Джон Гришам
Време да убиваш (6)

6

К. Т. Брустър или Котарака Брустър, както го знаеха, беше по собствените му сведения единственият едноок чернокож милионер в Мемфис. Имаше верига от стриптийз заведения за черните в града, всички от които работеха легално. Беше собственик и на сгради, които даваше под наем, също легално. А освен това притежаваше и две църкви в южната част на Мемфис, които също бяха легални. Беше благодетел на многобройни негърски каузи, приятел на политиците и герой сред своите.

За Котарака беше много важно да е популярен в общността си, защото отново щяха да го подведат под отговорност, отново да го съдят и бе почти сигурно, че отново щеше да бъде оправдан, не без помощта на хората от неговата мая, половината от които бяха чернокожи. Властите съзнаваха, че е невъзможно да осъдят Котарака за убийство или за търговия с жени, кокаин, крадени вещи, кредитни карти, купони за безплатна храна, контрабанден алкохол, пистолети и лека артилерия. Останал беше с едно око. Другото бе загубил някъде из оризищата на Виетнам. В същия ден на седемдесет и първа, когато раниха в крака приятеля му Карл Лий. Карл Лий го носи на гръб цели два часа, докато намерят помощ. След войната се върна в Мемфис и донесе със себе си кило хашиш. Постъпленията от продажбата вложи в покупка на малка кръчма на Саут Мейн и почти се разори, докато спечели на покер една проститутка от сводника й. Обеща й, че ще се раздели с проституцията, ако започне да се съблича и да танцува върху неговите маси. Така едва ли не още първата вечер привлече повече клиентела, отколкото можеше да подслони, та купи още един бар и докара още танцьорки. Открил бе своя ниша на пазара и за две години стана много богат.

Кантората му се помещаваше над един от клубовете в най-престъпната част на Мемфис. Рекламата над входа канеше на „Бира и голи цици“, но зад черните стъкла асортиментът бе значително по-разнообразен.

Карл Лий и Лестър влязоха в клуба „Кафявото бонбонче“ в събота по обяд. Седнаха на бара, поръчаха си бира и се зазяпаха в голите цици.

— Тук ли е Котарака? — попита Карл Лий бармана, когато оня мина покрай тях. Той изсумтя и се върна при мивката си, където продължи да плакне бирените халби. Карл Лий го стрелна с поглед между две глътки бира и полюляванията на танцьорките.

— Още една! — поръча високо Лестър, без да сваля очи от танцьорките.

— Тук ли е Котарака Брустър? — попита безапелационно Карл Лий, когато барманът донесе бирата.

— Кой се интересува?

— Аз.

— Е, и?

— Е, с Котарака сме добри приятели. Бихме се заедно във Виетнам.

— Как те викат?

— Хейли. Карл Лий Хейли. От Мисисипи.

Барманът изчезна и след минута се появи измежду две огледала зад бутилките. Кимна на двамата Хейли, които го последваха през маломерната врата, покрай тоалетната и през друга една заключена врата, а после нагоре по стълбите. Кантората бе тъмна и натруфена. Килимът на пода беше златист, стените — червени, таванът — зелен. Зелен грапав таван. Тънки метални решетки покриваха двата затъмнени прозореца и — като допълнителна предпазна мярка — тежки, прашни завеси във виненочервено висяха от тавана до пода, за да уловят и погълнат всеки слънчев лъч, достатъчно пробивен, за да проникне през стъклописите по прозорците. Малък и мъждив хромов полилей с огледални стъкълца се въртеше бавно в средата на стаята, буквално на сантиметри от главите им.

Двама исполински телохранители в задължителните черни костюми с жилетки освободиха бармана, поканиха Карл Лий и Лестър да седнат и застанаха зад тях.

Братята се любуваха на обстановката.

— Бива си я, а? — рече Лестър. Би Би Кинг напяваше тъжно от невидимо стерео.

Внезапно Котарака влезе през врата, скрита зад бюрото от мрамор и стъкло. Хвърли се към Карл.

— Приятелю! Приятелю! Карл Лий Хейли! — викна той и сграбчи Карл Лий. — Толкова се радвам да те видя, Карл Лий! Толкова се радвам!

Карл Лий се изправи и двамата се прегърнаха.

— Как си, приятелю? — запита Котарака.

— Ами, караме я, ей тъй, караме я. А ти?

— Чудесно! Чудесно! Това кой е? — обърна се той към Лестър и му протегна ръка. Лестър я стисна и я разтърси.

— Брат ми Лестър. Той е в Чикаго.

— Приятно ми е да се запознаем, Лестър. Ние с братока ти сме много гъсти.

— Разказвал ми е доста за теб — рече Лестър. Котарака се любуваше на Карл Лий.

— Браво, Карл Лий, браво! Добре изглеждаш. Как е кракът?

— Бива го. Понякога, когато вали, се пообажда, но го бива.

— Момчета, нещо за пиене?

— Не, благодаря — рече Карл Лий.

— Една бира за мене — рече Лестър. Котарака щракна с пръсти и единият от телохранителите изчезна. Карл Лий се отпусна на стола, а Котарака се настани на ръба на бюрото и залюля крака като момче, седнало на кея. Ухили се на Карл Лий, който се чувстваше неловко от този изблик на радост и възторженост.

— Защо не се преместиш в Мемфис да работиш при мен? — каза Котарака. Карл Лий усети, че моментът наближава. От десет години Котарака му предлагаше работа.

— Не, благодаря ти. И така съм си добре.

— Щом ти си добре, аз съм доволен. Кажи какво те носи насам.

Карл Лий отвори уста, поколеба се, кръстоса крака и сбърчи чело. После кимна и рече:

— Искам една услуга, Коте. Съвсем дребна услуга… Котарака разпери ръце.

— Казвай, приятелю, каквото пожелаеш.

— Помниш ли ги ония М–16, дето ги имахме във Виетнам? Имам нужда от такова нещо. И то веднага.

Котарака скръсти ръце на гърдите си. Взря се в очите на приятеля си.

— Опасно оръжие е това. Какви катерици си подгонил по вашия край?

— Не е за катерици.

Котарака изпитателно оглеждаше и двамата. Много добре разбираше за какво става дума и знаеше, че не трябва да разпитва. Работата беше сериозна, иначе Карл Лий не би се вдигнал чак дотук.

— От малките?

— Не, голям.

— Приготвил ли си сухо?

— Колко?

— Знаеш, че е трижди незаконно.

— Ако можех да си го купя от супермаркета, нямаше да идвам дотук.

Котарака отново се ухили.

— Когато искаш?

— Днес.

Поднесоха бирата на Лестър. Котарака заобиколи бюрото и спря до оранжевия си трон.

— Хилядарка.

— Нося.

Котарака леко се сепна, но не го показа. Откъде тоя простичък негър от забутано градче из Мисисипи е намерил хиляда долара? Сигурно, ги е заел от брат си.

— Хилядарка е за останалите, но не и за приятел като теб.

— Колко?

— Николко, Карл Лий. Аз ти дължа нещо много повече от пари.

— С удоволствие ще си платя.

— И дума да не става. Автоматът е твои.

— Страхотно си щедър, Коте.

— Готов съм и петдесет да ти дам.

— Един ми стига. Кога мога да го взема?

— Сега ще проверя. — Котарака позвъни на някого и измънка нещо в слушалката. Даде разпорежданията си, затвори и каза, че ще стане за около час.

— Ще чакаме — каза Карл Лий.

Котарака махна превръзката от лявото си око и избърса празната вдлъбнатина с влажна кърпичка.

— Имам по-добра идея. — Щракна с пръсти към телохранителите. — Колата ми. Ще се поразходим и ще го вземем сами.

Те последваха Котарака през тайна врата и по някакъв коридор.

— Аз живея тук — посочи той. — Зад тази врата е моята бърлога. Обикновено вътре има по няколко голи мацки.

— Може ли да хвърля едно око? — престраши се Лестър.

— Хайде, стига — рече Карл Лий.

По-нататък Котарака посочи една дебела и черна стоманена врата в края на късо коридорче. Спря пред нея като че да й се полюбува. — Ей тук си държа мангизите. Винаги има охрана.

— Колко са? — попита Лестър и отпи от бирата.

Котарака го изгледа и продължи по коридора. Карл Лий сбърчи чело към брат си и поклати глава. Изкачиха се по тясна стълба до четвърта врата. Тук беше още по-тъмно и Котарака опипом намери едно копче на стената. Изчакаха мълчаливо няколко секунди, докато вратата се отвори и откри бляскав асансьор с червен килим и надпис „Пушенето забранено“. Котарака натисна Друго копче.

— Трябва да се качите нагоре, за да хванете асансьора за надолу — каза развеселено той. — Заради сигурността. — Те кимнаха с разбиране и възхищение.

Слязоха в сутерена. Единият от телохранителите чакаше до отворената врата на чисто бяла дълга лимузина и Котарака покани гостите си да се качат за разходка. Преминаха бавно край редица от още няколко лимузини, един ролс и изобилие от луксозни европейски коли.

— Всичките са мои — рече гордо той.

Шофьорът натисна клаксона и една тежка врата се вдигна, откривайки еднопосочна уличка.

— Карай бавно — викна Котарака на шофьора и телохранителя отпред. — Момчета, искам да ви покажа туй-онуй.

Преди няколко години, по време на последната си среща с Котарака, Карл Лий бе правил тази обиколка. Показаха му цели улици с разнебитени и олющени бараки, които едрият собственик наричаше имоти за даване под наем. Имаше порутени складове от червени тухли със закрити или заковани прозорци, които с нищо не издаваха какво евентуално се държи вътре. Имаше една църква, и то много посещавана, а след няколко пресечки — още една. Проповедниците също били негова собственост, заяви Брустър. Имаше десетки кръчми с отворени врати. Групи млади негри, които седяха на пейки отвън, пиеха бира от бутилки. Котарака им посочи гордо опожарената сграда близо до Бийл Стрийт и с увлечение им разказа историята на един конкурент, който се опитал да завоюва периметър в стриптийзьорския бизнес. Но Котарака няма конкуренция, заключи той. После следваха клубове с имена като „Ангелите“, „Домът на Котарака“ и „Черен рай“ — там човек може да се отбие за добро пийване и хапване, за хубава музика, голи жени и евентуално още нещо, поясни той. Клубовете го направили много богат. Били осем на брой.

Разведе ги из всичките. Плюс из по-голямата част от недвижимите имоти в Южен Мемфис. В дъното на глуха и безименна уличка край реката шофьорът рязко зави между два от тухлените му складове и подкара по една тясна алея. Стигнаха до врата, водеща към товарен док, и лимузината изчезна в сградата. Спряха и телохранителят слезе.

— Вие не слизайте — рече Котарака.

Багажникът се отвори, после се затвори. След минута лимузината отново кръстосваше улиците на Мемфис.

— Какво ще кажете да хапнем? — попита Котарака. Преди да отговорят, той викна на шофьора: — В „Черния рай“. Обади се и им кажи, че отивам на обед. В това мое заведение приготвят най-добрите ребърца в цял Мемфис. Е, не го пишат в неделния вестник. Туристическата реклама се прави, че не ме забелязва. Да се чудиш!

— Намирисва на дискриминация — обади се Лестър.

— Че то си е точно така. Но аз не им го натяквам, освен когато се опитват да ме подведат под отговорност.

— Напоследък не сме чели за теб — каза Карл Лий.

— От последния ми процес минаха три години. Не съм си бил плащал данъците. Ченгетата три седмици ровиха за доказателства, а на съда му трябваха двайсет и седем минути, за да произнесе най-скъпоценната дума в негърския английски — „Невинен“.

— И аз съм я чувал — рече Лестър.

Един портиер чакаше под навеса пред клуба заедно с внушителна група подбрани телохранители, които придружиха боса и неговите гости до едно уединено сепаре, далеч от дансинга. Цял взвод сервитьори поднасяха храната и напитките. Лестър премина на шотландско уиски и беше вече пиян, когато пристигнаха ребърцата. Карл Лий пиеше чай с лед и си разказваха с Котарака истории от армията.

Когато се нахраниха, се появи един телохранител и прошепна нещо на Котарака. Той се ухили и погледна към Карл Лий.

— Вие сте с червено елдорадо с номера от Илиной, нали?

— Да. Но паркирахме пред къщата ти.

— Сега е отпред… В багажника е.

— Какво? — обади се Лестър. — Как…

Котарака се заля от смях и го тупна по гърба.

— Без въпроси, братле, без въпроси. За всичко съм се погрижил. Котарака може всичко.

Както всяка събота сутрин, Джейк се наслаждаваше на спокойствието в кантората — никакви телефони, никаква Етъл. Беше любимото му време за работа. Заключваше вратата, не вдигаше телефона и не приемаше клиенти. Подреждаше папки, преглеждаше последните решения на Върховния съд и обмисляше стратегията си, ако му предстоеше дело. Най-сполучливите хрумвания и идеи го осеняваха в спокойните съботни утрини.

В единайсет позвъни в затвора.

— Там ли е шерифът? — попита той дежурния.

— Ще проверя — бе отговорът.

— Шериф Уолс — чу се гласът на шефа след известно време.

— Ози, Джейк Бриганс е. Как си?

— Добре съм, Джейк. А ти?

— И аз. Ще бъдеш ли на работа още малко?

— Поне няколко часа. Какво се е случило?

— Нищо особено. Исках да разменим няколко думи. Ще дойда след половин час.

— Чакам те.

Джейк и шерифът изпитваха взаимна симпатия и уважение. Джейк се бе спречквал няколко пъти с него при разпити на свидетели, но Ози го приемаше като част от работата и не се обиждаше. Джейк подкрепяше изборните кампании на Ози, а Лусиен ги финансираше, така че Ози не вземаше навътре саркастичните и остри въпроси в съда. Обичаше да наблюдава Джейк, когато пледираше в съдебната зала. Обичаше да го подкача и за мача. През шейсет и девета, когато Джейк бе студент във втори курс в Карауей и защитник в отбора по ръгби, Ози беше в последния курс и най-добър играч в отбора на университета в Клантън. Двамата съперници, без загуба до този момент, се срещнаха във финален мач в Клантън за купата на Асоциацията. В продължение на четири дълги гейма Ози тероризираше отбраната на Карауей, която бе далеч по-дребна и водена от един сърцат, но изтощен младок защитник. Към края на четвъртия гейм, при резултат 44:0 за Клантън, при една атака Ози счупи крака на Джейк.

От години вече заплашваше, че ще му счупи и другия. Вечно натякваше на Джейк, че куца, и го питаше как е кракът му.

— Какво те мъчи, приятелю? — попита Ози, когато седнаха в малката му канцелария.

— Карл Лий. Малко ме безпокои.

— Защо?

— Виж какво, Ози, това, което ще си кажем тук, трябва да си остане между нас. Не искам никой да научи за този разговор.

— Звучи сериозно, Джейк.

— Сериозно е. Говорих с Карл Лий в сряда след изслушването на страните. Той не е на себе си и аз го разбирам. И аз бих се чувствал така в неговото положение. Говори как ще убие момчетата и изглежда решен да го направи. Мисля, че би трябвало да го знаеш.

— Те са на сигурно място, Джейк. Дори и да се опита, не може да се добере до тях. Получиха се няколко телефонни обаждания, естествено, анонимни, с какви ли не заплахи. Чернокожите са страхотно възбудени. Но момчетата са на сигурно място. Сами са в килия и ние си отваряме очите.

— Това добре. Карл Лий не ме е наемал, но аз съм защитавал кой ли не от семейство Хейли при всевъзможни случаи и съм сигурен, че той ме възприема за свой адвокат независимо с основание или не. Чувствах се длъжен да ти го кажа.

— Джейк, аз съм спокоен.

— Хубаво. Нека те попитам нещо. Имам дъщеря, ти също имаш дъщеря, нали?

— Моите са две.

— Какво си мисли според теб Карл Лий? Искам да кажа като чернокож баща.

— Същото, което и ти си мислиш.

— И какво е то?

Ози се облегна назад и скръсти ръце. Замисли се за миг.

— Той се пита дали тя е добре, искам да кажа, физически. Дали ще оживее и ако оживее, колко тежки са последствията. Ще може ли да има деца? След това се чуди дали е в ред психически и какви травми ще носи до края на живота си. И трето, изгаря отвътре да убие тия копелета.

— Ти би ли го направил?

— Лесно е да кажа „да“, но човек не знае на какво е способен. Мисля, че от мен децата ми имат много повече нужда вкъщи, отколкото в Парчман. А ти, Джейк, какво би сторил?

— Предполагам, същото. Не зная. Сигурно щях да се побъркам. — Той млъкна и заби поглед в бюрото. — Но щях да помисля най-сериозно да убия извършителя. Нямаше да мога да си лягам вечер с мисълта, че оня е още жив.

— А как ще постъпят съдебните заседатели?

— Зависи какъв е съставът. Избираш си подходящите съдебни заседатели и работата ти тръгва. Ако пък прокурорът си подбере подходящ състав, краят е газовата камера. Изцяло зависи от тях, а в тази страна човек може да си подбере подходящите хора. На всички им е дошло до гуша от изнасилвания, грабежи и убийства. За белите поне е така, знам го със сигурност.

— Така е за всички.

— Според мене ще има огромно съчувствие към един баща, който е поел нещата в свои ръце. Хората не се доверяват на съдебната ни система. Убеден съм, че поне мога да замотая един състав от заседатели. Необходимо е просто да убедиш един-двама, че копелето е трябвало да умре.

— Както за Мънроу Боуи.

— Точно така. Както за Мънроу Боуи. Той беше противен негър, плачеше за убиване и Лестър свърши работата. Слушай, Ози, как мислиш, защо се е върнал от Чикаго?

— Много близки са с брат си. Наблюдаваме и него.

Разговорът мина към други неща и накрая Ози попита за крака. Стиснаха си ръце и Джейк си тръгна. Пое направо към къщи, където Карла го очакваше с готов списък задачи.

Нямаше нищо против съботните утрини в кантората, стига той да се прибере до обяд и да изпълнява всичките й поръчки оттам нататък.

В неделя следобед в болницата се събра тълпа и съпроводи количката на малката Тоня, която баща й буташе по коридора, през вратите и до паркинга, където Карл Лий внимателно вдигна дъщеря си и я сложи на предната седалка между себе си и майката. Тримата й братя бяха отзад. Колата потегли, следвана от процесия приятели, роднини и познати. Керванът се придвижи умишлено бавно през града, а после го напусна. Тоня седеше изправена на предната седалка като голямо момиче. Баща й мълчеше, майка й плачеше, а братята й не смееха да шавнат.

Друга тълпа ги чакаше вкъщи, когато спряха на тревата пред верандата си. Всички утихнаха. Карл Лий понесе Тоня нагоре по стълбите, прекрачи прага и я сложи да легне на кушетката. Тя се радваше, че си е у дома, но се чувстваше уморена от зрителите. Майка й я гладеше по краката, докато братовчеди, чичовци, лели, съседи и какви ли не се приближаваха, докосваха я, усмихваха се, някои през сълзи, и не отронваха дума. Татко й излезе навън и заговори с чичо Лестър и мъжете. Братята й седяха в кухнята с тълпата и поглъщаха камарата храна.