Лоис Макмастър Бюджолд
Братя по оръжие (14)

Глава 14

От гравитокара приливната дига на Темза изглеждаше много по-внушителна, отколкото от совалката. Планината от синтбетон изчезваше в далечината и в двете посоки, осветена от пронизващите влажния мрак прожектори.

В разположените през един километър наблюдателни кули нямаше войници, а инженери и техници, които контролираха шлюзовете и помпените станции. Естествено, ако пробиеше стената, морето щеше да срине града до основи по-безмилостно от всякаква армия.

Но през тази лятна нощ морето беше спокойно, осеяно с пъстрите светлини на далечни кораби. На западния хоризонт се различаваше бледото сияние на европейските градове. От отсрещната страна на бялата дига нощта поглъщаше цялата мръсотия и порутени сгради на древния Лондон, оставяйки само илюзията за нещо вълшебно и безсмъртно.

Преди да се спуснат към полупразния паркинг зад дигата, Майлс притисна лице към прозрачния купол на гравитокара, за да получи цялостна представа за района. Сектор шест се намираше далеч от главните части на канала с техните огромни, денонощно оживени шлюзове. Тук имаше само малки помпени станции, почти пусти в този късен час. Това устройваше Майлс. Ако се наложеше да влязат в сражение, нямаше да има невинни жертви. По стената се издигаха скелета и стълби, черни геометрични мотиви по белия фон. От Гален и Марк нямаше и следа. От Иван също.

— Защо е избрал точно два часа и седем минути? — зачуди се Майлс. — Имам чувството, че трябва да е нещо важно.

Родената в космоса Ели поклати глава, но войникът, който пилотираше гравитокара, поясни:

— Тогава е кулминацията на прилива, господин адмирал.

— Аха! — Майлс се отпусна назад и се съсредоточи. — Много интересно. Това предполага, че Иван е скрит някъде тук — и е най-добре да насочим търсенето си под равнището на прилива. Дали не са го завързали край скалите?

— Въздушният патрул може да обиколи мястото и да провери — предложи Куин.

— Да, нареди им да го направят.

Гравитокарът се приземи на асфалта в средата на боядисан кръг.

Първи слязоха Куин и вторият войник и бързо сканираха района.

— Някой приближава пеш — съобщи войникът.

— Моля се да е капитан Галени — като си погледна часовника, промърмори Майлс. Оставаха му само седем минути.

Беше случаен човек, който тичаше за здраве с кучето си — и той, и животното погледнаха четиримата униформени наемници от „Дендарии“ и нервно заобиколиха откъм отсрещната страна на паркинга преди да изчезнат сред храстите. Всички свалиха ръце от зашеметителите. „Цивилизован град“ — помисли си Майлс. По това време в някои части на Ворбар Султана не смееше да излезе никой, освен ако не е с много едро куче.

— Пак идва някой — докладва войникът. Този път не се разнесоха тихи стъпки от маратонки, а бързо потропване на ботуши и Галени излезе под светлината на прожектора.

— Добре — каза Майлс на Ели, — сега ще се разделим. Ти остани тук и се скрий, но се опитай да заемеш максимално удобна позиция. Включи ръчния си комуникатор.

Тя се подчини. Майлс свали ножа от глезена си и с върха на острието счупи малката индикаторна лампичка на собственото си устройство, после подухна в него — шепотът се разнесе от китката на Куин.

— Работи — потвърди тя.

— Носиш ли медицински скенер?

Ели му го показа.

— Включен е на автоматично сравнение.

— Сещаш ли се за нещо друго?

Тя поклати глава. Не изглеждаше спокойна.

— Какво да направя, ако той се върне без теб?

— Обезвреди го и му инжектирай фаст-пента. Носиш ли си комплекта за разпит?

Ели разкопча куртката си. Във вътрешния й джоб имаше кафява кутийка.

— Ако можеш, спаси Иван. После… — Майлс дълбоко си пое дъх — пръсни главата на клонинга.

— Къде отиде загрижеността за брат ти?

Току-що приближилият се Галени чу въпроса й и заинтригувано погледна Майлс, но той само поклати глава. Отговорът му се струваше ужасно сложен.

— Остават три минути — каза Майлс на капитана. — Трябва да побързаме.

Тръгнаха по алеята, която водеше към преградено с верига стълбище, издигащо се към върха на стената. Галени дишаше тежко — очевидно беше бързал.

— Лесно ли се измъкна от посолството? — попита Майлс.

— Да. Както знаеш, по-трудно е да влезеш. Просто излязох и се качих на метрото. За щастие, часовият нямаше заповед да стреля по мен.

— Това беше ли ти известно предварително?

— Не.

— В такъв случай Дестанг знае, че те няма.

— И да не знае, скоро ще научи.

— Мислиш ли, че са те проследили? — Майлс неволно погледна през рамо към гравитокара. Ели и двамата войници не се забелязваха.

— Не. В момента повечето хора са заети. — Зъбите на капитана проблеснаха в мрака. — Оставих личния си комуникатор и си купих жетони за метрото, вместо да използвам картата си, за да не могат да ме открият.

Двамата задъхано се изкачиха на върха. Влажният въздух вледеняваше лицето на Майлс. Миришеше на речна тиня и морска сол. Той погледна надолу през парапета към синтбетонната външна страна на дигата. На двайсетина метра отдолу минаваше тесен, обезопасен с перила перваз. Дотам се стигаше по сгъваеми стълби, заключени на равни интервали по парапета. Можеха да се опитат да отключат някоя от електронните ключалки, но това щеше да отнеме време и най-вероятно да задейства алармената система.

Майлс въздъхна. Алпинизмът бе един от най-омразните му спортове. Той извади от джоба си макара с въже и внимателно закачи гравитичната кука за перилата, дръжките от двете страни на макарата се разгънаха автоматично, освободиха широки ремъци — те винаги му изглеждаха ужасно неудобни, въпреки невероятната си еластичност. Майлс ги закрепи около тялото си, прескочи перилата и без да поглежда надолу, заподскача с лице към стената и с гръб към морето.

Когато стигна до перваза пусна макарата и тя автоматично се издигна нагоре към Галени. След секунди капитанът се спусна при него. Майлс откачи дистанционно куката, пренави въжето и го прибра в джоба си.

— Ще тръгнем надясно — кимна той и извади зашеметителя от кобура си. — Какво носиш?

— Успях да взема само един зашеметител. — Галени провери заряда и настройката на оръжието си. — Ами ти?

— Два. И още няколко играчки. Проверката на космодрума е изключително строга.

— Като се има предвид колко е пренаселен градът, струва ми се, че имат право — отбеляза капитанът.

Със зашеметители в ръка те закрачиха един след друг. Морето клокочеше точно под краката им. Ако се съдеше по позеленялата повърхност на стената, приливът заливаше перваза.

Майлс даде знак на Галени да спре и продължи напред. Первазът завиваше и се разширяваше, за да се превърне в четириметров кръг, където свършваше. В стената имаше овална, плътно прилепнала врата.

Пред нея стояха Гален и Марк, които също държаха зашеметители. Клонингът носеше черна тениска, сиви панталони и кубинки, но без куртка — собствените му откраднати дрехи, зачуди се Майлс, или дубликати? Ноздрите му се разшириха, когато забеляза дядовия си нож на пояса на Марк.

— Ако стреляме едновременно — спокойно отбеляза Гален, — ще зашеметиш или мен, или Майлс, така че играта е моя. Но ако по някакво чудо свалиш и двама ни, няма да можем да ти кажем къде е тъпият ти братовчед. И той ще умре преди да успееш да го откриеш. Смъртта му ще настъпи и без моето участие. Защо не повикаш своята красива телохранителка?

Зад Майлс се появи Галени.

Гален потръпна и зяпна, но бързо се овладя и отново стисна оръжието си.

— Трябваше да доведеш жената — изсъска той.

Майлс се усмихна.

— Тя е наблизо. Но ти каза двама и ние сме двама. Сега всички заинтересовани страни са тук.

Старецът преброи оръжията и прецени разстоянието, мускулната сила и шансовете. Майлс направи същото.

— Положението остава без промяна — каза накрая Гален. — Ако ви зашеметим, вие губите. Ако ни зашеметите, пак губите.

— Какво предлагаш? — попита Майлс.

— Предлагам всички да оставим зашеметителите си в средата на площадката. Така ще можем да разговаряме, без нищо да ни разсейва.

„Той носи скрито оръжие — помисли си Майлс. — Също като мен.“

— Интересно предложение. Кой ще остави своя зашеметител последен?

Гален отново се замисли, отвори уста, затвори я и леко поклати глава.

— И аз бих искал да разговаряме спокойно — предпазливо рече Майлс. — Ето какво предлагам. Аз пръв оставям зашеметителя си. После М… клонингът. След това ти. Накрая капитан Галени.

— Каква гаранция… — Комарският бунтовник погледна сина си. Напрежението между двамата бе почти осезаемо, странно и безмълвно съчетание от ярост, отчаяние и мъка.

— Той ще ти даде думата си — отвърна Майлс.

Галени бавно кимна.

Последва кратко мълчание.

— Добре — накрая каза Гален.

Майлс пристъпи напред, приклекна, сложи зашеметителя си в средата на площадката и се върна на мястото си. Марк направи същото, без да откъсва очи от него. Старецът се поколеба, но ги последва. Галени незабавно остави оръжието си при другите. Устните му се разтеглиха в презрителна усмивка. Очите му продължаваха да излъчват онази тъпа болка, която се бе появила в тях след чудодейното възкръсване на баща му.

— Първо вашето предложение — каза Гален. — Ако имате такова.

— Ще те оставя жив — отвърна Майлс. — Скрил съм кредитен чек за сто хиляди бетански долара, което прави половин милион имперски марки, платими на приносителя. Ще ти осигуря преднина и ще ти обясня как да избегнеш бараярските сили за сигурност, които, между другото, са по петите ти…

Клонингът изглеждаше изключително заинтригуван. Очите му се разшириха, когато чу сумата, и още повече при споменаването на бараярските сили за сигурност.

— В замяна на братовчед ми — продължи Майлс, — брат ми и думата ти, че ще се оттеглиш и никога вече няма да организираш заговори против Бараярската империя. Които могат да доведат единствено до ненужно кръвопролитие и да донесат страдания на малцината ти оцелели роднини. Войната свърши, Сер Гален. Време е някой да се опита да направи нещо друго. Да поеме по нов път, навярно по-добър — в крайна сметка, едва ли може да е по-ужасен.

— Въстанието — сякаш на себе си промълви Гален — не трябва да умира.

— Дори ако умрат всички ли? В моята професия това се нарича „военна глупост“. Не зная как го наричате в цивилния живот.

— Някога по-голямата ми сестра повярва на бараярците — с ледено изражение отвърна Гален. — Адмирал Воркосиган също владееше до съвършенство логичното убеждение и също обещаваше мир.

— Думата на баща ми е била нарушена от негов подчинен — възрази Майлс, — който не съзнавал, че войната е свършила. Той е платил за грешката си с живота си. Баща ми не е можел да съживи мъртвите. Нито пък аз. Мога само да се опитвам да не допусна да загинат още хора.

Гален кисело се усмихна.

— Ами ти, Давид? Какъв подкуп ще ми предложиш, за да предам Комар на бараярския ти господар?

Галени разглеждаше ноктите си. На устните му играеше бледа усмивка.

— Може би внуци?

За миг старецът се стъписа.

— Та ти дори не си женен!

— Някой ден навярно ще се оженя. Ако остана жив, разбира се.

— И всички те ще са верни поданици на императора — изсумтя Гален.

Галени сви рамене.

— Това допълва предложението на Воркосиган. Не мога да ти дам нищо друго.

— Вие двамата си приличате повече, отколкото съзнавате — промърмори Майлс. — Е, какво е твоето предложение, Сер Гален? Защо ни повика тук?

Старецът небрежно вдигна дясната си ръка към ревера си. „Сега ще извади втория си зашеметител — помисли си Майлс. — До последния момент се преструва, че това не е оръжие.“ Той дори не мигна, но мислено пресметна какво разстояние може да изплува под силния прибой. С кубинки. Хладнокръвен, както винаги, Галени също не помръдваше.

Въпреки че оръжието, което Сер Гален рязко извади от вътрешния си джоб, се оказа смъртоносен невроразрушител.

— Вземи зашеметителите — каза той на клонинга. Марк се подчини и ги напъха в колана си.

— Какво ще правиш с това? — спокойно попита Майлс, като се мъчеше да не гледа към сребристото фуниевидно дуло.

— Ще ви убия — отвърна Гален, премести очи към сина си, после отново се съсредоточи върху Майлс, сякаш се мъчеше да си вдъхне решителност.

„Тогава защо не стреляш, а приказваш? — Майлс не изрече мисълта си на глас, за да не въздейства с логиката си на Гален. — Накарай го да продължи да говори, той иска да каже още нещо, копнее да каже още нещо.“

— Защо? Не виждам с какво смъртта ни ще помогне на Комар. Само за да си отмъстиш ли?

— Нищо подобно. След като теб те няма, моят Майлс ще остане единствен.

— О, я стига! — Майлс нямаше нужда да призовава на помощ актьорските си способности. Гневът му бе съвсем искрен. — Не можеш да продължиш с този глупав план да ме подмениш! Бараярските сили за сигурност са предупредени и веднага ще открият измамата. — Той се обърна към клонинга. — И ти ще му позволиш да те хвърли на зверовете, така ли? Обречен си на гибел в момента, в който се появиш. Безполезно е. И е излишно.

Клонингът изглеждаше неспокоен, но вирна брадичка и гордо се усмихна.

— Аз няма да съм лорд Воркосиган, а адмирал Нейсмит. Веднъж го направих, ще успея и втори път. Твоите „Дендарии“ ще ни измъкнат оттук — и ще разполагаме с нова войска.

— Пфу! Да не си мислиш, че щях да дойда тук, ако имаше такава възможност? „Дендарии“ също са предупредени. Всички патрули на Земята носят медицински скенери. Ще те сканират още с първата заповед, която им дадеш. Ако открият, че вместо синтетични, костите на краката ти са истински, ще ти пръснат главата. И толкова.

— Но костите на краката ми са синтетични — озадачено отвърна клонингът.

Майлс се вцепени.

— Какво? Ти ми каза, че костите ти не се чупят…

Гален завъртя глава към Марк.

— Кога си му го казал?

— Костите ми не се чупят — увери клонингът Майлс. — Но тъй като твоите са синтетични, трябваше да сменят и моите. Иначе щяха да ме разкрият още при първото повърхностно медицинско сканиране.

— Но другите ти кости не са чупени като моите…

— Не, но това изисква много по-сериозен преглед. А след като елиминирам тримата, няма да има такава опасност. Ще проуча файловете ти…

— Тримата ли?

— Тримата от „Дендарии“, които знаят, че си Воркосиган.

— Твоята красива телохранителка и другите двама — злобно прибави Гален. — Съжалявам, че не я доведе. Сега ще трябва да я търсим.

На лицето на Марк за миг се изписа странно изражение. Старецът също го забеляза и свъси вежди.

— Въпреки това няма да успееш — каза Майлс. Гледаше клонинга право в очите. — „Дендарии“ са пет хиляди. Познавам стотици от тях по име. Сражавали сме се заедно. Известни са ми много неща за тях, които не знаят дори родните им майки. Това го няма във файловете. А те са ме виждали във всевъзможни извънредни ситуации. И даже да успееш за известно време да станеш адмирал Нейсмит, както преди искаше да станеш император, къде тогава ще е Марк? Може би той не желае да е космически наемник. Може би мечтае да стане… дизайнер на текстил. Или лекар…

— О — ахна клонингът и погледна недъгавото си тяло, — само не лекар…

— … холопрограмист, звезден пилот или инженер. Или да избяга някъде надалеч ей от този. — Майлс посочи с брадичка към Гален. За миг очите на Марк се изпълниха със страстен копнеж.

— Вярно е. — Гален подозрително погледна клонинга. — Ти трябва да минеш за опитен воин. А никога не си убивал.

Марк неспокойно запристъпва от крак на крак. Гласът на стареца омекна.

— Ако искаш да оцелееш, трябва да се научиш да убиваш.

— Не — възрази Майлс. — Повечето хора изживяват живота си, без да убият никого.

Невроразрушителят се насочи към него.

— Прекалено много говориш. — Гален за последен път погледна безмълвния си син, който предизвикателно вирна брадичка, после мъчително извърна очи. — Време е.

Старият бунтовник се обърна към клонинга.

— Вземи. — И му подаде оръжието. — Време е да завършиш обучението си. Застреляй ги и да вървим.

— Ами Иван? — тихо попита капитан Галени.

— Племенникът на Воркосиган ме интересува също толкова, колкото и синът му — отвърна Гален. — Могат да се спуснат в ада ръка за ръка. — Той отново се обърна към Марк. — Хайде!

Клонингът преглътна, стисна невроразрушителя с две ръце и зае стойка за стрелба.

— Но… ами кредитния чек?

— Няма никакъв кредитен чек. Не виждаш ли, че лъже, глупак такъв?

Майлс повдигна китка и отчетливо заговори в комуникатора:

— Ели, чу ли всичко това?

— Записът се предава на капитан Торн в разузнавателния отдел — разнесе се бодрият глас на Куин. — Да пратя ли ротата?

— Не още. — Той изправи глава и срещна гневния поглед на Гален. — Както казах, край на заговора. Хайде да обсъдим възможностите.

Марк стъписано отпусна оръжието.

— Възможностите ли? — изсъска старецът. — Огън!

— Но… — възбудено започна клонингът.

— От този момент ти си свободен човек — бързо заговори Майлс. — Той те е купил, обаче не те притежава. Но ако убиеш заради него, завинаги ще станеш негов. Завинаги.

„Не непременно“ — отговориха му безмълвно потрепналите устни на Галени.

— Трябва да убиеш враговете си — изръмжа Гален.

Марк отвори уста, за да възрази.

— Стреляй, по дяволите! — изкрещя старецът и посегна да грабне невроразрушителя.

Галени застана пред Майлс. Майлс бръкна във вътрешния си джоб за втория си зашеметител. Невроразрушителят изпращя. Майлс извади оръжието си прекалено късно. Капитан Галени ахна — „Той е мъртъв заради моята мудност, заради моята глупост“, — лицето му измъчено се сгърчи, устата му се отвори в безмълвен вик, Майлс изскочи иззад него и се прицели…

И видя как Гален пада на земята с болезнен стон.

— Убий враговете си — пребледнял като мъртвец, промълви Марк и когато Майлс пристъпи напред, отново вдигна невроразрушителя. — Не мърдай!

Нещо в краката на Майлс изсъска и той погледна надолу. Покрай кубинките му прошумоля морска пяна, изгуби инерция и се плъзна назад. Приливът се надигаше над перваза. Приливът…

— Къде е Иван? — стиснал зашеметителя, попита Майлс.

— Ако стреляш, никога няма да разбереш — отвърна Марк. Очите му нервно се местеха от Майлс към Галени, после към трупа на Гален в краката му и накрая към оръжието в собствената му ръка, сякаш всичко това даваше някакъв невероятно грешен резултат. Дишаше накъсано и уплашено. Галени стоеше абсолютно неподвижно, изправил глава и впил поглед в баща си, без да забелязва невроразрушителя.

— Добре — каза Майлс. — Ако ни помогнеш, ще ти помогнем и ние. Заведи ни при Иван.

Марк отстъпи към стената.

— Не ти вярвам.

— Къде ще избягаш? Не можеш да се върнеш при комарците. Преследва те бараярски ударен отряд, който има заповед да те убие. Не можеш да поискаш закрила от местните власти — ти току-що извърши убийство. Аз съм единственият ти шанс.

Клонингът погледна трупа, погледна невроразрушителя, погледна Майлс.

Съскането на морската пяна в краката им почти заглуши тихия звук от развиване на алпинистка макара. Майлс вдигна очи нагоре. Стиснала оръжие в едната си ръка, Куин се спускаше към тях като ястреб.

Марк отвори вратата и заднишком влезе вътре.

— Ти иди да търсиш Иван. Не е далеч. Освен това убиецът не съм аз, а ти! По оръжието на убийството са твоите отпечатъци! — Той захвърли невроразрушителя и затръшна вратата.

Майлс се хвърли след него, но закъсня — вратата вече беше заключена с механизъм, предназначен да устои на яростта на морето. Той изскърца със зъби.

— Да я взривя ли? — задъхано попита Куин.

— Мили Боже, не! — Позеленялата повърхност на стената показваше, че равнището на прилива достига на повече от два метра над вратата. — Може да удавим цял Лондон. Опитай се да я отвориш, без да я разбиваш. Капитан Галени! — Майлс се обърна. Комарецът не помръдваше. — В шок ли сте?

— А? Не… не, струва ми се, че не. — Галени с усилие излезе от унеса си и прибави със странно спокоен, замислен глас: — Навярно по-късно ще бъда.

Куин вече се бе навела над ключалката, вадеше от джобовете си различни устройства, залепваше ги за вертикалната повърхност и проверяваше датчиците им.

— Електромеханично задействане… ако използвам магнитно…

Майлс се пресегна и взе алпинистката й макара.

— Качете се горе — каза той на капитана — и се опитайте да откриете вход от отсрещната страна. Трябва да хванем това копеленце!

Галени кимна и започна да си слага ремъците. Майлс му подаде ножа си.

— Искате ли оръжие? — Марк беше взел със себе си всичките им зашеметители.

— Зашеметителят е безполезен — отбеляза комарецът. — По-добре задръж ножа. Ако го настигна, ще го хвана с голи ръце.

„С удоволствие“ — мислено отвърна Майлс и кимна. В Академията и двамата бяха изкарали курса по бараярски ръкопашен бой. Поради крехките си кости обаче Майлс не можеше да изпълнява поне три четвърти от движенията.

Галени се издигна в нощния мрак и бързо заподскача нагоре по стената.

— Готово! — извика Куин. Дебелата врата се отвори и разкри дълбока тъмна пещера.

Майлс откачи фенерчето от колана си и се хвърли вътре, като за миг погледна сивото, облизвано от морската пяна лице на мъртвия Гален, най-после избавен от безумието и мъките на живота си. Невроразрушителят трябва да го бе улучил право в главата. Куин затвори вратата зад тях и спря, за да прибере устройствата по джобовете си. Индикаторът на заключващия механизъм светна.

Двамата се запромъкваха напред. И само след пет метра стигнаха до разклонение.

— Ти върви наляво, аз — надясно — каза Майлс.

— Не трябва да оставаш сам — възрази Ели.

— Върви, по дяволите!

Тя ядосано вдигна ръце и се затича.

Майлс пое в другата посока. Стъпките му зловещо отекваха в коридора, скрит дълбоко под синтбетонната планина. Той спря за момент, заслуша се, но чу само отдалечаващата се Куин. Продължи напред покрай мрачни, слабо осветени и тихо бръмчащи помпени станции. Тъкмо се чудеше дали не е пропуснал някой изход — люк на тавана? — когато забеляза нещо на пода. Един от зашеметителите, изпуснат от паническия бягащия Марк. Майлс го грабна и го прибра в кобура си.

После включи ръчния си комуникатор.

— Куин? — Коридорът внезапно зави и излезе в нещо като мрачно фоайе с асансьор. Сигурно се намираше под някоя от наблюдателните кули. — Куин?

Майлс влезе в асансьора и натисна бутона за нагоре. О, Господи, на кой етаж беше слязъл Марк? Третото равнище, покрай което се издигна, представляваше широка площадка, заобиколена със стъклени стени и врати. Очевидно изходът. Той изскочи навън.

Пресрещна го някакъв мъж в цивилни дрехи, който падна на едно коляно. Във вдигнатите му ръце проблесна сребристо параболично огледало — дуло на невроразрушител.

— Ето го! — извика мъжът и стреля.

Майлс се хвърли в асансьора толкова бързо, че отскочи от задната стена. Лицето му се бе сгърчило от настроения на ниска мощност невроразрушителен лъч. Обувките на непознатия — осъзна го едва сега — бяха бараярски бойни кубинки.

— Куин! — отново извика той в комуникатора си.

На следващия етаж имаше коридор. Не се виждаше никой. Първите три врати, които провери, бяха заключени. Четвъртата водеше към ярко осветен офис, очевидно пуст. Докато го обикаляше, Майлс зърна в сенките под един от пултовете едва забележимо движение, наведе се и видя две жени в сини гащеризони на техници. Едната изпищя и закри очите си с ръце, другата го погледна предизвикателно.

Майлс се опита да се усмихне приятелски и каза:

— Здравейте.

— Кои сте вие? — попита втората жена.

— А, аз не съм с тях. Те са, хм… наемни убийци. — Точно описание, в крайна сметка. — Не се безпокойте, те не преследват вас. Повикахте ли полиция?

Тя безмълвно поклати глава.

— Предлагам ви незабавно да го направите. Хм… видяхте ли ме преди малко?

Жената кимна.

— Накъде тръгнах?

Тя ужасено се присви назад — очевидно го смяташе за луд. Майлс извинително разпери ръце и се втурна обратно към вратата.

— Повикайте полиция! — извика през рамо той. По коридора след него се понесе тихо пиукане на клавиши.

Марк го нямаше на този етаж. Някой беше изключил гравитационното поле на асансьора. Пред отвора му се бе спуснала автопреграда и червеното сияние на предупредителния индикатор изпълваше фоайето. Майлс предпазливо надзърна в шахтата и забеляза нечия глава на долното равнище. Успя да се отдръпне тъкмо навреме, за да избегне невроразрушителния лъч.

Цялата кула беше опасана от балкон. Майлс излезе през вратата откъм морето и погледна нагоре. Оставаше само още един етаж. С помощта на алпинистката макара лесно можеше да се покатери на горния балкон. Той сбърчи лице, извади устройството и още с първото хвърляне успя да закачи куката на перилата. И след кратко, но ужасяващо висене над дигата и кипящото море на четирийсет метра под него, се озова на последния етаж.

Безшумно се приближи до стъклената врата и погледна към коридора. Силуетът на приклекналия Марк се очертаваше на червения фон на асансьорния отвор. На пода лежеше — навярно в безсъзнание — мъж в гащеризон.

— Марк? — тихо извика той и се отдръпна. Клонингът се обърна и стреля със зашеметителя си към вратата. Майлс се притисна с гръб към стената. — Ако ми помогнеш, ще те измъкна оттук жив. Къде е Иван?

Това напомняне — че Марк все още има силен коз — оказа очакваното успокоително въздействие.

— Спаси ме и ще ти кажа къде е.

Майлс се усмихна в мрака.

— Добре. Идвам. — Той влезе в кулата и се приближи до двойника си, като спря само да потърси пулса на шията на неподвижния мъж. За щастие беше жив.

— Как ще ме измъкнеш? — попита Марк.

— Хм, малко е сложно — призна Майлс и напрегнато се заслуша. Някой се катереше по стълбичката в асансьорната шахта. — Скоро ще пристигне полицията. Бараярците ще си плюят на петите, за да не ги заловят в неприятен междупланетен инцидент, за който посланикът ще трябва да дава обяснения на местните власти. Сегашната им операция вече напълно е излязла извън контрол. Утре сутрин Дестанг живи ще ги одере.

— Полицията ли? — Марк стисна зашеметителя още по-здраво.

— Да. Можем да си играем на криеница, докато се появят ченгетата. Или да се качим на покрива и да повикаме гравитокара на „Дендарии“. Що се отнася до мен, аз зная коя от двете възможности предпочитам. А ти?

— В такъв случай ще съм твой пленник — промълви Марк. — Дали ще загина сега, или по-късно — каква е разликата? Най-после разбирам какъв е смисълът да имаш клонинг.

Във въображението си той сигурно отново се виждаше като ходеща банка за органи. Майлс въздъхна и си погледна часовника.

— Според изчисленията на Гален ми остават още единайсет минути да открия Иван.

На лицето на Марк плъзна хитро изражение.

— Иван не е тук, а долу, откъдето дойдохме.

— О? — Майлс рискува да надзърне в асансьорната шахта. Човекът, който се бе катерил към тях, беше излязъл на друг етаж. Преследвачите претърсваха цялата кула. И щяха да стигнат и дотук, където се криеше плячката им.

Като внимаваше да не трака със снаряжението си, Майлс се пресегна, закачи куката за автопреградата и я провери.

— Сега се връщаме долу. Но само да си ме излъгал за Иван… Защото, ако умре, лично ще те накълцам на парчета.

Той замълча, провери ремъците си, настрои скоростта на въртене на макарата и се провря под преградата, готов за скок.

— Качи се на гърба ми.

— Няма ли да ми дадеш ремъци?

Майлс го погледна през рамо и се усмихна.

— Ти отскачаш по-добре от мен.

Клонингът го изгледа недоверчиво, пъхна зашеметителя в колана си, приближи се до Майлс и предпазливо се вкопчи в тялото му с ръце и крака.

— Дръж се здраво. Докато стигнем до долу, ще сме набрали страшно ускорение. И недей да крещиш — ще привлечеш ненужно внимание.

Марк конвулсивно се притисна към него. Майлс още веднъж погледна в шахтата и скочи.

Набраха ужасна инерция. Четири етажа пропадаха в почти пълна тишина — стомахът на Майлс се бе качил в гърлото му и стените се сливаха в пъстро петно — после макарата започна да вие от невероятната скорост. Ръцете на Марк започнаха да се изхлузват и Майлс го стисна за китката. След секунда спряха на сантиметър-два над дъното на шахтата дълбоко в недрата на синтбетонната планина. Тъпанчетата на Майлс изпукаха.

За изострените му сетива шумът от спускането им беше гръмовен, но в отвора над тях не се появиха сепнати лица, не се разнесоха изстрели. Двамата се скриха в малкото фоайе до вътрешния коридор на дигата. Майлс натисна бутона на макарата и я остави да се пренавие. Куката изтрака на пода и той потръпна.

— Натам — посочи надясно Марк. Затичаха един до друг по коридора. Постепенно силни вибрации започнаха да заглушават другите звуци. Помпената станция, която съвсем доскоро бръмчеше тихо, сега работеше с пълна мощност и повдигаше през скрити тръби водите на Темза до равнището на прилива. Следващата станция, по-рано мрачна и безмълвна, вече се готвеше да влезе в действие.

Марк спря.

— Тук.

— Къде?

Клонингът посочи.

— Всяка помпена клетка има люк, за да могат да ги почистват и ремонтират. Вътре е.

Майлс изруга.

Помпената клетка беше голяма колкото килер. Вътре бе тъмно, студено, хлъзгаво, зловонно и абсолютно тихо. Докато прииждащите води не я превърнеха в гробница и не покриеха ушите, носа, тъмните очи и накрая отчаяната уста.

— И ти… — промълви Майлс, — си се съгласил с това?…

Марк нервно потърка влажните си длани и отстъпи назад.

— Ти си тук — нали те доведох тук? — умолително започна той. — Казах, че ще…

— Това не е ли прекалено сурово наказание за човек, който не ти е направил нищо друго, освен да хърка и да ти пречи да заспиш? О! — Майлс с отвращение му обърна гръб и започна да натиска бутоните на ключалката. Накрая завъртя лоста на резето. Когато натисна тежката врата навътре, зави сирена.

— Иване?

— Ох! — долетя от мрака задавен стон.

Майлс се провря вътре и насочи фенерчето си напред. Вратата се намираше в горната част на клетката. Отдолу го гледаше пребледнялото лице на братовчед му.

— Ти! — с изпълнен с омраза глас извика Иван и отстъпи назад в тинята.

— Не, не, не е той — отвърна Майлс. — Аз съм.

— О? — Лицето му беше бледо, изтощено, почти обезумяло, като на човек, участвал в прекалено дълго сражение.

Майлс му хвърли алпинистките ремъци — потръпна, като ги спомни, че едва не се беше отказал да ги вземе, когато подготвяше екипировката си на „Триумф“ — и хвана макарата.

— Готов ли си?

Устните на Иван помръднаха безмълвно, но пък вече бе успял да си закачи ремъците. Майлс натисна бутона на макарата и братовчед му се издигна нагоре. Когато се измъкнаха навън, задъханият Ворпатрил се наведе и опря длани на коленете си. Зелената му униформа бе мокра, смачкана и омазана с тиня. Ръцете му бяха в кръв — сигурно беше удрял и дращил по люка…

Майлс затвори клетката. Ключалката изщрака. Алармата престана да вие и помпата незабавно се включи. Отвътре се разнесе чудовищно съскане. Иван тежко седна на земята и притисна лице към коленете си.

Майлс загрижено приклекна до него. Братовчед му повдигна глава и мъчително се усмихна.

— Струва ми се — задъхано рече той, — че клаустрофобията вече ми става хоби…

Майлс го потупа по рамото, изправи се и се огледа. Марк го нямаше.

Той вдигна комуникатора към устата си.

— Куин? Куин! — Излезе в коридора, огледа се в двете посоки и напрегнато се заслуша. В далечината заглъхваше ехото на тичащи стъпки. — Копеленце гадно! — измърмори Майлс. — Дяволите да те вземат. — Той превключи на честотата на въздушния патрул. — Сержант Ним? Говори Нейсмит.

— Слушам, господин адмирал.

— Изгубих контакт с командир Куин. Опитай да се свържеш с нея. Ако не успееш, започни да я търсиш. За последен път я видях в приливната дига, по средата между шеста и седма кула. Движеше се на юг.

— Разбрано, господин адмирал.

Майлс изключи комуникатора, помогна на братовчед си да се изправи и тревожно попита:

— Можеш ли да вървиш?

— Да… естествено. — Иван премигна. — Просто съм малко…

Закрачиха по коридора. Ворпатрил се олюля, опря се на Майлс, после се изправи.

— Нямах представа, че тялото ми може да изпомпи толкова много адреналин. Часове наред… колко време бях в тая дупка?

Майлс си погледна часовника.

— По-малко от два часа.

— Хм, стори ми се повече. — Иван видимо възвръщаше самообладанието си. — Къде отиваме? Защо си в адмиралската си униформа? Хубавицата добре ли е? Не са я отвлекли, нали?

— Не. Гален е искал само теб. В момента тече независима операция на „Дендарии“. Дестанг ми нареди да остана на борда на „Триумф“, докато неговите главорези се опитват да очистят двойника ми. Нося адмиралската си униформа, за да не ме объркат с него.

— Да, логично е. Майлс… трябва ли да вървя по-бързо?

— Да, няма да е зле. Стига да можеш.

Двамата ускориха крачка.

— Защо дойде? — попита Иван. — Само не ми казвай, че все още се опитваш да спасиш кожата на онзи твой отвратителен двойник.

— Гален ми прати покана, отпечатана върху твоята кожа. Нямам много роднини, Иване, така че ги ценя.

Ворпатрил се прокашля.

— Ясно. Но щом ударният отряд на Дестанг е толкова близо, къде е Гален? — На лицето му се изписа тревога.

— Мъртъв е — лаконично отвърна Майлс. Тъкмо пресичаха мрачния коридор, водещ към външния перваз, където лежеше трупът на стареца.

— О? Радвам се да го чуя. Кой го направи? Искам да го поздравя лично.

— Мисля, че съвсем скоро ще имаш такава възможност. — Зад завоя на коридора се чуваше тихото пошляпване на тичащ човек, човек с къси крака. Майлс извади зашеметителя си. — И този път няма нужда да го увещавам. Може би Куин го е подплашила и затова се връща насам — с надежда прибави той. Вече започваше да се безпокои за Ели.

Марк изскочи иззад завоя, рязко спря пред тях и изпъшка отчаяно. Обърна се да побегне, после пак се обърна към тях. Приличаше на животно, попаднало в капан. По дясната страна на лицето му се стичаха червени струйки, около окото му се издуваха жълто-бели мехури, във въздуха се носеше мирис на изгорена коса.

— Ами сега? — попита Майлс.

— Преследва ме някакъв побъркан с боядисано лице и плазмена пушка! Превзели са следващата наблюдателна кула…

— Срещна ли някъде Куин?

— Не.

— Майлс — озадачено каза Иван, — нашите не биха използвали плазмено оръжие в такава акция, нали? Не биха рискували да повредят машините в дигата…

— С боядисано лице ли? — настойчиво попита Майлс. — Случайно не приличаше ли на гримиран актьор от китайска опера?

— Не зная, никога не съм бил на китайска опера — задъхано отвърна клонингът. — Но те… да де, лицето на оня, който ме подгони, беше боядисано.

— Гем-командир, няма съмнение — промълви Майлс. — Участващ в официално преследване. Изглежда, са увеличили наградата за главата ми.

— Сетаганданците ли? — рязко попита Иван.

— Сигурно най-после да са получили подкрепления. И са ме проследили от космодрума. О, Господи, Куин тръгна нататък… — Майлс мъчително преглътна. Не трябваше да се поддава на паника. — Но ти можеш да си спокоен, Марк. Те не искат да убият теб.

— Ами, не искат! Той извика: „Ето го!“ и се опита да ми пръсне главата!

— Не, не — успокоително се усмихна Майлс. — Просто са се объркали. Тези хора искат да убият мен — адмирал Нейсмит. Онези в другия край на тунела искат да убият теб. Разбира се — бодро прибави той, — няма как да ни различат.

Иван прихна.

— Насам — решително каза Майлс и се затича назад. Зави по напречния коридор и спря пред външната врата. Иван и Марк го догониха.

Майлс се повдигна на пръсти и изскърца със зъби. Според датчика на контролното табло водата бе достигнала максималното си равнище. Морето затваряше пътя им за бягство.