Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейк Бриганс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Time To Kill, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 77 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Време да убиваш

Издателство „Обсидиан“, София, 1996

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-06-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от V79)

Статия

По-долу е показана статията за Време да убиваш от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Време да убиваш
A Time to Kill
АвторДжон Гришам
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман

„Време да убиваш“ (на английски: A Time to Kill) е името на трилър роман на Джон Гришам, написан през 1989. През 1996 година романът е филмиран под режисурата на Джоел Шумахер.

Сюжет

В Клантън, Мисисипи, 10-годишната афроамериканка Тоня Хейли е брутално изнасилена и малтретирана от двама бели расисти – Джеймс Луис „Пит“ Уилард и Били Рей Коб. Малко след това Тоня е намерена и закарана в болница, докато Пит и Били се хваля в местното заведение какво са направили с малкото момиче.

Обезумелият баща на Тоня, Карл Лий Хейли, си спомня за подобен случай преди около година, в който бял мъж изнасилил афроамериканско момиче в съседния град и бил оправдан. Карл Лий решава, че това няма да се случи и този път. Затова убива двамата подсъдими, докато ги извеждат от съдебната зала.

По-късно на същия ден той е арестуван от шерифа Ози Уолс – афроамериканец, и е обвинен в двойно убийство. Въпреки опитите на местните афроамерикански организации да убедят Карл Лий да го защитава техен адвокат, той избира вече познатия му Джак Бриганс. Шефът на Джак – Лусиен Уилбанкс, Хари Рекс Вонър (приятел на Джак, адвокат) и студентката по право Елън Роарк се включват в защитата на Карл Лий. Прокурор по делото е Руфъс Бъкли, а съдия е белият Омар Нууз. Бъкли се надява да спечели делото, за да успее да стане губернатор. Съдията също не симпатизира на Карл Лий и умишлено бави молбата му да определи гаранция, както и да премести делото в друг окръг.

В същото време братът на Били Рей Коб – Фреди Лий Коб, търси отмъщение за смъртта на брат си и моли за помощ клонът на Кук Клукс Клан (ККК) в Мисисипи, ръководен от Стъмп Сисън. Те поставят бомба на верандата на Джак Бриганс и заплашват неговата секретарка Етъл Туити и съпруга ѝ Бъд. В деня на делото пред сградата на съда има размирици между членовете на ККК и местните афроамериканци, при които Стъмп Сисън е убит. Вярвайки че афроамериканците са виновни за това, Фреди и ККК зачестяват атаките си. Започват да горят кръстове из Клантън, а къщата на Джак е опожарена, докато той и семействтото му не са вкъщи. В резултат на действията им е повикана Националната гвардия, за да опази реда и спокойствието в Клантън по време на процеса.

В края на процеса Джак произнася много въздействаща заключителна реч. След дълги дебати съдебните заседатели оневиняват Карл Лий, защото е бил невменяем по време на извършването на престъплението.

Книгата завършва с Джак и неговия екип, които пият маргарита в офиса, преди да излязат пред журналистите.

Край на разкриващата сюжета част.

42

На зазоряване в хиляди малки църкви из Северен Мисисипи се събраха вярващи и започнаха да товарят кошници с храна, хладилни чанти, шезлонги и дамаджани с вода в училищни автобуси и църковни фургони. Разменяха поздрави с познати и нервно обсъждаха процеса. От седмици четяха и говореха за Карл Лий Хейли; сега бе дошло време да му се притекат на помощ. Имаше много старци, но имаше и цели семейства с деца и детски кошарки. Когато автобусите се напълниха, те се качиха в коли и поеха след своите проповедници. Пееха и се молеха. Когато пукна зората, шосетата и пътищата към окръг Форд бяха пълни с кервани богомолци.

Задръстиха всички улици, които водеха към площада. Паркираха където свареха и слизаха. Дебелият полковник току-що бе закусил и сега трескаво се озърташе. От всички страни към площада прииждаха коли, повечето с надути клаксони. Загражденията стояха непокътнати. Той изрева и войниците наскачаха като ужилени. Напрежението растеше. В седем и половина полковникът се обади на Ози и му каза за нашествието. Ози веднага пристигна и откри Ейджи, който го увери, че това е само едно мирно шествие. Нещо като седяща стачка.

— Колко души идват — попита Ози.

— Хиляди, отвърна Ейджи. Хиляди.

Построиха лагер под огромните дъбове и обикаляха моравата, за да проучат нещата. Подреждаха маси, столове и детски кошарки. Държаха се съвсем спокойно, докато една групичка не поде познатото „Свобода за Карл Лий!“ Всички се присъединиха към призива. Нямаше осем часа.

Негърска радиостанция от Мемфис заля всички обхвати със своя зов за помощ. В Клантън, Мисисипи, има нужда от чернокожи за шествие и демонстрация. Стотици коли се насочиха на юг. Всеки активист за граждански права и чернокож политик в града се включи в похода.

Ейджи бе обладан от демони. Използваше мегафон да огласява заповедите си. Насочваше новопристигналите към местата им. Организираше чернокожите проповедници. Уверяваше Ози и полковника, че всичко е наред.

Всичко бе наред, докато не се появиха членове на Клана.

Мнозина от чернокожите виждаха за пръв път белите качулки и роби и шумно реагираха. Те запристъпваха напред и злобно закрещяха. Войниците обградиха качулатите, за да ги предпазят. Те бяха слисани и уплашени и не отвърнаха на виковете.

В осем и половина улиците на Клантън бяха съвсем задръстени. Празни коли, фургони и автобуси бяха разпилени безразборно по паркингите и тихите улички на жилищните квартали. Мощни черни вълни напредваха към площада от всички посоки. Движението бе блокирано. Тротоарите — пълни. Търговците паркираха на километри от магазините си. Кметът стоеше насред галерията, кършеше ръце и молеше Ози да направи нещо. Наоколо се тълпяха хиляди чернокожи и крещяха в един глас. Ози попита кмета дали иска да започне да арестува всички наред пред съда.

Нуз спря на един служебен паркинг на половин миля южно от затвора и тръгна с група чернокожи към съда. Те го разглеждаха с любопитство, но не казаха нищо. Никой не подозираше, че той е човек на властта. Бъкли и Мъсгроув паркираха в една алея на Адамс Стрийт. Изругаха и се запътиха към площада. Видяха купа развалини, който по-рано представляваше домът на Джейк, но не казаха нищо. Бяха прекалено заети с ругатните. Войниците разчистваха пътя на автобуса и той стигна до площада в девет и двайсет. През затъмнените прозорци четиринайсетте пътници недоумяващо наблюдаваха панаира пред съда.

Мистър Пейт призова залата към тишина и Нуз поздрави своите заседатели. Извини се за безредиците отвън, но нищо не можело да се направи. Ако при тях не се е случило нещо нередно през нощта, нека да продължат разискванията.

— Много добре, можете да се оттеглите в стаята си и да се залавяте за работа. Ще се видим отново преди обяда.

Заседателите се изнизаха навън и се отправиха към тяхната стая. Децата на Хейли седяха до баща си на масата на защитата. Зрителите, този ден главно чернокожи, останаха по местата си и се впуснаха в разговори. Джейк се върна в кантората.

Председателят Акър седна начело на дългата прашна маса и си помисли за стотиците, може би хиляди жители на окръг Форд, които през изминалия век са били избирани за съдебни заседатели, седели са в тази стая, на тази маса, и са спорили за това що е правосъдие. Каквато и гордост да бе изпитвал, че е избран за съдебен заседател в най-прочутото дело, сега тя бе дълбоко помрачена от случилото се през нощта. Питаше се колко от неговите предшественици са били заплашвани със смърт. Вероятно неколцина, реши той.

Останалите бъркаха кафето си и бавно търсеха места около масите. Стаята възкреси скъпи спомени у Клайд Сискоу. Предишното му участие като заседател се бе оказало много доходно и той предчувстваше ново щедро възнаграждение срещу нова справедлива и безпристрастна присъда. Неговият пратеник още не се бе обаждал.

— Как бихте искали да процедираме? — попита председателят.

Изражението на Рита Мей Плънк бе особено свирепо и безпощадно. Тя бе загрубяла жена, която живееше във фургон, нямаше съпруг, затова пък двамата й синове бяха нехранимайковци, които мразеха Карл Лий Хейли. Нещо й тежеше и тя държеше да свали този товар от мощните си плещи.

— Искам да ви кажа някои неща — обърна се тя към Акър.

— Добре. Защо не започнем от вас, мис Плънк, и да караме поред около масата.

— Вчера гласувах „виновен“ и следващия път пак ще гласувам така. Не разбирам как някой може да гласува „невинен“ и държа поне един от вас да ми обясни как може да подкрепя този брикет.

— Да не съм ви чула да повторите тази дума — викна Уанда Уомак.

— Ще му викам „брикет“ колкото си поискам и нищо не можете да ми направите — сопна се Рита Мей.

— Моля ви да не употребявате тази дума — каза Франсис Макгауън.

— За мен тя е обидна — каза Уанда Уомак.

— Брикет, чернилка, кюнец, печка — закрещя Рита Мей през масата.

— Хайде стига — рече Клайд Сискоу.

— Моля ви — намеси се председателят. — Вижте, мис Плънк, нека бъдем откровени. Повечето от нас употребяват тази дума от време на време. Сигурен съм, че някои я употребяват повече от останалите. Но за много хора това е обидна дума и намирам, че ще е разумно да не я използвате по време на нашите разисквания. И без това си имаме достатъчно проблеми. Можем ли да се споразумеем да не използваме тази дума?

Всички кимнаха, с изключение на Рита Мей.

Думата взе Сю Уилямс. Беше добре облечена, привлекателна, около четирийсетте. Работеше в окръжната служба за социални грижи.

— Вчера не гласувах. Въздържах се. Но изпитвам съчувствие към мистър Хейли. Имам дъщеря и ако някой я изнасили, това сериозно ще разклати душевното ми равновесие. Мога да разбера родител, който губи разсъдъка си при такава ситуация, и мисля, че не е справедливо да съдим мистър Хейли, очаквайки да действа напълно рационално.

— Намирате, че той е бил невменяем от юридическа гледна точка ли? — попита Реба Бетс. Тя още не бе решила как да гласува.

— Не съм убедена, но знам, че не е бил психически стабилен. И не би могъл да бъде.

— Значи вярвате на оня изкукуригал доктор, който даде показания за него? — попита Рита Мей.

— Да. На него може да се вярва точно толкова, колкото и на лекаря на обвинението.

— Харесаха ми ботушите му — рече Клайд Сискоу. Никой не се засмя.

— Но той е бил осъждан — каза Рита Мей. — Освен това излъга и се опита да прикрие. Не вярвам на нито една негова дума.

— Спал е с момиче, което няма осемнайсет години — каза Клайд. — Ако това е престъпление, тогава доста от нас трябва да бъдат подведени под отговорност.

Отново никой не оцени опита му да се шегува. Клайд реши да не се обажда известно време.

— По-късно той се е оженил за момичето — каза Дона Лу Пек, която също не бе изразила становище.

Всички около масата се изредиха, всеки взе думата по веднъж, споделяха мнението си и отговаряха на въпроси. Обидната думичка се избягваше предпазливо от тези, които държаха на присъда. Двете страни на фронта се поочертаха. Повечето от невзелите решение, клоняха към виновен или поне така изглеждаше. Грижливата подготовка за убийствата, точното познаване на маршрута, автоматът М–16 — всичко това навеждаше на мисълта за предумишлено убийство. Ако той ги бе заварил на местопрестъплението и ги бе убил на място, тогава не биха му търсили отговорност. Но шест дни да го обмисля така грижливо, това не показваше замъглено съзнание.

Уанда Уомак, Сю Уилямс и Клайд Сискоу клоняха към оправдателна присъда, останалите — към „виновен“. Бари Акър бе подчертано уклончив.

 

 

Ейджи развя дълго синьо-бяло знаме с надпис „Свобода за Карл Лий!“. Петнайсет пастори застанаха рамо до рамо зад него и зачакаха да се оформи шествието пред съда. Хиляди чернокожи се наредиха плътно зад тях и поеха. Спуснаха се по Джаксън Стрийт и завиха наляво, към западния край на площада. Ейджи предвождаше демонстрантите. Скандираха познатия боен вик „Свобода за Карл Лий! Свобода за Карл Лий!“ в безкраен, повтарящ се оглушителен хор. С всяка крачка около площада тълпата растеше и хорът се усилваше.

Подушили неприятности, търговците заключиха магазините си и се прибраха вкъщи, за да проверят дали застраховките им включват щети при безредици. Зелените войнишки униформи се изгубиха в черното море. Полковникът, потен и нервен, им нареди да обкръжат съда и да се държат здраво. Докато Ейджи и демонстрантите завиваха по Вашингтон Стрийт, Ози се срещна с групичката от Клана. Откровено и тихичко им обясни, че положението може да стане неудържимо и той не би могъл да гарантира безопасността им. Признава правото им да се събират, разбира мотивите им, но ги моли да се махнат от площада, преди да е станало късно. Те набързо изчезнаха.

Когато знамето премина под стаята на съдебните заседатели, всички се струпаха на прозореца. Безспирното скандиране тресеше стъклата. Мегафонът ечеше. Съдебните заседатели се взираха в тълпата с невярващи очи. Черното море бе заляло улицата и продължаваше зад ъгъла. Всевъзможни ръчно направени лозунги стърчаха над главите им и настояваха човекът да бъде освободен.

— Не знаех, че в нашия окръг имало толкова много чернилки — каза Рита Мей Плънк. В този момент останалите единайсет си мислеха точно същото.

 

 

Бъкли беше бесен. Двамата с Мъсгроув наблюдаваха сцената от библиотеката на третия етаж. Ревът отдолу бе прекъснал спокойния им разговор.

— Не знаех, че в нашия окръг имало толкова много негри — каза Мъсгроув.

— Не са толкова. Някой ги е събрал тук. Чудя се кой ли ги е подучил.

— Сигурно Бриганс.

— Сигурно. Съвсем навреме — цялата врява започва точно когато заседателите разискват. Трябва да има поне пет хиляди.

— Най-малко.

 

 

Нуз и мистър Пейт бяха в кабинета на втория етаж. Негова светлост не изглеждаше много щастлив. Тревожеше се за своите съдебни заседатели.

— Не виждам как биха могли да се задълбочат при всичко, което става долу.

— Пресметнато е точно навреме нали, господин съдия? — каза мистър Пейт.

— Съвсем точно.

— Не знаех, че в нашия окръг имало толкова много негри.

* * *

Двайсет минути бяха необходими на мистър Пейт и Джийн Гилеспи да намерят адвокатите и да накарат залата да замлъкне. Когато се възцари тишина, се появиха и заседателите. По лицата им липсваха усмивки.

— Дами и господа, време е за обяд — заяви Нуз. — Предполагам, че нямате какво да докладвате.

Бари Акър поклати глава.

— Така си и мислех. Ще направим почивка за обяд, до един и половина. Разбирам, че не можете да напуснете съда, но бих искал да хапнете, без да разисквате делото. Съжалявам за напрежението отвън, но, откровено казано, не мога да направя нищо. Почивка до един и половина.

В кабинета Бъкли побесня.

— Господин съдия, това е лудница! Заседателите въобще не са в състояние да се концентрират върху делото при този шум навън. Това е умишлен опит да се сплашат заседателите.

— И на мен не ми харесва — каза Нуз.

— Това е организирано! Това е умишлено! — крещеше Бъкли.

— Работите вървят на зле — добави Нуз.

— Както е тръгнало, може и да настоявам процесът да се обяви за невалиден.

— Няма да позволя. Ти какво ще кажеш, Джейк?

Джейк се ухили за миг, после каза:

— Свобода за Карл Лий.

— Много смешно — изръмжа Бъкли. — Сигурно това е твое дело.

— Не е. Ако си спомняте, мистър Бъкли, аз се опитах да го предотвратя. Няколко пъти молих за промяна на мястото. Няколко пъти заявих, че процесът не трябва да се състои в тази зала. Вие настоявахте той да е тук, мистър Бъкли, а вие, съдия Нуз, решихте да остане тук. Смешно е сега и двамата да се оплаквате.

Джейк бе поразен от собственото си спокойствие. Бъкли изръмжа и заби поглед надолу през прозореца.

— Погледни ги само. Побеснели негри. Сигурно са десет хиляди.

По време на обедната почивка десетте хиляди нараснаха на петнайсет хиляди. Коли от стотици мили — някои чак от Тенеси — паркираха покрай шосетата извън града. Хората вървяха пеша по две-три мили под жарещото слънце, за да се присъединят към окупиралите съда. Ейджи обяви обедна почивка и площадът стихна.

Чернокожите не бяха настроени войнствено. Отвориха хладилни чанти и кошници с храна и започнаха да се черпят един друг. Скупчиха се под сенките, но наоколо нямаше достатъчно дървета. Влизаха в съда за студена вода и тоалетни. Крачеха по тротоарите и се взираха през витрините на затворените магазини. Опасявайки се от безредици, Кафето и Чайната затвориха по време на обеда. Опашката по тротоара пред Клод бе дълга почти две пресечки.

Джейк, Хари Рекс и Лусиен се бяха разположили на балкона и се забавляваха с цирка под тях. На масата бе поставена кана с прясна, гъста маргарита, която лека-полека изчезваше. Понякога те се присъединяваха към общия хор, ревейки „Свобода за Карл Лий!“, или припяваха заедно с другите „Ние ще победим“. Единствен Лусиен знаеше думите. Беше ги научил по време на славните дни през шейсетте години, когато се водеше битката за граждански права, и продължаваше да твърди, че е единственият бял в окръга Форд, който знае всички куплети. Тогава дори ходел в една черна църква, обясни той между отделните питиета, защото неговата собствена гласувала да бъдат прогонени чернокожите вярващи. Отказал се след една тричасова проповед, която завършила с танци. Решил, че белите не са създадени за такова смирение. Но продължил да им помага.

От време на време някой телевизионен екип се отклоняваше към кантората на Джейк и се мъчеше да зададе въпрос. Джейк се преструваше, че не чува, накрая изреваваше:

— Свобода за Карл Лий!

Точно в един и половина Ейджи грабна мегафона, развя знамето, подреди пасторите и събра демонстрантите. Поде химн и шествието бавно се залюшка по Джаксън Стрийт, после зави около площада. При всяка обиколка се присъединяваха все повече хора и шумът растеше заедно с тях.

 

 

В стаята на съдебните заседатели от петнайсет минути цареше мълчание, след като Реба Бетс бе преминала от „не съм решила“ към „невинен“. Ако някой я изнасилел, заяви тя, щяла да му пръсне мозъка, стига да имала възможност. Сега бяха пет на пет плюс двама, които не бяха решили. Изглеждаше невъзможно да се постигне компромис. Председателят продължаваше да увърта. Бедната възрастна Юла Дел Йейтс бе гласувала по единия начин, после по другия и на всеки бе ясно, че накрая ще гласува с мнозинството. Беше се разплакала до прозореца и Клайд Сискоу я заведе до мястото й. Искала да си отиде вкъщи. Чувствала се като затворничка.

Виковете и шествието бяха свършили своето. Когато мегафонът преминаваше наблизо, страхът в малката стая ставаше болезнено осезаем. Акър призоваваше към спокойствие, а те чакаха нетърпеливо, докато врявата заглъхне. Спокойствието обаче бе относително. Каръл Корман се реши да попита доколко са в безопасност. За първи път от една седмица тихият мотел бе станал ужасно примамливо място.

Трите часа безспирно скандиране разбиха окончателно нервите им. Председателят предложи да поговорят за семействата си и да изчакат до пет часа, когато Нуз ще ги извика.

Бърнис Тул, която бе гласувала доста несигурно „виновен“, предложи нещо, за което всички си бяха мислили, но никой не бе споменал.

— Защо просто не кажем на съдията, че сме в безизходно положение?

— Той ще обяви процеса за невалиден, нали? — попита Джо Ан Гейтс.

— Да — отвърна Акър. — Ще го съдят отново след няколко месеца. Защо да не приемем, че сме приключили работа, и да опитаме отново утре?

Всички се съгласиха. Не бяха готови да се откажат. Юла Дел тихо плачеше.

В четири часа Карл Лий и децата застанаха до високите прозорци. Той забеляза дръжка. Завъртя я и прозорецът се отвори към малък балкон над западната морава. Кимна на един от полицаите и пристъпи навън. Държеше Тоня на ръце и наблюдаваше тълпата.

Те го зърнаха. Закрещяха името му и се втурнаха към него. Ейджи поведе демонстрантите през улицата и моравата. Вълна от черни човешки тела се скупчи под малката тераса и всички се натискаха да зърнат по-отблизо своя герой.

— Свобода за Карл Лий! Свобода за Карл Лий! Свобода за Карл Лий!

Той махна с ръка на почитателите си, целуна дъщеричката си и прегърна синовете си. После продължи да маха и каза на децата да правят същото.

Джейк и малката му дружина използваха това, за да прекосят улицата и да влязат в съда. Беше се обадила Джийн Гилеспи. Нуз искал да се срещне с адвокатите в кабинета си. Бил разтревожен. Бъкли вилнеел.

— Настоявам процесът да се обяви за невалиден! Настоявам да се обяви за невалиден! — крещеше той на Нуз точно когато Джейк влезе в кабинета.

— Вие правите предложение за невалиден процес, губернаторе. А не настоявате! — Джейк го наблюдаваше със стъклен поглед.

— Върви по дяволите, Бриганс! Ти си организирал всичко това. Тоя бунт е твое дело. Ония негри там навън са твоя работа.

— Тук ли е секретарката? — попита Джейк. — Искам това да влезе в протокола.

— Господа, моля ви — намеси се Нуз. — Нека бъдем професионалисти.

— Господин съдия, обвинението прави предложение процесът да се обяви за невалиден — рече Бъкли, стремейки се да говори като професионалист.

— Отхвърля се.

— Добре тогава. Обвинението прави предложение да се позволи на съдебните заседатели да продължат обсъжданията на друго място извън съда.

— Интересна идея — каза Нуз.

— Не виждам причина те да не могат да продължат в мотела. Там е спокойно и само няколко души знаят къде се намира — каза уверено Бъкли.

— Джейк? — обърна се Нуз към него.

— Не, няма да стане. По закон нямате право да разрешавате обсъждания извън сградата на съда. — Джейк бръкна в джоба си и извади няколко сгънати листа. Хвърли ги на бюрото. — „Щатът срещу Дюбоуз“, хиляда деветстотин шейсет и трета година, окръг Линуд. Климатичната инсталация в съда блокирала по време на големите горещини. Съдията дал разрешение на заседателите да продължат обсъжданията в местната библиотека. Зашитата протестирала. Съдебните заседатели обявили обвиняемия за виновен. При обжалването Върховният съд отменил решението на съдията като неправилно и нарушаващо свободата на действие. Съдът постановил, че обсъжданията на съдебните заседатели трябва да се състоят в тяхната стая в съда, където се гледа делото. Нямате право да ги местите.

Нуз прегледа делото и го подаде на Мъсгроув.

— Да се подготви залата — нареди на мистър Пейт.

С изключение на репортерите, залата бе пълна само с чернокожи. Заседателите изглеждаха бледи и напрегнати.

— Предполагам, че не сте взели решение? — попита Нуз.

— Не, сър — отвърна председателят.

— Нека ви попитам нещо. Без да споменавате цифри, до безизходно положение ли сте стигнали?

— Ваша светлост, и това обсъждахме. Бихме искали да си тръгнем, да си отпочинем добре и да започнем утре отново. Не сме готови още да се откажем.

— Радвам се да го чуя. Извинявам се за това, което става отвън, но отново искам да подчертая, че нищо не може да се направи. Съжалявам. Ще трябва да дадете всичко, на което сте способни. Някакви въпроси?

— Не, сър.

— Много добре. Ще продължим утре в девет.

Карл Лий дръпна Джейк за рамото.

— Какво означава всичко това?

— Означава, че са в безизходно положение. Може да са шест на шест, или единайсет на един срещу теб, или единайсет на един за оправдателна присъда. Няма защо да се тревожиш.

Бари Акър спря в ъгъла съдебния пристав и му подаде сгънат лист. Там бе написано:

Луън,

Вземай децата и отивай при майка си. Не казвай на никого.

Стой там, докато свърши тая работа тук. Прави каквото ти казвам. Тук става опасно.

Бари

— Можете ли да предадете това на жена ми днес? Номерът ни е осем, осем, едно, нула, седем, седем, четири.

— Разбира се — отвърна приставът.

 

 

Тим Нънли, механик в гаража на Шевролет, бивш клиент на Джейк Бриганс и редовен посетител на Кафето, седеше на една кушетка в хижата насред гората и пиеше бира. Слушаше как побратимите му от Клана се напиват и ругаят негрите. От време на време и той ги изругаваше. През последните две нощи бе забелязал, че си шушукат, и чувстваше, че се готви нещо. Слушаше напрегнато.

Стана да си вземе друга бира. Внезапно те се нахвърлиха върху него. Трима го притиснаха до стената и отгоре му заваляха юмруци и ритници. Пребиха го от бой, запушиха му устата с парцал, завързаха го и го завлякоха навън, през чакълестия път до поляната, където официално го бяха приели в Клана. Завързаха го за един кол, съблякоха го и запалиха кръста. Камшикът плющеше върху него, докато плещите, гърбът и краката му се превърнаха на пихтия.

Две дузини бивши събратя наблюдаваха в ням ужас как заливат пребитото тяло с керосин. Главатарят с камшика стоеше неподвижно до него. Стоя цяла вечност, както им се стори на останалите. После произнесе смъртната присъда, запали клечка кибрит и я хвърли.

Гласът на Мики Маус секна завинаги.

Събраха белите си одежди и останалите неща и си тръгнаха. Повечето никога нямаше да стъпят отново в окръг Форд.