярност, а не с външна система от абстрактни закони — това ли показва политиката на баща ти?

Майлс се прокашля.

— Всъщност теологията на майка ми. Макар да тръгват от абсолютно противоположни изходни точки, възгледите им стигат до това странно заключение. Според нейната теория принципите идват и си отиват, но човешката душа е безсмъртна и следователно трябва да отдаваш много по-голямо значение на нея. Майка ми е изключително логична. Бетанка, нали разбираш.

Галени заинтригувано се наведе напред.

— Повече ме изненадва това, че майка ти изобщо има нещо общо с твоето възпитание. Бараярското общество е толкова, хм, агресивно патриархално. А графиня Воркосиган има репутацията на най-невидимата от съпругите на всички политици.

— Да, наистина е невидима — весело се съгласи Майлс, — като въздуха. Ако изчезне, дори не усещаш. До следващия път, когато си поемеш дъх. — Той сподави пристъпа на носталгия и страх. „Ако този път не се върна…“

Галени недоверчиво се усмихна.

— Трудно ми е да си представя, че великият адмирал се поддава на, хм, женски примамки.

Майлс сви рамене.

— Поддава се на логиката. Майка ми е една от малцината, които почти изцяло са победили желанието да постъпват глупаво. — Майлс замислено свъси вежди. — Баща ти е много интелигентен човек, нали? Искам да кажа, като се изключат възгледите му. Успял е да заблуди Службата за сигурност, да разработи план за поне временно ефективни действия, упорит е…

— Да — съгласи се капитанът.

— Хм.

— Какво?

— Ами… в цялата тази история има нещо, което ме безпокои.

— Даже много неща!

— Нямам предвид лично, а логично. Абстрактно. Като план, в него има нещо, което не се връзва даже от негова гледна точка. Разбира се, това е хазарт, трябва да се поемат много рискове. Винаги е така, когато се опиташ да превърнеш всеки план в действие, но в случая не става дума за практическите проблеми. Има някаква основна грешка.

— Планът е дързък. Но ако успее, той ще получи всичко. Ако твоят клонинг убие императора, баща ми ще има абсолютната власт.

— Глупости — отвърна Майлс.

Галени повдигна вежди.

— Фактът, че бараярската управленческа система е неписана, не означава, че не съществува. Би трябвало да знаеш, че властта на императора се крепи на съдействието, което получава от армията, графовете, министрите и изобщо от целия народ. Ужасна съдба сполетява онези императори, които не изпълняват функциите си в съответствие с желанията на тези групи. Посичането на лудия император Юри не е било чак толкова отдавна. Като малък, баща ми е присъствал на тази кървава екзекуция. А има хора, които въпреки всичко се чудят защо не се е опитал да стане император! Виж сега. Да речем, че този мой двойник заграби трона с кървав преврат и даде привилегии, или дори независимост на Комар. Какви ще са резултатите?

— Продължавай — заинтригувано отвърна Галени.

— Военните ще се настроят против мен, защото съм забравил извоюваните им с мъка победи. Графовете ще се настроят против мен, защото съм се издигнал над тях. Министрите ще се настроят против мен, защото загубата на Комар като източник на данъци и търговски възел ще намали властта им. Народът ще се настрои против мен поради всички тези причини, плюс факта, че в неговите очи аз съм мутант, физически нечист според бараярската традиция. Нали знаеш, в затънтената провинция продължават да убиват бебета заради очевидни вродени дефекти, въпреки че от четири десетилетия това е забранено от закона. Ако можеш да се сетиш за по-отвратителна съдба от това да те разчленят жив, е, онзи нещастен клонинг се е запътил право към нея. Не съм сигурен, че бих могъл да се кача на трона и да оцелея, дори и без усложненията с Комар. А онова хлапе е едва на… на колко? На седемнайсет-осемнайсет години, нали? Заговорът е глупав. Или…

— Или?

— Или са намислили нещо друго.

— Хм.

— Освен това — по-бавно продължи Майлс — защо Сер Гален, който, ако не греша, мрази баща ми повече от всичко на света, полага толкова много усилия, за да постави на бараярския трон наследник на Воркосиган? Това едва ли може да се смята за отмъщение. И ако клонингът по някакво чудо успее, как баща ти възнамерява да го контролира?

— Може би с хипноза — предположи Галени. — Или със заплахи да го разкрие.

— Хм, възможно е. — Почувствал се в задънена улица, Майлс замълча. Измина дълго време преди отново да заговори.

— Мисля, че действителният му план е много по-прост и по-хитър. Целта му е клонингът да стане център на борба за власт и така да се предизвика хаос на Бараяр. Резултатите от борбата нямат значение. Клонингът е обикновена пионка. В кулминационния момент на Комар трябва да избухне въстание, колкото по-кърваво, толкова по-добре. Баща ти трябва да има съюзници, готови да се намесят с достатъчно военна сила, за да блокират пространствено-времевия изход на Бараяр. Господи, надявам се да не е сключил сделка със сетаганданците.

— Замяната на бараярската окупация със сетаганданска ми се струва абсолютно безсмислена — той определено не е чак толкова луд. Но какво ще се случи с твоя доста скъп клонинг? — озадачено попита Галени.

Майлс кисело се усмихна.

— Това едва ли интересува Сер Гален. Клонингът просто е средство. — Той отвори уста, затвори я, после отново я отвори. — Освен това в главата си постоянно чувам гласа на майка ми. Оттам взех онзи съвършен бетански акцент, нали знаеш, онзи, който използвам в ролята си на адмирал Нейсмит. И в момента я чувам.

— И какво ти казва тя? — весело повдигна вежди Галени.

— „Майлс — пита майка ми, — какво направи с малкото си братче?“

— Той не ти е брат! — задавено възкликна капитанът.

— Тъкмо обратното. Според бетанския закон клонингът ми е брат.

— Пълно безумие! — Галени замълча за миг. — Майка ти не би могла да очаква, че ще пазиш това създание.

— О, напротив — мрачно въздъхна Майлс. Сърцето му панически се сви. Ужасно сложна ситуация…

— И това е жената, която според теб стои зад човека, ръководещ бараярската политика, така ли? Не разбирам. Граф Воркосиган е изключително прагматичен. Само погледни проекта за интегрирането на Комар.

— Да — отвърна Майлс. — Точно за това става дума.

Галени го стрелна с подозрителен поглед и каза:

— Човекът зад принципа, а?

— Да.

Капитанът присви устни, после промълви:

— Баща ми винаги е бил човек на големите принципи.