Александър Блок
Измама ^[0]

Пролетните води бягат по уличката пуста,

шуртят и шепнат. А девойка от смях се залива.

Червено, пияно джудже да мине не я пуска —

танцува, плиска вода, дрехата й облива.

 

Девойката я е страх. С кърпа си крие лицето.

Вечер приижда. Слънцето зад комина стои.

В локвата скача, като червено валмо, джуджето —

със сбръчкана ръка разбърква бързащите струи.

 

Отражения мамят девойката и тя страда…

Отдалеч лукаво примигна самотен фенер.

Червеното слънце залезе зад близката сграда.

Смях. Плисъци. Пръски. Сажди от завода чер.

 

И някъде смътни, непонятни звуци клокочат…

Някъде капят капчуци… Някъде кашля старик…

Студени ръце безжизнено в нещо се вкопчват…

И в разширените зеници не се вижда лик…

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Как страшно е! Как бездомно! И там, край стобора,

тя легна, като някакво грозно, мокро валмо.

И плаче: дано нощта да не се изниже скоро —

срамно е да се върнеш с дяволското клеймо…

 

Утро. Дим. Облаци. Катурнати каци. Площадки.

Във светлите струйки танцува весела синева.

А по улицата поставят червени рогатки.

И войничета кротко шляпат: раз-два! раз-два!

 

В уличката, край стобора мокър, над спящото тяло

на девойката, тресе се, бърбори някаква глава.

Ужасното джудже усърдно се е заиграло

да пуска в ручейчето обувки: раз-два! раз-два!

 

Обувките се въртят, по течението пътуват,

а стремително ги изпреварва червен калпак…

Смях. Плисъци. Пръски. Само за миг ще отплуват

и кучешки уши, и брада, и червен фрак…

 

И отплуваха. И струйките непонятно пеят.

И девойката бавно се събуди от своя сън.

В очите й червено-сини петна мержелеят.

Слънце. Блясъци. Струйки. Пръски. Пролетен звън.

 

1904