Джон Гришам
Време да убиваш (29)

29

В сряда следобед по площада на Клантън бавно се понесе в кръг конвой от училищни автобуси в бяло и червено или зелено и черно, или десетки други комбинации с името на църквата, изрисувано отстрани под прозорците. Бяха трийсет и един, всичките претъпкани с възрастни чернокожи, които развяваха хартиени ветрила и кърпички в безплоден опит да се преборят със задушаващата жега. След третата обиколка около съда първият автобус спря пред пощата и трийсет и една врати се отвориха. Хората наизлязоха. Насочиха ги към един подиум на моравата, откъдето преподобният Ейджи крещеше разпореждания и раздаваше синьо-бели плакати с надпис „Свобода за Карл Лий“.

Улиците, които водеха към площада, се задръстиха от коли и всичко наоколо беше претъпкано. Стотици чернокожи бавно се запътиха към площада. Скупчваха се около подиума, чакаха за плакати, след това се мотаеха край дъбовете и магнолиите, търсейки сянка и познати. Прииждаха все нови и нови автобуси на църквата, но поради задръстването не успяваха да обиколят площада и стоварваха хората си пред Кафето.

За първи път тази година температурата достигна трийсет и осем градуса и имаше изгледи да се покачи още. По небето не се мяркаше никакво облаче, не подухваше ветрец, който да притъпи парещите лъчи или да отнесе влагата. За петнайсет минути на сянка под дърветата ризите подгизваха от пот и залепваха на гърбовете; на открито същото се получаваше за пет минути. Неколцина немощни старци намериха убежище в съда.

С всяка минута тълпата растеше. Преобладаваха възрастните, но имаше и много младежи, войнствено настроени и разгневени. Бяха твърде млади, за да са участвали в големите походи и демонстрации за граждански права през шейсетте, и сега усещаха, че това е една от редките възможности да скандират, да протестират и пеят „Ние ще победим“ — въобще да покажат, че са черни и потиснати в един свят за бели. Обикаляха наоколо в очакване някой да ги поведе. Накрая трима студенти си пробиха път до предните стъпала на съда, вдигнаха плакатите си и заскандираха:

— Свобода за Карл Лий!

— Свобода за Карл Лий!

Тълпата мигом поде бойния вик:

— Свобода за Карл Лий!

— Свобода за Карл Лий!

— Свобода за Карл Лий!

Хората изоставиха сенките под дърветата и се скупчиха плътно до стъпалата на съда, където имаше сглобен подиум и озвучителна уредба. Скандираха в един глас — не срещу някого или нещо, но надаваха новият боен вик в съвършен унисон:

— Свобода за Карл Лий!

— Свобода за Карл Лий!

Прозорците на съда се отвориха и служители и секретарки се взряха изумено в сборището под тях. Виковете ехтяха надалеч и магазините и канцелариите около площада опустяха. Собственици и клиенти излязоха на тротоарите. Демонстрантите забелязаха публиката си и проявеният интерес даде нова сила на възгласите, които набираха темпо и мощ. Лешоядите журналисти кръжаха в очакване и дебнеха, а шумът ги настървяваше. Спуснаха се към моравата с камери и микрофони.

Ози и хората му се мъчеха да регулират движението, но шосето и улиците наоколо бяха блокирани безнадеждно. Силеха се да наложат своето присъствие, въпреки че не съществуваше и намек, че някой има нужда от тях.

Ейджи и останалите редовни, временни, пенсионирани и бъдещи пастори от три окръга се понесоха през тълпата черни крещящи лица и си проправиха път към подиума. Виковете и скандиранията ехтяха по площада, по страничните улици и задрямалите жилищни квартали, та чак до края на града. Хиляди чернокожи развяваха плакати. Преподобният Ейджи пое ритъма на тълпата и затанцува по малкия подиум. Останалите пастори пляскаха с ръце. Ейджи се държеше като истински диригент. Беше направо забележителен.

— Свобода за Карл Лий!

— Свобода за Карл Лий!

Петнайсет минути Ейджи настървява множеството, докато го превърна в полудяла, единна тълпа. След това с чувствителното си ухо долови първите признаци на умора, застана пред микрофоните и помоли за тишина. Запъхтените потни лица продължаваха да крещят, но вече губеха мощ. Възгласите за свобода скоро секнаха. Ейджи помоли да направят място на репортерите, за да вършат своята работа. Помоли за тишина, за да достигне молитвата им до господа бога. Преподобният Рузвелт отправи към господ бог едно вълнуващо, звучно и сладкодумно религиозно излияние, което изтръгна сълзи от очите на мнозина.

Когато най-после стигна до „Амин“, едра негърка с лъскава червена перука изскочи пред микрофоните и отвори уста. Първите строфи на „Ние ще победим“ потекоха като дълбока, пълноводна река от божествени звуци. Пасторите зад нея мигновено сплетоха ръце и се залюляха. Две хиляди гласа се сляха в омайваща хармония. Тъжното, изпълнено с копнеж песнопение се понесе над градеца.

Когато свършиха, някой извика „Свобода за Карл Лий!“ и взриви нов ураган от скандирания. Ейджи пак успя да ги укроти и пристъпи към микрофоните. Извади от джоба си лист и започна своята проповед.

Както се и очакваше, Лусиен пристигна по-късно. Вече беше на градус. Носеше една бутилка и предложи на Джейк, Аткавидж и Хари Рекс да си пийнат, но всички отказаха.

— Сега е девет без петнайсет, Лусиен — каза Джейк. — Чакаме те почти цял час.

— Да не би да ми плащат да това?

— Не, но те помолих да бъдеш тук точно в осем.

— И да не нося бутилка. А пък аз ти обясних, че това е моя кантора, построена от дядо ми, дадена ти е под наем, и то крайно благоприятен наем, бих добавил, така че ще идвам и ще си отивам когато аз си реша, с бутилка или без нея.

— Хайде да оставим това. Ти…

— Какво са си наумили ония черните от другата страна на улицата, дето висят покрай съда цяла нощ?

— Викат му бдение — обясни Хари Рекс. — Дали са обет да — обикалят около съда със запалени свещи, докато освободят техния човек.

— Значи ще бъде нечувано дълго бдение. Тия бедни хорица могат да обикалят там до смъртта си. Може да се окаже я дванайсет, я петнайсетгодишно бдение. Може и рекорд да поставят. Ще си изпоопърлят задниците с тия свещи. Добър вечер, Роу Арк.

Елън седеше до бюрото под портрета на Уилям Фокнър и разглеждаше нашарения списък на съдебните заседатели. Кимна и се усмихна на Лусиен.

— Роу Арк — поде Лусиен, — изпълнен съм от глава до пети с уважение към теб. Приемам те като равна. Вярвам в правото ти да получаваш равно възнаграждение за еднакво свършена работа. Вярвам в правото ти сама да решиш дали да родиш дете, или да абортираш. Вярвам във всичките тия дивотии. Ти си жена, но полът не ти дава някакви особени привилегии. Към теб трябва да се отнасят както към мъжете. — Лусиен бръкна в джоба си и извади няколко банкноти. — И тъй като си юридически сътрудник, значи безполово за мен същество, мисля, че ти ще си тази, която ще иде да купи един кашон студена бира.

— Няма да стане, Лусиен — каза Джейк.

— Затваряй си устата.

— Готово, Лусиен — надигна се от стола си Елън. — Само че аз ще я платя.

Тя излезе. Джейк поклати глава, ядосан на Лусиен.

— Толкова работа ни чака тая нощ.

Хари Рекс се отказа от въздържателството и си наля малко уиски в чашата за кафе.

— Нека да не се напиваме — помоли Джейк. — Толкова работа има.

— Аз работя по-добре, когато съм пил — каза Лусиен.

— И аз — каза Хари Рекс.

— Може пък да измъдрим нещо интересно — обади се Аткавидж.

Джейк вдигна крака на бюрото си и захапа пурата.

— Добре, първото, което искам да решим, е как би изглеждал съвършеният според от нас съдебен заседател.

— Трябва да е черен — каза Лусиен.

— Черен като катран — додаде Хари Рекс.

— Съгласен съм — отвърна Джейк. — Само че няма да имаме тази възможност. Бъкли ще намери начин да разкара чернокожите. Всички го знаем. Трябва да насочим цялото си внимание към белите.

— Само жени — каза Лусиен. — Винаги избирай жени за наказателни дела. Те имат по-широки сърца, можеш да ги трогнеш и да предизвикаш много по-голямо съчувствие. Избирайте жени и няма да сбъркате.

— Не съм съгласен — обади се Хари Рекс. — Не става при това дело. Коя жена ще ти разбере защо някой е грабнал автомата и е трепал хора. Тук ни трябват татковци, млади бащи, които биха постъпили като Хейли. Татковци с малки дъщерички.

— Откога си станал такъв спец по съдебни заседатели? — рече Лусиен. — Мислех те за прост адвокат по бракоразводни дела.

— Аз съм си такъв, но знам как да избирам съдебни заседатели.

— И да ги подслушваш зад стената.

— Елементарно.

Джейк вдигна ръце.

— Моля ви, хайде, стига. Какво ще кажете за Виктор Онзел? Познаваш ли го, Стан?

— Да, използва нашата банка. Около четирийсетте, женен, с три-четири деца. Бял. Роден е някъде на Север. Държи крайпътно заведение недалеч от града. Живее тук от пет години.

— Аз не бих го избрал — каза Лусиен. — Щом като е от Севера, сигурно не мисли като нас. Ще е някой от ония, дето са против свободната продажба на оръжие и тям подобни дивотии. Янките винаги са ме плашили при криминалните дела. Винаги съм смятал, че в Мисисипи трябва да се забрани със закон изборът на янки за съдебни заседатели, пък ако ще цял живот да са живели тук.

— Много ти благодаря — каза Джейк.

— Аз бих го избрал — каза Хари Рекс.

— Защо?

— Има деца, сигурно има дъщеричка. Ако е от Севера, значи няма чак такива предразсъдъци. Струва ми се подходящ.

— Джон Тейт Астън.

— Той умря — каза Лусиен.

— Какво?

— Казах, че умря. Още преди три години.

— Тогава защо е в списъка? — попита Аткавидж, единственият, който не бе адвокат.

— Не актуализират регистрационните списъци — обясни Хари Рекс, надигайки чашата си. — Някои умират, други се преселват и е невъзможно непрекъснато да се нанасят поправки. Издали са сто и петдесет призовки, очаква се да се отзоват сто-сто и двайсет души. Останалите са починали или са се преселили.

— Карълайн Бакстър. Ози каза, че била чернокожа. — Джейк прелисти бележките си. — Работи в завода за карбуратори в Карауей.

— Вземай я — рече Лусиен.

— Бих искал — отвърна Джейк.

Елън се върна с бирите, стовари ги в скута на Лусиен и откъсна една кутия от шестте в опаковката. Отвори я и се върна на мястото си до бюрото. Джейк се отказа от бирата, но Аткавидж реши, че е жаден.

— Джо Кит Шепърд.

— Тоя ми прилича на бял — рече Лусиен.

— Дел Пери казва, че едно време имал дюкянче за стръв край езерото. Сигурно никой не го познава — добави Джейк.

— Не го знам, но се обзалагам, че е бял. И мрази негрите — каза Лусиен. — Виж му само името. Бих го зачеркнал.

— Нямаш ли им адресите, годините, какво работят, най-важното, което трябва да се знае за тях? — попита Аткавидж.

— Не е позволено до деня на процеса. В понеделник всеки бъдещ съдебен заседател попълва въпросник в съдебната зала. Дотогава те са само имена.

— Какви точно съдебни заседатели търсим, Джейк? — попита Елън.

— Млади или на средна възраст, мъже, женени. Предпочитам да няма над петдесетте.

— Защо? — попита Лусиен свадливо.

— По-младите бели са по-толерантни към чернокожите.

— Като Коб и Уилард.

— Повечето възрастни винаги са мразили негрите, но по-младото поколение възприема идеята за единно общество. По-малко фанатизъм — това е правилото при младите.

— Съгласен съм — каза Хари Рекс. — Аз бих се въздържал от жени и бели консерватори.

— Това е и моят замисъл.

— Мисля, че грешите — каза Лусиен. — Жените проявяват повече състрадание. Вижте Роу Арк. Изпитва състрадание към всички. Така ли е, Роу Арк?

— Правилно, Лусиен.

— Съчувства на престъпници, похитители на малолетни, атеисти, незаконни емигранти, педерасти. Нали, Роу Арк?

— Така е, Лусиен.

— В този момент тя и аз сме единствените членове на Съюза за граждански права в окръг Форд, Мисисипи.

— Клайд Сискоу — каза високо Джейк, за да смени темата.

— Този може да бъде купен — заяви самодоволно Лусиен.

— Какво искаш да кажеш с това „Може да бъде купен“? — попита Джейк.

— Това, което казах. Може да бъде купен.

— Откъде знаеш? — попита Хари Рекс.

— Абе ти занасяш ли ме? Името му е Сискоу. Най-голямата банда мошеници в източната част на окръга. Всички живеят около общината Мейс. Професионални крадци. Издържат се само от застраховки. На всеки три години си подпалват къщите. Никога ли не си ги чувал? — Той крещеше на Хари Рекс.

— Не съм. Откъде знаеш, че може да бъде купен?

— Защото веднъж вече съм го купувал. Преди десет години, за едно гражданско дело. Беше в списъка на съдебните заседатели и аз му подхвърлих, че ще получи десет процента от присъдената сума. Тутакси клъвна.

Джейк пусна списъка и разтърка очи. Беше почти убеден, че е истина, но не искаше да повярва.

— Е, и? — продължи Хари Рекс.

— Беше включен в състава и аз докарах най-голямата сума в присъда, която някога е определяна в окръг Форд. Още държи рекорда.

— За делото „Стъбълфийлд“ ли става дума? — попита невярващо Джейк.

— Точно така, момчето ми. Стъбълфийлд срещу компанията „Норт Тексас Пайплайн“. Септември седемдесет и четвърта. Осемстотин хиляди долара. Обжалвано и потвърдено от Върховния съд.

— Плати ли му? — попита Хари Рекс.

Лусиен отпи дълга глътка и млясна с устни.

— Осемдесет хиляди в брой, в стодоларови банкноти — рече гордо той. — Построи си нова къща, после й драсна клечката.

— А какъв беше твоят дял? — попита Аткавидж.

— Четирийсет процента, минус осемдесет хилядарки.

В стаята цареше тишина и всички освен Лусиен пресмятаха.

— Брееей! — измърмори Аткавидж.

— Шегуваш се, нали, Лусиен? — попита Джейк нерешително.

— Знаеш, че говоря сериозно, Джейк. Знаеш, че лъжа по принуда, но никога за такива неща. Говоря ви истината и продължавам да твърдя, че тоя може да се купи.

— За колко? — попита Хари Рекс.

— Тая няма да стане! — заяви Джейк.

— Може и да стигнат пет бона.

— Тая няма да стане!

Настъпи мълчание и всички гледаха към Джейк, за да се уверят, че той не се интересува от Клайд Сискоу, а когато това стана ясно, хванаха чашите и зачакаха следващото име. Към десет и половина Джейк си позволи първата бира, след час от стека нямаше и помен, а оставаха още четирийсет имена. Лусиен се довлече до балкона — чернокожите продължаваха да обикалят със свещи около съда.

— Джейк, за какво кисне онова ченге в колата си пред моята кантора? — попита той.

— Той ми е телохранител.

— Как се казва?

— Незбит.

— Буден ли е?

— Сигурно не.

Лусиен се надвеси над перилата.

— Хей, Незбит! — ревна той.

— Да, какво има? — отвори вратата на патрулната кола полицаят.

— Джейк иска да прескочиш до магазина отсреща и да ни донесеш по някоя бира. Бил много жаден. Ето ти двайсетачка. Вземи един кашон.

— Нямам право да купувам алкохол, когато съм на смяна — възпротиви се Незбит.

— Откога пък е това? — Лусиен се засмя на собствените си думи.

— Нямам право.

— Тя не е за теб, Незбит. Тя е за мистър Бриганс и той умира от жажда. Току-що се обади на шерифа, така че всичко е наред.

— Кой се е обадил на шерифа?

— Мистър Бриганс — излъга Лусиен. — Шерифът му казал, че не дава пет пари дали ще отидеш, щом като не пиеш.

Незбит сви рамене, явно успокоен. Лусиен му пусна банкнотата от балкона. След няколко минути Незбит се върна с кашона, от който липсваше една бира — беше поставена отворена върху радара. Лусиен накара Аткавидж да донесе бирата и раздаде първите шест.

След час списъкът бе прегледан докрай и веселбата приключи. Незбит натовари Хари Рекс, Лусиен и Аткавидж в патрулната кола и ги закара вкъщи. Джейк и неговата сътрудничка седнаха на балкона и наблюдаваха как свещите блещукат и бавно се движат около съда. В западния край на площада бяха паркирани коли и неколцина чернокожи бяха насядали до тях на пейките, очаквайки своя ред да понесат свещите.

— Свършихме добра работа — рече тихо Джейк, взирайки се в хората и светлинките под себе си. — Само двайсет души от всичките сто и петдесет останаха без никакви данни.

— Сега какво следва?

— Ще се опитам да намеря по нещо и за тия двайсет, после ще попълним по едно картонче за всеки съдебен заседател. До понеделник ще ги познаваме като роднини.

Незбит се върна на площада и го обиколи два пъти, наблюдавайки чернокожите. Паркира между сааба и беемвето.

— Делото „Макнотън“ е шедьовър. Нашият психиатър, доктор Бас, ще пристигне утре и искам да прегледаш с него досието на този процес. Най-подробно трябва да подготвиш въпросите, на които Бас ще отговаря, и да ги обсъдиш с него. Той ме безпокои. Не го познавам, разчитам на препоръката на Лусиен. Но ти проучи всичко за миналото му. Свържи се по телефона с когото е необходимо. Провери дали има някакви проблеми в Щатската медицинска асоциация. Той е основна фигура в делото и не желая никакви изненади.

— Разбрано, шефе.

— Слушай какво ще ти кажа, Роу Арк. — Джейк довърши последната си бира. — Нашият град е много малък. Жена ми замина преди пет дни и съм сигурен, че скоро ще се разчуе за теб. Ти се набиваш на очи. Хората умират да говорят, така че бъди дискретна. Стой в кантората, върши си работата и ако някой полюбопитства — заместваш Етъл.

— Много сложна задача ми поставяш.

— Ако решиш, ще се справиш.

— Надявам се да си забелязал, че не съм толкова хрисима, колкото ми се налага да се правя.

— Забелязах.

Наблюдаваха как чернокожите си предават свещите и новата смяна поема поста. Незбит изхвърли една празна бирена кутия на тротоара.

— Няма да си ходиш с колата, нали? — попита Джейк.

— Няма да е разумно. Ако ми направят проверка, ще съм минала нула две.

— Можеш да легнеш на дивана в кабинета ми.

— Благодаря. Ще се възползвам.

Джейк й пожела лека нощ, заключи кантората, размени няколко думи с Незбит и внимателно седна зад волана на своя сааб. Незбит го последва до вкъщи по Адамс Стрийт. Паркира под навеса, до колата на Карла, а Незбит спря на алеята. Беше един часът сутринта на осемнайсети юли, четвъртък.