Лоис Макмастър Бюджолд
Братя по оръжие (2)

Глава 2

Той продължаваше да притиска чело към униформената й куртка. Ели протегна ръце към него. Дали се канеше да го прегърне? В такъв случай щеше да я грабне в обятията си и да я целуне. И после…

Вратата на кабинета се отвори и двамата се отдръпнаха един от друг. Тя отметна късите си тъмни къдрици и застана леко разкрачена, със сключени на гърба ръце. Майлс изруга наум.

Още преди да се обърне чу и позна провлечения глас.

— … блестящ, естествено, но и ужасно нервен. На човек му се струва, че всеки момент може да излезе от релси. Пази се, когато започне да говори прекалено бързо. А, да, това е той, да…

— Иван! — Майлс въздъхна и затвори очи. — Мили Боже, с какво съм прегрешил към Теб, че ми пращаш Иван — тук…

Тъй като Господ не благоволи да му отговори, той се усмихна криво и се обърна. Ели стоеше с наклонена настрани глава, мръщеше се и слушаше с изненадваща съсредоточеност.

Галени водеше един висок млад лейтенант. Въпреки леността си, Иван Ворпатрил очевидно поддържаше форма, защото атлетичното му тяло съвършено изпъваше зелената униформа. Приветливото му, открито лице бе обрамчено от къдрава тъмна коса, прихваната с патрицианска халка. Майлс не успя да се сдържи и погледна Ели, за да види реакцията й. В сравнение с нейното лице и физика всеки изглеждаше грозен край нея — но това не се отнасяше за Иван.

— Здрасти, Майлс — поздрави го той. — Какво правиш тук?

— Бих могъл да те попитам същото.

— Аз съм втори заместник военен аташе. Предполагам, че ме пратиха тук да се цивилизовам. Земята, нали знаеш.

— А — обади се Галени и едното ъгълче на устата му се повдигна нагоре. — Значи затова сте тук. Чудех се.

Иван засрамено се усмихна и попита Майлс:

— Как е животът при теб? Още ли продължаваш с оная твоя измама с адмирал Нейсмит?

— Да. „Дендарии“ са с мен. В орбита са. — Той посочи с показалец нагоре. — И в момента умират от глад.

Лицето на Галени се сбърчи, сякаш беше изял нещо кисело.

— Само аз ли не зная за тази секретна операция? Вие, Ворпатрил — сигурен съм, че равнището ви на достъп до информация в Службата не е по-високо от моето!

Иван сви рамене.

— Това е семеен въпрос.

— Проклети ворски връзки! — измърмори капитанът.

— А, значи това е братовчед ти Иван! — сети се Ели. — Винаги съм се чудила как изглежда.

Иван, който още от влизането си в стаята скришом й хвърляше погледи, се напрегна като ловно куче, надушило дивеч, усмихна се ослепително и се поклони над ръката й.

— За мен е удоволствие да се запознаем. Ако се съди по вас, „Дендарии“ се развиват.

Тя отдръпна ръката си.

— Срещали сме се.

— Невъзможно. Не бих могъл да забравя това лице.

— Не бях с това лице. Доколкото си спомням, тогава ме нарекохте „лукова глава“. — Очите й проблеснаха. — Тъй като по онова време бях сляпа, нямах представа, че пластокожата наистина изглежда ужасно. Докато вие не ми казахте. Майлс никога не ми го беше споменавал.

Усмивката на Иван се стопи.

— Аха. Жената, обгорена от плазма.

Майлс се подсмихна и пристъпи към Ели, която го хвана под ръка и погледна Иван с ледена самурайска усмивка. Като се мъчеше да запази достойнството си, той се обърна към Галени и го погледна въпросително.

— Тъй като се познавате, лейтенант Воркосиган, наредих на лейтенант Ворпатрил да ви покаже посолството и да ви обясни задълженията ви — каза капитанът. — Независимо, че сте Вор, след като сте на служба при императора, той спокойно може да ви използва. Надявам се скоро да получа информация, която да изясни положението ви.

— А аз се надявам също толкова скоро да пристигнат заплатите на „Дендарии“ — отвърна Майлс.

— Вашата… телохранителка може да се върне в организацията ви. Ако поради някаква причина се наложи да напуснете територията на посолството, ще ви дам някой от хората си.

— Слушам, господин капитан — въздъхна Майлс. — Но все пак трябва да мога да поддържам контакт с „Дендарии“ в случай на извънредна ситуация.

— Ще се погрижа командир Куин да получи кодиран комуникатор. Всъщност… — Той докосна пулта си. — Сержант Барт?

— Слушам, господин капитан — отвърна гласът на сержанта.

— Готови ли сте с комуникатора?

— Тъкмо го кодирахме, господин капитан.

— Добре, донесете го в кабинета ми.

Барт се появи след секунди — все още цивилен. Галени придружи Ели до вратата.

— Сержант Барт ще ви изведе от посолството, командир Куин. — Тя хвърли поглед през рамо към Майлс, който успокоително й махна с ръка.

— Какво да предам на „Дендарии“? — попита Ели.

— Предай им… предай им, че парите пристигат — извика след нея той. Вратите се затвориха зад гърба й.

Галени се върна на пулта си, чиито лампички премигваха.

— Ворпатрил, моля ви, накарайте братовчед си да свали този… костюм и да облече униформата, която подобава на действителния му чин.

„Да не би адмирал Нейсмит да ви плаши — поне мъничко… господин капитан?“ — раздразнено се зачуди Майлс и каза:

— Униформата на „Дендарии“ е също толкова истинска, колкото и вашата, господин капитан.

Галени го изгледа гневно.

— Това не ми е известно, лейтенант. Когато бях малък, баща ми можеше да ми купува само оловни войничета. Свободни сте.

 

 

Вбесен, Майлс едва изчака вратата да се затвори, смъкна сиво-бялата си куртка и я хвърли на пода.

— Костюм! Оловни войничета! Ще го убия това комарско копеле!

— Охо — рече Иван. — Днес сме много докачливи.

— Чу го какво каза!

— Да, чух… виж, Галени не е лош. Малко прекалява с устава, да. Из пространствено-времевия възел има десетки наемнически организации. Някои от тях са точно на ръба на закона. Откъде да знае, че твоите „Дендарии“ не са крадци?

Майлс вдигна куртката си, изтупа я и грижливо я преметна през ръката си.

— Хм.

— Хайде — рече Иван. — Ще те заведа долу в склада и ще те облечем в цвят, който повече подхожда на вкуса му.

— Дали ще открием нещо, което да ми е по мярка?

— Тук правят лазерна карта на тялото ти и компютърът директно ти ушива дрехите, също като онзи ужасно скъп шивач, при когото ходиш във Ворбар Султана. Това е Земята, приятелю.

— Моят шивач на Бараяр ми шие дрехи от десет години. Знае някои трикове, които са непостижими за компютъра… Е, все ще го преживея някак. Компютърът на посолството може ли да шие цивилни дрехи?

Иван сбърчи лице.

— Ако имаш консервативен вкус. Ако искаш нещо по-модерно, за да шашнеш местните момичета, ще се наложи да излезеш навън.

— Докато Галени ми е бавачка, имам чувството, но няма да ми се удаде такава възможност — въздъхна Майлс. — Ще трябва да се примиря.

 

 

Майлс погледна зеления ръкав на бараярската си униформа, нагласи маншета и повдигна глава над високата яка. Почти бе забравил колко е неудобна заради късата му шия. Отпред червените правоъгълници на лейтенантския му чин като че ли се забиваха в брадичката му, отзад яката стягаше все още неподстриганата му коса. А ботушите направо изгаряха краката му. Лявото стъпало, което бе счупил на Дагула, продължаваше да го боли дори след като отново го бяха счупили, за да го наместят и излекуват с електростимулатор.

И все пак зелената униформа му напомняше за дома. За истинската му самоличност. Може би беше време адмирал Нейсмит да излезе в отпуска и да се замисли за по-сериозните проблеми на лейтенант Воркосиган, чиято единствена задача в момента бе да усвои процедурите на службата и да търпи Иван Ворпатрил. „Дендарии“ не се нуждаеха от него за рутинния си отдих и ремонт, нито пък можеше да уреди по-сигурно и пълно изчезване на адмирал Нейсмит.

Кабинетът на Иван представляваше стаичка без прозорци дълбоко в недрата на посолството. Основното му задължение беше да вкарва стотици дискове с информация в компютър, който ги обработваше и превръщаше в ежеседмичен доклад за положението на Земята, пращан на шефа на Службата Илян и в генералния щаб на Бараяр. Майлс предполагаше, че там го обобщават със стотици други, за да получат бараярското виждане за вселената.

— Повечето от тези данни са обикновена статистика — обясняваше му Иван, който седеше зад пулта си и изглежда, наистина се чувстваше удобно в униформата си. — Промени на броя на населението, информация за селскостопанското и промишленото производство, публикуваните бюджети на различните политически фракции. Компютърът ги сравнява по шестнайсет различни начина и сигнализира, когато нещо не се връзва. Тъй като всички информатори също имат компютри, това не се случва често — всички лъжи били уговорени преди да стигнат до нас, твърди Галени. По-важни за Бараяр са данните за движенията на корабите в пространството на Земята.

— После стигаме до по-интересната част, истинската шпионска работа — продължи той. — На Земята има неколкостотин души, които поради една или друга причина посолството се опитва да следи. Сред най-големите групи са комарските бунтовници. — Иван махна с ръка и над видеоплочата едно след друго започнаха да се появяват различни лица.

— Наистина ли? — заинтригувано попита Майлс. — Галени поддържа ли тайна връзка с тях? Затова ли е пратен тук? Двоен агент… троен агент…

— Вярвам в преценките на Илян — отвърна Иван. — Доколкото зная, те смятат Галени за прокажен. Злостен колаборационист с потисниците империалисти и така нататък.

— От толкова далеч и след толкова много години те определено не представляват сериозна опасност за Бараяр. Бегълци…

— Някои от тях обаче са били изключително хитри. Онези, които са прехвърлили парите си преди анексирането. Някои са финансирали Комарското въстание по време на регентството — сега повечето са много по-бедни. И започват да остаряват. Ако интеграционната политика на баща ти успее, още половин поколение и окончателно ще изгубят инерция. Така твърди капитан Галени.

Иван взе друг диск.

— И сега стигаме до най-важната ни задача — да следим какво правят другите посолства. Например сетаганданското.

— Надявам се да са от отсрещната страна на планетата — искрено рече Майлс.

— Не, повечето галактически посолства и консулства са съсредоточени в Лондон. Така е много по-удобно да се наблюдават взаимно.

— Мили Боже! — изпъшка Майлс. — Само не ми казвай, че са на отсрещния тротоар.

Иван се усмихна.

— Почти. Посолството им е на около два километра оттук. Ходим си на партита, за да се упражняваме в презрителност и да играем на игрички от рода на „Аз знам, че ти знаеш, че аз знам“.

— Мамка му.

— Какво има, братовчеде?

— Тези хора се опитват да ме убият.

— Невъзможно. Това ще доведе до война. В момента сме в мир с тях, забрави ли?

— Е, поне се опитват да убият адмирал Нейсмит.

— Който вчера изчезна.

— Да, но… една от причините измамата с „Дендарии“ да не бъде разкрита толкова време е разстоянието. Адмирал Нейсмит и лейтенант Воркосиган никога не са се появявали на стотици светлинни години един от друг. Не сме попадали на една и съща планета, да не говорим за един и същ град.

— Докато униформата ти е в моя гардероб как биха могли да направят връзката?

— Колко гърбави с ръст метър четирийсет и пет, черна коса и сиви очи може да има на тази проклета планета? Да не мислиш, че на всеки ъгъл е бъкано с нервни джуджета?

— На планета с девет милиарда души население — отвърна Иван, — трябва да има поне стотина. Успокой се! — Той замълча за миг. — Знаеш ли, за пръв път те чувам да произнасяш тази дума.

— Коя?

— „Гърбав“. Всъщност ти не си такъв. — Иван го погледна с приятелско безпокойство.

Майлс сви юмрук, после рязко го разтвори и махна с ръка.

— Така или иначе — сетаганданците. Ако имат човек, който се занимава с твоята работа…

Иван кимна.

— Познавам го. Казва се гем-лейтенант Табор.

— В такъв случай знаят, че „Дендарии“ са тук, както и че адмирал Нейсмит е бил забелязан в града. Сигурно разполагат със списък на всички поръчки, които сме правили по мрежата, или скоро ще го получат. Следят ме.

— Може да те следят, но не получават заповеди от началството си по-бързо от нас — отвърна Иван. — А и във всеки случай, в момента не им достигат хора. Нашата служба е четири пъти по-многобройна от тяхната. Искам да кажа, тук може и да е Земята, но посолството е малко. Не се бой — той зае горда поза, — братовчедът Иван ще те закриля.

— Много ме успокояваш — измърмори Майлс.

Иван се усмихна на сарказма му и се върна към работата си.

Денят безкрайно и еднообразно се точеше в тихата стаичка. Клаустрофобията му, установи Майлс, достигна необичайно високо равнище. Той слушаше обясненията на Иван и нервно крачеше назад-напред.

— Знаеш ли, можеш да го правиш два пъти по-бързо — отбеляза той и посочи анализа на братовчед си.

— Но тогава ще свършвам още по обед — отвърна Иван — и няма да има с какво да се занимавам.

— Галени все ще ти намери нещо.

— Тъкмо от това се боя. Работният ден скоро ще свърши. И после отиваме на парти.

— Не, ти отиваш на парти. Аз се прибирам в стаята си, както ми е наредено. Може би най-после ще си отспя.

— Точно така, мисли позитивно. Ако искаш, ще позагрея с теб в гимнастическия салон на посолството. Не изглеждаш много добре. Блед си и, хм… много блед.

„Искаше да кажеш «скапан»“ — помисли си Майлс и вдигна очи към изкривеното отражение на лицето си в хромираната облицовка на пулта. „Чак толкова ли е зле?“

— Упражненията — Иван се удари с юмрук в гърдите — ще са ти от полза.

— Несъмнено — промърмори Майлс.

 

 

Дните бързо се сляха в сиво еднообразие. Иван го будеше в общата им стая, правеха упражнения в салона, взимаха душ, закусваха и отиваха на работа. Майлс започна да се чуди дали някога отново ще му позволят да види красивото земно слънце. След три дни пое задълженията на братовчед си, като свършваше по обед, за да може след това да чете. Поглъщаше документи за процедурите за сигурност в посолството, книги по земянитска история, галактически новини. Накрая завършваше деня с упражнения в салона. Вечерите, в които Иван не излизаше, двамата гледаха видеодрами. Когато оставаше сам, следеше филми за интересни туристически обекти, които не му разрешаваха да посети.

Ели ежедневно му докладваше за състоянието на флота на „Дендарии“, който все още се намираше на орбита. Майлс с все по-голямо нетърпение очакваше да чуе гласа й. Съобщенията й бяха лаконични, но после дълго разговаряха за дребни неща. Той си фантазираше как я ухажва в собствената си самоличност — дали един командир щеше да се съгласи да излезе на среща с обикновен лейтенант? Дали изобщо щеше да хареса лорд Воркосиган? Дали Галени щеше някога да го пусне извън посолството?

 

 

Десетте дни на спокоен живот, упражнения и твърдо установен режим му се отразиха зле — поне така реши Майлс. Лорд Воркосиган нямаше къде да изразходва енергията си, докато задачите на адмирал Нейсмит все повече се трупаха…

— Ще престанеш ли да се разхождаш насам-натам, Майлс? — оплака се Иван. — Седни за малко. Дълбоко си поеми дъх. Постой на едно място пет минути. Поне опитай.

Майлс направи още една обиколка на стаичката, после се строполи на един от столовете.

— Защо Галени още не ме е повикал? Куриерът от секторния щаб пристигна преди цял час!

— Остави го да отиде до тоалетната и да си изпие кафето. Остави капитана да прочете докладите. Сега не сме във война, всеки има достатъчно време, за да пише дълги доклади. Ще се обидят, ако никой не ги чете.

— Това е проблемът с правителствената войска — каза Майлс. — Разглезени сте. Плащат ви, за да не воювате.

— Нима веднъж не се е случило същото и с наемнически флот? Появил се някъде на орбита и му платили — за да не воюва. Случило се е, нали? Ти просто не си достатъчно изобретателен наемнически командир, Майлс.

— Да, флота на Лавар. Но после корабите на Тау Кит ги настигнали. И Лавар свършва в анихилаторната камера.

— Онези от Тау Кит нямат чувство за хумор.

— Никакво — съгласи се Майлс. — Баща ми също няма.

— И това е вярно. Хм…

Лампичките на комуникационния пулт запремигваха и Майлс се хвърли към него и задъхано каза:

— Слушам, господин капитан!

— Елате в кабинета ми, лейтенант Воркосиган — заповяда Галени. Както обикновено, лицето му беше мрачно и не издаваше нищо.

— Слушам, господин капитан. — Майлс изключи комуникатора и се затича към вратата. — Моите осемнайсет милиона марки! Най-после!

— Или ти е намерил друга работа — отвърна Иван. — Може би иска да преброиш златните рибки във фонтана в балната зала.

— Хайде стига шегички!

— Не бе, сериозно! Нали разбираш, те постоянно плуват насам-натам.

— Откъде знаеш? — Майлс се закова на място и очите му блеснаха. — Наистина ли те е накарал да го направиш?

— Беше свързано с вероятно изтичане на информация. Това е дълга история.

— Убеден съм. — Майлс забарабани с пръсти по бюрото и изсвири кратка заря. — Ще го обсъдим по-късно. Тръгвам.

 

 

Капитан Галени скептично гледаше комуникационния си пулт, сякаш получената информация все още бе кодирана.

— Господин капитан?

— Хм. — Галени се отпусна назад. — Е, от секторния щаб се получи заповед за вас, лейтенант Воркосиган.

— И?

Галени стисна устни.

— И потвърждават временното ви назначение под мое командване. Официално. Можете да се считате на заплата в моя отдел. Що се отнася до останалите ви заповеди, те са същите като на Ворпатрил — всъщност може да са били копирани от неговите и само да са променили името. Трябва да ми помагате, да сте на разположение, за да придружавате посланика и съпругата му, и ако ви остава свободно време, да се възползвате от уникалните земни възможности за образование, подходящи за статуса ви на имперски офицер и ворски лорд.

— Какво? Има някаква грешка! За какво придружаване говорите? — „Като момиче на повикване.“

На устните на Галени заигра едва забележима усмивка.

— Най-вече да се киприте в парадна униформа на официалните прояви на посолството и да се правите на Вор пред местните. Удивително много хора намират аристократите — даже чуждопланетните аристократи — за особено обаятелни. — Гласът на капитана ясно показваше, че самият той намира това за извънредно странно. — Ще ядете, ще пиете, навярно ще танцувате… — за миг в думите му прозвучаха скептични нотки, — и изобщо ще сте изключително любезен към всеки, когото посланикът иска, хм, да впечатли. Понякога ще ви молят да си спомняте и докладвате разговорите си. За моя изненада, Ворпатрил отлично се справя с това задължение. Той ще ви обясни подробностите.

„Не се нуждая от уроци по етикет от Иван — помисли си Майлс. — А и Вор е военна каста, не аристократична.“ Какво си въобразяваха в щаба? Това изглеждаше невероятно тъпо дори за тях.

И все пак, ако нямаха готов проект за „Дендарии“, защо да не дадат възможност на сина на граф Воркосиган да придобие малко дипломатическо лустро? Никой не се съмняваше, че е предопределен да се издигне до най-висшите равнища на Службата. Смущаваше го не съдържанието на заповедта, а липсата на разграничаване на втората му самоличност…

Но… „Да докладвам разговорите си?“ Дали това не представляваше начало на някаква специална шпионска задача? Навярно скоро щеше да получи допълнителни заповеди, които да му изяснят положението.

Дори не искаше и да мисли за вероятността в щаба да са решили, че най-после е настъпил моментът да приключат секретните операции на „Дендарии“.

— Хм… — неохотно отвърна Майлс, — добре…

— Много се радвам — промърмори Галени, — че заповедите ви допадат, лейтенант.

Майлс се изчерви и стисна устни. Но ако се погрижеше за хората си, останалото нямаше значение.

— Ами моите осемнайсет милиона марки, господин капитан? — като се мъчеше да говори смирено, попита той.

Галени забарабани с пръсти по бюрото.

— По този куриер не се получи нареждане да ви отпусна такава сума, лейтенант. Не се споменава нито дума.

— Какво! — извика Майлс. — Невъзможно! — Едва не се хвърли към видеоплочата, за да прочете заповедта лично. Успя да се овладее точно навреме. — Смятах, че десет дни ще са достатъчни за всичко… — Мозъкът му го заля с ненужни данни — гориво, такси за орбиталните докове, провизии, медицинско обслужване, заплати, прехвърляне на средства, платежоспособност, марж… — По дяволите, ние проляхме кръвта си за Бараяр! Те не могат… Сигурно има някаква грешка!

Галени безпомощно разпери ръце.

— Несъмнено. Но не е по силите ми да я поправя.

— Пратете ново допитване… господин капитан!

— О, непременно.

— Още по-добре — използвайте за куриер мен. Ако лично отида в щаба…

— Хм. — Галени потърка устни. — Съблазнителна идея… не, по-добре да не го правя. Заповедта е ясна. Вашите „Дендарии“ просто ще трябва да почакат следващия куриер. Ако всичко е както твърдите вие, убеден съм, че проблемът ще се реши.

Майлс очакваше капитанът да продължи, но напразно.

— Слушам, господин капитан. — Той отдаде чест и се обърна да излезе. Десет дни… още десет дни… най-малко още десет дни… Можеха да издържат още десет дни. Но се надяваше, че дотогава онези в щаба ще се вразумят.

 

 

Най-високопоставеният гост на следобедния прием беше посланичката на Тау Кит, стройна жена с неопределима възраст, очарователна костна структура на лицето и проницателни очи. Майлс подозираше, че дори само разговорът с нея ще е истински курс по политика и финес. Уви, след като бараярският посланик я монополизира, Майлс просто не получи възможност да провери това.

Възрастната дама, която трябваше да забавлява, бе съпруга на лорд-кмета на Лондон, когото в момента развличаше жената на посланика. Старицата не преставаше да бъбри, главно за облеклото на другите гости. Сервитьор с типично военна стойка (цялата прислуга в посолството се числеше в отдела на Галени) предложи на Майлс чаша с белезникава течност върху златен поднос, която той с радост прие. Майлс не носеше на алкохол и две-три чаши щяха да му са предостатъчно за цяла вечер. Въпреки недъзите си, той си беше проправил път в Имперската служба, за да избегне точно такива обществени задължения. Ако изпиеше повече от три чаши, щеше да заспи, проснат върху инкрустирания под с глупава усмивка на уста, и когато се събудеше, здравата щеше да загази.

Майлс отпи голяма глътка и едва не се задави. „Ябълков сок…“ Проклетият Галени! Бързо се огледа и се увери, че неговата напитка не е същата, която поднасят на гостите. Пъхна показалец под високата яка на униформената си куртка и нервно се усмихна.

— Не ви ли харесва виното, лорд Воркосиган? — загрижено попита старицата.

— Малко е… хм, младо — промърмори Майлс. — Може би трябва да предложа на посланика да го подържи в избата. — „Докато се махна от тази планета…“

Балната зала бе с високо остъклен таван. Изящното помещение изглеждаше така, сякаш гласовете трябваше да отекват като в пещера, ала бе странно тихо за огромния брой хора, които можеха да се поберат на различните му равнища. Някъде трябваше да има звукопоглъщатели. Майлс можеше да се обзаложи, че са скрити и заглушители, ако човек знаеше къде да застане. За всеки случай обърна внимание къде стоят посланиците на Бараяр и Тау Кит. Да, дори движението на устните им изглеждаше някак замъглено. Естествено, скоро предстояха преговори за подновяване на договора за право на преминаване през пространството на Тау Кит.

Майлс и неговата събеседница се насочиха към фонтана — архитектурния център на залата. В тъмните води на басейнчето плуваха червено-златисти рибки.

Майлс се напрегна, после се насили да се отпусне. Към него се приближаваше млад мъж в черна сетаганданска униформа — лицето му беше боядисано в жълто-черно, отличителен знак на гем-лейтенант. Мъжът се усмихна и двамата сдържано си кимнаха.

— Добре дошли на Земята, лорд Воркосиган — каза сетаганданецът. — На официално посещение ли сте, или на галактическа обиколка?

— По малко от двете — сви рамене Майлс. — Назначиха ме в посолството с… хм, образователна цел. Но ми се струва, че нямам честта да ви познавам. — Познаваше го, разбира се — още в началото му бяха посочили двамата униформени сетаганданци, както и двамата цивилни, плюс други трима, за които се подозираше, че са техни тайни агенти.

— Гем-лейтенант Табор, военен аташе в сетаганданското посолство — любезно се представи Табор. — За дълго ли ще останете, милорд?

— Едва ли. А вие?

— Знаете ли, в свободното си време се занимавам с бонзай. Казват, че древните японци работели по едно-единствено дърво в продължение на цели сто години. А може само да са казвали така, нали?

Майлс си помисли, че сетаганданецът се шегува, но лицето на лейтенанта продължаваше да е абсолютно безизразно. Може би се боеше да не повреди боята си.

Висок смях привлече вниманието им към отсрещната страна на фонтана. Иван Ворпатрил стоеше облегнат на хромираните перила, свел тъмната си глава към русо момиче с розово-сребриста дреха, която сякаш се носеше във въздуха. Изкусно небрежно фризираните й златисти коси се спускаха като водопад върху бялото й рамо. Тя оживено жестикулираше и ноктите й проблясваха в сребристорозово.

Табор тихо изсъска, поклони се над ръката на старицата, заобиколи фонтана и зае позиция до Иван — но кой знае защо, Майлс реши, че в момента гем-лейтенантът не се интересува от военни тайни. Нищо чудно, че не прояви особено любопитство към Майлс. Настъплението на Табор към блондинката обаче беше прекъснато от сетаганданския посланик, който му даде знак и той неохотно го последва навън.

— Лорд Ворпатрил е изключително мил младеж — рече съпругата на лорд-кмета. — Всички го обичаме. Жената на посланика ми каза, че двамата сте роднини, вярно ли е? — Тя въпросително го погледна.

— Братовчеди сме — поясни Майлс. — Хм… коя е младата дама с него?

Старицата гордо се усмихна и каза:

— Дъщеря ми Силвет.

Дъщерята, разбира се. Посланикът и съпругата му имаха типично бараярско отношение към нюансите на социалния статус. Като наследник на извънредно знатен род и син на премиер-министъра граф Воркосиган, Майлс заемаше по-високо обществено положение от Иван. Което означаваше — о, Господи! — че е обречен. Никога нямаше да може да се откопчи от стариците, докато Иван — Иван щеше да се забавлява с всички дъщери…

— Прекрасна двойка — изсумтя Майлс.

— Наистина. Точно какви братовчеди сте, лорд Воркосиган?

— Моля? А, ние с Иван, да. Бабите ни са сестри. Моята баба е най-голямата дъщеря на принц Ксав Ворбара, бабата на Иван — най-малката.

— Принцеси? Колко романтично!

Майлс подробно разказа как баба му, брат й и повечето им деца загинали по време на ужасното управление на лудия император Юри. Да, за съпругата на кмета тази история можеше да е страшна, дори нещо повече — романтична. Но той се съмняваше, че старицата е способна да схване действителния смисъл на идиотската жестокост на Юри, чиито последствия измъчваха Бараяр до ден-днешен.

— Лорд Ворпатрил има ли замък? — лукаво попита тя.

— А, не. Майка му, леля ми Ворпатрил… — „която е истинска социална баракуда и жива ще те изяде“, — има прекрасен апартамент в столицата Ворбар Султана. — Майлс замълча за миг. — Някога имахме замък. Но в края на Изолацията беше изгорен до основи.

— Разрушен замък? Това е почти същото.

— Адски беше живописен — увери я той.

Някой бе оставил върху парапета на фонтана чиния с остатъци от ордьовър. Майлс взе рулото, започна да къса парченца и да храни златните рибки.

Една от тях не се издигна към примамката и остана на дъното. Колко интересно! Златна рибка, която не яде — виж, това беше решение на проблема с преброяването на рибите. Тя можеше да е дяволско изобретение на сетаганданците и люспите й лъщяха като златни, защото може би наистина бяха такива.

Можеше да я извади навън с котешки скок, да я стъпче с механично хрущене и електрическо бръмчене, после да я вдигне във въздуха с триумфален вик: „С помощта на интелигентността и бързите си рефлекси открих шпионина сред вас!“

Но ако грешеше — олеле! Под крака му щеше да се разнесе отвратителен звук на размазана плът, старицата ужасено щеше да отскочи и синът на бараярския премиер мигновено щеше да си създаде репутация на младеж със сериозни емоционални проблеми… Майлс си представи как извиква на смаяната жена: „Трябва да видиш какво правя с котетата!“

Голямата златна рибка най-после лениво се издигна на повърхността и лапна едно от парченцата, като хвърли пръски към лъснатите му ботуши. „Благодаря ти, рибке — помисли си той. — Спасяваш ме от ужасно излагане.“ Разбира се, ако наистина бяха добри, сетаганданските майстори можеше да са създали механична риба, която наистина да яде и да…

Съпругата на кмета току-що му бе задала нов въпрос за Иван, но в унеса си Майлс не успя да го чуе докрай.

— Да, много жалко за болестта му — измърмори той и се приготви за монолог, описващ гените на Иван, увредени от радиацията след Първата сетаганданска война, и лудия император Юри, но в този момент комуникаторът в джоба му сигнализира.

— Извинете ме, госпожо. Викат ме. — „Бог да те благослови, Ели“ — помисли си Майлс, докато се отдалечаваше от старицата, за да намери някое тихо кътче. Наоколо не се виждаха сетаганданци. Откри свободна ниша на второто равнище.

— Да, командир Куин?

— Майлс, слава Богу. — Говореше припряно. — Изглежда, имаме извънредна ситуация и ти си най-близо от всички офицери на „Дендарии“.

— Каква ситуация? — Обикновено Ели не беше склонна към панически преувеличения. Стомахът му нервно се сви.

— Не успях да науча достоверни подробности, но изглежда, че четирима-петима наши войници в отпуска в Лондон са се барикадирали в някакъв магазин и държат заложник. Въоръжени са.

— Нашите или полицията?

— За съжаление, и двете страни. Полицейският командир, с когото разговарях, очевидно е готов да лее кръв. Съвсем скоро.

— По дяволите! Какво е станало?

— Проклета да съм, ако зная. В момента съм в орбита и се готвя за спускане, но докато стигна дотам, ще минат четирийсет и пет минути, дори час. Тънг е на два часа път. Но мисля, че ти можеш да стигнеш за десетина минути. Ето, пращам ти адреса.

— Как са успели да слязат на планетата с оръжие?

— Основателен въпрос, но се боя, че ще трябва да изчакаме с отговора. Ще откриеш ли мястото?

Майлс погледна адреса на екрана.

— Да, струва ми се. Ще те чакам там. — По някакъв начин…

— Ясно. Край на връзката.