Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

5

Колегата от третия свят също бе спазил педантично условията, но завърши разказа си с едно странно, почти злобно самодоволство, та американецът не се стърпя да не се обади, макар и с необичайна за него деликатност:

— Както трябваше и да се очаква, третият свят още се сърди на бялата раса.

— Аз приемам тезата на Хейердал, че някакви дългоухи бели мъже са дошли на острова от Южна Америка. Не мога обаче да си представя, че са направили нещо добро за хората му. То щеше да остане, да се развие.

— Прав сте — съгласи се американецът. — Но каква фантастика е това, скъпи другокожи братко? То си е чиста реалност.

Третият свят отвърна все така злобничко въпреки самокритиката на американеца от името на бялата раса:

— Засега все още трябва да се учим повече на реализъм.

Американецът благоразумно избягна спора:

— Сега вече ставам нетърпимо любопитен за четвъртата версия.

— Няма да има — рекох аз.

— Как така? Защо? — викнаха едновременно двата края на света, а третият свят ме изгледа, сякаш подло бях измамил някакви негови очаквания.

— Първо, утре вечерта ни е заета. Ще ни водят на фантастично увеселение сред природата. И, второ, колегиално моля да ми спестите едно унижение. Мъчително е за един писател да разказва нещо писателско на неписателски език. Пък така ме поставяте и в несправедливо и неравноправно положение…

Предполагам, че ги убедиха не толкова аргументите ми, колкото езикът, с който ги скалъпих. Накрая завърших и аз с нещо като поанта:

— Както казва една стара мъдрост: „Всички хубави неща са три“. Пък аз ще се реванширам с друго. — И триумфално измъкнах от скривалището му своето малко касетофонче. — Позволих си да запиша разказите ви и целия ни досегашен разговор. Оставете ми адресите си. Аз ще ви пратя презаписи, та да може да си ги използувате.

— А, не — възпротиви се американецът, който още отначало бе се отказал от своето устно произведение. — За наказание ще възложим на мистър Бългериа той да напише нещо по нашите разази, да добави писмено своята версия, и тогава да ни я изпрати.

Останалите веднага се съгласиха, а аз нямах повече основание да възразявам. Рекох:

— О’кей! Сега, мистър Америка, аз ще измия чашите, а вие отворете хладилника! Приготвил съм нещо, да отпразнуваме успешния край на нашия малък контраконгрес по фантастика.

С последния излишък от парите си бях поставил в хладилника шише от любимата му марка уиски, бутилка френски коняк и няколко пакетчета бадеми.

Докато миех чашите в банята, чух възклицанието на американеца, но едва викът му ме накара да побързам: „Хей, мистър Бългериа, вие излязохте най-фантастичният! Идвайте да ни ги връчите!“

На масата край шишетата и чинията с бадеми лежаха три отворени красиви кутийки, в които се зеленееха някакви ордени. Приближих, мъчейки се да преглътна огорчението си. Защо три? — в края на краищата, макар и без своя версия, аз също бях участвувал в дискусията, четири дни бях им домакинствувал! За да не се издам, наредих с пресилена церемониалност чашите, налях всекиму от неговото питие, чак след това, като не открих в паметта си никаква английска команда, преведох криволяво нещо българско:

— Международен отряд на фантастите, в една редица строй се! Мирно!

Те се наредиха с весела готовност. Връчих ордена най-напред на третия свят; американеца оставих последен, защото него подозирах. Вероятно в последния момент бе решил, че съм достатъчно награден, като ми преотстъпиха авторското право върху своите разкази, и съвсем по капиталистически бе си прибрал обратно четвъртия. А той доста нахално възкликна:

— Чудесни са! Откъде ги намерихте? Или са специална поръчка?

Парирах, но не остро, за да не разваля все пак, общо взето, сполучливата му шега:

— А вие къде ги намерихте?

— При уискито, в хладилника.

Не му повярвах, естествено, но другите не възразиха — изглежда, бе им изиграл добре фокуса си. Японецът рече:

— А за вас?

— Аз не разказах нищо.

— Много ви благодаря! Ще ми бъде един изключително ценен спомен.

Недоумявах защо американецът, който не изпускаше повод да се поперчи, така великодушно предоставяше на мен славата. Взе дори да ме разпитва от какво са направени. Едва сега и аз разгледах ордените. Всъщност това не бяха ордени, а леко комични, но много изящни медальони във вид на човешко ухо, направени от някакъв зелен метал с меко и топло сияние. Номерът наистина бе сполучлив и аз още повече се огорчих, че ме лишават от този спомен. Не се докоснах до ухото, разгледах го, без да го изваждам от кадифената кутийка, макар зеленият метал, подобно на малахит, да мамеше да го пипнеш, да го погалиш в дланта си. Така и не узнах имаше ли паметен надпис на обратната му страна, но, изглежда, нямаше, защото не видях и другите да четат нещо.

Заставен по този начин да играя ролята не само на домакин, но и на организатор на всичко, аз се постарах да бъда на висота и колегите ми останаха доволни от мен. До среднощ обсъждахме трите версии; съгласихме се, че са присъствували в тях и националният елемент, и характерът на разказвача, доколкото бяхме се опознали в няколкото си срещи. Пихме за победата на разума, за разцвета на фантазията по света, разменихме си визитните картички, обещахме да си пишем, да си обменяме книги, да си помагаме при издаването на наши произведения в съответните страни. Изобщо направихме всичко онова, което обикновено се прави на такива конгреси, само че в тази вечер то изглеждаше действително сериозно и сърдечно, лишено от всяка официална формалност. Струва ми се, че се разделихме, сключили за цял живот трайно колегиално приятелство, и аз още тогава забравих напълно обидата си. В края на краищата, смешното ухо беше само една евтина играчка, а от номера на американеца аз спечелих повече: щях да остана в съзнанието на другите като щедър и остроумен човек. В това се надпреварваха да ме уверяват и те с бурните си прегръдки в деня на заминаването ни.

Реших да се покажа и добросъвестен, та щом се върнах в София, веднага се заех да приведа записите от касетките в този вид, в който сега ги четете. Обмислях вече и какъв свой завършек да им дам, когато един ден изненадващо получих покана за приема по случай националния празник на оная страна, в която живее нашият колега от така наречения трети свят. Отидох, защото съобразих, че той навярно е близък с някого от тяхното посолство и е пожелал още веднъж да ми засвидетелствува симпатиите си.

Така и излезе. Съветникът им по културните въпроси ми оказа особено сърдечно внимание. Приятел бил на колегата ми, от когото след отпуската си донесъл за мен малък подарък — някои книги, бутилка от тяхната национална ракия, сувенири. Запита ме къде да ми ги донесе шофьорът му. Поговорихме и за възможността тяхна литературна антология да бъде издадена у нас.

По-късно в течение на оная ритуална въртележка от човек на човек, от разговор към разговор, в който протичат дипломатическите коктейли, аз изведнъж се оказах срещу един очилат господин от жълтата раса. Той ми се представи като някакъв секретар на японското посолство, но не ме запита чий представител съм пък аз — знаеше името ми. И беше приятел на моя колега-фантаст от Япония.

Не станаха ли много приятелите? — запитах се аз, но на такива приеми според шпионските романи човек не бивало да издава чувствата си. Така че, ща не ща, аз се зарадвах и на този „общ приятел“. Той ми предаде поздравите на японския писател, предаде ми и неговата малка молба: да му съобщя адреса на ювелира, при когото съм поръчал или съм купил медальона сувенир, който съм му подарил. Искал също да си поръча нещо при него.

Пак, ща не ща, трябваше да призная истината. Не можех да удовлетворя молбата му, защото не аз, а американецът бе устроил шеговитото награждаване. Към него да се обърне.

На другия ден обаче излезе, че опасението ми никак не е било напразно. Тъкмо се бях върнал от редакцията, когато у дома се яви един непознат. Както става обикновено, не чух името му, в замяна на това доста добре чух от коя служба е. Поканих го да влезе, без да искам доказателства, защото видът му вдъхваше доверие. Беше около петдесетгодишен мъж, добре облечен, с рядко срещана у нас изисканост и обноските. Представи се за любител на научната фантастика, който много ме ценял, но от комплиментите му пролича, че действително познаваше няколко мои книги.

Аз изпитвам мъчителна неловкост, когато ме хвалят така директно, а сега пък и не вярвах на похвалите му, защото ми намирисваха на съчинено предисловие, затова го прекъснах:

— С какво мога да ви бъда полезен?

Той обаче също изпитваше учудваща неловкост от мисията си. Разпери извинително ръце, пообърка синтаксиса:

— Видите ли… Боя се, че ще помислите нещо лошо за нас, а не бива… Не е така! Но ето, донася ни телеграфистът от пощата тази телеграма. Видяла му се подозрителна. — Той отново разпери ръце, този път за сметка на телеграфиста. — Никога не бил приемал подобни телеграми, и то чак от Америка. Струвала, според него, много пари. Светкавична е. Той знаел английски и текстът му се сторил вече съвсем подозрителен, на индустриален шпионаж му заприличал…

Поех телеграмата, която недвусмислено бе адресирана до мен, в стила на гръмогласния и нафукан американец:

„Хелоу, Любен! От какво с направено ухото? Приятел-химик твърди, че е неизвестен на науката материал. Дава луди пари за него. Пишете веднага подробности, иначе ще дохвърчим в България!“

— Нали разбирате… — започна моят гост.

— Разбирам — рекох и скочих веднага към бюрото си, да му донеса касетките и недовършения ръкопис.

— Като че ли ви разтревожих — продължи той да се оправдава зад гърба ми. — Но си е редно и България да се интересува от неизвестни на науката материали, нали? За какво ухо става дума?

Вече истински се разтревожих, сетил се, че касетките нямаше да свършат работа. Краят с ухото не бе записан в тях. Липсваше и в ръкописа ми, защото не ми се стори сериозен за едно литературно произведение. В шеговитата размяна на сувенири не се съдържаше нито символ, нито идейна поанта.

Трябваше да доразкажа историята устно и аз я започнах с едно почти отчаяно: „Уф!“ Не пропуснах, естествено, и случката на приема в посолството.

Той ме изслуша, без да ме прекъсва, а накрая ме заразпитва, сякаш нищо не бях му разказал до този момент:

— И от какво все пак, според вас, бяха направени тия уши?

— Нали ви казах — викнах аз. — Впрочем не го казах. Та аз дори не съм се докосвал до тях! Зелени бяха и толкоз! На малахит ми заприлича в началото. — И добавих за всеки случай: — Но малахитът не е метал, минерал е…

— И четвърто нямаше, така ли? Вие нямате…

— Ама нали ви казах… — повторих аз болезнения си вик.

— Добре, добре — изправи се той. — Аз ще взема сега касетките, но като се запознаем с тях, ще си позволя пак да ви обезпокоя. Нали разбирате, версията, която ми разказахте…

— Но моля ви, каква версия? Никаква версия… — ужасих се аз от думата.

— Именно! Просто трябва да си спомните нещата по-добре. Време е минало оттогава, сега сте и разтревожен. Успокойте се, ние ви имаме пълно доверие! Но въпросът трябва да се изясни, а няма към кого друг да се обърнем, нали? Както сам разказахте историята, всичко до вас опира. Никой от другите няма да бъде толкова нетактичен, че на себе си да даде медальона, пък на вас да не даде. Не можем да заподозрем и вашия колега от третия свят. Очевидно той се е свързал с японеца, щом ви устройват среща на техния прием. Очевидно е, нали?

— Така е — съгласих се аз съкрушено.

— Тогава?

— Значи, някой друг ги е оставил в хладилника.

— Но кой? И защо?… — Той регистрира със скептична усмивка повдигането на раменете ми, подаде ми ръка. — Надявам се, че до следващата среща ще ви хрумне някакъв отговор. — И отново понечи да се извинява. — Нали разбирате…

Уверих го:

— Разбирам, разбирам!

А никога не бях потвърждавал с тая дума нещо, което абсолютно не разбирах. Какъв отговор? Отгде да взема този отговор? Кой бе оставил ушите в хладилника и защо в хладилника, какъв е материалът им? Някой, който бе подслушвал срещите ни, както ги подслушваше моето касетофонче, и бе решил да ни подиграе? Или пък да ни напомни, че винаги и навсякъде сме подслушвани от някой, който притежава неизвестни на науката материали?…

Да, не бях успял да се отърва! Ето че все пак, и то по най-безмилостния начин, бях заставен да съчиня четвъртата версия за Великденския остров. Каквото и да съчинех сега обаче, щеше да бъде лишено от жанровото си оправдание и никой нямаше да ми повярва. Та нали и затова срамежливо наричаме съчиненията си фантастични — да не ни обвинят в съзнателна измама!

Единствената надежда, която замъждука в отчаянието ми, бе по-скоро също въпрос: „Ако скалъпех, макар и със закъснение, една своя хипотеза за дългоухите каменни гиганти, щях ли да получа и аз загадъчния орден?“

И реших да съчинявам, да съчинявам, да съчинявам дотогава, докато заслужа зеленото ухо, та да го връча на ония, конто не вярват на фантастичните истории.

Край
Читателите на „Зеленото ухо“ са прочели и: