Лоис Макмастър Бюджолд
Братя по оръжие (11)

Глава 11

Дойде на себе си в болнично легло — неприятна, но позната обстановка. Небостъргачите на Ворбар Султана, столицата на Бараяр, излъчваха странно зелено сияние в мрака зад прозореца. Имперската военна болница. Стаята не беше мебелирана в строгия стил от детските му спомени, когато го водеха в клиничните лаборатории и хирургии толкова често, че възприемаше болницата като втори роден дом.

Влезе лекар. Шейсетинагодишен: къса сива коса, светло набръчкано лице, натежало от възрастта тяло. „Д-Р ГАЛЕН“ — пишеше на табелката на гърдите му. В джобовете му подрънкваха спринцовки. Сигурно се размножаваха там вътре. Майлс винаги се бе чудил откъде идват спринцовките.

— А, значи си буден — весело каза лекарят. — Този път няма да ни избягаш, нали?

— Да избягам ли? — От ръцете му излизаха венозни системи и сензорни кабели. Едва ли можеше да избяга някъде.

— Кататония. Мъглявата земя на откачените. Куку. С една дума, лудост. Накратко, това е единственият начин да избягаш, струва ми се. Предава се по наследство.

Майлс чу в ушите си шепота на червените си кръвни телца, които си споделяха хиляди военни тайни и пиянски се клатушкаха в селски танц с молекулите на фаст-пента, развяващи хидроксилните си групи като фусти, и запремигва, за да отпъди образа.

Гален затършува в джоба си и изражението му се промени.

— Ох! — Той рязко извади ръката си, запрати на пода забилата се в пръста му спринцовка и лапна окървавения си палец. — Тази гадинка ме ухапа! — Лекарят погледна надолу към пода, където новородената спринцовка неуверено се олюляваше на металните си крачета, и я смачка с крак. Тя умря с тънко изпискване.

— Такова психическо състояние изобщо не е необичайно за съживените криотрупове, разбира се. Ще ти мине — увери го доктор Гален.

— Мъртъв ли бях?

— Убит на Земята. Прекара една година в криогенен сън.

Странно — Майлс си спомняше това време. Лежеше в стъклен ковчег като приказна принцеса, омагьосана от зла вещица, докато зад заскреженото стъкло безшумно се движеха призрачни фигури.

— И вие ме съживихте, така ли?

— А, не. Тялото ти се развали. Най-тежкият случай на измръзване, който можеш да си представиш.

— О. — Майлс смутено замълча, после тихо прибави: — В такъв случай още съм мъртъв. Може ли на погребението ми да има коне като на това на дядо?

— Не, не, не, разбира се, че не — закудкудяка доктор Гален. — Не ти позволихме да умреш, родителите ти за нищо на света не биха го допуснали. Трансплантирахме мозъка ти. За щастие, имахме подръка друго тяло. Почти неизползвано. Моите поздравления — сега отново си девствен. Нали беше много хитро от моя страна да ти приготвя клонинг?

— Моят кло… моят брат! Марк? — Майлс рязко се надигна и системите се откъснаха от ръцете му. Разтреперан, той грабна закрепената на леглото сива табла и се втренчи в полираната й метална повърхност. По челото му минаваше голям черен шев. Той ужасено погледна ръцете си. — Боже мой, аз съм затворен в труп!

После отново вдигна очи към Гален.

— Щом аз съм тук, какво сте направили с Марк? Къде сте сложили мозъка, който беше в тази глава?

Гален посочи с ръка.

На шкафчето до леглото имаше голяма стъкленица. В нея плуваше мозък — като гъба на стъбло — мъртъв и зловещ. Течността около него изглеждаше гъста и зеленикава.

— Не, не, не! — извика Майлс. — Не, не, не! — Скочи от леглото и грабна стъкленицата. Студената течност оплиска ръцете му. Втурна се бос в коридора. Болничната нощница се разтвори на гърба му. Някъде наоколо трябваше да има тела — това бе Имперската военна болница. Внезапно си спомни къде е оставил такъв труп.

Отвори някаква врата и се озова в бойната спускателна совалка на Дагула IV. Люкът зееше отворен и навън се виждаха черни облаци, разкъсвани от жълти мълнии. Совалката се наклони и ранените мъже и жени в овъглени бойни униформи на „Дендарии“ закрещяха и запроклинаха. Все още стиснал стъкленицата, Майлс се втурна към отворения люк и скочи навън.

Ту летеше, ту падаше. Покрай него префуча плачеща жена, която протегна ръце за помощ, но той не можеше да пусне стъкленицата. Жената се размаза на земята.

В следващия миг затъна до колене в гъста черна кал. Трупът и главата на лейтенант Мурка лежаха на бойното поле, където ги беше оставил. Със студени, треперещи ръце той извади мозъка от стъкленицата и се опита да го напъха през отрязаната с плазмена мълния шия. Пихтиестата материя упорито отказваше да се подчини.

— Той и без това няма лице — отбеляза главата на лейтенант Мурка. — Ще изглежда адски грозно в моето тяло, с щръкнал отгоре мозък.

— Млъкни, труп, нямаш право на глас — изръмжа Майлс. Хлъзгавият мозък се изплъзна от пръстите му и цопна в калта. Той го вдигна и несръчно се помъчи да го почисти в ръкава на адмиралската си униформа, но грубата тъкан жулеше набръчканата повърхност. Майлс позаглади разкъсванията с надеждата, че никой няма да забележи, и продължи да се опитва да напъха мозъка в шията…

Клепачите му рязко се отвориха. Дъхът му секна. Трепереше и бе подгизнал от пот. Лампата изгаряше очите му от тавана на килията, под гърба си усещаше твърдата пейка.

— Слава Богу! — въздъхна той.

Галени загрижено стоеше до него и се подпираше с една ръка на стената.

— Добре ли си?

Майлс мъчително преглътна и си пое дъх.

— Знаеш ли, когато е сънувал кошмар, човек се радва, че се е събудил дори тук.

И погали хладната пейка, за да се увери в материалността й. Другата му длан не откри шевове по челото му, макар че чувстваше главата си така, все едно го е оперирал самоук хирург. Майлс запремигва, стисна клепачи, отново погледна и с усилие се повдигна, на лакът. Лявата му ръка беше подута и болезнено пулсираше.

— Какво стана?

— Завършихме наравно. С единия страж взаимно се зашеметихме. За съжаление, бяха двама. Свестих се преди около час. Не зная колко време сме били в безсъзнание.

— Прекалено много. Обаче беше добър опит. Проклятие! — Той понечи да удари с болната си ръка по пейката, но се овладя навреме. — Жалко. Още малко и щеше да отстъпи.

— Кой, стражът ли? Изглеждаше тъкмо обратното.

— Не, моят клонинг. Моят брат. — Връхлетяха го спомени от кошмара му и той потръпна. — Хлъзгаво създание. Струва ми се, че се бои да не свърши в стъкленица.

— Моля?

— Ох. — Майлс се опита да седне. От зашеметяването му се гадеше. Мускулите на ръцете и краката му бяха схванати. Очевидно в по-добра форма, Галени се замъкна на пейката си и седна.

Малко по-късно вратата се отвори. „Вечерята“ — помисли си Майлс.

Стражът насочи зашеметителя си към тях.

— Ставайте, и двамата. — Другият го пазеше на няколко метра отзад. На Майлс не му харесаха лицата им: единият тържествен и блед, другият — нервно усмихнат.

— Галени — на излизане предложи той с доста по-писклив глас, отколкото му се искаше — мисля, че вече трябва да поговориш с баща си.

Изражението на комареца се промени: първо гневно, после упорито, след това замислено и накрая скептично.

— Насам — посочи към асансьора стражът. Спуснаха се в подземния гараж.

— За разлика от мен, ти можеш да го направиш — прошепна Майлс.

Галени изсъска през зъби: раздразнение, съгласие, решителност. После рязко се обърна към по-близкия страж и неохотно рече:

— Искам да говоря с баща си.

— Не може.

— Мисля, че е по-добре да ми позволите — заплашително каза капитанът.

— Не зависи от мен. Той ни даде заповед и излезе. Няма го.

— Повикайте го.

— Не ми каза къде отива — ядосано отвърна стражът. — А дори да знаех, нямаше да го повикам. Застани ей там до онзи автолет.

— Как ще го направите? — неочаквано попита Майлс. — Наистина съм любопитен. Приемете го като последно желание. — Той закрачи към автолета, като търсеше с поглед къде да се скрие. Ако успееше да залегне зад машината преди да стрелят…

— Ще ви зашеметим, ще ви натоварим на автолета и ще ви хвърлим във водата над южното крайбрежие — отсечено отвърна стражът. — Ако тежестите, за които ви завържем, се откачат и морето ви изхвърли на брега, аутопсията ще покаже само, че сте се удавили.

— Да де, така ще ви е по-лесно — каза Майлс. Ако не грешеше, тези мъже не бяха професионални убийци. И все пак за всяко нещо си имаше пръв път. Близката колона не бе достатъчно широка, за да спре зашеметителна мълния. Тезгяхът с инструменти до отсрещната стена изглеждаше по-подходящ… мускулите на краката му болезнено се напрегнаха…

— И Палача на Комар най-после ще си получи заслуженото — каза стражът с тържественото лице. — Непряко. — И повдигна зашеметителя си.

— Чакайте! — извика Майлс.

— Какво да чакаме?

Майлс отчаяно се чудеше какво да им отговори, когато вратата на гаража ненадейно се отвори.

— Мен! — извика Ели Куин. — Не мърдайте!

Покрай нея префуча патрул на „Дендарии“. Докато стражът се обръщаше, за да стреля, един от наемниците го свали на земята. Вторият комарец изпадна в паника и се хвърли към асансьора. Затичалият се след него войник го настигна и за секунди го просна по лице с ръце на гърба.

Ели се приближи до Майлс и Галени и извади от ухото си аудиосензор.

— Мили Боже, Майлс, не можах да повярвам, че чувам твоя глас. Как го направи?

Той хвана ръцете й и ги целуна. Може би щеше да е по-подходящо да отдаде чест, но адреналинът продължаваше да кънти в ушите му и това бе първата му реакция. А и не носеше униформа.

— Ели, ти си гениална! Трябваше да се сетя, че клонингът няма да те заблуди!

Тя го погледна и едва не отскочи.

— Какъв клонинг?

— Как какъв клонинг? Нали затова си тук? Той се е издал и ти си дошла да ме спасиш… нали?

— От какво да те спася? Майлс, преди седмица ти ми нареди да открия капитан Галени, спомняш ли си?

— А — рече той. — Да. Точно така.

— И ние го открихме. Цяла нощ чакахме в този квартал, за да засечем неговите гласови честоти, за да можем да уведомим местните власти. Те не обичат фалшивите тревоги. Но онова, което накрая регистрираха сензорите ни, предполагаше, че е по-добре да не чакаме полицията, затова рискувахме — представях си как арестуват всички ни за влизане с взлом…

До тях се приближи сержант от „Дендарии“ и отдаде чест.

— По дяволите, господин адмирал, как го направихте? — И без да изчака отговор, продължи нататък със скенер в ръка.

— Само за да открием, че ти си ни изпреварил.

— Хм, в известен смисъл, да… — Майлс заразтрива пулсиращото си чело. Галени се почесваше по брадата и мълчаливо слушаше.

— Спомняш ли си оная история с инсценираното отвличане отпреди три-четири дни, когато исках да проникна в опозицията и да открия кои са и какви са целите им?

— Да…

— Е — Майлс дълбоко си пое дъх, — получи се. Поздравления. Ти току-що превърна един абсолютен провал в невероятен разузнавателен успех. Благодаря ти, командир Куин. Между другото, човекът, с когото излезе от оная изоставена къща, не бях аз.

Очите на Ели се разшириха и тя притисна длан към устата си. После тъмните й зеници се стесниха.

— Копеле! — изруга тя. — Но, Майлс, аз си мислех, че си измислил онази история с клонинга!

— И аз така мислех. Но всичко се промени.

— Значи има… значи той е истински клонинг, така ли?

— Поне така твърди той. Отпечатъци от пръсти, ретина, гласови честоти — всичко съвпадало. Слава Богу, има една сериозна разлика. Ако ми направиш рентгенова снимка, ще установиш следи от ужасно много стари фрактури, като не смяташ синтетичните кости на краката ми. Неговите са здрави. Или поне така казва той. — Майлс пъхна под мишница пулсиращата си лява ръка. — Мисля засега да си оставя брадата, за всеки случай.

После се обърна към капитан Галени и почтително попита:

— Какво ще предприемем… какво ще предприеме Имперската служба за сигурност, господин капитан? Наистина ли ще уведомим местните власти?

— А, значи пак съм „господин капитан“? — промърмори Галени. — Разбира се, че ще съобщим на полицията. Не можем да екстрадираме тези хора. Но след като вече са извършили престъпление според законите на Земята, земянитските власти ще ги задържат. Това ще сложи край на цялото радикално отцепническо крило.

Майлс потисна напрежението си и се опита да говори спокойно и логично.

— Но един публичен процес ще разкрие историята с клонинга. С най-големи подробности. Това ще привлече излишно внимание към мен. Включително сетаганданско внимание, уверявам ви.

— Вече е прекалено късно да се опитваме да скрием случилото се.

— Не съм толкова сигурен. Да, ще плъзнат слухове, но те всъщност могат да са ни от полза. Тези двамата — Майлс посочи пленените стражи — са дребна риба. Моят клонинг знае много повече от тях, а той вече се е върнал в посолството. Където по закон се намира на бараярска територия. За какво са ни те? След като вие сте вън от опасност и клонингът е при нас, заговорът става безсмислен. Поставете групата под наблюдение, също като всички останали комарски изгнаници на Земята, и те повече няма да ни безпокоят.

Галени го погледна по-внимателно. На бледото му лице се четеше неизреченото заключение: „И твоята кариера няма да бъде опетнена от неприятен обществен скандал. Освен това няма да се наложи да се срещаш с баща си.“

— Хм… не зная.

— Аз обаче зная — уверено отвърна Майлс и даде знак на застаналия наблизо наемник. — Сержант, качи се горе с двама техници и свалете цялата информация от комуникационния пулт. Направете и бързо сканиране за скрити файлове. И междувременно претърсете къщата за два миниатюрни антискенерни излъчвателя, би трябвало да са някъде там. Предайте ги на комодор Джесек и му кажете, че искам да открия производителя. Веднага щом свършите, всички изчезваме.

— Виж това вече не е законно — отбеляза Ели.

— И какво ще направят? Ще идат в полицията да се оплачат ли? Едва ли. А, искате ли да оставите някакво съобщение в комуникационния пулт, господин капитан?

— Не — след кратък размисъл отвърна Галени. — Не искам.

— Ясно.

Един от войниците се погрижи за счупения пръст на Майлс и му намаза ръката с болкоуспокояващ мехлем. След малко сержантът се върна в гаража, прехвърлил през рамо коланите с антискенерните излъчватели и му подаде диска с файловете.

— Това е всичко, господин адмирал.

— Благодаря.

Гален все още го нямаше. Майлс реши, че в крайна сметка така е по-добре.

Той коленичи до останалия в съзнание комарец и притисна зашеметителя до слепоочието му.

— Какво ще правиш? — изхриптя стражът.

Майлс се усмихна.

— Ами ще те зашеметя, естествено, ще те натоваря на автолета и ще те хвърля във водата над южното крайбрежие. Какво друго? Лека нощ. — Оръжието изсъска и комарецът неподвижно се отпусна. Оставиха двамата си похитители да лежат един до друг на пода в гаража и на излизане грижливо заключиха вратите.

— Сега към посолството, за да пипнем онова гадно копеле — мрачно каза Ели Куин, докато набираше маршрута в пулта на взетата под наем кола. Останалите от патрула се оттеглиха и заеха наблюдателни позиции.

Майлс и Галени седнаха на задната седалка. Капитанът изглеждаше също толкова изтощен, колкото се чувстваше Майлс.

— Копеле ли? — въздъхна той. — Не. Може да е всякакъв, но се боя, че не е копеле.

— Първо го хвани — измърмори Галени. — После се чуди какъв е.

— Съгласен съм — отвърна Майлс.

 

 

— Как ще влезем? — попита Галени, когато наближиха посолството.

— Има само един начин — рече Майлс. — През главния вход. Спри отпред, Ели.

Двамата офицери от Имперската служба се спогледаха и се засмяха. Брадата на Майлс бе по-къса от тази на капитана — в крайна сметка Галени имаше четиридневна преднина, — но напуканите му устни, синините и засъхналата кръв по ризата му го компенсираха, реши той. Освен това Галени беше намерил ботушите и униформената си куртка в къщата на комарците. Навярно клонингът бе взел неговите. Майлс не знаеше кой от двамата смърди по-силно — Галени беше останал в плен по-дълго, но той се бе потил повече. А нямаше намерение да помоли Ели Куин да прецени вместо него. Потръпващите устни и присвитите очи на комареца предполагаха, че изпитва същото безумно облекчение, каквото клокочеше в собствените му гърди. Бяха живи — и дори само това беше цяло чудо.

Качиха се по рампата рамо до рамо. Ели ги следваше и с любопитство наблюдаваше представлението.

Часовият на входа инстинктивно отдаде чест и в следващия миг на лицето му се изписа удивление.

— Капитан Галени! Вие се върнахте! И, хм… — той погледна към Майлс и зяпна, — вие, господин лейтенант?

Галени учтиво отвърна на поздрава му и каза:

— Повикайте лейтенант Ворпатрил, моля. Само Ворпатрил.

— Слушам, господин капитан. — Без да откъсва очи от тях, часовият заговори в комуникатора на китката си. Продължаваше да наблюдава Майлс извънредно озадачено. — Хм, радвам се, че се върнахте, господин капитан.

— Аз също, ефрейтор.

След миг Иван изскочи от асансьора и се затича към тях през мраморното фоайе.

— Боже мой, господин капитан, къде бяхте? — извика той и сграбчи Галени за раменете. После се опомни и отдаде чест.

— Отсъствието ми не беше доброволно, уверявам ви. — Капитанът подръпна едното си ухо, премигна и прокара ръка по брадата си, очевидно трогнат от радостното вълнение на Иван. — По-късно ще ви обясня подробно. А сега, лейтенант Воркосиган? Може би е време да изненадаме, хм, другия ви роднина.

Иван погледна Майлс.

— Значи са те пуснали, така ли? — След което внимателно се вгледа в лицето му и ахна. — Майлс…

Майлс се усмихна и му даде знак да се отдалечат от хипнотизирания часови.

— Когато арестуваме другия лейтенант Воркосиган, ще разбереш всичко. Между другото, къде е той?

Иван сви устни.

— Майлс… да ме побъркаш ли искаш? Хич не е смешно…

— Нищо подобно. Аз не съм човекът, с когото си живял в една стая през последните четири дни. Аз бях с капитан Галени. Една комарска революционна група се опита да ти пробута самозванец. Мой клонинг. Само не ми казвай, че не си забелязал нищо!

— Ами… — засрамено започна Иван, — през последните дни наистина ми се стори малко, хм, странен.

Ели замислено кимна. Явно съчувстваше на смущението му.

— В какъв смисъл? — попита Майлс.

— Ами… Виждал съм те побъркан. Виждал съм те и потиснат. Но никога не съм те виждал… е, безразличен.

— И въпреки това не си заподозрял нищо, така ли? Толкова ли приличаше на мен?

— А, първата нощ доста се зачудих!

— И какво? — извика Майлс. Искаше му се да го оскубе.

— И реших, че не е възможно. В края на краищата преди няколко дни самият ти измисли оная история с клонинга.

— Сега ще ти демонстрирам удивителната си прозорливост. Къде е той?

— Ами, тъкмо затова се изненадах, че те виждам.

Галени стоеше със скръстени ръце, опрял брадичка върху дланта си. Устните му едва забележимо помръдваха — навярно броеше до десет.

— Защо, Иване? — попита той накрая.

— Боже мой, още не е заминал за Бараяр, нали? — настойчиво попита Майлс. — Трябва да го спрем…

— Не, не — отвърна Ворпатрил. — В полицията е. Затова всички в посолството сме толкова развълнувани.

— Къде е? — изръмжа Майлс и сграбчи Иван за реверите със здравата си ръка.

— Успокой се, нали това се опитвам да ти обясня! — Ворпатрил погледна побелелия му юмрук. — Да, така е по-добре. Преди два часа пристигна полиция и те арестува… него де. Хм, всъщност не го арестува, но имаха заповед, забраняваща ти да напускаш града. Ти… той изпадна в паника, защото това означаваше, че ще изпусне кораба си. Между другото, довечера заминаваш. Отведоха те на разпит, за да се уверят, че имат достатъчно улики, за да ти предявят официално обвинение.

— Какво обвинение? Какви ги приказваш, Иване?

— Е, тъкмо затова всичко е толкова объркано. Подозират те в заговор за извършване на убийство. По-точно, че си наел онези двама главорези, които миналата седмица се опитаха да убият адмирал Нейсмит на космодрума.

Майлс изпъшка.

— Посланикът праща възражения до всички възможни инстанции. Естествено не можехме да му обясним защо смятаме, че полицията греши.

Майлс хвана Куин за лакътя.

— Не изпадай в паника.

— Не изпадам в паника — отвърна Ели. — Ти се паникьосваш. Много е забавно.

Той притисна челото си с длани.

— Ясно. Ясно. Да речем, че не всичко е изгубено. Да речем, че хлапето не е изпаднало в паника. Че не се е прекършило. Засега. Да речем, че е възприело високомерна аристократична позиция и презрително отказва да отговаря на въпросите им. Той го умее много добре — мисли си, че така би трябвало да се държат бараярските аристократи. Малък лайнар. Да речем, че още се държи.

— Остави предположенията — каза Иван. — Какво ще правим?

— Ако побързаме, можем да спасим…

— Твоята репутация ли? — попита Ворпатрил.

— Твоя… брат ли? — обади се Галени.

— Себе си ли? — присъедини се към хора Ели.

— Адмирал Нейсмит — довърши Майлс. — В момента е в опасност единствено той. — Ели срещна погледа му и тревожно повдигна вежди. — Ключовата дума е „прикритие“. Двамата с вас — кимна Майлс на Галени — трябва да се приведем в приличен вид. Иване, ти донеси сандвичи. Два. Ще те вземем с нас заради мускулите ти. Ели, ти ще шофираш.

— Къде отиваме? — попита Куин.

— В съда. Да спасим бедния, несправедливо обвинен лейтенант Воркосиган. Който ще ни е признателен, независимо дали го желае. Иване, освен сандвичите вземи и спринцовка с два кубически сантиметра толизон.

— Почакай, Майлс — каза Ворпатрил. — Щом посланикът не успя да му помогне, как ще го направим ние?

Майлс се усмихна.

— Не ние. Адмирал Нейсмит.

 

 

Лондонският градски съд се помещаваше в голяма, строена преди два века сграда от черен кристал, заобиколена от подобни постройки в квартал, датиращ от още по-древни времена и напомнящ за експлозиите и пожарите от Петите граждански безредици. Тук развитието на града като че ли бе спряло. Лондончани упорито се бяха вкопчили в останките от миналото си — имаше дори инициативен комитет за спасяването на особено грозните руини от края на двайсети век. Майлс се зачуди дали след хиляда години Ворбар Султана, който в момента се разширяваше с бясна скорост, ще изглежда така, или, в стремежа си да се модернизира, ще унищожи следите от миналото си.

Той спря в просторното фоайе, оправи адмиралската си униформа и попита Куин:

— Вдъхвам ли уважение?

— Брадата ти придава малко…

Той припряно я приглади.

— Елегантен вид ли? Или ме прави по-възрастен?

— Заплашителен.

— Ха!

Четиримата се качиха с асансьора на деветдесет и седмия етаж.

— Зала „У“ — след като влязоха във файловете му, съобщи информационният пулт. — Деветнайсета кабина.

В кабина 19 имаше терминал на Европейския електронен съд, както и живо човешко същество — сериозен млад мъж.

— А, инспектор Рийд — очарователно му се усмихна Ели. — Пак се срещаме.

Инспектор Рийд беше сам. Майлс едва потиска паниката си.

— Инспектор Рийд се занимава с онзи неприятен инцидент на космодрума, господин адмирал — поясни Ели, помислила прокашлянето му за молба да ги запознае и да превключи на професионален режим. — Инспектор Рийд, адмирал Нейсмит. При последното ми идване тук двамата доста си поговорихме.

— Разбирам — отвърна Майлс и си придаде любезно изражение.

Рийд откровено му се озъби.

— Странно. Значи вие наистина сте клонинг на Воркосиган!

— Предпочитам да мисля за него като за свой близнак — отби удара Майлс. — Обикновено правим всичко възможно, за да не се срещаме. Виждам, че сте разговаряли с него.

— Да. Не ми оказа голямо съдействие. — Рийд колебливо местеше поглед между Майлс, Ели и двамата униформени бараярци. — Всъщност се държеше доста неприятно.

— Представям си. Напипали сте болното му място. Той е болезнено чувствителен във всичко, свързано с мен. Предпочита да не му напомнят за моето съществуване.

— О! Защо?

— Съперничество между братя — импровизира Майлс. — Аз постигнах повече от него във военната кариера. Той го приема като обида, като петно върху собствените му блестящи постижения… — „Господи, няма ли някой да ме измъкне…“ Погледът на Рийд ставаше все по-подозрителен.

— Моля ви, на въпроса, адмирал Нейсмит — изсумтя капитан Галени.

„Благодаря ти.“

— Разбира се. Инспектор Рийд, аз не претендирам, че съм приятел с Воркосиган, но как стигнахте до това любопитно, но невярно заключение, че се е опитал да ме убие по този ужасен начин?

— Случаят беше много заплетен. Двамата неуспели убийци — Рийд хвърли поглед към Куин — бяха мъртви. Затова тръгнахме по други следи.

— Надявам се, че не сте приели сериозно Лиз Валери, нали? Боя се, че малко я подведох. Неуместно чувство за хумор.

— Предположенията й ми се сториха интересни, но не и убедителни — отвърна Рийд. — В миналото Валери е проявявала забележителни детективски качества. И често ми е правила услуги, като ми е предавала интересна информация.

— С какво се занимава сега? — попита Майлс.

Инспекторът го изгледа.

— С незаконното клониране. Навярно можете да я насочите.

— Хм… опасявам се, че познанията ми по въпроса са остарели с двайсетина години.

— Е, в този случай уликите бяха съвсем явни. По време на опита за убийство са видели от космодрума да отлита гравитокар, който нямал разрешение от контролната кула. Проследихме го до бараярското посолство.

„Сержант Барт.“ Галени изглеждаше така, като че ли се канеше да се изплюе. На лицето на Иван се беше изписало онова любезно, малко идиотско изражение, с което в миналото братовчед му винаги минаваше за абсолютно невинен.

— А, това ли — спокойно отвърна Майлс. — Нали разбирате, колкото и да е досадно, бараярското посолство постоянно ме следи. Не, в този случай според мен са замесени сетаганданците. Последните операции на „Дендарии“ в тяхната зона на влияние — далеч извън вашата юрисдикция — извънредно ги разгневиха. Но не съм в състояние да го докажа и тъкмо затова оставих въпроса във ваши ръце.

— А, забележителната спасителна акция на Дагула. Чух за това. Сериозен мотив.

— По-сериозен, уверявам ви, отколкото старата история, която споделих с Лиз Валери. Това обяснява ли недоразумението?

— Какво ще получите от бараярското посолство в замяна за тази услуга, адмирале?

— За моето добро дело ли? О, имате право — предупредих ви за чувството си за хумор. Нека кажем само, че наградата ми е достатъчна.

— Нищо, което може да се възприеме като възпрепятстване на правосъдието, надявам се? — иронично повдигна вежди Рийд.

— Аз съм жертвата, не забравяйте — Майлс прехапа език. — Наградата ми няма нищо общо с английското правосъдие, уверявам ви. Междувременно, мога ли да ни помоля да предадете бедния лейтенант Воркосиган на неговия командир капитан Галени?

Лицето на Рийд подозрително се напрегна. „Какво има, по дяволите? — зачуди се Майлс. — Това трябваше да го успокои…“

Инспекторът замислено сключи длани пред лицето си, изгледа ги и каза:

— Преди един час лейтенант Воркосиган си тръгна с човек, който се представи като капитан Галени.

— Ааах — рече Майлс. — Възрастен мъж в цивилни дрехи, нали? Едър, почти побелял.

— Да…

Майлс си пое дъх и се насили да се усмихне.

— Благодаря ви, инспектор Рийд. Няма да отнемаме повече от ценното ви време.

 

 

Когато излязоха във фоайето, Иван попита:

— Ами сега?

— Струва ми се — каза капитан Галени, — че трябва да се върнем в посолството. И да пратим пълен доклад в щаба.

„Бързаш да се изповядаш, а?“

— Не, не, няма да пращаме предварителни доклади — възрази Майлс. — Само окончателни. Предварителните доклади обикновено водят до получаване на заповеди, на които или трябва да се подчиниш, или да изгубиш ценно време и енергия, за да ги избегнеш.

— Интересна философия. Трябва да я имам предвид. Вие споделяте ли я, командир Куин?

— О, да!

— Трябва да е много приятно да работиш в „Свободните наемници от Дендарии“.

Тя се подсмихна.

— Да, изключително.