Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)
Източник
sfbg.us

1

Доктор Зентано се разсъбличаше, когато удари гонгът на входната врата. Той погледна часовника си — по това време и без телефонно предизвестие? Облече халата си, взе от чекмеджето на нощното шкафче пистолета, освободи предпазителя му и бос излезе в коридора. Мина ребром край стената, пазейки се да я докосва. Застана встрани от вратата и полека отвори шпионката, но не можеше да погледне през нея, без да открие гърдите си. Беше обикновена врата, не бронирана, както на повечето жилища в двореца. Изсмяха му се, когато веднъж подхвърли да поставят и нему бронирана врата — кой ще стреля пък по лекарите?

След като дълго не долови никакъв шум, най-после се престраши да погледне. И заотключва резетата.

— Събудих ли те — рече доктор Строс. — Прощавай!

— В банята бях — излъга Зентано. Среднощният гост влезе направо в открехнатата спалня.

— Обличай се, ще те повикат. Исках да разменим две-три приказки, преди да идеш.

Зентано изпсува тихо, но веднага смъкна халата от себе си и дръпна горната риза от облегалката на стола. Доктор Строс неспокойно оглеждаше ергенския хаос в спалнята.

— Говори, говори! Одеве я преглеждах — каза шепнешком Зентано, закопчавайки опаловите копчета на ръкавелите си.

— Става нещо тревожно. За един час ме викаха трима: Мелис, Бико, накрая и шефът. Генералите, както обикновено, лъжеха, не ми казаха какво точно им е. Някаква треска ги обземала, не можели да заспят, макар явно да не бяха лягали изобщо. Имали чувството, че някой стои край тях, че нещо ги пита. Дадох им успокоително…

— За пръв път ли им е? — вметна с презрение Зентано.

Мелис беше генерал-адютантът, Бико — началникът на охраната; нормално бе да ги спохождат такива часове, щом и той, психиатърът, не бе устоял на страховете, които пълнеха президентския дворец — не дворец, а крепост, претъпкана с оръжие и страхове, сякаш се намираше в обсадно положение.

— Шефът беше по-откровен, но иска и ти да го прегледаш.

— Какво му е? — изпъшка Зентано, наведен над обувките си.

Въпреки уверенията, че бе преглеждал стаята за подслушвателни апарати, личният лекар на президента не премина към оня речник, с който си служеха при редките им срещи извън двореца. Двамата бяха принудени да си имат свой заговор против диктатора, за да оцелеят, когато той паднеше. Защото… колцина са ония диктатори, които не са падали накрая! Някога и двамата бяха повярвали в идеите му, станаха членове на неговата партия, която той сам по-късно разтури, за да не му пречи в управлението на страната. После съжалиха, но бе вече късно. Един личен лекар не можеше да си подаде безнаказано оставката, за да се върне към частната практика. Особено Зентано, психиатърът, можеше да напусне двореца преди своя шеф само в „летално състояние“, както се казваше на техния език. И то предизвикано по най-жестокия начин от главорезите на генерал Бико. При това положение волю-неволю ще станеш заговорник.

— Слухови халюцинации от доста странен тип — отвърна д-р Строс. Интернист и кардиолог с богата медицинска култура, той притежаваше всички качества за светило в медицината, но също бе закован към един-едннствен пациент, както древните роби-гребци към галерата си. — Някакво същество от друга цивилизация го разпитвало, задавало му неудобни въпроси и така нататък…

Доктор Зентано си помисли: Началото на края! Помисли: Такова начало обаче може да трае чудовищно дълго… И усмивката му изчезна.

— Прегледай го, пък утре заедно да помислим за терапията — добави Строс.

Психиатърът разбра настойчивия му поглед. Двамата отдавна бяха осъзнали, че държат в себе си властта да ускорят развитието на нещата в страната си, но още се бояха да я използуват. Не бяха достатъчно запознати с ония сили, които ще претендират за наследството в двореца, нямаха и нужните връзки.

— Ще ме повика ли, или…

— Върви! Казах му, че ако утре не се нуждае от нас, ще отидем към единайсет часа с теб за някои нови медикаменти, лично да ги приемем.

Зентано одобри предвидливостта му. Заради това именно съобщение доктор Строс не бе му звънял по телефона — да не го чуят хората на Бико.

— А ти каза ли му за Мелис и Бико?

Строс за пръв път се поусмихна:

— Не, разбира се. Защо да го тревожа! — И попита внезапно с предишния настойчив поглед: — Ти нещо?…

Зентано размаха отрицателно показалец пред носа си. Бяха обсъждали вече такъв вариант — повече от глупаво щеше да бъде да засилват лудостта им с медикаменти. В такова състояние тримата щяха още повече да освирепеят.

— Върви вече! — повтори Строс.

Психиатърът върна предпазителя на пистолета, преди да го пъхне в специалния кобур под сакото; имаше право на оръжие. После взе чантичката си, която стоеше в неизменна готовност върху нощното шкафче. В коридора двамата се разделиха само с махване на ръка.

Пред вратата на президентския апартамент сънено се изправиха насреща му двама от горилите на Бнко с автомати през врата. Зентано разтвори сакото си, за да вземат пистолета му. Единият лениво опипа тялото на лекаря, докато другият надничаше в медицинската чантичка. Предупредени за идването му бяха и другите двама, които се изтягаха на креслата в преддверието на спалнята, защото изобщо не му обърнаха внимание. Зентано ги огледа с опит да запомни лицата им. Бико непрекъснато сменяше системата на дежурствата в двореца. Пое си дъх, смекчи лицевите си мускули; сега трябваше да бъде само лекар.

Президентът остави вестника край шишето с уиски. Не седеше в огромното легло — някакъв императорски стил, — а в ъгъла, където приемаше интимните си гости. Психиатърът го поздрави със сдържано достолепие, рече:

— Не биваше да пиете, преди да ви прегледам, господин президент.

— Май че нямам нужда вече от теб. Това повече успокоява — отвърна президентът и се размърда в оперетно лъскавата си пижама, удряйки с длан върху вестника. Цялата му спалня бе натъпкана със същия лъскав разкош. — Всички пишат само за това, колко народът обича своя президент, как му е верен и колко е щастлив под неговото управление.

Зентано наведе глава, вадейки от чантичката стетоскопа.

— Не възразяваш, а?

— В този момент не ме занимава политиката, господин президент.

— Хтър си, дяволе! Не мога да разбера защо ти имам такова доверие, макар че генералите отдавна ме карат да те махна.

— Може би тъкмо за това — позволи си една усмивка лекарят. — Този, който ще ме замести, сигурно не би бил вече само ваш.

— Сигурно ти вадят душата да им разправяш за мене, а?

— Никога не са си позволявали нещо осъдително, господин президент. Мога да ви уверя, че са ви точно толкова предани, колкото и аз самият. Но пак ще ви помоля да не ме разсейвате сега. Един психиатър не прослушва шумовете в корема и гърдите, а…

— Че има ли в душата ми нещо друго освен политика — засмя се държавният глава. — За какво вадиш тогава тия слушалки? Строс вече ме преглежда, и кръвното ми мери, нормално е.

— Нужно е сам да си съставя картина за общото ви състояние в момента.

— Остави това! Седни да си поприказваме! Едно уиски?

Зентано седна срещу него, но категорично отказа питието.

— И така, от какво се оплакваме? Почакайте с уискито, моля ви! След прегледа!

— Нищо. Нищо ми няма. И както си седя и ми няма нищо, изведнъж откачам — заразправя президентът и оживено размърда дребничкото си тяло. Очевидно бе преодолял вече своя страх. — Някакъв глас любезно ме поздравява и се осведомява дали би могъл да ми зададе няколко въпроса. Представя се за същество от друга цивилизация. Невъзможно му било да ми се покаже заради не помня какви си условия, но ме уверява в миролюбивите си намерения…

— За пръв път ли? — прекъсна го лекарят.

— За пръв. Преди малко беше. Е, и… поприказвахме си. После аз го пратих по дяволите.

— Какви въпроси ви задаваше?

— Не можеш да си представиш какви наивни и глупави въпроси! Пък уж друга цивилизация били. Сякаш изпитваше петокласник по гражданско учение. Какво било социалното устройство на страната, как се осъществява управлението, как и защо съм бил избран да управлявам този народ…

Доктор Зентано кимаше приветливо, но изпод полуспуснатите си клепачи оглеждаше с нещо като разсеяна пресметливост повехналото му лице.

— А вие?

— Казах му да си намери Макиавели и да го прочете. Нещата не са се кой знае колко променили.

— И как го пратихте по дяволите?

— Казах му да ми се маха от главата. И че всичко това, за което ме пита, го има в книгите, че има и цял куп професори по държавноправни науки, тях да разпитва…

— По-интимни въпроси не задаваше ли?

Президентът бе се увлякъл в спомена си, ръцете му импулсивно заръкомахаха.

— Като му рекох така, той помоли да ми зададе тогава някои лични въпроси, как сме устроени ние, хората, и не помня още за какво, но аз му рекох да иде при жена ми, като иска да узнае нещо интимно за мене. — Президентът се засмя възбудено и с още по-голямо удоволствие добави: — Макар че, между нас казано, докторе, тя вече е позабравила интимните неща в мене.

Зентано не реагира на шегата му. Беше достатъчно посветен в частния живот на това дребничко човече, комуто не стигаше целия народ, за да демонстрира самочувствнето си, та се опитваше непрекъснато да го доказва и на колкото се може повече жени.

— И какво, гласът си отиде, така ли?

— Извини се за безпокойството и си отиде. Много любезен беше.

— Значи… си отиде веднага, така ли? — подчерта лекарят недоверието си. Една халюцинация не си отиваше по заповед, дори и президентска да е.

— Ако не задаваше такива идиотски въпроси, щях да го задържа да си поприказваме. Интересно е да си приказваш с невидими хора, нали?

Пръстите му обаче в разрез с думите избарабаниха нещо морзово по лъскавия плот на масата — антикварна вещ, също от нечии будоари.

— А усещане за присъствие?

— Разбира се. Но не на конкретно място. Имаше нещо наоколо, което после също изчезна.

— След уискито ли?

— Май че да — призна си държавният глава и по възшироката му пижама мина тръпка, както по лъскавата повърхност на духнато от нисък ветрец езеро. — Но преди това не бях пил.

Психиатърът се изправи, макар никак да не му се слушаха интимните признания на това свирепо мъниче, което редовно си облекчаваше душата пред него в психоаналитични сеанси. Държеше на тях, като на всекидневния масаж, както на спортните упражнения и винаги окуражаващите предсказания на придворната му врачка, защото настояваше да господарува над изтерзаната страна поне още три-четири десетилетия.

— Легнете, господин президент. Многократно си позволих да посъветвам и вас, и съпругата ви да престанете с тия спиритически сеанси, да прогоните своите любими астролози и врачки…

— Няма за какво да лягам — озъби му се президентът в защита на мистиката, която неизбежно покорява подобни хора и режими. — Щом знаеш повече от тях, казвай сега какво е!

— Мой дълг е да ви прегледам.

— И ще кажеш, че е от нервите, това и самичък си го знам. Кажи по-напред какво мислиш!

Доктор Зентано седна отново насреща му, усмихна се професионално.

— Няма нищо тревожно, разбира се…

— Разбира се — подигра го президентът и скочи от креслото, зашляпа бос по килима. — Само не ми започвай с дежурните успокоения! Тревожно е!

Лекарят търпеливо посъзерцава жълтеникавите му крака, ритнали, преди да станат, везаните ориенталски чехли, после го стресна с една високо и остро изречена заповед:

— Седнете и се обуйте!

Президентът сепнато прекъсна разходката си, втренчи се изненадано в очите му, не издържа на хипнотичната им сила и послушно се върна на канапето; омекна, почти рухна в пижамата си, която цялата се набръчка. Лекарят улови китката му; излишно бе, но меренето на пулса успокоява пациента, а на лекаря дава време да поразрови знанията си, ако ги няма — да ги съчини. Какво да му каже? Слуховите халюцинации са свързани с доста точно определени заболявания, от каквито президентът не страдаше. По-лесно би било наистина, както и друг път, с две-три изречения и с равния стъклен блясък на зелените си очи да го превърне в един сгърчен червей. Диктаторът имаше нужда от време на време да се превръща пред своя лекар в разкаяно дете, което изплаква чувството си за вина след направените пакости. Но Зентано не искаше тази вечер да му дарява облекчение, пък и той после отново щеше да настоява за обяснение. Какво да му каже? Един психиатър е длъжен да може да обяснява на пациента ся и онова, което сам не знае; като гледачката на кафе, която вижда всичко в мъничкото черна тиня на дъното на чашата.

— Господин президент — засъчинява предпазливо той. — Вие сте прав. Тревожно е. Наистина е тревожно! Но само като начало на нещо, което лесно би могло да се преодолее, стига да се осъзнае добре. Това си е закономерна криза у мъжа на нашите години — деликатно приобщи Зентано и себе си, макар да бе десет години по-млад. — Не се обиждайте, господин президент, но ние с вас сме вече отвъд баира на живота, на обратния му склон. Там ритъмът се сменя рязко, а това предизвиква всякакви сътресения. За да ви стане по-нагледно, представете си го наистина като баир. Вървим нагоре, весели и запъхтени, бързаме да стигнем върха и целият ни организъм е подчинен на усилието да се придвижваме към целта си. Тя обикновено излиза не това, което сме си представяли и желали, но не там е главната беда, а че улисани в нея, проваляме върха, без да го усетим… „Доста съмнителна картина“ — рече си психиатърът, но вече бе го изрекъл, а всяко наречено нещо трябваше допълнително да се обяснява. — И така… Разбирате ли, екселенц, улисани, пропускаме да се поспрем на върха, да си починем, да се огледаме, да усвоим съзнателно постигнатото, да се подготвим и за горчилките на идното. Вместо това ние със същото темпо, без почивка, без преход сме продължили, докато един ден, потресени, осъзнаваме, че сега вървим надолу, не нагоре. А надолу се върви другояче, там усилието ни не е да се катерим към целта, там то трябва да задържа инерцията на устрема, както по нанадолнището сменяме скоростта, та съединителят да може да задържа колата, да й служи за спирачка. Но както ви казах, ние сме неподготвени, защото никой не ни е и учил на това, как се върви отвъд баира, изненадани се оказваме и с ужас долавяме, че не ние командуваме вече собствените си усилия и времето си, че времето пред нас ни всмуква като бездна, и то с нарастваща скорост, а там долу, господин президент… — Зентано направи една пауза, в която умело изигра драмата на лекаря, почувствувал се длъжен да каже цялата истина на пациента си. — Там долу, екселенц, в подножието на баира, лежи друга цел, не нашата, не предишната, там долу, отдалеч се вижда отвореният ни гроб.

— Ей — подрипна лъскавото човече. — Затова ли си дошъл, за смърт да ми говориш!

Зентано стисна силно китката му, укроти го с поглед.

— Аз ви отговарям, господин президент, както трябва да почнете сам да си отговаряте. Иначе въпросите на оня глас, който сте чули, ще престанат да бъдат наивни. Пък и съвсем не са били така наивни, както ви се е сторило. Това са все екзистенциални въпроси и са страшни именно с привидната си наивност. Пропуснали сте на времето си сам да си ги зададете и ето сега, вече на обратния склон, съвсем естествено ви ги задава някой друг. Задава ги оня друг, който през цялото време си е кротувал в нас, когато сме си въобразявали, че сме наясно какво гоним, към какво се стремим, когато сме вървели нагоре към уж съзнателно избраната от нас цел, а не, както сега към оная цел, която, обидно за самолюбието ни, ни приравнява към всички, от която не можем ни да се откажем, ни да я заобиколим.

— Стига, ти казах — извряка президентът и отскубна ръката си от неговата. — Знам, че всички ще умрем. Кажи нещо конкретно! Нямам време да си задавам глупави въпроси. Кой ще управлява тая държава, ако седна сега да се питам как съм устроен и за какво живея.

— Аз още нищо не съм ви препоръчал — поизтрезня и се мобилизира вътрешно доктор Зентано, защото пациентът му не беше глупав. — Само ви обяснявам интимното състояние на възрастта. Фройд казва: Всички знаем, че ще умрем, но в подсъзнанието си не го вярваме. Аз бих добавил: Подсъзнанието е животното в нас, затова не вярва; животното не знае какво е смъртта, но понякога я предусеща. Нашето подсъзнание обаче все пак не е нямо като животното, уплаши ли се, то може да задава и въпроси…

— Та аз съм само на петдесет и три бе! — възмути се президентът.

— Именно! Това е, бих казал, крайната точка на кризата. По-късно ще спрете да се саморазпитвате, ще дойде примирението. И сега сигурно нямаше да се обади тоя глас, ако живеехте другаде. У вас бушува преголяма енергия, за да се побере в тази мъничка страна, където твърде скоро изкачихте всички върхове, господин президент. Ако бяхте се родили в някоя силна и богата държава, щяхте да отворите може би война, щяхте да търсите вече господство над континента, над света, до края щяхте да имате голямата цел. Големите народи са действените, такива като нас, мънички и бедни, са обречени да си задават въпроси и да треперят за оцеляването си.

Комплиментът за преголямата енергия извърши своето, но му попречи да улови намека за треперенето и задаването на въпросите — президентът извика почти възторжено:

— Умен си, дяволе! Така е. Просто няма къде да се дяна в тая проклета страна!

Зентано се поусмихна — пред микрофоните пациентът му със същия патос я наричаше „благословената моя майчица“.

— Какво ще ми препоръчаш?

— Станете да ви прегледам! — заповяда пак така рязко лекарят, разкаял се за комплимента си и за целия си съмнителен научен брътвеж. — Съблечете се!

Може би от благодарност, може би в очакване, че прегледът веднага ще му посочи и къде да дене своята енергия, президентът с готовност смъкна пижамата си.

— Коленичете на канапето, гърбом към мен!

— Пак ли ще ме мъчиш! — жалостиво измърка човечето, от което трепереше цял един народ.

— Пак — неумолимо упражни властта си над него доктор Зентано, вадейки от джоба си дълъг и лъскав пирон. — Трябва да проверя хода на нервните токове.

И отговорът му, и процедурата в случая бяха безсмислени. Пиронът или друго подобно острие служеше на невролозите за проверка на кожните реакции, а нервите на президента, който се поддържаше с добре премислени диети и спортна любов, бяха за възрастта му прекалено здрави. Но Зентано бе открил в този пирон възможностите за едно малко свое отмъщение. Бе си спомнил за тоя пирон, който някогашният му професор по неврология шеговито демонстрираше на студентите си като втория основен инструмент на невролога: („Ние сме по-зле и от дърводелците, те си имат още един куп инструменти, а ние само чук и пирон!“), когато преди няколко години трябваше да освидетелствува своя колега от президентския затвор.

Лекарят на затвора, където се държеха по-видните политически противници, бе помолил да бъде освободен по здравословни причини. Президентът предостави на Зентано и Строс крайното решение и двамата откриха в колегата си една невъзстановима развалина. Човекът, нагледал се на чудовищните инквизиции в президентския затвор, години наред бе упойвал съвестта си не само с алкохол, но и с част от ония опиати, с конто принудително бе подлудявал затворниците или бе прекратявал агонията на изпочупените им тела. Препоръчаха да бъде пенсиониран по болест, а с това несъзнателно му подписаха и смъртната присъда. Не бяха съобразили, че нито президентът, нито генерал Бико ще оставят жив такъв един излязъл от строя свидетел. Тогава именно доктор Зентано осъзна истински, че го очаква същото веднага щом загуби доверието на диктатора.

На същото това жалко човече, което стоеше сега на канапето почти голо, на колене пред собствения си портрет, окачен на стената. Като пред икона. Психиатърът огледа с погнуса мастните дипли по гърба и слабините му, щръкналите кокалчета на раменете и провисналата кожена торба на корема. И полека заби пирона под ухото му, дръпна с него една черта по целия врат, чак до края на лопатката. Президентът изпъшка и целият се разтресе.

— Спокойно! — заповяда Зентано и по същия начин, но с по-силен натиск одраска слабините му, така че президентът подскочи.

Чертите мигом кръвясаха, като одрани от котешки нокти.

— Добре. Много добре! Чак ви завиждам, екселенц!

Под прикритието на похвалите пиронът чертаеше все по-свирепи драскотини по гърба, по омършавяващите бедра, по изтънелите прасци, по жълтите, изнежени ходила. Там болката беше най-ефектна и Зентано я повтори няколко пъти. Президентът се друсаше върху пружините на канапето, квичеше, виеше, но продължаваше да търпи. Зентано рязко се изправи. Неочаквано и за пръв път бе се запитал дали височайшият му пациент не се подлагаше доброволно на мъчението, искайки да съпреживее мъките, на които подлагаше противниците си в подземията на двореца, дали не му доставяше удоволствието на мазохиста. Прищя му се да забие пирона някъде, с всичка сила, най-резултатно в оная ямичка между черепа и врата, но само го хвърли в чантичката.

— Така и предполагах, господин президент. Гласът няма нищо общо с нервите ви. Само с оная неизчерпаема и бушуваща енергия, която не вижда достатъчно приложение за себе си. Може би едно пътуване, една любов, но, простете, истинска любов, влюбване, искам да кажа, с жена, която сам сте си избрали…

Президентът се изсмя кратко, навличайки с видимо доволство лъскавата си пижама.

— Откъде бе, брате, да взема такава любов? Да тръгна по дискотеките да си търся момиче? Президентът е най-малко свободният човек в тая страна. Но ако ти попадне някоя, в която смяташ, че ще мога да се влюбя, смело я давай насам! Ти ме познаваш по-добре от Бико, който ми води разни курви според собствения си просташки вкус. А освен това са и негови агентки, разбира се. Да не мислиш. че кой знае колко имам нужда от тях, ама кеф ми е да му чекна шпионките, без да им кажа нито думичка.

— За съжаление лекарят на президента е също толкова свободен — отвърна сдържано Зентано. Възпитаван в изящество и внимание към човека, той възприемаше като лична обида просташкия жаргон, с който диктаторът понякога искаше да се покаже демократичен, близък до народа. И всеки път недоумяваше как е възможно и защо този живот да търпи да го обяздват такива нищожества.

— Екселенц, пийнете още чашка уиски и си лягайте! От друго сега не се нуждаете. Пък аз ще помисля как заедно да запушим устата, чийто глас ни е неприятно да слушаме. Позволете ми сега да си отида.

— Благодаря ти, Зентано — отвърна бащински президентът, хванал се вече за бутилката. — Чудесно момче си ти!