Лоис Макмастър Бюджолд
Братя по оръжие (13)

Глава 13

Иван придружи Майлс до стаята им, та той да се преоблече за последен път в адмиралската си униформа, с която беше пристигнал в посолството — сякаш преди цяла вечност.

— Не ми се ще да присъствам на сцената долу — поясни братовчед му. — Дестанг е решен да пролее кръв. Но ще държи Галени в стойка „мирно“ цяла нощ и ще се опитва да го пречупи.

— По дяволите! — Майлс запрати зелената си бараярска куртка към отсрещната стена, но това не му помогна да се освободи от яростта си. После се тръшна на леглото, събу единия си ботуш, претегли го в ръка, после поклати глава и отвратено го пусна на пода. — Галени не заслужава такова отношение, а медал. Е, щом Сер Гален не успя да го пречупи, струва ми се, че няма да може и Дестанг. Но не е честно, не е честно… — Майлс се замисли. — И аз имам вина за това положение. По дяволите, по дяволите, по дяволите…

Ели безмълвно му подаде сивата униформа. Иван обаче не премълча.

— Да, страхотна ситуация, Майлс. Ти ще си в безопасност в орбита, докато групата на комодора оправя кашата тук. Адски са подозрителни — не биха повярвали даже на собствените си майки. Всички сме в кюпа. Накиснати, изплакнати, изцедени и проснати да съхнем на студения вятър. — Той се приближи до собственото си легло и безнадеждно погледна към него. — Няма смисъл да си лягам — сто на сто след малко ще ме повикат за нещо. — Иван мрачно седна.

Майлс рязко вдигна очи към него.

— Да, през следващите няколко дни ще си в центъра на събитията, нали?

Усетил промяната в гласа му, братовчед му го изгледа подозрително.

— Да, и какво от това?

Майлс разклати панталона си. Секретният му комуникатор падна на леглото.

— Да речем, че преди да замина, си спомня да предам комуникатора си. Да речем, че Ели забрави да предаде своя. — Майлс предупредително вдигна показалец във въздуха и тя престана да рови в джоба на куртката си. — Да речем, че ти го прибереш с намерението да го върнеш на сержант Барт веднага щом получиш втория. — Той подхвърли устройството на Иван, който автоматично го хвана, но го задържа с палец и показалец, сякаш е някакво отровно, гърчещо се създание.

— Да речем също, че си спомня какво се случи с мен предния път, когато ти помогнах — яростно отвърна Иван. — Онзи фокус, който направих, за да те върна в посолството. През оная нощ, когато ти се опита да опожариш Лондон. Когато научат, хрътките на Дестанг ще получат стомашни колики.

Майлс облече черната си тениска и се усмихна. После започна да си обува кубинките.

— Това е само предпазна мярка. Може изобщо да не се стигне дотам. Просто в случай, че се нуждая от секретна връзка с посолството при някакви извънредни обстоятелства.

— Не се сещам за никакви извънредни обстоятелства — упорито възрази Иван, — които верен младши офицер да не може да сподели със самия секторен шеф. — Гласът му стана суров. — Същото се отнася за Дестанг. Какво се върти в изобретателния ти мозък, братовчеде?

— Не съм сигурен. Но може би има шанс да спася… нещо от тази каша.

Ели, която до този момент внимателно слушаше разговора им, отбеляза:

— Мислех си, че вече сме успели да спасим нещо. Разкрихме предател, запушихме пробив в системата за сигурност, провалихме отвличане и опасен заговор срещу Бараярската империя. И си получихме парите. Какво повече искаш за една седмица?

— Е, нямаше да е зле, ако всичко това беше станало по наша воля, а не случайно.

Иван и Ели се спогледаха над главата му. На лицата им се изписа еднакво неспокойно изражение.

— Какво още искаш да спасиш, Майлс? — попита Иван. Вперил очи в кубинките си, Майлс свъси вежди.

— Нещо. Бъдеще. Втори шанс.

— Клонинга, нали? — попита братовчед му. — Допуснал си този проклет клонинг да ти влезе под кожата.

— Той е плът от моята плът, Иване. — Майлс разпери ръце. — На някои планети биха го смятали за мой брат. На други дори за мой син, в зависимост от това как гледа на клонирането законът.

— Някаква си клетка! На Бараяр — рече Иван, — когато някой стреля срещу теб, го смятат за твой враг. Да не би паметта ти да ти изневерява? Та тези хора се опитаха да те убият! Едва вчера сутринта!

Майлс само му се усмихна.

— Знаеш ли — предпазливо каза Ели, — ако решиш, че наистина искаш клонинг, можеш да си поръчаш. Без, хм, всички проблеми, които имаш сега. Клетките ти са трилиони…

— Не искам клонинг — прекъсна я Майлс. „Искам брат.“ — Но изглежда съм… поръчал този.

— Мислех си, че за него е платил Сер Гален — възрази Ели. — Комарците са се готвили да те убият. Според закона на Джаксън Хол клонингът явно принадлежи на Гален.

„Глупако Норфък, ти гориш от жар, но служиш на предаден господар“^[1] — мислено изрецитира Майлс и после твърдо каза:

— Дори на Бараяр никое човешко същество не може да притежава друго. Гален е стигнал прекалено далеч в стремежа си към… своето виждане за свободата.

— Във всеки случай — рече Иван, — ти вече не се занимаваш с този проблем. Намеси се върховното командване. Чух какви заповеди получи.

— А чу ли Дестанг да казва, че иска да ме убие… да убие клонинга?

— Да, и какво от това? — Ворпатрил очевидно бе изпаднал в почти паническо упорство. — И без това не го харесвам. Гадно копеленце.

— Дестанг е усъвършенствал изкуството да пише само окончателни доклади — каза Майлс. — Дори сега да се отклоня от заповедта си, за мен ще е физически невъзможно да се върна на Бараяр, да измоля живота на клонинга от баща си, да го накарам да нареди на Саймън Илян да даде съответните указания и да донеса новата заповед на Земята преди всичко да е свършило.

Иван го изгледа смаяно.

— Майлс… винаги съм се срамувал да моля чичо Арал за услуги, но смятах, че ти предпочиташ жив да те одерат, отколкото да тичаш при татко си за помощ! А сега искаш да пренебрегнеш заповедта на един комодор! На комодор! После никой в Службата няма да те приеме!

— Предпочитам да умра — безизразно се съгласи Майлс, — но не мога да накарам някого да загине вместо мен. Това обаче няма значение. Просто не е възможно.

— Слава Богу. — Иван го гледаше загрижено.

„Щом не мога да убедя най-добрите си приятели — помисли си Майлс, — навярно наистина греша. Или трябва да се справя сам.“

— Просто искам да поддържам връзка с теб, Иване — каза той. — Не те моля за нищо…

— Да, обаче… — мрачно го прекъсна братовчед му.

— Щях да дам комуникатора на капитан Галени, но той със сигурност ще е поставен под постоянно наблюдение. Ще му го вземат и тогава цялата тази история ще изглежда… съмнителна.

— А как ще изглежда, ако го открият у мен? — умолително попита Иван.

— Или се съгласи — Майлс закопча куртката си, изправи се и протегна ръка към устройството — или ми го върни.

— Уф. — Иван сведе очи и прибра комуникатора в джоба си. — Ще си помисля.

Майлс кимна благодарно.

 

 

Хванаха една совалка на „Дендарии“, която се готвеше да излети от лондонския космодрум. Всъщност Ели се свърза с пилота от посолството и му нареди да ги изчака. Майлс копнееше поне веднъж да не бърза за никъде и с удоволствие щеше да се разходи из града, ако задълженията на адмирал Нейсмит не го караха да ускори крачка.

Докато двигателите загряваха, по пистата дотича закъснял наемник и едва успя да се провре през затварящия се люк.

Майлс, Ели Куин и Елена Ботари-Джесек седяха в задната част на совалката. Спрял да си поеме дъх, току-що качилият се на борда войник забеляза Майлс, усмихна се и отдаде чест.

— А, сержант Симбиеда — каза Майлс. Райън Симбиеда бе отличен техник от инженерния отдел и отговаряше за поддръжката и ремонта на бойната броня и лекото снаряжение. — Размразили са те.

— Тъй вярно, господин адмирал.

— Казаха ми, че състоянието ти е добро.

— Преди две седмици ме изписаха от болницата. Бях в отпуска. И вие ли, господин адмирал? — Симбиеда кимна към сребристия пакет с живата кожа в краката му.

Майлс я подритна по-навътре под седалката.

— И да, и не. Всъщност, докато ти си почиваше, аз работих. В резултат скоро всички ще имаме работа. Добре че си успял да си отдъхнеш.

— Земята е страхотна — въздъхна Симбиеда. — Адски се изненадах, когато се свестих тук. Видяхте ли Парка за еднорози? Той е на този остров. Вчера бях там.

— За жалост, не видях почти нищо — мрачно отвърна Майлс.

Сержантът извади от джоба си холокуб и му го подаде.

Паркът за еднорози и диви животни (клон на „ГалакТек Байоинджиниъринг“) заемал цялата територия на огромното историческото имение Утън в графство Съри, информира го пътеводителният куб. По моравата на видеодисплея протича лъскаво бяло животно, което приличаше и навярно наистина беше кръстоска между кон и елен.

— Позволено е да се хранят питомните лъвове — осведоми го Симбиеда.

Майлс запремигва от неканения спомен за Иван, облечен в тога и подскачащ в каросерията на гравитокамион, преследван от глутница гладни жълто-кафяви котки. Бе чел прекалено много земянитска история.

— Господин адмирал… — колебливо започна сержантът.

— Да?

— След всички процедури в болницата не мога да си спомня нищо за деня, в който бях убит. И лекарите не ми казаха нищо. Това… малко ме безпокои, господин адмирал.

Кафявите очи на Симбиеда бяха странни и предпазливи — очевидно много го безпокоеше.

— Разбирам. Е, лекарите и без това не биха могли да ти обяснят почти нищо. Те просто не бяха там.

— Но вие сте били, господин адмирал.

„Разбира се — помисли си Майлс. — И ако не бях, ти нямаше да загинеш вместо мен.“

— Спомняш ли си пристигането ни на Махата Соларис?

— Да, господин адмирал. Някои неща — до вечерта преди смъртта ми. Но ми се губи целият ден, не само битката.

— Аха. Е, това не е тайна. Комодор Джесек, аз, ти и твоите хора отидохме в един склад, за да вземем някои неща — имахме проблем с първата доставка…

— Спомням си — кимна сержантът. — Спукани батерии, от които изтичаше радиация.

— Точно така. Между другото, ти забеляза дефекта, докато ги разтоварвахте. Друг просто нямаше да обърне внимание.

— Не и от моите хора — промърмори Симбиеда.

— В склада ни нападна сетагандански ударен отряд. Изобщо не разбрахме дали са ни причаквали, макар че заподозряхме нещо такова, когато властите отмениха орбиталния ни пропуск и ни поканиха да напуснем пространството на Махата Соларис. А може просто да не са искали проблеми. Така или иначе, в дъното на склада избухна гравитационна граната. Един от шрапнелите те улучи в шията и ти умря от загуба на кръв. — Невероятно количество кръв за такъв слаб млад мъж — докато говореше, Майлс си спомни мириса й и пламъците на битката, но се опита да запази спокойствие. — Върнахме те на „Триумф“ и те замразихме. Беше изтекъл само един час и докторът даде оптимистични прогнози, тъй като нямаше сериозни тъканни увреждания. — Не като един от техниците, когото същият взрив бе разкъсал на парчета…

— Чудех се… какво съм направил… или какво не съм направил.

— Нямаше време да направиш нищо. Ти беше първият ни загинал.

Симбиеда изглеждаше облекчен. Какво ли ставаше в главата на ходещ мъртвец, зачуди се Майлс. Какъв провал можеше да го плаши повече от самата смърт?

— Ако това те утешава — прибави Ели, — такава загуба на паметта е нещо нормално не само за криосъживените, но и за жертвите на всевъзможни травми. Ако поразпиташ, ще откриеш, че не си единственият.

— Най-добре седни и си закопчай колана — каза Майлс. Совалката вече се готвеше за отлитане.

Симбиеда бодро кимна и отиде да си потърси място.

— Спомняш ли си твоето раняване? — попита Майлс Ели.

Тя неволно докосна лицето си.

— Аз изобщо не изгубих съзнание.

Совалката се издигна във въздуха и се изправи почти вертикално. Сигурно я управляваше лейтенант Птармигън. Дюдюканията от предните седалки потвърдиха предположението на Майлс. Той посегна към пулта на страничната облегалка, за да се свърже с пилотската кабина, после се отказа.

Майлс погледна през прозореца към светлините на Лондон. Земята бързо се смаляваше под тях. След миг той видя устието на реката, огромните сиви диги и шлюзове, които се простираха на цели четирийсет километра и предпазваха историческите ценности и няколко милиона души от капризите на морето. Един от гигантските мостове над Ламанша блестеше на оловния фон на морето.

Совалката бързо набра височина и това му даде възможност за последен път да зърне искрящите лабиринти на Лондон. Някъде долу в този чудовищен град се криеха, бягаха или крояха планове Гален и Марк, докато групата за бързи действия на Дестанг претърсваше старите свърталища на бунтовника и пресяваше комуникационната мрежа в смъртоносна игра на криеница. Гален определено имаше достатъчно здрав разум, за да не се среща с приятелите си и да не използва мрежата. Ако не го откриеха, имаше шанс завинаги да избегне бараярското отмъщение.

Но ако имаше намерение да избяга, защо се бе върнал да вземе Марк? Каква полза имаше от клонинга? Дали не изпитваше към него някакво далечно бащинско чувство? Майлс се съмняваше, че онова, което свързва двамата, може да се нарече обич. За какво би могъл да използва Марк — за слуга, роб или войник? Или да го продаде — на сетаганданците или на някоя медицинска лаборатория?

Можеше ли да го продаде на него?

Дори свръхподозрителният Гален щеше да повярва, че той иска ново тяло, без недъзите, измъчващи го още от люлката… щеше да повярва, че Майлс е готов да плати скъпо, за да получи клонинга за тази ужасяваща цел… а Майлс щеше да избави Марк и да даде на Гален достатъчно средства, за да избяга, без дори да съзнава, че го спасяват заради собствения му син. Идеята имаше само два недостатъка: първо, докато не установеше контакт с Гален, не можеше да направи нищо, и второ, ако старецът се съгласеше на такава дяволска сделка, Майлс не беше сигурен, че ще му помогне да избегне закъснялото бараярско отмъщение. Интересна дилема.

Когато стъпи на борда на „Триумф“, Майлс се почувства така, сякаш се завръща у дома. Докато вдишваше познатия рециклиран въздух и се вслушваше в тихите звуци и вибрации на нормално функциониращия, жив кораб, тялото му бързо се отпускаше. Техниката изглеждаше в по-добро състояние, отколкото от много време насам, и Майлс мислено си отбеляза да провери на кои упорити сержанти от инженерния отдел трябва да благодари. Радваше се, че отново е Нейсмит и че най-сложните му проблеми могат да се изложат на ясен военен език, точен и недвусмислен.

Майлс започна да издава нареждания. Да се прекратят всички текущи договори. Целият персонал на Земята да се върне на борда в шестчасов срок. Всички кораби да започнат двайсет и четири часовата си подготовка за полет. Да му пратят лейтенант Боун. Това го изпълваше с приятното мегаломанско усещане, че дърпа конците към центъра, към себе си, макар че ентусиазмът му се поохлади, когато се замисли за нерешения проблем, очакващ го в разузнавателния отдел.

Двамата с Куин завариха Бел Торн да работи на секретния комуникационен пулт. Торн произхождаше от хермафродитното малцинство на колонията Бета, нещастни наследници на генетичен проект със съмнителни резултати. Повечето като него не напускаха спокойното си общество на толерантната Бета, ала капитан Торн достойно носеше сивата си униформа и военния си чин.

— Здрасти, Бел. — Майлс си придърпа един стол и го закачи за скобите. Торн го поздрави с приятелско отдаване на чест. — Покажи ми всичко, което сте записали от къщата на Гален, след като с Куин спасихме бараярския военен аташе и отидохме да го върнем в посолството. — Въпреки тази ревизирана версия на случилото се лицето на Ели остана напълно безизразно.

В продължение на половин час Торн превърташе записа на бързи обороти, после им показа разпокъсания разговор между свестилите се от зашеметяването комарски стражи. След това комуникационният пулт в къщата сигнализира и на видеоплочата се появи лицето на Гален, който нареди на стражите да докладват за изпълнението на задачата си. „Глупаци! — Мълчание. — Повече не се опитвайте да се свържете с мен!“ Край.

— Предполагам, че сте открили откъде се е обадил, нали — каза Майлс.

— От обществен пулт на спирка на метрото — отвърна Торн. — Когато пратихме хора там, потенциалният радиус на претърсване се беше разширил до стотина километра. Тоест цялата система на метрото.

— Ясно. Не се е върнал в къщата, така ли?

— Очевидно е изоставил всичко. Разбрах, че има дългогодишен опит в укриването от силите за сигурност.

— Огромен — въздъхна Майлс. — Ами двамата стражи?

— Все още бяха в къщата, когато пристигнаха момчетата от бараярското посолство. Между другото, бараярците платиха ли ни за тази малка услуга?

— Щедро.

— О, чудесно. Боях се, че първо ще поискат да им предадем и Ван дер Пул.

— Относно Ван дер Пул… тоест Гален — рече Майлс, — хм, вече не работим за бараярците по този случай. Те доведоха собствената си група за бързо действие от секторния щаб на Тау Кит.

Торн озадачено се намръщи.

— Но ние продължаваме да работим, нали?

— Засега. Но по-добре информирай хората ни на планетата. От този момент нататък да избягват всякакви контакти с бараярците.

Торн свъси вежди.

— Тогава за кого работим?

— За мен.

Капитанът се замисли.

— Не се ли замесвате прекалено, господин адмирал?

— Наистина — въздъхна Майлс. — Добре. Случаят придоби странен и неочакван личен аспект. Някога питал ли си се защо не споменавам за семейството си и изобщо за миналото си?

— Ами… мнозина от „Дендарии“ пазят миналото си в тайна.

— Аз съм клонинг, Бел.

Торн съчувствено го погледна.

— Някои от най-добрите ми приятели са клонинги.

— Създаден съм във военна лаборатория на галактическа сила, която няма да назовавам, с цел да ме подменят със сина на много влиятелен човек, заемащ ключово място в друга галактическа сила — лесно можеш да откриеш за кого става дума, убеден съм — но преди около седем години планът се промени. Аз избягах и създадох „Дендарии“ с, хм, налични материали.

Торн се усмихна.

— Паметно събитие.

— Но тук на сцената се появява Гален. Галактическата сила се отказа от намеренията си и аз реших, че съм се избавил от нещастното си минало. Но преди моето създаване в лабораторията били разработени още няколко клонинга, докато постигнат точно физическо копие. Смятах, че отдавна са мъртви, че са се избавили от тях. Но очевидно един от по-ранните, не толкова успешни клонинги е бил замразен. И кой знае как е попаднал в ръцете на Сер Гален. Единственият ми оцелял брат, Бел. — Майлс сви ръката си в юмрук. — Поробен от фанатик. Искам да го спася. — Той умолително разтвори длан. — Разбираш ли ме?

Торн премигна.

— Като ви познавам… да, струва ми се. За вас това е много важно, нали, господин адмирал?

— Изключително.

Капитанът се поизправи на стола си.

— В такъв случай ще направим всичко възможно.

— Благодаря ти. — Майлс се поколеба. — Раздай на водачите на патрули миниатюрни медицински скенери. Постоянно да ги носят със себе си. Както знаеш, преди година замениха костите на краката ми със синтетични. Неговите са нормални. Това е най-лесният начин да го разпознаят.

— Толкова ли много си приличате, господин адмирал?

— Очевидно изглеждаме абсолютно еднакви.

— Така е — потвърди Куин. — Виждала съм го.

— Хм… разбирам. Това поражда интересни възможности за объркване, господин адмирал. — Торн погледна Ели, която мрачно кимна.

— Е, надявам се, че медицинските скенери ще решат проблема. Добре, действай. Съобщи ми веднага щом откриете нещо.

— Слушам, господин адмирал.

Когато излязоха в коридора, Куин отбеляза:

— Хитро измислено, господин адмирал.

Майлс въздъхна.

— Трябваше по някакъв начин да предупредя „Дендарии“ за съществуването на Марк. Не можех да му позволя отново да се представя за адмирал Нейсмит.

— Марк ли? — учуди се Ели. — Кой е този Марк? Или да се досетя сама? Майлс Марк Втори?

— Лорд Марк Пиер Воркосиган — спокойно отвърна Майлс. Поне се надяваше, че изглежда спокоен. — Моят брат.

Ели се намръщи.

— А може би Иван има право, а, Майлс? Да не би онова копеленце да те е хипнотизирало?

— Не зная — бавно отвърна той. — Ако аз съм единственият, който вижда нещата така, може би.

Ели го погледна окуражително. Майлс се усмихна. Криво.

— В такъв случай навярно грешат всички други освен мен.

Тя изсумтя. Майлс отново стана сериозен.

— Наистина не зная. През тези седем години никога не съм използвал властта на адмирал Нейсмит за лични цели. Нямам желание да го правя и сега. Е, може би в крайна сметка няма да успеем да ги открием и това ще сложи край на проблема.

— Ще ти се — неодобрително измърмори Ели. — Щом не искаш да ги откриеш, просто престани да ги търсиш.

— Изкусителна логика.

— Тогава защо не се изкушиш? И какво възнамеряваш да правиш с тях, ако все пак ги заловиш?

— Този въпрос — отвърна Майлс — не е чак толкова сложен. Искам да намеря Гален и клонинга преди да попаднат в ръцете на Дестанг и да ги разделя един от друг. После ще се погрижа комодорът да не ги открие, докато не пратя доклад на Бараяр. Накрая, ако гарантирам за него, мисля, че ще успея да накарам върховното командване да забрани убийството на клонинга, без да се налага пряко да се замесвам в случая.

— Ами Гален? — скептично попита Ели. — Няма начин да се откажат от екзекутирането му.

— Навярно имаш право. Гален е… проблем, който още не съм решил.

Майлс тръгна към каютата си. Корабната счетоводителка го настигна по пътя — и с искрена радост грабна кредитния чек за осемнайсет милиона марки.

— Спасени сме!

— Изплатете всичките ни дългове — каза той. — Включително заема, който гарантирахме с „Триумф“. Трябва да сме в състояние да потеглим незабавно, без флотът на Слънчевата система да се втурне по петите ни. А, да. Можете ли да издадете кредитен чек за дребна сума в непроследими галактически марки?

Очите й проблеснаха.

— Интересно предизвикателство, господин адмирал. Това свързано ли е със следващия ни договор?

— Въпросът е секретен, лейтенант — отвърна Майлс. — Не мога да го обсъждам дори с вас.

— Колкото и да е секретен — презрително изсумтя лейтенант Боун, — не можете да скриете нищо от счетоводството.

— Навярно трябва да слея разузнавателния и счетоводния отдел. Или не? — Ужасеното й изражение го накара да се усмихне. — Е, може би не.

— На кого трябва да бъде изплатен чекът?

— На приносителя.

Тя повдигна вежди.

— Много добре, господин адмирал. За колко?

Майлс се поколеба.

— Половин милион марки. Колкото и да е това в местни кредити.

— Половин милион марки — кисело отбеляза счетоводителката — не е дребна сума.

— Няма значение, стига парите да са в брой.

— Ще направя всичко възможно, господин адмирал.

След като тя си тръгна, Майлс се замисли. Намираше се в задънена улица. Не можеше да очаква, че Гален ще влезе във връзка с някого, освен ако не откриеше начин или причина да овладее положението или да нанесе изненадващ удар. Струваше му се гибелно да остави стареца да определя действията му и не искаше да чака със скръстени ръце. Не разполагаше с много време и може би щеше да е по-добре да го предизвика със заблуждаващ ход. Само че докато не откриеха Гален, не можеше да направи нищо.

 

 

Събуди се, погледна светещите в мрака цифри на стенния часовник и отново отпусна глава на възглавницата. Най-после се бе наспал добре. Ненаситното му тяло намекваше, че няма да е зле да поспи още малко, но комуникационният му пулт сигнализира и Майлс стана и отговори.

— Господин адмирал. — На видеоплочата се появи лицето на един от свързочниците. — Търсят ви от бараярското посолство в Лондон. Искат да разговарят с вас лично.

Не можеше да е Иван — братовчед му щеше да се свърже с него по секретния комуникатор.

— Прехвърлете разговора в каютата ми.

— Да го запиша ли?

— Хм, не.

Дали от щаба не бяха пристигнали нови заповеди за „Дендарии“? Майлс изруга наум. Ако ги принудеха да напуснат орбита преди разузнавателният отдел да е открил Гален и Марк…

На видеоплочата се появи мрачното лице на Дестанг.

— Адмирал Нейсмит — иронично каза той. — Сам ли сте?

— Съвсем сам, господин комодор.

Шефът на секторния щаб видимо се отпусна.

— Добре. Имам заповед за вас, лейтенант Воркосиган. Трябва да останете на борда на кораба си в орбита, докато лично не ви наредя нещо друго.

— Защо, господин комодор? — макар че се досещаше, попита Майлс.

— Заради собственото си спокойствие. Когато една съвсем обикновена предпазна мярка е в състояние да предотврати и най-малката вероятност за нещастен случай, ще е глупаво да не я взема. Разбирате ли ме?

— Напълно, господин комодор.

— Отлично. Това е всичко. Край на връзката. — Лицето на комодора изчезна.

Този път Майлс изруга на глас. „Предпазната мярка“ на Дестанг можеше да означава единствено, че хората му вече са стигнали до Марк — и че организират убийството му. Ужасно бързо. Дали все още имаше шанс…

Той си обу панталона, извади комуникатора от джоба си и го включи.

— Иване? — тихо попита Майлс. — Чуваш ли ме?

— Майлс, ти ли си? — отвърна му гласът на Галени.

— Капитан Галени? Намерих втория комуникатор… хм, сам ли сте?

— За момента. — Сухият тон на капитана показваше мнението му и за историята със забравения комуникатор, и за онези, които са я измислили.

— Защо ми отговаряте вие?

— Братовчед ти ми даде комуникатора преди да излезе по работа.

— Каква работа? — Дали Дестанг използваше Иван в издирването на Марк? И да остави комуникатора точно сега, когато можеше да го осведомява… страхлив идиот!

— Придружава съпругата на посланика на Световната ботаническа изложба в Лондонския университет. Тя я посещава всяка година.

Майлс леко повиши глас.

— И в такава кризисна обстановка сте пратили Иван на изложба на цветя, така ли?

— Не аз — отвърна Галени. — Комодор Дестанг. Според мен, той смяташе, че, хм, няма особена полза от него. Комодорът не е очарован от братовчед ти.

— Ами вие?

— Не е очарован и от мен.

— Не, искам да кажа какво правите? Участвате ли пряко в… текущата операция?

— Почти не.

— Аха. Това ме успокоява. Малко се страхувах, че някой може да го поиска от вас като доказателство за предаността ви или нещо подобно.

— Комодор Дестанг не е нито садист, нито глупак. — Галени замълча за миг. — Но е много предпазлив. Нареди ми да не напускам стаята си.

— Значи нямате достъп до операцията. И не можете да научите докъде са стигнали и кога възнамеряват да… да нанесат удар.

Гласът на капитана бе неутрален и нито предлагаше, нито отказваше помощ.

— Няма да е лесно.

— Хм. Той току-що нареди и на мен да не напускам кораба. Мисля, че са открили нещо.

Последва кратко мълчание. Накрая Галени въздъхна.

— Съжалявам… — Гласът му секна. — Безполезно е! Мъртвата ръка на миналото продължава да дърпа конците по галваничен рефлекс и ние, нещастните марионетки, танцуваме. В крайна сметка никой няма да спечели нищо — нито ние, нито той, нито Комар…

— Ако можехте да се свържете с баща си… — започна Майлс.

— Безполезно е. Той ще продължава да се съпротивлява докрай.

— Но вече не му е останало нищо. Той проигра последния си шанс. Гален е старец, уморен е, навярно ще се съгласи да се откаже — възрази Майлс.

— Иска ми се… не. Няма да се откаже. Той поставя дори над самия живот стремежа си да докаже, че е прав. В неговите очи това оправдава всяко престъпление. И да се окаже, че е грешал след всичко, което е извършил — няма да може да го понесе!

— Разбирам. Е, пак ще се свържа с вас, ако… ако науча нещо. Няма смисъл да ви предавам комуникатора, докато не намерим и другия, нали?

— Както желаеш — безнадеждно отвърна Галени.

Майлс позвъни на Торн, който съобщи, че не са постигнали напредък.

— Междувременно може да ти е от полза информацията, че преди около час бараярската група очевидно е открила обекта — каза Майлс.

— Ха! Дали пък да не ги проследим, та да ни отведат при Гален?

— Боя се, че трябва да ги изпреварите. Тяхната цел е да го убият.

— Въоръжени и много опасни, а? Ще дам инструкции. — Торн замислено подсвирна. — Брат ви явно е много популярен, господин адмирал.

Майлс се изми, облече се, закуси и се приготви: нож на глезена, скенери, зашеметители, скрити на бедрата, комуникатори, разнообразни инструменти и играчки, които човек можеше да пренесе през контролния пункт на лондонския космодрум. Това далеч не беше бойно снаряжение, уви, макар че докато вървеше, куртката му почти потракваше. Той повика дежурния офицер и провери дали совалката е заредена с гориво. После нетърпеливо зачака.

Какво замисляше Гален? Ами ако нямаше намерение да избяга… Фактът, че бараярската група за бързо действие го бе проследила, означаваше, че все още е в Лондон поради някаква причина. Защо? За да си отмъсти ли? Или заради нещо по-сложно? Какво би могъл да направи човек, който иска да докаже правотата си?

Пултът в каютата му сигнализира и на видеоплочата се появи лицето на свързочника.

— Господин адмирал, търсят ви по обществената комуникационна мрежа. Някакъв човек, който отказва да се представи и твърди, че сте искали да разговаряте с него.

Майлс рязко се наведе напред.

— Проследете откъде се обажда и незабавно съобщете на капитан Торн от разузнавателния отдел. Свържете ме.

На мястото на свързочника се появи Гален.

— Воркосиган?

— Да?

— Няма да повтарям — тихо и бързо каза комарецът. — Не ми пука дали ме записвате, или проследявате разговора. Това няма значение. Чакам те точно след седемдесет минути. Ела на приливната дига на Темза, по средата между шеста и седма кула. Там ще поговорим. Ако не изпълниш някое от условията ми, просто няма да ме видиш. И в два часа и седем минути Иван Ворпатрил ще умре.

— Вие сте двама. Аз също трябва да съм с придружител — каза Майлс.

— Красивата си телохранителка ли имаш предвид? Добре. Нека сте двама. — Връзката прекъсна.

— Не…

Тишина. Майлс повика Торн.

— Чу ли това. Бел?

— Естествено. Звучеше заплашително. Кой е Иван?

— Много важен за мен човек. Откъде се обаждаше?

— От една станция на метрото. Пратих човек, който ще стигне там след шест минути. За съжаление…

— Зная. Шест минути означават радиус на претърсване, обхващащ няколко милиона души. Мисля, че трябва да изпълним условията му. Буквално. Прати въздушен патрул над дигата на Темза, подай маршрут за спускателната ми совалка и уреди да ме чака гравитокар, шофьор и войник от „Дендарии“. Кажи на Боун, че искам незабавно онзи кредитен чек. Предай на Куин, че ще я чакам на изходния люк, нека вземе със себе си два медицински скенера. И бъди готов. Искам да проверя нещо.

Той дълбоко си пое дъх и включи секретния комуникатор.

— Галени?

Тишина.

— Да?

— Още ли нямаш право да напускаш посолството?

— Да.

— Спешно ми трябва една информация. Къде всъщност е Иван?

— Доколкото зная, още е на…

— Провери. Бързо.

Последва продължително мълчание. Междувременно Майлс взе снаряжението си, откри лейтенант Боун и отиде при изходния люк. Куин вече го чакаше.

— Какво има? — попита тя.

— Открихме ги. Е, почти. Гален иска да се срещнем, но…

— Майлс? — най-после се разнесе гласът на Галени. Звучеше много напрегнато.

— Да?

— Преди десетина минути се обадил редникът, които шофирал колата на съпругата на посланика. Братовчед ти отишъл до тоалетната. Нямало го двайсет минути и шофьорът започнал да го търси. Изгубил още половин час — залата, в която се провежда изложбата, е огромна и тази вечер било пълно с народ — преди да ни докладва за случилото се. Ти откъде знаеше?

— Този стил на действие не ти ли напомня за някого?

Галени изруга.

— Ясно. Виж сега, не ме интересува как ще го направиш, но след петдесет минути те чакам в шести сектор на приливната дига на Темза. Вземи си поне зашеметител и е за предпочитане Дестанг да не научи, че излизаш. Имаме среща с баща ти и брат ми.

— Ако е хванал Иван…

— Нали трябва да изиграе някакъв коз. Имаме последен шанс да сложим край на историята по най-благоприятен за всички начин. Не твърдя, че шансът е голям, а само, че е последен. С мен ли си?

Кратко мълчание.

— Да.

— Ще се срещнем там.

Майлс прибра комуникатора и се обърна към Ели.

— Тръгваме.

Качиха се в совалката. Майлс за пръв път нямаше възражения срещу навика на Птармигън да изпълнява всички полети с бойна скорост.