Лоис Макмастър Бюджолд
Братя по оръжие (10)

Глава 10

С всяка изтекла минута шансовете за спасение изглеждаха все по-малко. Донесоха им следващата закуска и ако можеше да се разчита на този странен часовник, започна третият ден от пленничеството на Майлс. Изглежда, че клонингът не беше допуснал очевидна грешка, за да разкрие истинската си природа пред Иван или Ели. А това означаваше, че може да заблуди и всеки друг. Майлс потръпна.

Какво да направи? Майлс закрачи из килията. Застоялият въздух започваше да мирише и това не му помагаше да проясни ума си. Без да възлага особено големи надежди, той отиде в банята и запуши канала с чорапа си. Както предполагаше, сензорната система, която пускаше водата при приближаването на ръцете му, сега я спря преди мивката да прелее. И дори ако по някакво чудо успееше да накара похитителите си да отворят вратата, примерът с Галени показваше колко малки шансове има да се справи с техните зашеметители.

Не. Единственият смисъл в контакта с врага се състоеше в информацията, която врагът се надяваше да получи от него. В крайна сметка това беше единствената причина да го оставят жив. Трябваше да се възползва от случая. Информационен саботаж. Щом сам не бе допуснал грешка, клонингът навярно се нуждаеше от малко помощ. Но комарците пак щяха да му инжектират фаст-пента. Можеше да отправя фалшиви уверения към лампата като капитан Галени, но едва ли щяха да го вземат на сериозно.

Той седеше на пейката и намръщено се взираше в замръзналите си боси крака — беше оставил лепкавите си влажни чорапи да изсъхнат. Вратата се отвори и влязоха двама стражи със зашеметители. Единият покри Галени, който му отправи презрителен поглед, но не помръдна. Показалецът на стража напрегнато потръпваше върху спусъка — нямаше да се поколебае да стреля. Днес капитанът не им трябваше в съзнание. Другият даде знак на Майлс да излезе от килията. Майлс въздъхна и се подчини.

В коридора го очакваше клонингът, облечен в неговата адмиралска униформа от „Дендарии“.

Отведоха Майлс в кабинета и този път го завързаха на стол в средата на стаята. Странно — Гален го нямаше.

— Чакайте пред вратата — нареди клонингът на стражите. Те се спогледаха, свиха рамене и излязоха, като взеха два меки стола.

Настана мълчание. Двойникът бавно обикаляше на безопасно разстояние около Майлс, като че ли той беше змия, която можеше внезапно да го нападне. После се подпря на комуникационния пулт и стъпи с единия си крак на ръба му. Майлс позна собствената си любима поза. Никога повече нямаше да може да застане така, без да си помисли какво са му откраднали. Изведнъж го изпълни страх.

— Как, хм — Майлс замълча, за да се прокашля — как успя да избягаш от посолството?

— Просто цяла сутрин изпълнявам задълженията на адмирал Нейсмит — отвърна двойникът му. — Телохранителката ти смяташе, че ме връща на бараярската охрана. Бараярците ще си помислят, че комарският ми страж е от „Дендарии“. Ето как си осигурих малко свободно време. Хитро, нали?

— Рисковано — отбеляза Майлс. — Какво се надяваш да постигнеш? Фаст-пента не ми въздейства според очакванията, нали знаеш. — Всъщност, забеляза Майлс, наоколо не се виждаше спринцовка. Липсваше, също като Сер Гален. Странно.

— Няма значение. — Клонингът рязко махна с ръка: още един типичен жест на Майлс. — Не ме интересува дали говориш истини, или лъжи. Просто искам да слушам как говориш. Да те видя поне веднъж. Ти, ти, ти… — той сниши глас, — само как те мразя!

Майлс отново се прокашля.

— Бих могъл да отбележа, че всъщност ние се срещнахме веднъж. Преди три дни. Каквото и да са ти направили, вината не е моя.

— Противно ми е самото ти съществуване — отвърна клонингът и вдигна ръка към гърдите си. — Но този проблем съвсем скоро ще бъде решен. Само че Гален първо ми обеща да те разпитам. — Краката на Майлс потръпнаха. — Обеща ми.

— Между другото, къде е тази сутрин Сер Гален?

— Излезе. — Клонингът кисело му се усмихна. — За малко.

Майлс повдигна вежди.

— Значи не ти е разрешил да разговаряш с мен, така ли?

— Той ми обеща. Но после се отметна. Не обясни защо.

— А… хм. Вчера ли?

— Да. — Двойникът го погледна с присвити очи. — Защо?

— Струва ми се, че е заради нещо, което казах. Тогава просто разсъждавах гласно. Боя се, че разкрих прекалено много за този план. Неща, които не би трябвало да знаеш дори ти. И той се е страхувал, че ако ме разпиташ с фаст-пента, ще научиш всичко. Нямам нищо против. Колкото по-малко изтръгнеш от мен, толкова по-вероятно е да допуснеш грешка. — Майлс затаи дъх и зачака да види как ще приеме тази примамка клонингът.

— Ще се хвана на въдицата ти — спокойно отвърна той. Очите му проблеснаха сардонично. — Хайде, изплюй камъчето.

На седемнайсетгодишна възраст — на колкото бе сега клонингът — Майлс беше създал „Свободните наемници от Дендарии“. Не биваше да го подценява. „Какво ли е да си клонинг?“ — помисли си той. Докъде всъщност продължаваше приликата?

— Той ще те пожертва — каза Майлс. — Няма намерение да те остави жив, за да седнеш на бараярския трон.

— Да не си мислиш, че това не ми е известно? — подигравателно попита двойникът му. — Зная, че според него няма да успея. Никой не вярва, че мога да успея…

Майлс ахна, сякаш го бяха ударили в корема.

— Но аз ще им покажа. Сер Гален — очите на клонинга проблеснаха — много ще се изненада, когато взема властта.

— Ти също — мрачно предрече Майлс.

— За глупак ли ме смяташ?

Майлс поклати глава.

— Боя се, че зная точно колко си глупав.

Клонингът напрегнато се усмихна.

— Гален и неговите приятели цял месец се мотаха из Лондон да те търсят, за да организират подмяната. Накрая трябваше да им кажа, че ще е най-добре да те отвлечем. Проучвал съм те повече време от тях. Знаех, че няма да устоиш на изкушението. Винаги мога да те надхитря.

Самата истина, уви, поне в този случай. Майлс сподави пристъпа си на отчаяние. Това хлапе беше умно, прекалено умно — и притежаваше всяка негова особеност, чак до мъчителната нервност, излъчваща се от мускулите на тялото му. А може би различни стресови ситуации бяха в състояние да доведат до едни и същи резултати? Как ли изглеждаше светът през неговите очи?…

Погледът му попадна върху адмиралската униформа. Собствените му военни отличия зловещо му намигаха от плата.

— Но можеш ли да надхитриш адмирал Нейсмит?

Двойникът се усмихна гордо.

— Сутринта уредих да освободят войниците ти от затвора. Нещо, което ти очевидно не си успял да направиш.

— Данио ли? — изхриптя Майлс. „Не, не, кажи, че не…“

— Сега отново е на бойния си пост — кимна клонингът.

Майлс потисна тихото си изпъшкване. Клонингът спря, погледна го напрегнато и видимо се поколеба.

— Като стана дума за адмирал Нейсмит — спиш ли с оная жена?

Що за живот бе водило това хлапе, отново се зачуди Майлс. Абсолютно затворен — постоянно наблюдаван, постоянно обучаван, почти като в манастир. Дали комарците се бяха сетили да включат и това в обучението му, или още бе девствен? В такъв случай сигурно мислеше само за секс…

— Куин — отвърна Майлс — е шест години по-голяма от мен. Изключително опитна. И взискателна. Свикнала е партньорът й да е много фин. Запознат ли си с любовните практики Дива Тау във варианта им, разпространен на Клайн Стейшън? — Нямаше начин да сбърка, каза си той, тъй като измисляше всичко в движение. — Известни ли са ти Седемте тайни пътя на женското удоволствие? След като свърши четири-пет пъти обаче, тя обикновено те оставя…

Клонингът продължаваше да обикаля около него, но изглеждаше леко смутен.

— Лъжеш ме.

— Възможно е — озъби му се Майлс. Искаше му се тази импровизация да е истина. — Но само помисли какво рискуваш.

Двойникът го изгледа яростно. Той му отвърна по същия начин.

— Костите ти като моите ли се чупят? — внезапно попита Майлс. Ужасна мисъл. Ами ако за всеки удар, изтърпян от него, бяха чупили и костите на клонинга му, за да не се различават? Ами ако за всеки поет от него глупав риск клонингът беше платил цялата… Имаше основание да го мрази.

— Не.

Майлс скри облекчената си усмивка. Значи резултатите от медицинското им сканиране нямаше да са напълно еднакви.

— Значи планът не е дългосрочен, а?

— Предвижда се да остана на трона половин година.

— И аз така си помислих. И чий космически флот ще предизвика хаос на Бараяр, докато Комар отново се вдига на въстание? — Майлс говореше спокойно и се опитваше да не си придава прекалено заинтригуван вид от тази жизненоважна информация.

— Щяхме да повикаме сетаганданците, но се отказахме.

Най-ужасните му страхове…

— Отказахте ли се? Това ме радва. Но защо в цялото това безумно начинание най-после сте проявили малко здрав разум?

— Открихме нещо по-добро — странно се подсмихна клонингът. — Независима военна сила, извънредно опитна в космически блокади и без неподходящи задължения към съседни планети. Освен това абсолютно предана лично на мен. „Свободните наемници от Дендарии“.

Майлс понечи да се хвърли към него. Клонингът отстъпи назад. Майлс бе здраво завързан на стола и движението го прекатури напред. Лицето му болезнено се удари в пода.

— Не, не! — стенеше той и се мъчеше да се освободи. — Идиот такъв! Ще настане истинска кланица…

Двамата комарски стражи се втурнаха в стаята.

— Какво, какво става?

— Нищо. — Пребледнял, клонингът излезе иззад комуникационния пулт, където се беше скрил. — Той просто падна. Изправете го.

— Падна или е бил бутнат — измърмори единият от комарците, докато изправяха стола, и с любопитство се вгледа в лицето на пленника. По горната устна и тридневното стърнище на Майлс се стичаше топла влага. Кръв? Той я облиза с език. Спокойно. Спокойно. Клонингът нямаше да успее да стигне толкова далеч с „Дендарии“. Ала бъдещият му провал нямаше да утеши мъртвия Майлс.

— Трябва ли ти, хм, помощ? — попита двойника му по-възрастният комарец. — Нали знаеш, мъчението си е цяла наука. Да постигнеш максимална болка с минимални увреждания. Чичо ми ме научи на методите, които използвали главорезите от бараярската служба за сигурност… Ако фаст-пента не върши работа…

— Не му трябва помощ — изръмжа Майлс, докато клонингът казваше:

— Не ми трябва помощ…

Двамата замълчаха и се спогледаха. Майлс бързо възвърна самообладанието си. Двойникът му изглеждаше малко смутен.

Ако я нямаше проклетата тридневна брада, сега щеше да е най-подходящият момент да закрещи, че Воркосиган го е надвил и се е преоблякъл в неговите дрехи. Уви, това не беше възможно.

Клонингът се изправи и се опита да възвърне достойнството си.

— Оставете ни, моля. Когато ми потрябвате, ще ви повикам.

— Или пък аз — весело отбеляза Майлс. Двойникът му го стрелна с яростен поглед. Двамата комарци се поколебаха, после излязоха.

— Идеята просто е глупава — започна Майлс, когато останаха сами. — Разбери, „Дендарии“ наистина са елитна, но според планетарните стандарти съвсем малобройна войска. Малобройна, разбираш ли, малобройна! Тя е подходяща за секретни операции, кратки набези, разузнавателни акции. Не може да се бие срещу изцяло разгърната планетарна армия. Изобщо не ти е ясна икономиката на войната! Заклевам се в Господ, че не мислиш за след тази половин година. Не че има някаква полза — ти ще си мъртъв много преди това…

Клонингът зловещо се усмихна.

— Подобно на самия мен, „Дендарии“ ще бъдат пожертвани. В крайна сметка нали не трябва да плащаш на мъртви наемници? — Той замълча за миг и любопитно се вгледа в Майлс. — Ти за колко време напред в бъдещето мислиш?

— Напоследък — за след двайсет години — мрачно отвърна Майлс. Той си представи капитан Галени като вицекрал на Комар — най-добрият, когото би могла да се надява да има планетата. Смъртта му нямаше да е просто загуба на нисш имперски офицер със съмнителен произход, а прекъсване на първата брънка от веригата на хилядите, мечтаещи за по-щастливо бъдеще. Бъдеще, в което лейтенант Майлс Воркосиган щеше да е граф Майлс Воркосиган и да се нуждае от здравомислещи приятели на ключови постове. Ако успееше да спаси Галени… — Признавам — прибави той, — че когато бях на твоята възраст, мислех само за следващите петнайсетина минути.

Клонингът изсумтя.

— Това е било преди цял век, нали?

— Като че ли. Винаги съм имал чувството, че ако искам да успея, трябва да живея бързо.

— Много предвидливо, защото ти остават около двайсет и четири часа. Тогава ще получа заповед да се върна на Бараяр. И ти ще станеш излишен.

Толкова скоро… Нямаше време за експерименти. Нямаше време за нищо друго освен за едно-единствено правилно решение.

Майлс мъчително преглътна.

— Трябва да убиете премиер-министъра, иначе няма да успеете да дестабилизирате Бараяр, даже да премахнете император Грегор. Я ми кажи — предпазливо попита той, — каква съдба сте замислили с Гален за баща ни?

Клонингът рязко отметна глава назад.

— А, не, това няма да го бъде. Ти не си ми брат, а палача на Комар никога не ми е бил баща.

— Ами майка ти?

— Нямам майка. Родил съм се в репликатор.

— Аз също — отбеляза Майлс. — Но това няма никакво значение за нея. Като бетанка, майка ми не храни никакви предубеждения към методите на раждане. За нея е важно какво вършиш, след като се появиш на бял свят. Боя се, че да имаш майка е съдба, която не можеш да избегнеш — още от мига, в който тя научи за твоето съществуване.

Клонингът махна с ръка, за да отпъди призрака на графиня Воркосиган.

— Тя не играе никаква роля в бараярската политика.

— Нима? — промърмори Майлс, после прехапа език. Нямаше време. — Значи ще продължиш, макар да знаеш, че Сер Гален възнамерява да те пожертва, така ли?

— Когато стана император на Бараяр, ще се погрижа за Сер Гален.

— Тогава какво чакаш, щом си готов да го предадеш?

Двойникът вирна глава и присви очи.

— Имаш и друга възможност — спокойно и убедително продължи Майлс. — Да ме пуснеш. И да дойдеш с мен. На Бараяр. Независимо дали ти харесва, ти си мой брат, това е биологичен факт и просто не можеш да го промениш. Никой не избира роднините си. Искам да кажа, ако имаше право на избор, щеше ли да приемеш Иван Ворпатрил за братовчед?

Клонингът изсумтя, но не го прекъсна. Идеята като че ли започваше да му харесва.

— Но той ти е братовчед. Също толкова, колкото и на мен. Съзнаваш ли, че си имаш собствено име? — внезапно попита Майлс. — Това е друго нещо, което автоматично получаваш на Бараяр. Вторият син — това си ти, моят близнак, макар и с шест години по-малък — получава вторите имена на двамата си дядовци, също както първородният получава първите. Това означава, че се казваш Марк Пиер. Съжалявам за Пиер. Дядо винаги е мразил това име. На Бараяр ти ще си лорд Марк Пиер Воркосиган. — Окуражен от хипнотизирания поглед на двойника си, Майлс говореше все по-бързо.

— За какво си мечтал някога? Мама ще се погрижи да получиш образованието, което искаш. Бетанците са страхотни в тази област. Мечтал ли си да избягаш… звезден пилот Марк Воркосиган. Как ти звучи това? Търговия? Селско стопанство? Родът ни се занимава с производство на вино — от лозята до износа на запечатани бутилки. Интересуваш ли се от наука? Можеш да живееш с баба си Нейсмит на колонията Бета и да учиш в най-добрите изследователски академии. Освен това имаш леля и вуйчо, знаеш ли? Двама първи и един втори братовчед. Ако изостаналият, тънещ в невежество Бараяр не те привлича, на Бета те очаква съвсем различен живот, за който Бараяр и всичките му проблеми са само далечна вълничка на събитийния хоризонт. Там произходът ти няма да удиви никого. Галактиката е в краката ти. Избирай. Ако пожелаеш, свободата е твоя. — Майлс трябваше да замълчи, за да си поеме дъх.

Лицето на клонинга беше пребледняло.

— Лъжеш — изсъска той. — Бараярската служба за сигурност никога няма да ме остави жив.

Уви, напълно основателен страх.

— Но си представи за момент, че всичко това може да се превърне в действителност. Може да е твое. Имаш думата ми на Воркосиган. Моята закрила като лорд Воркосиган срещу всякакви случайности, включително Имперската служба за сигурност. — Хм, това обещание… Майлс преглътна. — Гален ти предлага сигурна смърт. Аз мога да ти предложа живот. Мога да те спася, за Бога!

Това ли бе замисленият от него информационен саботаж? Отначало възнамеряваше да подтикне клонинга към грешка… „Какво направи с малкото си братче?“

Двойникът му отметна глава и истерично се засмя.

— Господи, я се виж! Пленник, завързан за стол, само на няколко часа от смъртта… — Той иронично му се поклони. — О, благородни господарю, твоята щедрост ме смайва. Но кой знае защо, съм убеден, че в момента твоята закрила не струва и пукната пара. — Клонингът за пръв път се приближи до него. — Ти си невероятен мегаломан. Не си способен да спасиш дори самия себе си… — той импулсивно го зашлеви през лицето, — нали?

После отстъпи, сепнат от собствената си ярост, и неволно повдигна зачервената си длан пред лицето си. Разкървавените устни на Майлс се извиха в усмивка и клонингът припряно отпусна ръка.

„Така. Никога досега не е удрял човек. Нито пък е убивал, басирам се. О, клети ми девственико, някога дефлорирал ли си жена?“

— Нали? — повтори двойникът му.

„Ха! Той взима истината за лъжа, докато преди това аз исках да го накарам да приеме лъжите ми за истина. Страхотен саботьор съм, няма що. Защо му казах истината?

Защото ми е брат и ние сме виновни за неговите страдания. Виновни сме, че не сме го открили по-рано, че не сме го спасили…“

— Някога мечтал ли си да се спасиш? — неочаквано попита Майлс. — След като си научил кой си… или още преди това? Между другото, какво беше детството ти? Обикновено сираците мечтаят за знатни родители, които накрая ги откриват. При теб това може да се превърне в действителност.

Клонингът горчиво и презрително изсумтя.

— Едва ли. Винаги съм знаел всичко. Знаех кой съм още от самото начало. Нали знаеш, клонингите на Джаксън Хол израстват при приемни родители. Онези, които са отгледани в цистерни, често имат неприятни здравословни проблеми. Податливи са на инфекции и сърдечносъдови заболявания. Хората, които си плащат, за да трансплантират мозъка им, очакват да се събудят в здраво тяло.

— Някога имах приемен брат, малко по-голям от мен… — Двойникът замълча и дълбоко си пое дъх. — Отглеждаха ни заедно. Но не го образоваха. Аз го понаучих да чете… Малко преди да ме вземат комарците, хората от лабораторията го отведоха. Впоследствие случайно го срещнах. Бяха ме пратили да взема някакъв пакет от космодрума, но не трябваше да минавам през града. Видях го да влиза в чакалнята за първа класа. Втурнах се към него. Само че това вече не беше той. В главата му се беше наместил някакъв ужасен богат старец. Неговият телохранител ме блъсна…

Клонингът го погледна гневно.

— О, знаех всичко. Но поне този път ще победи клонингът. Вместо ти да ми отнемеш живота, аз ще отнема твоя.

— И какъв ще е животът ти? — отчаяно попита Майлс. — Къде ще е Марк, докато ти подражаваш на Майлс? Убеден ли си, че в гроба ще лежа само аз?

Двойникът му потръпна.

— Когато стана император на Бараяр — през зъби отвърна той, — никой няма да може да ме пипне с пръст. Властта носи сигурност.

— Сигурност не съществува — възрази Майлс. — Само различни степени на риск. И провал. — Нима щеше да позволи да го предаде някогашната му самотност на единствено дете? Дали зад тези толкова познати сиви очи, които яростно се впиваха в него, се криеше истински човек? С каква примка можеше да го хване? Началото, клонингът явно разбираше началото — липсваше му опит с края…

— Винаги съм знаел — тихо продължи Майлс и двойникът му се наведе към него, за да го чуе — защо родителите ми не са създали други деца. Освен заради уврежданията от солтоксиновия газ. Бетанската медицина е можела да се справи с този проблем. Баща ми се преструваше, че просто не иска да напуска Бараяр, но майка ми можеше да вземе негова генетична проба и да отиде сама. Виждаш ли, причината бях аз. Моите аномалии. Ако имаха съвсем здрав син, щяха да бъдат подложени на невероятен обществен натиск да ме лишат от наследство и да му прехвърлят моите права. Мислиш ли, че преувеличавам ужаса, който Бараяр изпитва от мутанти? След като не успял да убеди майка ми да направи аборт, собственият ми дядо се опитал да реши проблема, като ме удуши в люлката. Сержант Ботари — още от раждането си съм имал телохранител, — два метра висок, не посмял да насочи оръжие срещу Великия генерал. Затова трябвало просто да го вдигне и да го задържи във въздуха, докато генерал Пьотър любезно не помолил да го пусне. В крайна сметка въпросът се уредил. Много по-късно научих тази история от дядо ми — сержантът не беше много приказлив. А по-късно дядо ме научи да яздя. И ми даде кинжала, който сега носиш ти. И ми завеща половината от земите си, повечето от които все още светят нощем от сетаганданските ядрени бомби. Стоеше зад мен в стотици мъчителни, типично бараярски социални ситуации и не ми позволяваше да избягам, докато не започнах да се справям с тях. Понякога предпочитах да умра.

— Родителите ми, от друга страна — продължи Майлс, — бяха много мили и грижовни. Прекалено грижовни — дори когато ми позволиха да постъпя на военна служба с риск постоянно да си чупя костите — защото не родиха други деца. За да не си помисля нито за миг, че не съм им достатъчен… — Майлс внезапно замълча, после прибави: — Може би си късметлия, че нямаш семейство. В крайна сметка всичко това направо те побърква.

„И как да спася този свой брат, за чието съществуване дори не подозирах? Да не споменавам, че трябва да оцелея, да избягам, да проваля комарския заговор, да избавя капитан Галени от баща му, да спася императора и собствения си баща и да не допусна «Свободните наемници от Дендарии» да бъдат въвлечени в кървава трагедия… Не. Ако успея да спася брат си, всичко останало също ще си дойде на мястото. Точно така. Ето, сега е моментът да го притисна, да се боря преди да е прозвучал първият изстрел. Ако откъсна първата брънка, ще се разпадне цялата верига.“

— Зная точно какво представлявам — отвърна клонингът. — Няма да можеш да ме измамиш.

— Ти си такъв, какъвто си. Помисли пак и промени решението си.

Двойникът му се поколеба и навярно за пръв път срещна погледа му.

— С какво ще ми гарантираш, че мога да ти вярвам?

— Достатъчна ли ти е моята дума на Воркосиган?

— Пфу!

Майлс сериозно обмисли въпроса от гледна точка на клонинга… на Марк.

— На едно или друго равнище целият ти досегашен живот се е въртял около предателството. Тъй като нямаш никакъв опит с доверието, естествено е да не си убеден. Искаш ли ти да ми кажеш каква гаранция ще те накара да ми повярваш?

Клонингът отвори уста, затвори я и леко се изчерви.

Майлс едва не се засмя.

— Виждаш ли дилемата, а? — тихо попита той. — Грешката в логиката? Човекът, който смята всичко за лъжа, греши също толкова, колкото и онзи, който приема всичко за истина. Щом няма да те задоволи никаква гаранция, навярно проблемът не е в нея, а в самия теб. И ти си единственият, който може да направи нещо.

— Какво да направя? — промълви двойникът. За миг в очите му проблесна мъчително съмнение.

— Провери.

Клонингът стоеше неподвижно. Ноздрите на Майлс се разшириха. Още малко… още малко…

Вратата ненадейно се отвори и в кабинета влетя Гален, следван от двамата уплашени комарски стражи.

— По дяволите… — изсъска клонингът, изправи се и вирна брадичка.

„По дяволите, идва в най-неподходящия момент!“ — изруга Майлс наум. Ако имаше само още няколко минути…

— Какво правиш, по дяволите? — попита Гален. Гласът му трепереше от гняв.

— Увеличавам шансовете си да оцелея на Бараяр — хладнокръвно отвърна клонингът. — Нали искаш известно време да остана жив, за да изпълня целта ти?

— Казах ти, това е адски опасно! — почти извика Гален. — Цял живот се боря с рода Воркосиган. Те са способни да те убедят във всичко, като скриват алчността си с лъжлив патриотизъм. И този тук е замесен от същото тесто. Лъжите му ще те подведат и провалят — той е коварно копеле и нито за миг не се отклонява от главната си цел.

— Но лъжите му са много интересни. — Клонингът закрачи назад-напред като нервен кон. — Ти ме накара да проуча действията му, думите му, писмата му. Ала никога не съм бил наясно как разсъждава.

— А сега? — заплашително изръмжа Гален.

Двойникът сви рамене.

— Той е побъркан. Струва ми се, че наистина вярва в бръщолевенията си.

— Въпросът е ти дали вярваш?

„Вярваш ли ми?“ — отчаяно си помисли Майлс.

— Не, разбира се. — Клонингът вирна брадичка.

Гален кимна към Майлс и даде знак на стражите.

— Върнете го в килията и го заключете.

И недоверчиво ги наблюдаваше, докато отвързваха пленника. Клонингът бе свел очи към пода и неспокойно пристъпваше от крак на крак.

— Името ти е Марк! — извика Майлс. — Марк!

Гален изскърца със зъби и замахна да го удари. Комарците здраво държаха Майлс и той не можеше да отскочи, но се наклони достатъчно настрани, така че юмрукът на стареца не успя да му строши челюстта. За щастие. Гален се овладя и не го удари повторно.

— Това за мен ли беше, или за него? — въпреки болката любезно попита Майлс.

— Заключете го — изръмжа Гален. — И повече не го пускайте, докато лично не ви наредя.

„Два на два — помисли си Майлс, докато стражите го влачеха към асансьора. — Или поне на едно и половина. Никога няма да имам по-добър шанс, а времето ми е на изтичане.“

Галени спеше на пейката си. Капитанът бе прекарал предишната нощ в нервно, почти безумно крачене из стаята, ала сега сънят най-после беше надделял. Сега, точно когато трябваше да е на крака и готов за действие!

Въпреки това Майлс опита.

— Галени! — извика той. — Сега, Галени! Хайде!

И в същото време се хвърли назад към по-близкия от стражите и го удари по дясната ръка, в която държеше зашеметителя си. И май си счупи един пръст, но успя да избие оръжието и го изрита по пода към капитана, който объркано се надигаше от пейката. Независимо от полубудното си състояние, Галени реагира светкавично и точно — метна се към зашеметителя и се претърколи настрани, за да не го улучи другият страж.

Обезоръженият комарец обви ръка през шията на Майлс, повдигна го от пода и се извъртя с лице към другаря си. Малкият сив правоъгълник на дулото на втория зашеметител се озова толкова близо до лицето му, че Майлс почти трябваше да събере очи, за да го види. Стражът натисна спусъка и главата му избухна от болка и пъстра светлина.