Лоис Макмастър Бюджолд
Братя по оръжие (7)

Глава 7

Посланикът ги въведе в заключения кабинет на Галени. Той криеше нервността си много по-успешно от Иван и само тихо отбеляза:

— Съобщете ми какво сте открили, лейтенант Ворпатрил. Особено ме интересува дали е време да уведомя местните власти. — Посланикът, който познаваше Дъв Галени от две години, също обмисляше многобройни вероятности. Сложен човек бе изчезналият им капитан.

Иван седна на комуникационния пулт и прегледа служебните файлове в търсене на скорошни бележки, докато Майлс обикаляше стаята с надеждата да открие… какво? Думи, надраскани с кръв на стената на равнището на коленете му ли? Нишка от извънземно растение на килима? Писмо с предложение за среща, написано на парфюмирана хартия? Всичко това беше за предпочитане пред неизвестността.

Иван разпери ръце.

— Няма нищо необичайно.

— Отмести се. — Майлс побутна облегалката на въртящия се стол на Галени, за да накара братовчед си да се изправи и да заеме неговото място. — Изпитвам ужасно любопитство към личните финанси на капитан Галени. Това е златна възможност да се поровя в тях.

— Майлс — развълнувано попита Иван, — не е ли малко, хм, нетактично?

— Прекалено си възпитан, Иване — отвърна Майлс, докато се мъчеше да отвори кодираните файлове. — Как изобщо са те приели в Службата за сигурност?

— Не зная. Аз исках да служа на кораб.

— Нима всички не се стремим към това? — Холоекранът най-после просветна. — Обичам тези земянитски универсални кредитни карти. Толкова са информативни…

— Какво очакваш да откриеш в сметката на Галени, за Бога?

— Ами, на първо място — като тракаше на клавиатурата, измърмори Майлс — ще проверим сумите за последните няколко месеца и ще видим дали разходите му надвишават приходите.

Съвсем скоро получи отговор на този въпрос и разочаровано свъси вежди. Всичко изглеждаше нормално — капитанът дори беше успявал да спестява по малко. Резултатът се оказа отрицателен, уви. Ако бе изпаднал в сериозно финансово затруднение, Галени беше проявил и благоразумието, и способността да не остави след себе си доказателства. Майлс започна да преглежда подробния списък с покупките му.

Иван нетърпеливо се размърда.

— Какво търсиш сега?

— Скрити пороци.

— Как?

— Съвсем просто. Или поне щеше да е, ако… да сравним например сметките на Галени с твоите за един и същ тримесечен период. — Той раздели екрана и повика данните на братовчед си.

— А защо не ги сравним с твоите? — раздразнено попита Иван.

Майлс се усмихна.

— Не съм тук от достатъчно време. Ти си много по-подходящ пример… Леле! Я виж! Копринена нощница, а, Иване? Това е абсолютно противоуставно, нали знаеш.

— Това не е твоя работа — ядосано каза братовчед му.

— Разбира се. Ти нямаш сестра, а нощницата не е в стила на майка ти. Тази покупка говори или за момиче в живота ти, или за травестизъм.

— Обърни внимание, че не е моят размер — с достойнство отвърна Иван.

— Да, ще ти е доста къса. В такъв случай — миньонче. Което познаваш достатъчно добре, за да му правиш интимни подаръци. Виждаш ли колко много неща научих за теб само от една покупка. Между другото, да не е била за Силвет?

— Сега проверяваш Галени, нали? — напомни му Иван.

— Да. Е, какви подаръци купува Галени? — Той прегледа списъка. Не му отне много време: нямаше почти нищо.

— Вино — отбеляза братовчед му. — Бира. Майлс сравни данните с тези на Иван.

— Около една трета от количеството, което си изпил ти за същия период. Но той купува книги-дискове в съотношение трийсет и пет към… само две ли?

Иван неловко се прокашля.

Майлс въздъхна.

— Тук няма момичета. Нито момчета, струва ми се… а? Ти си работил с него цяла година.

— Мм — отвърна Иван. — Попадал съм на един-двама такива в Службата, но… те си имат начини да ти го покажат. Галени не си пада по мъже.

Майлс вдигна поглед към правилния му профил. Да, Иван навярно получаваше предложения и от двата пола. Отпадаше още една възможност.

— Този човек да не е монах? — измърмори той. — Ако се съди по музиката, книгите и бирата, не е андроид, но е… ужасно потаен.

Майлс ядосано затвори файла. След кратък размисъл повика досието на Галени в Службата.

— Аха. Това вече е необичайно. Знаеш ли, че преди да постъпи в Имперската служба за сигурност, капитан Галени е защитил докторат по история?

— Какво? Не, никога не е споменавал, че… — Любопитството на Иван най-после надделя над възпитанието му и той се наведе над рамото на Майлс.

— Докторат по модерна история и политически науки от Имперския университет във Ворбар Султана. Боже мой, виж датите. На двайсет и шест годишна възраст доктор Дъв Галени се е отказал от пост в колежа на Белгрейвия, за да постъпи в академията на Имперската служба за сигурност наред с осемнайсетгодишните хлапета. С кадетска заплата. — Това не приличаше на поведение на човек, който ужасно обича парите.

— А — изненада се Иван. — Когато са ни приемали, той трябва да е бил в горните класове. Завършил е само две години преди нас. И вече е капитан!

— Трябва да е бил един от първите комарци, приети в армията. Само седмици след като са взели решение. И оттогава е направил светкавична кариера. Допълнително обучение — езици, информационен анализ, служба в имперския щаб — и после този чудесен пост на Земята. Дъви явно е всеобщ любимец. — Разбираше причината. Блестящ, образован, либерален офицер — Галени беше жива реклама на успеха на Новия ред. Пример за подражание. Майлс знаеше какво означава да си пример за подражание. Той дълбоко си пое дъх.

— Какво има? — попита Иван.

— Започвам да се плаша.

— Защо?

— Защото цялата тази история придобива фин политически привкус. А всеки, който не се разтревожи, щом нещо бараярско смърди на политика, не е учил… история. — Той изговори последната дума с подчертана ирония. След миг се изгърби на стола и продължи да търси сред файловете.

— Джакпот.

— А?

Майлс посочи.

— Секретен файл. Никой с ранг под имперски щабен офицер няма достъп до него.

— Това означава, че е забранен за нас.

— Не задължително.

— Майлс… — изпъшка Иван.

— Нямам намерение да извърша нищо незаконно — успокои го Майлс. — Засега. Иди да повикаш посланика.

 

 

— Да, имам код за извънредни ситуации, с който мога да отворя този файл — призна посланикът, когато Майлс го притисна. — Но се имат предвид извънредни ситуации от рода на избухване на война.

Майлс загриза нокътя на показалеца си.

— Капитан Галени е работил с вас в продължение на две години. Какво е впечатлението ви от него?

— Като офицер или като човек?

— И двете.

— Много съвестен в задълженията си. Необичайното му образование…

— О, значи знаете за това?

— Разбира се. Но това го прави изключително подходящ за работа на Земята. Той има богат опит в обществените контакти, умее да води разговори. Неговият предшественик беше от старата школа. Компетентен, но скучен. Почти… хм… досаден. Галени изпълнява същите задължения, но много по-безупречно. Добрата охрана е невидима, невидимата охрана не смущава моите дипломатически гости и това безкрайно улеснява работата ми. Допринася огромна полза за, хм, събирането на информация. Като офицер, аз съм извънредно доволен от него.

— Какви са недостатъците му като човек?

— „Недостатък“ навярно е силно казано, лейтенант Воркосиган. Той е доста… студен. Забелязах също, че докато разговаря, той научава за вас много повече, отколкото вие за него.

— Ха. — Какъв дипломатичен начин да изрази тази способност на Галени. И като се замислеше за собствените си срещи с изчезналия офицер…

Посланикът се намръщи.

— Смятате ли, че в този файл може да се крие ключът към изчезването му, лейтенант Воркосиган?

Майлс тъжно сви рамене.

— Никъде другаде не открихме нищо.

— Не ми се иска… — провлачи посланикът, вперил поглед в категоричните забрани за достъп на екрана.

— Бихме могли да изчакаме още малко — предложи Иван. — Ами ако просто си е намерил приятелка? Няма много да се зарадва, ако се върне от първата си нощ с жена от години насам и открие, че сме обърнали файловете му с главата надолу.

Майлс позна напевния тон, който показваше, че интелигентният му, макар и муден братовчед маневрира, за да накара някого да изпълни неговото желание. Браво, Иване.

— Когато прекарваш нощта навън, не оставяш ли съобщение къде ще бъдеш и кога ще се прибереш? — попита Майлс.

— Ами, да.

— И не се ли връщаш навреме?

— Един-два пъти съм се успивал — призна Иван.

— Какво се случваше тогава?

— Откриваха ме. „Добро утро, лейтенант Ворпатрил, поръчали сте събуждане.“ — Иван имитира прецизния, сардоничен глас на капитан Галени. Сигурно го цитираше точно.

— Смятате ли, че Галени е от хората, които прилагат различни правила спрямо подчинените си и самите себе си?

— Не — едновременно отвърнаха Иван и посланикът и смутено се спогледаха.

Майлс дълбоко си пое дъх, вирна брадичка и посочи холоекрана.

— Отворете файла.

Посланикът прехапа устни и се подчини.

— Проклет да съм — промълви Иван след няколко минути. Майлс се настани на централното място пред пулта и внимателно зачете. Файлът бе огромен: най-после липсващата семейна история на Галени.

Кръщелното му име беше Давид Гален. От онези Гален, които бяха притежавали прочутия картел за орбитален транспорт, носещ тяхното име, един от най-могъщите олигархични родове, управлявали Комар. Пространствено-времевите изходни пунктове бяха донесли богатството на планетата и от него се бяха развили блестящите й куполни градове, а не от ужасната й, гола и безплодна почва.

Майлс можеше да чуе бащиния си глас, изброяващ точките, които бяха превърнали завоюването на Комар от адмирал Воркосиган в образцова война. „Малко население, съсредоточено в градове с контролиран климат. Нямаше място, където да се организират партизански армии. Никакви съюзници — щом обявихме, че сваляме двайсетте и пет процента от всичко, което минава през техния пространствено-времеви възел, на петнайсет процента, съседите им, които трябваше да им се притекат на помощ, се хвърлиха в обятията ни. Дори не пожелаха да се бият, когато наемниците им видяха срещу какво са се изправили, и подвиха опашки…“

Разбира се, в основата на проблема стояха греховете на комарските лидери от предишното поколение, приели подкуп, за да позволят на нашественическия сетагандански флот да премине през пространството на планетата, за да нападне бедния полуфеодален Бараяр. След двайсет години и реки от кръв сетаганданските бойни кораби се бяха върнали по същия път, по който бяха пристигнали — през „неутрален“ Комар.

Бараярците навярно наистина бяха изостанали, но никой не можеше да ги обвини, че не наваксват бързо. Поколението на дядото на Майлс, дошло на власт в суровите времена на войната със Сетаганда, било твърдо решено никога повече да не допусне такова нашествие. Поколението на баща му се бе заело със задачата да превърне това решение във факт, като осигури на Бараяр пълен и окончателен контрол над комарското пространство.

Целта на бараярската флота била да овладее непокътната богатата икономика на планетата. Адмирал лорд Арал Воркосиган, главнокомандващ имперския флот, дал ясно да се разбере, че Бараяр не желае отмъщение.

Хитрата комарска олигархия приела тази цел и капитулацията й бе улеснила и двете страни. Били направени обещания, били дадени гаранции — животът в подчинение и по-малкото богатство все пак си остават живот и богатство, пресметливо примесени с надежда за бъдещо възвръщане на статуквото.

После бе дошло Клането в Равноденствие.

Прекалено усърден офицер, сумтеше адмирал лорд Воркосиган. Била дадена тайна заповед. Оцелелите семейства на двестате комарски съветници били събрани в един спортен салон и разстреляни от бараярските сили за сигурност. Жертвите бяха отнесли истината за случилото се в гроба и Майлс не беше сигурен, че някой историк ще успее да я открие. Знаеха я единствено граф Воркосиган и командирът на силите за сигурност, убит без съд от разярения адмирал. Справедливо екзекутиран или унищожен, за да замълчи завинаги — човек можеше да избира според собствените си предубеждения.

Като цяло, Майлс не осъждаше чак толкова Клането в Равноденствие. В крайна сметка, сетаганданските атомни бомби бяха разрушили целия град Воркосиган Вашной и бяха убили не стотици, а хиляди, но никой не бе вдигнал бунт заради това. И все пак тъкмо Клането в Равноденствие беше привлякло общественото внимание, тъкмо на Воркосиган бяха лепнали прозвището „Палача“. И това правеше този епизод от историята наистина личен.

И всичко това преди три десетилетия. Още преди раждането на Майлс. Давид Гален бе навършил четири години в деня, в който леля му, комарската съветничка Ребека Гален била убита в спортния салон в куполния град Равноденствие.

Бараярското върховно командване внимателно бе разгледало въпроса за приемането на двайсет и шест годишния Дъв Галени в Имперската служба за сигурност.

„… Моето мнение е отрицателно — пишеше в лично послание до премиер-министъра граф Арал Воркосиган шефът на Имперската служба за сигурност Илян. — Предполагам, че в случая просто изпитваш угризения. А угризенията са лукс, който не можеш да си позволиш. Ако искаш да те застрелят в гърба, моля те да ме уведомиш поне двайсет и четири часа предварително, за да подам оставка. Саймън.“

Отговорът беше написан с полегатия почерк на човек с дебели пръсти, за когото всички писалки са прекалено тънки, почерк, познат на Майлс до болка. „Угризения ли? Възможно е. Видях онзи проклет салон още преди да е засъхнала кръвта. Някои подробности завинаги са се запечатали в паметта ми. Но случайно си спомням Ребека Гален заради начина, по който беше застреляна. Тя е била една от малкото, умрели лице в лице с убийците си. Съмнявам се, че Дъв Галени е способен да ме застреля в гърба.

Още по-малко ме безпокои участието на баща му в Съпротивата. Момчето не е променило името си в бараярски стил само заради нас.

Но ако успеем да го привлечем искрено на наша страна, ще мога да вкарам в действие плана си за Комар. Със закъснение от едно поколение, вярно е, и след много пролята кръв, но все пак е някакво изкупление. Разбира се, той има политически амбиции, но предполагам, че са по-сложни и по-градивни от обикновеното убийство.

Приеми го, Саймън, и виж какво ще се получи. До гуша ми е дошло от всичко това и повече не искам да си спомням за онази история. Дай му възможност да докаже способностите си.“

Подписът бе обичайната припряна драскулка.

От този момент кадет Галени бе станал грижа на много по-нисши в имперската йерархия офицери. Майлс вече беше чел досието му.

— Проблемът е — наруши трийсетминутното мълчание той, — че това не ограничава възможностите. Напротив — увеличава ги. По дяволите!

Включително, помисли си Майлс, неговата теория за кражбата и дезертирането. Във файла нямаше нищо, което да я опровергава, дори я правеше още по-мъчителна, ако се окажеше вярна. А опитът за покушение на космодрума прие нови зловещи оттенъци.

— Възможно е — отбеляза Ворпатрил — да е станал жертва на съвсем обикновен инцидент.

Посланикът изсумтя, изправи се и поклати глава.

— Имали са право да ограничат достъпа до файла. Би могъл сериозно да навреди на кариерата му. Лорд Ворпатрил, установете контакт с местните власти и съобщете за изчезнал човек. Затворете файла, Воркосиган.

И двамата с Иван излязоха.

Преди да изключи пулта, Майлс прегледа документите, свързани с бащата на Галени. След като бяха убили сестра му, Гален бе станал активен лидер на комарската Съпротива. Оцелялото богатство на някога гордото семейство окончателно се бе изпарило по време на кръвопролитието въстание, избухнало шест години по-късно. Старите архиви на бараярската Служба за сигурност ясно показваха за какво е отишла част от него — контрабандно оръжие, заплати и разноски на терористичната армия, по-късно подкупи за изходни визи и емигриране. Но бащата на Галени не бе успял да напусне планетата — беше загинал при взрива на една от собствените си бомби по време на последната безплодна атака срещу бараярския щаб. Заедно с него бе умрял и по-големият му син.

Майлс потърси в архивите, но за свое облекчение не успя да открие други членове на рода Гален сред живеещите на Земята емигранти, посочени в списъците на посолството.

Разбира се, през последните две години капитанът беше имал достатъчно възможности да редактира файловете.

Майлс заразтрива слепоочията си. Болеше го главата. Според архива Галени бил петнайсетгодишен, когато угаснали последните пламъци на въстанието. Прекалено млад, надяваше се той, за да е участвал активно. Дори да бе участвал, Саймън Илян сигурно знаеше за това. Майлс затвори файла.

 

 

Той остави Иван да се занимава с местната полиция. Наистина, историята с клонинга отчасти го предпазваше от вероятността да срещне едни и същи хора под различните си самоличности, но нямаше смисъл да рискува.

Полицията прие изчезването на военния аташе с необходимата сериозност и обеща изцяло да съдейства на посолството. Дори изпълни молбата на посланика да не дава гласност на случая. Тъй като ченгетата щяха да се заемат с всички рутинни дейности, като идентифициране на човешки останки, открити в кофи за смет, Майлс реши да играе ролята на официален детектив в самото посолство. Като временен шеф на сигурността, Иван ненадейно се оказа засипан с обичайните задължения на Галени.

Майлс прекара по-голямата част от първото денонощие пред комуникационния пулт и провери досиетата на комарските емигранти. За съжаление, посолството бе натрупало огромни количества такава информация. Ако изобщо имаше нещо интересно, то щеше да е скрито сред тонове маловажни данни. Това просто не беше работа за сам човек.

С премрежен от умора поглед, в два часа през нощта той се отказа, свърза се с Ели Куин и прехвърли проблема на разузнавателния отдел на „Свободните наемници от Дендарии“.

Галени щеше да изпадне в гърчове, ако научеше за източването на информация от компютрите на посолството в тези на „Триумф“. По дяволите Галени, в крайна сметка всичко това бе тъкмо заради него. Майлс предвидливо не съобщи и на Иван. Ако се стигнеше до въпроси, щеше да излезе с аргумента, че „Дендарии“ всъщност са част от бараярските сили за сигурност и следователно се касае за вътрешно прехвърляне на данни. Прати и пълното лично досие на капитана — нали ограниченият достъп до него целеше само да предпази Галени от предразсъдъците на бараярските патриоти — а „Дендарии“ очевидно не бяха такива.

— Предай на агентите, че издирването на Галени е финансова операция — каза на Ели той. — И че ще получим пари само ако го открием. Всъщност това наистина може да се окаже вярно.

Легна си с надеждата, че през остатъка от нощта подсъзнанието му ще реши проблема, но когато се събуди, не го бяха осенили никакви нови идеи. Майлс нареди на Барт и още двама сержанти отново да проверят маршрута на куриера — другото вероятно слабо звено във веригата. После, докато чакаше да се обадят от полицията, във въображението му се развихриха още по-странни обяснения на случилото се. Той седеше в тъмната стая, нервно потрепваше с крак и се чувстваше така, сякаш главата му ще експлодира.

На третия ден го потърси Ели Куин.

Изгарящ от нетърпение да види лицето й, Майлс включи холоекрана. Тя странно се подсмихваше.

— Реших, че това може да те заинтересува — каза Ели. — Капитан Торн току-що получи очарователно предложение за „Дендарии“.

— Цената също ли е очарователна? — попита той. Зъбните колелца в главата му сякаш заскърцаха, докато се мъчеше да превключи на проблемите на адмирал Нейсмит, които през последните два дни бяха останали на заден план.

— Сто хиляди бетански долара. В брой.

— О… — Това правеше близо половин милион имперски марки. — Струва ми се, ясно заявих, че този път няма да се занимаваме с нищо незаконно. И без това достатъчно сме загазили.

— Какво ще кажеш за отвличане? — Тя загадъчно се изкикоти.

— Категорично не!

— О, в този случай ще направиш изключение — с ентусиазирана увереност отвърна командир Куин.

— Ели… — предупредително изсумтя Майлс.

Тя дълбоко си пое дъх, за да овладее иронията си, макар че очите й продължиха да блестят.

— Но, Майлс, нашите тайнствени и богати непознати искат да наемат адмирал Нейсмит да отвлече лорд Майлс Воркосиган от бараярското посолство.

 

 

— Трябва да е някакъв капан — нервно каза Иван, докато насочваше наетата от Ели наземна кола през различните градски равнища. Нощният Лондон сияеше от светлини, които хвърляха сенки под прозрачния купол на автомобила.

Сивата сержантска униформа от „Дендарии“, която носеше Иван, му стоеше също толкова добре, колкото и бараярската, мрачно отбеляза Майлс. Братовчед му просто изглеждаше добре във всякаква униформа. Седнала от другата му страна, Ели приличаше на негова близначка. Тя се преструваше на спокойна и протягаше гъвкавото си тяло, небрежно провесила едната си ръка над главата на Майлс. Но пак бе започнала да си гризе ноктите. Майлс седеше помежду им, облечен в зелената униформа на лорд Воркосиган, и се чувстваше като увехнал лист маруля между две филии мухлясал хляб. Беше прекалено уморен за такива среднощни забавления.

— Разбира се, че е капан — потвърди Майлс. — И трябва да открием кой и защо го е устроил. И какво му е известно. Дали са го устроили, защото смятат адмирал Нейсмит и лорд Воркосиган за две отделни личности? А ако е вярно обратното, дали това ще разкрие връзката на Бараяр със „Свободните наемници от Дендарии“ в бъдещи операции?

Ели вдигна очи и срещна погледа му. Наистина. Какво бъдеще ги очакваше, ако играта с Нейсмит бе свършила?

— А може би — услужливо прибави Иван — отговорът е съвсем банален. Например местни престъпници, които искат да вземат откуп. Или да е някакъв наистина сложен план — например сетаганданците да се опитват да противопоставят адмирал Нейсмит и Бараяр с надеждата, че ние ще имаме по-голям късмет и ще успеем да го очистим. Или пък…

— А може би ти си злият гений, който стои зад всичко това, Иване — добродушно предположи Майлс, — и се избавяш от конкурентите си, за да заграбиш цялото посолство за себе си.

Ели рязко го изгледа, за да се увери, че се шегува. Иван просто се усмихна.

— А, тази версия ми харесва.

— Сигурно е само, че това не е сетагандански опит за покушение — въздъхна Майлс.

— Ще ми се да бях също толкова убедена — измърмори Ели. Беше четвъртата нощ след изчезването на Галени. Трийсет и шестте часа, изтекли от получаването на тази странна оферта, бяха дали на Ели време за размисъл и тя вече не й се струваше толкова примамлива.

— Помислете логично — настойчиво каза Майлс. — Сетаганданците или все още ме смятат за двама души, или не. Те искат главата на адмирал Нейсмит, а не на сина на бараярския премиер-министър. Убийството на лорд Воркосиган може да доведе до нова кървава война. Всъщност ще се убедим, че прикритието ми е провалено, в деня, в който прекратят опитите си да очистят Нейсмит и вместо това вдигнат страхотен шум за насочените срещу тях операции на „Дендарии“. За нищо на света не биха пропуснали тази дипломатическа възможност. Особено сега, когато предстоят преговори за право на преминаване през Тау Кит. В състояние са за един миг да съсипят цялата ни галактическа търговия.

— Възможно е да се мъчат да докажат връзката с теб като първа фаза от точно този план — замислено рече Иван.

— Не казвам, че не са сетаганданците — меко възрази Майлс. — Казвам само, че ако е така, те не се опитват да ме убият.

Ели изпъшка.

Той си погледна часовника.

— Време е за последната проверка.

Командир Куин включи комуникатора на китката си.

— Виждаш ли ни, Бел?

Високият глас на капитан Торн се разнесе от гравитокара, който ги следваше във въздуха:

— Не ви изпускам от поглед.

— Добре, продължавайте да ни покривате. Това е последната връзка преди да ви кажем да се спуснете.

— Ще чакаме. Край на връзката.

Майлс нервно потърка тила си. Забелязала движението му, Куин отбеляза:

— Не горя от желание да задействаме капана, като ги оставим да те хванат.

— Нямам намерение да им позволя. В момента, в който се появят, Бел ще се спусне и в капана ще се озоват самите те. Но ако не се опитат веднага да ме убият, бихме могли да научим много, като ги оставим донякъде да продължат с плана си. От гледна точка на, хм, положението в посолството, навярно ще си струва риска.

Тя неодобрително поклати глава.

Следващите няколко минути изтекоха в мълчание. Майлс за пореден път премисляше всички начини, по които можеше да се развие тази операция. Накрая спряха пред редица стари триетажни къщи, издигнати плътно една до друга. Всички изглеждаха тъмни и тихи.

Ели погледна номерата на вратите, отвори прозрачния купол и слезе. Майлс се измъкна и застана до нея. Иван остана в колата и включи скенерите.

— Няма никого — като наблюдаваше с присвити очи датчиците, съобщи той.

— Какво? Не е възможно! — възкликна Ели.

— Може да сме подранили.

— Глупости — възрази тя. — Както обича да казва Майлс, помисли логично. Хората, които искат да отвлекат лорд Воркосиган, ни дадоха координатите за тази среща в последния момент. Защо? За да не можем да стигнем тук първи и да проверим района. Трябва да са заложили капана и да ни причакват. — Тя се наведе над рамото на Иван и отново задейства скенерите. — Имаш право — накрая призна Ели, — но въпреки това нещо не се връзва.

Дали бе случайно, че точно тук бяха счупени няколко улични лампи? Майлс се вгледа в мрака.

— Не ми харесва — измърмори Ели. — Хайде да не ти връзваме ръцете.

— Можеш ли да се справиш сама с мен?

— Дрогирали сме те.

Той сви рамене, леко разтвори устни и премрежи очи. После с олюляване закрачи до нея. Ели го хвана за лакътя, помогна му да се изкачи по стъпалата и натисна бравата.

— Отворено е.

Командир Куин неохотно прибра зашеметителя в кобура си, откачи от колана си фенерче и насочи лъча в мрака. Антре. Паянтово наглед стълбище отляво, от двете страни врати, водещи към мръсни празни стаи. Тя въздъхна и предпазливо прекрачи прага.

— Има ли някой? — тихо извика Ели. Влязоха в лявата стая.

— Не сме подранили — прошепна тя, — не сме закъснели, адресът е верен… къде са тогава?

Дрогираният лорд Воркосиган не можеше да й отговори. Ели го пусна, прехвърли фенерчето в лявата си ръка и отново извади зашеметителя.

— Прекалено си друсан, за да вървиш — промърмори тя, сякаш говореше на себе си. — Ще ида да поогледам наоколо.

Майлс затвори за миг единия си клепач в знак на съгласие. Докато Ели търсеше дистанционно управляеми подслушвателни устройства и скенерни лъчи, той трябваше да продължи убедително да играе ролята на отвлечения лорд Воркосиган. След кратко колебание тя се запъти към стълбището. И взе фенерчето със себе си, по дяволите!

Все още се вслушваше в бързите й стъпки над главата си, когато нечия ръка му запуши устата и в тила го парна слаб, изстрелян от упор зашеметяващ лъч.

Той конвулсивно се сви, зарита, опита се да извика и ухапа ръката. Противникът му изсъска от болка и го стисна още по-здраво. Бяха двама — дръпнаха китките му отзад и натикаха парцал в устата му преди да успее отново да стисне зъби. Парцалът беше напоен с някакъв сладникав опиат. Ноздрите му силно се разшириха, но гласните му струни останаха отпуснати. Сякаш бе изгубил власт над тялото си. После проблесна слаба светлина.

Видя силно замъглените образи на двама едри мъже, единият по-млад, другият по-възрастен, облечени в земянитски дрехи. Скенерни полета, по дяволите! При това невероятно силни, за да преодолеят оборудването на „Дендарии“. Майлс забеляза на коланите им миниатюрни кутии — десет пъти по-малки от най-новите уреди, с които разполагаха неговите хора. Бараярското посолство трябваше да осъвремени системите си за сигурност… Той се опита да прочете името на производителя, докато… докато не видя третия мъж.

О, третият! „Полудял съм!“ — панически си помисли Майлс. Третият мъж бе самият той.

Облечен в спретната бараярска униформа, другият Майлс пристъпи към него и се взря в лицето му със странен, жаден поглед. След това започна да прехвърля съдържанието на джобовете му в своите. Зашеметител… лични документи… половин пакетче бонбони с дъх на карамфил… Той свъси вежди, замисли се, сви рамене и ги прибра. После посочи към кръста му.

Очевидно искаше дядовия му кинжал. Тристагодишното острие все още беше гъвкаво и остро като бръснач. Инкрустираната със скъпоценни камъни ръкохватка криеше печата на Воркосиган. Непознатите го извадиха изпод куртката му. Вторият Майлс преметна ремъка на канията през рамо и пристегна туниката си. Накрая откачи антискенерния излъчвател от пояса си и сръчно го закопча на кръста му.

Когато двойникът му спря, за да го погледне за последен път, в очите му пламтеше странен гняв. Майлс вече беше виждал това изражение — на собственото си лице, отразено в огледалната стена на метрото.

Не.

Бе го видял на неговото лице, отразено в огледалната стена на метрото.

Онази вечер другият трябваше да е стоял на няколко крачки зад него. Само че в бараярска униформа. За разлика от Майлс, който носеше адмиралската си.

„Този път обаче като че ли са познали…“

— Отлично — изръмжа двойникът. Гласът му звучеше ясно, незаглушаван от антискенерния излъчвател. — Дори не се наложи да зашеметяваме жената. Тя няма да заподозре нищо. Нали ви казах, че ще се получи. — Той си пое дъх, вирна брадичка и сардонично се усмихна на Майлс.

„Тъпкано ще ти го върна — гневно си помисли Майлс. — Е, в крайна сметка аз винаги съм бил своят най-голям враг.“

Подмяната отне само секунди. Извлякоха го от стаята и го понесоха към задната част на къщата. С героично извиване на шията си той успя да блъсне главата си в касата на вратата.

— Какво става? — незабавно се разнесе отгоре гласът на Ели.

— Нищо — отвърна двойникът. — Просто проверявам. Долу също няма никой. Отказали са се.

— Мислиш ли? — Майлс я чу да се спуска по стълбището. — Можем да поизчакаме.

Комуникаторът й сигнализира.

— Ели? — повика я Иван. — Преди малко скенерите засякоха нещо странно.

Обнадежден, Майлс затаи дъх.

— Провери пак — студено нареди двойникът.

— Сега е чисто.

— Сигурно нещо ги е подплашило. Добре, връщаме се в посолството, командир Куин.

— Толкова скоро? Сигурен ли си?

— Да. Това е заповед.

— Ти си шефът — разочаровано каза Ели. — По дяволите, бях убедена, че ще ги пипнем.

Ръмженето на наземната кола постепенно се отдалечи. Мрак, тишина, нарушавана единствено от дишането му.

Изнесоха го през задната врата, напъхаха го на задната седалка на някакъв автомобил и седнаха от двете му страни. Шофираше трети мъж. Мислите на Майлс мудно се олюляваха на ръба на съзнанието. Проклети скенери… петгодишна техника от периферната зона, което означаваше десетгодишно изоставане от земянитската — трябваше да подменят цялата скенерна система на „Дендарии“, ако, разбира се, останеше жив, за да нареди… По дяволите скенерите. Скенерите не бяха виновни. Легендите разказваха, че митичният еднорог можел да се улови единствено с огледало, докато се любувал на собственото си отражение. Тук някъде трябваше да има и девица…

Пътуваха през древен квартал. След петнайсетина минути влязоха в подземен гараж — малък, очевидно частен, с място само за две коли.

Вкараха го в асансьор и се спуснаха на долния етаж. Майлс се озова в къс коридор. Единият от похитителите му събу ботушите и откопча колана с антисензорния излъчвател. Действието на зашеметителя започваше да преминава. Чувстваше краката си като гумени, но двамата мъже го подкрепяха. Те развързаха китките му и Майлс се опита да разтрие схванатите си ръце. Когато му отпушиха устата, той издаде нечленоразделен хрип.

Отвориха една врата, побутнаха го вътре и го заключиха. Майлс задъхано застана в средата на помещението и леко се разкрачи, за да запази равновесие.

Намираше се в тясна стая без прозорци с две твърди пейки покрай стените. Вляво от входа имаше малка баня.

На една от пейките с лице към стената лежеше на кълбо мъж само по зелени панталони, кремава риза и чорапи. Мъжът сковано и предпазливо се обърна към него и седна. Едната му ръка автоматично подскочи нагоре, сякаш за да заслони зачервените му очи от прекалено силната светлина, с другата здраво се хвана за ръба на пейката, за да не падне. Тъмната му коса бе разрошена, по бузите му беше набола четиридневна брада. Дълбоки бръчки покриваха лицето му.

Безупречният капитан Галени.