Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

4

Напразно бяхме се радвали с колегата от третия свят на жребия си. Не само конгресните дни ставаха все по-натоваренн, но и да разказваш последен означаваше да отидеш по-нагоре от достигнатото равнище. А за мен пък цялата история се превръщаше направо в трагедия. Американецът съчиняваше на майчиния си език, японецът… — не бих могъл да си представя чужденец да говори по-безупречно английския, колегата от третия свят бе го учил още от дете в бивша английска колония, а аз едва свързвах изреченията си. Това, което мозъкът ми амбициозно кроеше и прекрояваше в малкото свободни часове и вечер преди заспиване, трябваше първо да бъде написано на български, после някой да го преведе художествено. С моя туристически английски аз можех да разкажа най-много схемата му. Затова бях решил вече да ги помоля накрая да ме освободят от задължението ми, та да не се излагам. И гениален разказ да съчинех — а той не беше дори умен, — пак щеше да се провали в устата ми.

(Този разказ представлява по-късна обработка, на български език, в която аз спестявам на читателя собствените си заеквания и множеството езикови недоразумения.)

Затрудненията на писателя от третия свят бяха от по-друг характер и той се помъчи да ги компенсира с една агресивност, която очевидно беше самоотбрана.

— Колегата от Япония превърна вчера голямото ухо в символ — започна той почти кавгаджийски. — В някакво загубено за човека сетиво, в символ на ослушването във времето, в гласа на океана, в гласовете на Вселената, в сетиво на мъдростта. Аз обаче не мога да го видя иначе освен като символ на послушанието…

Наострихме уши, но той не сметна за нужно да ни обясни защо не можел да го види по друг начин. Вместо това като че ли осъзна неуместната острота на тона си и се заизвинява: да сме имали пред вид, че третият свят и в областта на фантастиката бил все още развиващ се свят, историята му щяла да бъде грубовата и кратка и така нататък. Но щом свърши с оправданията, отново в гласа му звънна тая предварителна наостреност:

— Напук на археолозите, аз смятам, че островът не винаги е бил такъв гол и беден. Напротив, някога, може би преди хиляди години, той е бил едно чудесно оазисче сред безбрежната водна пустиня, а на него живеело щастливо племе от човеци. Малък бил островът, но и племето било малобройно, та си имало достатъчно храна. Насред острова димял като топла камина също така малък вулкан. Той не им мислел злото. От време на време изливал кротки потоци лава по склоновете си, които бързо се вкаменявали; от време на време посипвал с пепел крайбрежните гори и поля, но от това те ставали още по-плодородни. Повече безпокоел хората океанът, който при буря често ги нападал с огромни вълни, те обаче навреме усещали опасността въпреки малките си уши — натърти заядливо разказвачът — и успявали да се изкатерят по склоновете на вулкана.

Погледнато с днешни очи, племето сигурно би ни се сторило примитивно. Твърде малко можело да да върши с ръцете си: да къса плодове от дърветата, да вади корени от поляните, да лови риба край брега, да си струпва от листа и клони леки колиби, та никому да не е жал, когато бурята ги отнесе в океана. Да гали с тях своите тела и рожбите на телата си. Мирни и нежни ръце били те, е не примитивни. Защото иначе ваели от жилавите треви, от дърво или от лавата, докато е още топла, красиви образи на хора и на животни. И песните на племето били красиви и мъдри. И танците му. Чрез тях то разговаряло и с океана, и със слънцето, и със земята, и със звездите. И нямало конфликти с тях, както нямало конфликти и със себе си. И сигурно такова биха го заварили моряците, които през 1722 година навръх Великден открили острова, ако не бил един друг паметен ден, хилядолетия по-рано. Единствената мъка на щастливото племе била не че островът му е малък, той наистина им давал нужното за жилавите им тела и неалчните души, а че бил толкова далеч от другата суша, където сигурно също имало хора. Защото и преданията им разказвали за други хора, за много и различни други хора. На племето горещо му се искало да ги срещне, но със своите лодки-еднодръвки то не можело да стигне до тях, а те все не идвали при него. И то ги чакало. Така ги обнадеждавали преданията им: ще настъпи един ден, божествен ден, когато другите хора ще дойдат при нас и ние ще се прегърнем с тях, и заедно ще изиграем танца в чест на Голямото светило.

И ето този ден като че ли настъпил, макар и не така, както си го представяли. Не пристигнали други хора, а само един човек, но все пак той бил съвсем различен от тях. Донесъл им го океанът. А този човек им се сторил безкрайно могъщ, щом е могъл да прекоси сам Великата вода.

Една слънчева сутрин океанът полека, сякаш особено внимателно, изтласкал в ниската част на брега странно шаващо нещо. Сглобено от дървета, то цялото било прогизнало и едва-едва се движело, но над него се полюшвало грамадно, необикновено по форма, избеляло от слънцето крило, което явно слушало вятъра и се отправяло натам, където той му кажел. Когато плаващата грамада — такава им се сторила в сравнение с техните едноместни лодчици — заседнала в пясъка, от нея, залитайки, слязъл един човек. Тон бил плашещо висок, имал смайващ цвят на кожата си, отблъскващо дълъг нос и смешно големи уши. А освен това бил облечен целият в кожи от непознати животни — не като островитяните само с шарени престилчици от лико и цветя.

Те се струпали около него, заговорили му, но той мълчаливо се изтегнал на пясъка и те го оставили най-напред да поспи, защото дългият път до тях явно го бил уморил. А когато се събудил, той намерил около себе си цяла камара от плодове и сладки корени,и питки.

Хората от племето този път го наблюдавали отдалеч. Той не дошъл веднага при тях, след като се нахранил. Отишъл при странното нещо, с което пристигнал, издърпал го на брега и започнал да сваля от него разни непознати неща, някои от които имали цвета на речната вода или били черни, но щом ги хвърлел на каменистия бряг, те издавали особен звън. Струпал всичко това на купчина, после се обърнал към племето и размахал ръце — ту сочел своите вещи, ту правел някакви заклинателни знаци. И племето разбрало: не бивало да пипа непознатите вещи, защото щяло да му се случи нещо лошо. Чак тогава той се приближил до хората от острова и този път жестовете му били миролюбиви, та те веднага се засмели и бурно го приветствували по своя си начин. Прзволил им да го опипат — по дрехите, спечени от солта на океана, по мускулите на ръцете и краката. Възхитително силни били тези светлокожи мишци — как иначе ще устоят на океана? Племето, разбира се, така и не научило, че светлокожият му гост не е тръгнал сам на път, че на голямото плаващо нещо е имало още дузина такива като него едри и смели мъже, но всички те измрели през годината, люшкала ги безмилостно по всички посоки на океана. А този бил оцелял, защото успял да надхитри последните си двама другари, да ги убие и да се запаси с храна от телата им. Не само това, почти нищо друго не успели да научат за него островитяните. И не защото той не владеел езика им, а защото, дори и когато научил стотината думи, с които те си служели, той започнал да им говори съвсем други неща.

Казал им, че иде от страната на боговете, но не им издал къде се намира тя, само посочил натам, където океанът и небето се сливали. Казал им още, че са го изпратили да им бъде бог, но не им обяснил как така в тая далечна страна са разбрали, че те се нуждаят от бог, когато те нямали никаква нужда от друг бог освен от Голямото светило, което било бог за всичко живо и неживо. Той обаче наистина имал вид на божество — могъщ бил, много неща умеел, които те не умеели, а най-вече умеел да заповядва и да се гневи. Пък и на крилото на неговата широка, плоска лодка било нарисувано познатото им Голямо светило.

Той избрал десетина от най-силните и умни мъже на племето, взел от купчината си с вещи няколко дълги предмета с остри и режещи краища и ги отвел в гората. Там ги научил да секат с тях клоните на дърветата, после да ги оглаждат и преплитат. Дълго им показвал, като сам се захващал с работата и след десетина изгрева и залеза на Голямото светило в края на гората се вдигнала на мястото на отсечената корона на най-високото дърво една чудна къща. От нея се виждал целият отсамен край на острова, а един бог сигурно трябвало да живее във въздуха, та да може да следи ония, които са длъжни да му се покоряват. И кръстили те своя самонатрапил им се бог „макемаке“ — човека, който живеел във въздуха.

Никой нямал право да се качва по лиановата стълба в неговото жилище-светилище, но всеки ден всички трябвало да оставят при дънера на дървото своите дарове от храни. Освен плодовете и убитите птици, които той специално поискал, те му оставяли и своите красиви изделия — фигурките от дърво, камък и треви. Той обаче дори не се докосвал до тях и те много се смутили, че новият им бог не одобрявал плодовете на техните души, на които Голямото светило винаги се радвало. И затърсили други начини да го умилостивят.

Защото той никак не бил милостив. По цели дни седял на малката площадка пред своя храм и вторачено гледал към океана. Ушите му също все натам били насочени, сякаш се напрягали да чуят отдалеч нещо, което непременно трябвало да дойде. Хората от племето не знаели какво още се е задало през океана към тях и се боели вече, и се стараели да не пречат на своя бог в неговото очакване.

Старият вожд на племето веднъж се одързостил да научи какво очаква макемаке с големите уши и какво ще иска още от тях. Когато богът слязъл от храма си, той го запитал с много ръкомахания и подскоци около него, както правели островитяните при силни душевни вълнения. Богът го гледал навъсено. Все по-ниско спускал тясното чело над дълбоките си очи, а накрая мълчаливо измъкнал из кожените си дрехи един дълъг и лъскав нож и пробол с него вожда в гърдите. От тях рукнала силна и ярка кръв. Онемяло племето, а богът спокойно избърсал ножа си от кръвта, огледал племето и повикал с ръка един от тия, които му помагали при строежа на храма във въздуха. Той се приближил ни жив, ни умрял, очаквайки удара в гърдите си, но богът с големите уши вдигнал венеца от пера от главата на мъртвия и го положил върху главата на младия мъж. И племето леко си отдъхнало, защото поне разбрало смисъла на постъпката му: богът искал друг вожд, не този, който те са си избрали. Освен това предишният им вожд явно бе се провинил — бе го питал, а макемаке в отличие от Голямото светило не позволявал да го питат.

Разказвачът се обърна към японския фантаст:

— Моля да ме извините, че ще повторя един ваш мотив, но той бе влязъл в моята версия, преди да чуя вашия разказ, пък е и толкова общ в развитието на човечеството, че е трудно да се предявяват авторски права за него. Моите туземци също започнали да изтезават ушите и носовете си, опитвайки се да ги направят по-големи, за да угодят на новия си бог, чиито очи гледали повече към безлюдното на океана, отколкото към тях. Пък и от неизчезналото до днес желание да се идентифицират с него, както казват днешните психолози. Най-напред се заели с това, естествено, жените. И като че ли успели. Макемаке започнал от време на време да заповядва на тази или онази с най-хубавите и най-големи обръчи на ушите да се качи при него във въздушния храм. Те, както подобава при докосването до една божествена тайна, никога не казвали какво е ставало горе, но сигурно са се провинявали с нещо, защото Макемаке ги наказвал с една непозната и страшна болест. А децата, които те раждали, обикновено не оставали живи.

Един ден Макемаке внезапно напуснал своето божествено съзерцание, слязъл долу, събрал цялото племе и му заявил, че боговете ще станат благосклонни към него само ако вместо да правят тия глупави малки човешки и животински фигурки, издялат големи каменни божества. Толкова големи, че да стигат чак до върховете на дърветата, та да могат да се виждат от страната на боговете. Обидно било за боговете хората да дялат от камък и дърво себе си, а не тях; това им показвало, че хората отказват да ги слушат. Ето защо, ако искат да изкупят вината си, всяко семейство трябвало да направи един свой голям макемаке.

Хората не знаели как, но той свалил от храма си ония странни звънтящи предмети, конто можели да режат и да пробиват. С тях сравнително лесно се отсичали грамадни късове от още крехката лава. Научил той мъжете как да работят с тях, търпеливо им помагал при направата на първия каменен гигант. Когато го запитали как точно трябва да изглежда, защото те били изкусни във ваянето на лица, той им отвърнал: „Аз съм вашият бог и всички трябва да носят моя образ“… След това им наредил да отсекат много дървета, да ги огладят и им показал как да превозят върху техните стволове огромната статуя. Огледал първия вдигнат паметник, спуснал ниско челото си и им заявил, че трябвало още нещо, че това не било достатъчно — нещо от себе си да сложели.

Тогава хората се досетили за червената пръст от другия край на вулкана Рано Рараку и омесили от нея подходяща шапка за каменния макемаке. Но как да я вдигнат на главата му? Отново техният бог ги научил: да отсекат нови дървета, да сглобят здраво скеле, дал им и нужните въжета, конто свалил от своята лодка. Чак когато и шапката била отгоре, той се отдръпнал доволно, заповядал им да се захванат със следващия, напомнил им заканата на боговете и отново се оттеглил в своето високо светилище.

Островитяните, които открай време обичали да ваят образи, много харесали новата работа. Тя погълнала усилията на цялото племе. Тежка била, непосилна, изисквала и много време, затова те не я правели всяко семейство поотделно, както им било наредено, а задружно. Но тя носела неизпитвана дотогава радост на душите и телата им. Всеки път, когато се изправел поредният гигант, когато засветела на главата му червената шапка, племето си устройвало около него буйно и щастливо празненство. Извивали своите танци и около дървото, на което се издигал храмът на Макемаке. А Макемаке излизал на площадката и благосклонно им махал с клончето, с което пъдел мухите от себе си.

Веднъж обаче той не се появил, колкото и шумно да му пели и танцували под дървото. Не бил взел и оставената му храна, но пак никой не посмял да се качи в светилището. Чак след като издигнали още един негов каменен образ, а той отново не излязъл да го благослови, неколцина смелчаци се покатерили по съседните дървета и оттам надникнали в светилището. Душата на Макемаке била отлетяла обратно в страната на боговете. Заварили само половината от тялото му — другата половина била изкълвана от птиците, оглозгана от мравките.

Племето решило, че Макемаке, най-после доволен от тях, се е оттеглил окончателно в божествените селения, и си отдъхнало, защото близостта на един бог, колкото и желан да е, винаги притеснява човека. Но работата трябвало да продължи — още много семейства били без свой каменен макемаке. И ставала все по-тежка. Инструментите, конто той им оставил, се изхабили и почупили. Наложило се сами да си приспособят инструменти от твърд камък. За превозването на всяка статуя изсичали всеки път нови дървета, тъй като старите гниели и се натрошавали, та след време от гората не останало почти нищо. Цяла каменна гора били направили вече на брега на океана, но другата, живата гора изчезнала. А тя спирала ветровете заради тях, задържала водите, оплодяващи земята им. И ето: пресъхнали изворите, измрели или били изядени животните, отлетели птиците. Трудно се намирали храни вече и за дарове, още по-трудно за изхранването на хората. А Макемаке не се връщал да им каже докога да продължават със статуите, та нали се създавали все нови и нови семейства! Тогава едно младо поколение, което знаело за идването на живия Максмаке само от старите легенди, се възбутувало.

То заявило, че няма повече да работи за боговете на старите, че не иска заради тях да умре от глад, и захвърлило каменните длета и чукове край недовършените статуи в кратера на Рано Рараку. А за да се помни това, водачите му изрисували със знаците, на които Макемаке бил научил прадедите им, върху множество дървени плочки едно завещание към бъдещето. В него се казвало: „Не робувайте на хората, които живеят във въздуха! Те са проклятие за хората на Земята.“ И окачили плочките на вратлетата на своите деца.

Минавали обаче столетия и племето все повече се израждало и оглупявало от глада и болестта, която му оставил Макемаке. И макар то да продължавало да тачи древните плочки като свещени, никой вече не можел да прочете какво пише на тях. Така с времето се загубила за хората една дълго изстрадана истина…