Година
(Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Източник
sfbg.us

I

Какво друго ти остава, освен да се засмееш, когато някой внезапно се преметне във въздуха, увисне като паяк с главата надолу и ти извика: „Човек зад борда!“ Особено пък, ако това е Акира, който продължава сегиз-тогиз жалките си напъни да ни разсмива.

Японецът чекнеше крака към тавана, шареше с ръце наоколо и все не успяваше да докосне нещо твърдо, за да застане в нормално положение — доколкото изобщо съществува нормално положение в безтегловността. Кълченията му изглеждаха убедителни в своята безпомощност, но тая клоунада бе твърде стара, та другите двама се ухилиха само на изненадващо нелепия му вик.

Трима души имаше на борда и тримата киснеха невъзмутимо в досадата на едномесечния съвместен полет. А и нарочно да искаше някой да „падне зад борда“, трудно щеше да му се удаде. Това не бе се случвало през всичките петдесет години космонавтика след Гагарин, та наистина можеше да хрумне само на японеца, започнал кариерата си на ония гигантски полукораби-полусамолети, които пренасяха товари през океаните.

Акира обаче не се задоволи с първоначалния ефект. Той продължи да сочи ту с ръка, ту с крак към левия илюминатор, разигравайки своите мореплавателски комплекси, въпреки че Санеев му каза: „Ха стига де!“. Гибсън уверено се придвижи на магнитните си подметки към него, за да му помогне да стъпи на пода. Той се опита да го хване за глезена, но японецът ритна отново в посока на илюминатора. После той докопа рамото на Гибсън, извъртя се и го блъсна към стената. Англичанинът едва не смачка носа си на стъклото, дръпна се с, едно полуужасено-полуневярващо „Аааа!“, безтегловното го вдигна на половин метър и го прати в обятията на японеца, така че сега двамата се преметнаха едновременно.

Антон разсеяно се залюбува на вече колективното им представление. Работили заедно цяла година ча Фобос, двамата често се бореха така, когато се чудеха как още да изразят радостта си, че се връщат на Земята. Всички филми бяха нзгледани, всички книги прочетени, всички игри изиграни по хиляди пъти, а спортните упражнения не носеха удоволствие, защото представляваха неотменима част от полетния режим. Уредите не регистрирваха нищо друго освен отдавна регистрираното по това утъпкано трасе, а Земята бе все още много далеч, за да улавят от нея други предавания, освен периодичните обаждания на базата.

— Ен… Ентъни! — изпъшка Гибсън, сякаш го зовеше за помощ в борбата, и тогава Антон съзря между разчекнатите му крака кръглия ирис на илюминатора. Той не беше черен като оттатъшния, а розовееше от фенерната светлина на Марс — все още по-близо до тях от Земята.

Някаква сянка трепна в дълбочината на стъкленото око, втренчено сякаш в кораба, не в космоса. Двамата го закриха при своите мятания, отново го откриха, когато англичанинът, напипал най-после стената, запълзя по нея заедно с кацналата на раменете му жълтокожа птица Акира. Сега окото бе станало точно толкова черно, колкото и дясното око на командната кабина. Но тая чернота беше друга — плътна и плитка, не беше пепитеният от точките на звездите десен на бездънното пространство.

Спокойно, рече си Антон, и бавно положи книгата във въздуха над креслото, за да не отлети нанякъде. И си го повтори още няколко пъти, докато пак така внимателно плуваше към илюминатора. Нямаше още паника у него, макар внезапната поява на някакво космическо тяло в такава близост, че да закрие целия илюминатор, да бе способна да предизвика и повече от паника. Откъде щеше да се вземе, когато наоколо нямаше нищо по-голямо от корпускулярна частица?

Японецът крещеше пискливо: „Човек е! Човек е, ви казвам, видях го!…“ Гибсън го надвикваше: „Стига си пискал! Де да беше човек!…“ — и правеше най-разумното: връщаше се с плувни движения към пулта за управление.

— По местата! — заповяда Антон, преди да се хване с две ръце за рамката на илюминатора.

Стъклото си оставаше плътно покрито. После чернотата се пооттегли. Около нея светна ореолът на марсовотв сияние в един широк и един по-тесен лунен сърп; предметът повторно се отмести, сега на другата страна, деформирайки лунните сърпове около себе си. Не, не беше предмет, залепил се просто за кораба и летящ с неговата инерциална скорост. Съвсем очевидно той притежаваше собствени възможности за движение, защото ту изпреварваше, ту изоставаше от кораба. А това бе чист абсурд за всеки познавач на околоземното пространство.

Антон напълни могъщите си гърди, за да затисне с въздух ужаса, бликнал в стомаха му, да не го пусне да се изкачи до главата. Обърна се. Гибсън бе фокусирал вече екрана на външните камери към левия борд. Една длъгнеста черна фигура стърчеше в студената му сивота, сякаш забита с главата в хълбока на кораба. Тя безспорно имаше крайници и те, черни и тънки, много приличаха на голи негърски крака. В следващия миг фигурата увисна край кораба и тримата видяха, че тя има и ръце, едната от които замаха съвсем по човешки, само че немислимо по-бързо и рязко, отколкото би си позволил разумен човек в свободното пространство. Въпреки това движението й не се отрази на положението на тялото. После ръката отново се отправи към илюминатора. Антон я видя през рамо, а и тримата я чуха да чука по стъклото. Това, естествено, си беше чиста халюцинация. Гибсън изруга, японецът пропя нещо на своя неразбираем японски.

— Командирът на тоя кораб няма ли най-после да каже нещо? — рече англичанинът. — Иска да влезе, дяволът. Ни повече, ни по-малко!

Антон седна до него, но се задъхваше твърде недостойно за един толкова прославен космонавт. Гибсън, поел част от работата на японеца, управляваше доста сръчно вариообектива на камерата и фигурата изпълни сега целия екран. Осветено през илюминатора от тяхната собствена светлина, тялото лъсна с гумена чернота. Съразмерно в пропорциите си, съвсем човешко тяло, чиято глава не се виждаше добре, защото все още бе залепена за илюмннатора. Човекът не беше дори в скафандър, а сякаш в обикновен леководолазен костюм.

— Кажете, другари — рече Антон и това никак не приличаше на началото на обикновените им съвещания, а на обикновена безпомощност.

— Връзка с базата — изхриптя японецът над свързочната апаратура и отдавна вече я търсеше, но скоро нямаше да я получи. — Корморан вика база „Гагарин“, Корморан вика „Гагарин“…

Двамата гледаха лъскавата човешка фигура, впила се като пиявица в кораба им.

— Спят ли тия говеда! — изпъшка Акира и добави нещо на японски, което също не прозвуча в мелодиката на японската любезност.

— По-кротко! — рече Антон и най-после се размърда в привичната си, тромава от безтегловното, но с това внушаваща повече спокойствие деловитост. Премести се пред радара, който не улавяше тялото, защото бе прекалено близо. Провери изправността му, педантично заопипва с невидимите пръсти на вълните околното пространство. Нищо! Както вчера, както онзи ден, както през целия полет до Фобос и обратно — нищо! Добре, налетели са на труп, макар че никому на Земята не е известно по това трасе да с загивал човек. Добре, да речем, че тоя труп, кой знае как може и да се движи в разрез със законите на свободното падане в пространството, но защо радарът все пак не го е уловил, когато са го наближили или когато той ги е наближил? Защо не бе ги стреснал със звуковата си аларма?

— Сигурно е от друга цивилизация! — изсмя се почти истерично Гибсън и отново смени обектива на камерата, за да виждат цялата фигура на фона на целия борд.

— Виж, за това не се сетих! — изръмжа Антон.

— Спят! Спят идиотите — изписка японецът. — Не дай си боже, човек да изпадне в истинска беда!

— По-голяма от тая аз лично не мога да си представя! — рече Гибсън и прибави неизменната си, твърде еднообразна английска псувня.

Руският и английският бяха официалните езици в международната програма за усвояване на Марс и спътниците му, но тримата си служеха повече с английския, защото японецът владееше слабо говоримия руски.

Антон смогна да се усмихне:

— Нервите, момчета! Томи, ако чуя още една псувня… Както виждате, не се кани да пробие кораба.

Фигурата наистина не вършеше досега нищо друго, освен да се държи с едната ръка, кой знае как, за гладката обшивка на космолета, а с другата да им помахва търпеливо от време на време. Но ето че направи и нещо повече: отблъсна се от илюминатора, изчезна и от екрана. Англичанинът трескаво я последва с камерата, улови чифт крака, които преспокойно се разхождаха по кораба и изчезнаха зад билото му, като явно се пазеха да не се оплетат в мрежата на антените. Той включи отвъдната камера, но докато я фокусираше, една по-черна от Космоса сянка закри десния илюминатор.

— Еее, не! — закрещя като в припадък англичанинът. — Ощипи ме, Ен! Шамар ми удари, ръгни ме в ребрата…

На екрана за външните камери фигурата плуваше досущ като водолаз, който спокойно опипва корпуса на потънал кораб. Накрая се спря точно там, където се намираше изходният люк.

— Що не се обаждате? — изписка внезапно японецът. — От един час ви викам…

— Спокойно — призова го един призрачно нахлул в кабината четвърти глас. — Спокойно! Какво има?

— Човек! Човек зад борда, жив човек…

— Корморан, пак ли ви тресе скуката? — позасмя се гласът. — Казвай какво има, че не си само ти в Космоса!

— Казах ти, човек зад борда! — нададе отново морския си вик някогашният презокеански щурман.

— Защо е излязъл? — не се разтревожи гласът. — Не можете ли да го приберете?

— Не е от нас. Друг човек…

— Дай ми Санеев — поразсърди се гласът. — Ще има наказание, да знаете! Омръзнаха ми просташките ви шеги! Знаеш ли колко е часът сега тука…

— Включи на образ де! — ревна японецът така силно, че самият му вик го вдигна нагоре и той увисна над апаратурата.

— Какво е това? — запита след малко гласът.

— Човек! — обади се и Антон от мястото си. — Не виждаш ли? Истински човек!

— Как така човек? Отгде ще се вземе? Че той изглежда и гол?

— Ако знаехме, нямаше да те безпокоим — каза по-спокойно командирът. — Ти ли си, Майрън? Събуди там когото можеш да събудиш и решавайте…

— Но по трасето няма други кораби — възкликна този, когото нарече Майрън. — Санеев, какво е това на люка? Пак ли номера?

— А най-вече не задавай глупави въпроси — сряза го командирът на кораба. — Събуди началствата, ти казах! Не можем да го държим така отвън.

— Че приберете го…

— Ама ти още ли спиш? Край на връзката! Акира…

Но японецът бе вече проявил съобразителността си. Предстояха им много извънредни предавания и енергията трябваше да се пести.

— Момчета — позадъха се пак Антон, когато японецът доплува до тях. — Момчета…

Почакаха го да зададе въпроса си, но въпросът му се съдържаше в самото обръщение и те също мълчеха, защото — какво да му отговорят? Гибсън измъкна от джоба си една тубичка, цръкна нещо в устата си, рече, преглъщайки:

— Ентъни, аз, братко, мисля да изляза.

— Какво ще правиш?

— Да му кажа „здрасти“, какво друго?

— Момчета — повтори Антон. — Момчета, няма как да откачим тримата едновременно, нали? И то по един и същи начин. — Той боязливо се обърна към екрана, където фигурата все така стърчеше, залепена със своите ръце-смукала за люка, и от време на време размахваше краката си в жабешки плувни движения. — Не сме и любители на научната фантастика, изобщо сме си трезви, разумни черноработници…

— Стига де, какво предлагаш? — загуби търпение англичанинът.

— Да помълчим пет минути, а?

Двамата го изгледаха, както се поглежда към умопобъркан, но той вече затваряше очи в надуваемото кресло, и те усетиха, че всъщност сами не знаят какво друго да направят сега, че и на тях им се ще да помълчат малко със затворени очи. След няколко минути Антон погълна с разширени зеници вкочанените им лица.

— Е?

— Какво „е“? — озъби му се Гибсън. — Казах ти вече!

Японецът едва-едва прошушна със синкави устни:

— Май наистина полудяваме! Почнах и гласове да чувам. Някой ми рече: „Моля ви, отворете ми! Не се страхувайте, идвам с добро“…

— На японски ли ти го рече? — попита Гибсън.

— Не знам — отвърна сериозно японецът.

— Ако гласът е бил женски, ще ти повярвам. Ти си доказан еротоман.

Антон се изсмя хрипкаво:

— И аз чух такъв глас, Томи. И ми рече същото. Още одеве го чух, затова ви накарах да помълчим пет минути, да проверя…

— Виж какво — искрено се ядоса доктор-инженерът Томас Гибсън. — От телепати и психопати ми е писнало на Земята, затова и отидох чак на Фобос. Какво искаш да кажеш? Че понеже аз не съм чул никой да ме моли да му отворя, не аз…

— Бъди спокоен, ако някой излезе, ти ще бъдеш. Въпросът е…

Позивният сигнал от базата ги накара да се разлетят из помещението като духнати от вятър перушини. Антон пръв се докопа до пулта, включи, познаха гласа на прекия ръководител на полета им, който се силеше да вдъхва спокойствие и увереност:

— Какво става, момчета? Дайте да видим…

— Нали имате снимките? — рече Антон.

— Нищо де, дайте нови!

Тоя глас все пак внесе малко ред на борда. Акира включи телевизионното предаване. Показа му най-напред целия команден сектор, за да го увери, че екипажът е налице, после пусна видеозаписа на заснетото досега, след което превключи външната камера на канала за Земята.

— Аз отивам — извика високо Гибсън, очевидно за да го чуят и в базата, да ги постави пред готово решение или пък да им покаже храбростта си.

И отплува към складовото помещение за скафандъра си. Антон не го спря. Нещо такова все трябваше да се направи, каквито и дълбокомислени предложения да им съобщяха от базата. Наоколо нямаше нищо заплашващо. Фигура някаква, гола и безпомощна, молеше за приют — това им показваха уредите, това им казваше и оня невероятен глас, прозвучал по още по-невероятен начин едновременно в руския и японския мозък. Разбира се, доколкото можеше да се вярва и на уредите, и на мозъците.

— Санеев, това е монтаж, нали? — попита разколебан в спокойствието си ръководителят на полета.

Антон щеше да се ядоса, но не намери сили и за това. Тая гола фигура и на Земята би била изненадваща, а тук направо те парализираше с чудовищната си абсурдност. В половината век шетане около Земята и близките планети не бяха се случвали никакви непредвидени чудеса. Или се случваха само такива, пред които ахкаха единствено учените от съответните специалности. Обикновените труженици в Космоса отдавна вече не се учудваха на нещо. А и въпросът на ръководителя им беше законен. Скучаещите космонавти често измайсторосваха от скафандри, дрехи и разни вещи чудновати същества, които показваха като току-що уловени същества от други цивилизации. Разбира се, тия шеги те си правеха само с дежурния оператор и никога не в извънредни повиквания — то би било грубо нарушение на правилника.

— Щом не ми вярвате… — закани се Антон. Прекъснаха го, защото го познаваха; той не беше от тия, които скучаят в Космоса, и никога не бе си позволявал подобна шега.

— Добре, добре! Провери стерилността на пространството около кораба и прибери тялото в шлюзовата камера. Действувай по правилника! След час дай връзка.

Гибсън мъкнеше и трите скафандъра. Мълчаливо ги навлякоха, като си помагаха един другиму, защото изведнъж бяха загубили сръчността си. И все поглеждаха към екрана с надеждата, че междувременно тялото ще е побягнало. Макар да не бяха професионали като Санеев, а учени, заети в програмата за Марс, англичанинът и японецът притежаваха достатъчно знания и опит, та да действуват самостоятелно в един космолет. Нямаше нужда да им се напомня и правилникът. Половинчасовата педантична проверка на скафандрите — на топлинната им защита, на херметичността им, на дихателната апаратура, на радиофонната връзка… Само длъгнестият и с малко инфатилна физиономия доктор-инженер Томас Гибсън се обади веднъж през това време с женски гласец в шлемофона им: „Моля ви се, пуснете ме да се постопля при вас! Аз съм едно бедно невинно момиче, на двайсет годинки съм, гръдна обиколка сто и пет сантиметра…“

Антон го сряза с кратки, вече нетърпящи възражение команди. Японецът включи телевизионната камера в шлюзовото помещение, Антон провери налягането. В шлюза бе нахлул достатъчно въздух, за да може да бъде отворен. Прииска му се да направи и нещо подходящо за историческия момент. Затова, щом Гибсън отвори ръчно вътрешния люк, тромаво обхвана широките рамене на скафандъра му. В нетърпението си да излезе обаче англичанинът не разбра, че това беше прегръдка. Изхлузи се плавни с главата напред, легнал по корем във въздуха, и като се отблъскваше леко с ръце по стените, стигна до външния люк. Антон го изчака да заеме позиция, да стегне въжето през корема си, да ги закачи за куката, рече: „Затварям“, и се зае отново да херметизира шлюзовата камера. Нареждаше колкото се може по-кратко, за да звучи и спокойно:

— Изтеглям въздуха. Отваряш при нула. Провери още веднъж въжето! Повтарям: никакво излизане без мое разрешение! Подай ръка навън или му хвърли другото въже, ако се отдръпне. Изобщо, чакай да видим по-напред какво ще стане!

Въздухът от шлюзовата камера се връщаше стремително в резервоара си, стрелката на манометъра слезе към линията на вакуума. На отделното телевизионно екрапче за шлюза шаваше, призрачно осветен от криптоновата лампа, един миниатюрен и тромав като бръмбар Томас Гибсън. Той опипваше ключалката на въжето около кръста си, проверяваше за кой ли път и ключалката на другия му край, обесен за куката над люка. Тежкото му дишане пращеше в шлемофоннте на двамата. Антон погледна още веднъж показанията на прахоуловителите и уредите за регистриране на различните лъчения. Нямаше промени над нормалното. Видя на големия екран, че фигура 1а от външната страна на люка се отдръпна малко встрани, сякаш усетила, че ще го отварят, и за да прогони мистичното тръпнене в тялото си, започна по-високо, отколкото бе необходимо:

— Деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и…

— Не викай така де! — изкрещя Гибсън в шлемофона му. — Спука ми тъпанчетата. Какво прави оня?

— Чака те — кхъкна, за да оправи гласа си, Антон. — Деветдесет и четири, деветдесет и три…

Не забеляза, че бе прескочил три числа, а и Гибсън не се възпротиви. При нула той така се нахвърли върху лостовете на херметизирания механизъм, сякаш се готвеше да побегне нанякъде.

— Спокойно, Томи! — предупреди го Антон, втренчен в екранчето, което прожектираше вътрешността на шлюзовата камера. Миниатюрният Гибсън заоткрехва изходния люк сякаш нарочно бавно, до скъсване на нервите бавно.

— Съзнаваш ли какво правим? — попита японецът.

Антон раздвижи обезформената си от скафандъра десница в неопределен жест. Разбираше, естествено, но и той едва сега осъзна цялото лекомислие на предприетото. Едва ли имаше в Космоса нещо по-беззащитно от техния космически кораб. Отбранителните силови полета, лазерните и анихилационни оръдия, субсветлинните скорости все още съществуваха само във фантастичните филми и романи. Беше един трудно маневриращ космолет-влекач, робски подчинен на орбиталните закони и оскъдните си запаси гориво, уязвим за всяко по-голямо метеоритче. Не бе пригоден дори да слиза на Земята. Три пъти в годината Антон Санеев излиташе до него с асансьорна ракета и заедно с още двама-трима инженери потягаха чарковете му, зареждаха го с гориво от орбиталната станция. След туй чрез доста сложни маневри вземаха на буксир два огромни транспортни контейнера, също натоварени в орбита с храна и съоръжения за изследователските станции, и ги откарваха до вътрешния спътник на Марс. Пускаха ги там в орбита, окачваха празните контейнери от миналия път, асансьорната ракета от Фобос идваше да докара отпускарите като Гибсън и Акира и да вземе заместниците им. И хайде обратно! А ето че сега Антон Санеев отваряше вратите на своя крехък дом за нещо, което никой не знаеше какво е, само защото бе му заприличало на човек!

Само за това ли? Нали и от базата ги увериха, че няма друг по това трасе освен тях и че никога не се е загубвал някой между Земята и Марс. А този „човек“, който приличаше на гол негър или на облечен в неупренов костюм леководолаз, си плуваше в космическия студ и в безвъздушието, без да има дори манерка с кислород, окачена на тялото си. Как ще пуснеш такъв „човек“ в дома си само защото нещо ти е нашепнало: „Моля те, пусни ме!“ Какво ли не нашепва измъченият мозък човеку, когато той е изтощен от няколкомесечен труд в едно сякаш спряло време, в пространството, където всичко изглежда неподвижно, а собствените ти движения приличат на сън! Не беше ли това просто шепотът на стародавния копнеж за среща с други мислещи същества? Двайсетгодишната разорително скъпа програма за търсене на сигнали от въображаеми цивилизации не бе дала резултат и учените се отказаха от по-нататъшните опити. Само научните фантасти не се отчайваха, защото, в края на краищата, с това си вадеха и хляба, но истинските космонавти бяха си забранили дори да си представят подобни фантасмагорин, та да се опазват от халюцинациите и ейдетическите видения по време на полет.

— Ти какво щеше да направиш на мое място? — попита Антон Санеев, а отговорът на японеца простърга в ушите му с хартиен шум:

— Същото. Успокоява ме това, че така с лека ръка наредиха да го приберем.

Той проверяваше сигурно за десети път дали работят записните апаратури. Приготви бронираните касети, да скрие веднага в тях заснетото, натрупа до себе си нови филми. Вършеше всичко почти без да гледа, защото лицевото стъкло на шлема му също бе неотстъпно насочено към екрана на шлюзовата камера.

Където сега една миниатюрна негърска ръка се подаде през полуотворения люк, сякаш за да докаже окончателно своята живост в условия, в които бе немислим незащитеният живот. Посетителят не бързаше да влезе, както и Томи не бързаше да му отвори. Той посегна плахо със скафандровата си ръкавица към ръката, докосна я, дръпна се, пак я докосна. Ръката стърчеше неподвижно, като на емблема за миролюбие. На големия екран в същата замръзналост стърчеше тялото на собственика й. Черният посетител от Космоса все така им демонстрираше своето настойчиво търпение…