Лоис Макмастър Бюджолд
Братя по оръжие (15)

Глава 15

Майлс включи ръчния си комуникатор и извика:

— Ним!

— Да, господин адмирал!

— В Седма кула има сетагандански ударен отряд. Не зная колко са, но са въоръжени с плазмени пушки.

— Да, господин адмирал — отвърна сержантът. — Току-що ги открихме.

— Къде сте и какво виждате?

— Оставил съм по двама бойци пред всеки от трите входа на кулата. Сред храстите в паркинга разположих подкрепление. Онези — казвате, че са сетаганданци, така ли, господин адмирал? — ни обстреляха от главния коридор, когато се опитахме да влезем.

— Има ли жертви?

— Засега не. Заели сме позиция.

— Някаква следа от командир Куин?

— Не, господин адмирал.

— Можеш ли да установиш местонахождението й по предавателя на ръчния й комуникатор?

— Някъде на долните етажи на кулата. Не отговаря и не се движи.

Зашеметена? Мъртва? Дали комуникаторът изобщо бе на китката й? Неизвестно.

— Добре. — Майлс си пое дъх. — Обадете се анонимно в полицията. Кажете им, че в Седма кула има въоръжени мъже — може би саботьори, които се готвят да взривят дигата. Опитайте се да говорите уплашено, за да ги убедите.

— Няма проблем, господин адмирал — съвсем сериозно отвърна Ним.

Майлс се зачуди на какво разстояние от сержанта е минал плазменият лъч.

— Докато пристигнат ченгетата, не позволявайте на сетаганданците да напуснат кулата. Зашеметявайте всеки, който се опита да излезе. По-късно местните ще се занимават с тях. Прати двама души да покрият Осма кула — нека се придвижат на север и да отблъснат сетаганданците, ако се насочат към южния изход. Но смятам, че ще се отправят на север. — Той затисна комуникатора с ръка и се обърна към Марк. — Преследват те. — После продължи да инструктира Ним: — Оттеглете се, когато пристигне полицията. Избягвайте контакт с тях. Но ако ви притиснат, действайте кротко. Те са на наша страна — срещу ония гадняри в кулата с незаконните плазмени пушки. Ние сме просто туристи, забелязали нещо странно, докато сме се разхождали. Ясно ли е?

— Тъй вярно, господин адмирал — весело отвърна сержантът.

— Прати някой да наблюдава Шеста кула. Съобщи ми, когато се появят ченгетата. Край на връзката.

— Ясно, господин адмирал. Край на връзката.

Марк изстена приглушено и сграбчи Майлс за реверите.

— Какво правиш, идиот такъв? Повикай наемниците си тук — заповядай им да изхвърлят сетаганданците от Седма кула! Иначе аз ще… — И понечи да го хване за китката, но Майлс го отблъсна и скри лявата си ръка зад гърба си.

— Я се стегни! Сетаганданците са по-малко от нас, но имат плазмени пушки, които са три пъти по-далекобойни от зашеметителите. Нямам намерение да пращам хората си на сигурна смърт.

— Ако те хванат, ще те убият!

— Майлс — Иван подозрително огледа коридора, — ти току-що ни постави между чука и наковалнята.

— Не — възбудено се усмихна Майлс. — Не и докато имаме шапка-невидимка. Хайде! — И тръгна надясно към Шеста кула.

— Чакай! — спря го Марк. — Бараярците могат да те убият… случайно, но мен ще ме убият със сигурност!

— А пък онези зад нас — каза Майлс — ще убият и двама ни. С операцията на Дагула адмирал Нейсмит разгневи сетаганданците повече, отколкото си мислиш. Хайде.

Клонингът неохотно го последва. Иван тръгна най-отзад.

Сърцето на Майлс туптеше. Искаше му се да се чувства толкова уверен, колкото показваше усмивката му. Но Марк не биваше да усети колебанието му. Той затича напред, като се опитваше да се движи безшумно. Ако бараярците вече бяха стигнали до този тунел…

Наближиха последната помпена станция. Коридорът все още бе пуст.

Помпената станция отново тънеше в тишина. Следващият прилив щеше да започне след дванайсет часа. Ако нямаше неочаквано прииждане на огромни водни маси, дотогава машините щяха да останат изключени. Ала Майлс не искаше да рискува.

За щастие контролният пулт се оказа елементарен. Ако прекъснеше няколко проводника, можеше да блокира помпата. Надяваше се, че техниците в наблюдателната кула няма да забележат. Не че в момента някой в кулата обръщаше внимание на такива неща. Майлс вдигна поглед към Марк.

— Трябва ми ножът ми.

Клонингът неохотно му подаде древния кинжал и канията. Майлс сряза кабелите, после грижливо пъхна ножа в колана си, отиде до люка и го отвори. Този път не се задейства аларма. Гравитичната му кука мигновено се залепи за гладката вътрешна повърхност. Оставаше да реши последния проблем — онова проклето ръчно резе. Ако дойдеше някой невинен — или не толкова невинен — и завъртеше лоста… о, не! Тук действаше същият вид силово поле, каквото бе използвала Куин, за да отвори вратата на външния перваз. Майлс облекчено въздъхна, върна се при контролния пулт и залепи предавателя на скенера си в края на редицата от бутони.

После посочи отворения люк на помпената клетка.

— Добре. Влизаме.

Иван пребледня.

— О, Господи, тъкмо от това се страхувах!

Марк не изглеждаше много по-въодушевен от него.

Майлс сниши глас и убедително каза:

— Виж, Иване, не мога да те принудя. Ако искаш, продължи по коридора. Има известна вероятност униформата ти да те предпази, но някой по-нервен може да натисне спусъка, без да се замисли. Ако не те убие ударният отряд на Дестанг, ще те арестуват местните, което навярно няма да е фатално. Но предпочитам да си с мен. И да не ме оставяш сам с него — накрая прошепна той.

— О! — Иван премигна.

Както се очакваше, тази молба за помощ му въздейства повече от логиката, заповедите или увещанията.

— Все едно си в команден център — прибави Майлс.

— Все едно си в капан!

— Някога бил ли си в команден център, когато няма ток? Ето това е капан. Усещането за власт и пълен контрол е илюзия. Предпочитам да съм на бойното поле. — Той се подсмихна и кимна към двойника си. — Освен това не смяташ ли, че Марк трябва да получи възможност да сподели неприятните ти преживявания?

— Погледната в тази светлина — изсумтя братовчед му, — идеята започва да ми допада.

Майлс пръв влезе в помпената клетка. Стори му се, че долавя далечни стъпки по коридора. Марк като че ли искаше да избяга, но Иван стоеше плътно зад него и той нямаше избор. Майлс включи фенерчето си. Ворпатрил, единственият достатъчно висок от тримата, затвори тежкия люк. За миг се възцари пълна тишина.

Подутите, посинели ръце на Иван се свиваха и отпускаха, лепкави от пот и кръв.

— Поне знаем, че не могат да ни чуят.

— Уютно местенце — каза Майлс. — Моля се само преследвачите ни да са също толкова тъпи, колкото бях аз. Два пъти минах покрай тази помпена станция. — Той отвори кутията на скенера си и настрои дисплея на приемника така, че да показва все още пустия коридор. В клетката имаше слабо въздушно течение. Ако се усилеше, това щеше да означава, че приижда вода и че е време да излязат, та ако ще да попаднат в ръцете на сетаганданците.

— А сега? — пискливо попита Марк. Притиснат между двамата бараярци, наистина изглеждаше като хванат в капан.

Майлс опря гръб на хлъзгавата от тиня стена и си придаде престорено бодър вид.

— Сега чакаме. Точно като в команден център. В командните центрове прекарваш ужасно много време в чакане. Ако имаш богато въображение, настава истински ад. — Той включи ръчния си комуникатор. — Ним?

— Слушам, господин адмирал. Тъкмо се канех да ви се обадя. — Задъханият глас на сержанта показваше, че навярно тича или пълзи. — До Седма кула току-що кацна полицейски гравитокар. Изтегляме се през парка зад дигата. Наблюдателят докладва, че местните са влезли и в Шеста кула.

— Нещо за Куин?

— Комуникаторът й все още не се движи, господин адмирал.

— Някой виждал ли е капитан Галени?

— Не, господин адмирал. Той не беше ли с вас?

— Разделихме се горе-долу по времето, по което изгубих Куин. За последен път го видях извън дигата. Пратих го да потърси друг вход. Хм… съобщи ми веднага щом някой го забележи.

— Слушам, господин адмирал.

По дяволите, още една тревога. Дали Галени не се бе натъкнал на сетаганданците, бараярците или полицаите? Искаше му се капитанът да бе останал с него. Но тогава все още не бяха открили Иван — Майлс не можеше да постъпи по друг начин. Чувстваше се като човек, опитващ се да подреди мозайка от живи части, които се движат и със злобен кикот променят формата си, когато си поискат. Усети, че е стиснал зъби. Марк нервно го наблюдаваше. Иван не обръщаше внимание на нищо и хапеше устни, вкопчен във вътрешна борба с клаустрофобията.

Малко изкривеният образ на скенера показа движение в коридора. Откъм южния му край предпазливо се приближаваше мъж. „Сетагандански разузнавач“ — помисли си Майлс, макар че мъжът беше с цивилни дрехи. Държеше зашеметител, а не плазмена пушка. Сетаганданците очевидно бяха разбрали, че не могат да мерят сили с местната полиция, и вземаха съответните мерки. Мъжът продължи още няколко метра, после се обърна и тръгна натам, откъдето беше дошъл.

Минута по-късно — раздвижване откъм север. Двама души. Единият носеше униформените си бараярски ботуши. Страхотно прикритие. Той също бе заменил първоначалното си оръжие с по-безобиден зашеметител, но пък партньорът му стискаше смъртоносен невроразрушител. Ех, зашеметителят — оръжие, подходящо за всякакви неясни ситуации, единственото, с което наистина можеш първо да стреляш и после да задаваш въпроси.

— Прибери невроразрушителя си… Браво, добро момче! — измърмори Майлс, когато вторият бараярец прибра оръжието си. — Горе главата, Иване. Навярно ни очаква страхотно представление.

Ворпатрил вдигна поглед и разсеяната му усмивка се преобрази в искрен сарказъм, който повече подхождаше на стария Иван.

— Мамка му, Майлс! Дестанг направо ще те изкорми.

— В момента Дестанг дори не знае, че имам нещо общо с тази история. Шшт. Започва се!

Сетаганданският разузнавач отново се появи на сцената, повика някого с ръка и към него се присъедини втори сетаганданец. В отсрещния край на коридора се появиха останалите трима бараярци — всички от ударния отряд, които се намираха в кулата — кордонът от полицаи навън ги лишаваше от възможността да получат подкрепление. Те явно се бяха отказали да търсят загадъчно изчезналата си плячка и се надяваха колкото се може по-бързо да се изтеглят през Седма кула, за да не се налага да се обясняват със земянитите. Сетаганданците, които знаеха, че предполагаемият адмирал Нейсмит е избягал в тази посока, все още го преследваха, макар че под натиска на ченгетата ариергардът им най-вероятно скъсяваше дистанцията с основните им сили.

От него обаче все още нямаше и следа. Нито пък от Куин — ако сетаганданците изобщо я бяха пленили. Майлс се чудеше дали да се надява на това. Щеше да е добре да знае, че е жива, ала щеше да е ужасно трудно да я отърве преди да се появят полицаите. Можеше да остави да я зашеметят и да я арестуват и по-късно да я освободи от полицията… Ами ако в разгара на битката някой сетагандански главорез я убиеше, за да не ги издаде? Майлс потръпна.

Навярно трябваше да поведе Иван и Марк в атака. Недъгавият, негодният и несигурният в нападение срещу неизвестното… не. Дали би направил нещо повече за друг свой офицер? Толкова ли се страхуваше, че чувствата му ще го отклонят от военната логика? Това щеше да е предателство спрямо Куин и „Дендарии“…

Първият сетаганданец излезе иззад завоя и видя първия бараярец. Двамата мигновено стреляха и се строполиха на земята.

— Страхотни рефлекси — промърмори Майлс.

— Боже мой! — съвсем забравил за клаустрофобията си, възкликна Иван. — Все едно протон унищожава антипротон. Бум!

Останалите бараярци се притиснаха към стената. Сетаганданецът залегна и запълзя към поваления си другар. Един от бараярците изскочи в коридора и го повали. Двама от четиримата бойци на Дестанг се втурнаха към неподвижните тела на тайнствените си противници. Единият застана на пост, докато вторият ги претърсваше: оръжия, джобове, дрехи. Естествено, не откри лични документи. В този момент иззад гърба им изкънтя променен от високоговорител глас. Майлс не успя да разбере накъсаните от ехото думи, но смисълът им беше ясен: „Стой! Какво става тук?“

Един от бараярците вдигна зашеметения на гръб и го понесе напред. Другите двама тръгнаха пред него, последният ги прикриваше отзад.

Обречената малка армия едва бе направила няколко крачки, когато иззад завоя в южния край на коридора се появиха още двама сетаганданци. Единият тичаше и стреляше със зашеметителя си през рамо. Той не видя, че другарят му пада, улучен от първия бараярец, препъна се в проснатото му тяло и се строполи по очи на земята. Но продължи да стиска оръжието си, претърколи се настрани, отвърна на огъня и повали един от бараярците.

Бараярският ариергард се хвърли напред, обезвреди търкалящия се сетаганданец и се притисна към стената. За жалост в същия момент някой иззад завоя стреля със зашеметител, за да разчисти пътя — полицейски боен взвод, заключи Майлс по тактиката. Срещата между двамата бараярци и енергийните лъчи завърши с очакваните резултати.

Последният оцелял от групата на Дестанг стоеше в коридора, превит под тежестта на зашеметения си другар, и гневно ругаеше, затворил очи, сякаш не можеше да понесе срама от поражението. Когато полицаите го настигнаха, той се обърна към тях, вдигна ръце и пусна оръжието си на земята.

— Просто си представям видеоразговора с комодор Дестанг възбудено рече Иван. — „Господин комодор, натъкнахме се на малък проблем. Ще дойдете ли да ме освободите от…“

— Може би ще предпочете да дезертира — подметна Майлс.

Двата напредващи един срещу друг полицейски взвода за малко да повторят сцената с взаимното унищожаване на бягащите противници, но навреме успяха да се разпознаят. Майлс почти се разочарова. Ала нищо не можеше да продължава вечно — по някое време коридорът щеше да стане непроходим от купчини тела. Навярно щеше да е прекалено много да иска полицаите да се обезвредят взаимно, за да освободят пътя им за бягство. Чакането очевидно щеше да продължи.

Майлс се изправи, облегна се на стената. Нямаше да разполага с много време. Веднага след полицейските бойни взводове щяха да се появят ченгетата от отряда за взривни устройства и техниците от дигата и щяха да претърсят всеки сантиметър. Нямаше начин да не ги открият. Но нямаше и да ги убият, стига никой — Майлс вдигна очи към Марк — да не изпаднеше в паника.

Полицаите вече претърсваха зашеметените тела и се почесваха по главите. Заловеният бараярец се държеше враждебно и не проявяваше никакво желание да им съдейства. Като таен агент, той беше получил съответната подготовка да издържа на мъчения и фаст-пента. С наличните си методи лондонските ченгета едва ли щяха да изкопчат нещо от него и той явно го знаеше.

Загледан в хаоса в коридора, Марк поклати глава.

— Между другото, вие на коя страна сте?

— Къде гледа досега? — попита Майлс. — Всичко това е заради теб.

Клонингът се намръщи.

— Защо?

Защо, наистина? Майлс се втренчи в него. Ясно разбираше как един клонинг може да се превърне в мания и обратно. Той вирна брадичка и Марк повтори характерния му тик, очевидно неволно. Бе чувал истории за странни връзки между хора и техните клонинги. От друга страна, всеки, който съзнателно си поръчаше клонинг, трябваше да е извратен. Далеч по-интересно беше да имаш дете, за предпочитане от жена, която е по-умна, по-бърза и по-красива от теб — така поне оставаше някакъв шанс за еволюция на рода. Майлс се почеса по кръста. След миг Марк се почеса по ръката. Майлс потисна желанието си нарочно да се прозине. Не биваше да започва нещо, което нямаше да е в състояние да спре.

Така. Знаеше какъв е Марк. Навярно бе по-важно да осъзнае какъв не е. Не беше негов абсолютен двойник, въпреки усилията на Гален. Дори не бе братът от мечтите на самотното дете. Иван му беше сто пъти по-близък. Дали не подценяваше достойнствата на братовчед си? Лошото начало никога не можеше да се промени, но имаше начин — той погледна към краката си и си представи изкуствените кости под плътта — да се компенсира. Понякога.

— Да, защо? — наруши мълчанието Иван.

— Какво — отвърна Майлс, — не ти ли харесва новият ти братовчед? Къде са семейните ти чувства?

— Един като теб ми е повече от достатъчен, благодаря. Твоят зъл близнак — Ворпатрил посочи Марк с показалец — ще ми дойде малко множко. Да не говорим, че и двамата имате навика да ме заключвате в дупки.

— Е, аз поне поисках съгласието ти.

— Да бе, да. „Трябват ми трима доброволци — ти, ти и ти.“ По този начин тормозеше мен и дъщерята на телохранителя си още преди да постъпиш на служба, когато бяхме деца. Спомням си.

— Роден да командва — усмихна се Майлс. Марк свъси вежди и очевидно се помъчи да си представи Майлс като малък побойник, тормозещ едрия и силен Иван.

Майлс впери очи в клонинга, който неспокойно се присви под погледа му. Наистина ли носеше зло? Смут — определено. Сигурно имаше психически отклонения, макар че дядо му май почти можеше да се сравнява с Гален като детски наставник. Но истинските социопати бяха абсолютни егоисти, а Марк очевидно не бе такъв — едва ли му бяха позволили изобщо да има его.

— Носиш ли злото в себе си? — спокойно попита той.

— Аз съм убиец, нали? — презрително се усмихна клонингът. — Какво повече искаш?

— Това убийство ли беше?

— Той се опита да ми вземе оръжието. Аз не му го дадох. Невроразрушителят гръмна. — Марк пребледня. — Исках да гръмне.

Иван повдигна вежди, но Майлс безмилостно продължи разпита.

— Непредумишлено, навярно.

Клонингът сви рамене.

— Ако беше свободен… — бавно започна Майлс.

Марк сви устни.

— Свободен ли? Аз? Стига бе. Полицията вече сигурно е открила трупа.

— Не. Приливът го е отнесъл в морето. Докато изплува на повърхността, ще минат три-четири дни. Ако изобщо изплува. — А дотогава щеше да се е превърнал в отвратителна гледка. Дали капитан Галени щеше да пожелае да вземе трупа, за да го погребе? И къде всъщност беше Галени? — Да речем, че си свободен. От бараярците и комарците, както и от мен. От Гален и от полицията. Какво ще направиш? Кой си ти? Или си само реакция, но никога действие?

Марк потръпна и изръмжа:

— Разкарай се!

Майлс се усмихна.

— Май никога няма да разбереш, докато ти вися над главата.

Клонингът се изплю.

— Ти си свободният!

— Аз ли? — почти искрено се сепна Майлс. — Никога няма да съм толкова свободен, колкото си ти в момента. Страхът те правеше роб на Гален. Него вече го няма. Аз робувам на… други неща. Буден или заспал, близо или далеч, няма значение. И все пак… Бараяр е интересно място — разбира се, ако човек не гледа на него с очите на Гален. Дори собственият му син е прозрял възможностите.

Марк кисело се подсмихна.

— Да купиш тялото ми ли се опитваш?

— Защо ми е? Не си толкова висок, колкото предполагат моите… нашите гени. А и без това всичките ми кости ще са синтетични. Нямам никаква полза от теб.

— Можеш да ме използваш за резерва. В случай на инциденти.

Майлс разпери ръце.

— Вече и сам не си вярваш. Но предложението ми все още е в сила. Ела с мен при „Дендарии“ и ще те скрия. Ще те откарам у дома. Там можеш спокойно да решиш какъв да е истинският Марк.

— Не искам да се срещам с онези хора — безизразно отвърна Марк.

Говореше за майка му и баща му. Майлс със закъснение осъзна това. Иван явно губеше нишката на разговора.

— Струва ми се, че ще реагират нормално. В крайна сметка те вече са в теб. Не можеш… не можеш да избягаш от себе си. — Той замълча, после опита отново: — Ако имаше възможност, какво щеше да направиш?

Марк се намръщи още повече.

— Щях да унищожа търговията с клонинги на Джаксън Хол.

— Хм. — Майлс се замисли. — Това ще е доста сложно. Все пак какво можеш да очакваш от наследници на колония, създадена като пиратска база? Те естествено са се превърнали в аристокрация. Някой път трябва да ти разкажа една-две случки с твоите предци, които няма да откриеш в официалната история… — Очевидно Марк бе наследил от Гален жажда за справедливост, по-силна от самия него. — Такава цел в живота определено няма да ти остави много свободно време. Как ще я постигнеш?

— Не зная. — Клонингът, изглежда, се стъписа от този практичен аспект на въпроса. — Ще взривя лабораториите. Ще спася децата.

— Добра тактика, слаба стратегия. Те просто ще ги построят пак. Трябва ти нещо повече от физическа атака. Ако откриеш начин да я направиш неизгодна, търговията сама ще замре.

— Как? — на свой ред го попита Марк.

— Чакай да помислим… На първо място, клиентите. Неетични богаташи. Едва ли можеш да се надяваш да ги убедиш да предпочетат смъртта, нали? Освен ако медицината не откритие средство за удължаване на живота.

— Мога и просто да ги убивам — изръмжа клонингът.

— Вярно е, но като цяло не е практично. Такива хора обикновено имат телохранители. Рано или късно някой от тях ще убие теб и всичко ще свърши. Виж, трябва да има безброй възможности. Не се хващай за първата, която ти дойде наум. Например, да речем, че се върнеш с мен на Бараяр. Като лорд Марк Воркосиган, можеш да очакваш след време да натрупаш лична и финансова мощ. Да довършиш образованието си — да се подготвиш добре, за да атакуваш проблема стратегически, а не просто да се хвърлиш към първата срещната стена и да си разбиеш главата.

— Никога няма да отида на Бараяр — изсумтя Марк.

„Да, изглежда, че и най-хубавите жени в галактиката са напълно съгласни с теб… може би си по-умен, отколкото смяташ. — Майлс въздъхна. — Куин, Куин, Куин, къде си?“ В коридора навън полицаите товареха последните тела върху гравитоносилка. Скоро щеше да настъпи развръзката.

Майлс забеляза, че братовчед му го наблюдава.

— Съвсем си се побъркал — убедено каза Иван.

— Защо? Не смяташ ли, че е време някой да се заеме с ония копелета на Джаксън Хол?

— Естествено, но…

— Аз не мога да огрея навсякъде. Но бих могъл да подкрепя проекта — Майлс погледна Марк, — ако окончателно си се отказал да се правиш на мен, разбира се. Е?

Клонингът зяпаше дисплея.

— И ти можеш да го направиш. Цяло чудо е, че не се опитваш да се смениш с мен. — Марк го погледна и подозрението отново се разгоря в очите му.

Насмалко да се засмее. Какво изкушение! Да се облече в цивилни дрехи, да влезе в метрото и да изчезне с кредитен чек за половин милион марки в джоба. Да стане свободен… Погледът му попадна върху мръсната имперска униформа на Иван, символ на тяхната служба. „Човек се познава по делата му…“ Не. Най-грозният син на Бараяр предпочиташе да остане негов герой. А не да се свре в някоя дупка и да остане анонимен.

Като ставаше дума за дупки, бе крайно време да изпълзят от тази. Последният от полицейския боен взвод се скриваше зад завоя на коридора след гравитоносилката. Скоро щяха да се появят техниците. Трябваше да побързат.

— Да вървим — каза Майлс, изключи скенера и взе фенерчето си.

Иван облекчено изсумтя и се пресегна да отвори люка. После повдигна Майлс на раменете си, а той на свой ред му хвърли алпинистките ремъци отново. За миг на лицето на Марк се изписа паника, когато осъзна защо може да са го оставили последен, но се успокои, щом го изтеглиха. Майлс прибра скенерния излъчвател в кутията, включи ръчния си комуникатор и прошепна:

— Докладвай за положението, Ним.

— И двата ни гравитокара са във въздуха, господин адмирал, на около километър навътре в сушата. Полицията блокира района, в който се намирате. Пълно е с ченгета.

— Добре. Нещо за Куин?

— Нищо.

— Дай ми точните й координати в кулата.

Ним му ги продиктува.

— Ясно. В момента съм в дигата близо до Шеста кула заедно с лейтенант Ворпатрил от бараярското посолство и моя клонинг. Ще се опитаме да излезем през Седма кула и по пътя да приберем Куин. Или поне да открием какво се е случило с нея. Останете на линия. Край.

Събуха си обувките и тръгнаха, като се притискаха към стената. Майлс чу гласове, но те бяха зад тях. Сега разклонението бе осветено. Когато наближиха, той вдигна ръка, промъкна се до ъгъла и надзърна. Един техник и един полицай оглеждаха вратата. Бяха обърнати с гръб към него. Майлс даде знак на Марк и Иван и тримата безшумно се промъкнаха покрай входа на тунела.

Пред асансьора в основата на Седма кула имаше полицейски пост. Стиснал кубинките си в едната ръка и зашеметителя в другата, Майлс раздразнено се намръщи. Край на надеждите му да излязат, без да оставят следи.

Нямаше друг изход. Навярно можеха да наваксат липсата на финес с бързина. Освен това полицаят препречваше пътя му към Куин и следователно си заслужаваше тази участ. Майлс се прицели и стреля. Ченгето се строполи на земята.

Качиха се с асансьора. Коридорът беше ярко осветен, но не се чуваха никакви звуци. Майлс последва дадените му от Ним координати и се озова пред затворена врата с надпис „СЕРВИЗНО ПОМЕЩЕНИЕ“. Сърцето му се сви. Ами ако сетаганданците я бяха обрекли на бавна смърт, ако бяха фатални минутите, които толкова спокойно и разумно бе прекарал скрит на сигурно място…

Заключено. Електронният панел бе повреден. Майлс разби вратата, като едва не си счупи пръстите.

Ели лежеше неподвижно. Майлс коленичи до нея. Пулс на шията, пулс на шията… имаше. Кожата й беше топла, гърдите й се надигаха и отпускаха. Зашеметена, просто зашеметена. Просто зашеметена. Той погледна през сълзи Иван, който загрижено се надвесваше над него, и преглътна, за да се успокои. В края на краищата това бе най-логичната възможност.