Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейк Бриганс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Time To Kill, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 77 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Време да убиваш

Издателство „Обсидиан“, София, 1996

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-06-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от V79)

Статия

По-долу е показана статията за Време да убиваш от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Време да убиваш
A Time to Kill
АвторДжон Гришам
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман

„Време да убиваш“ (на английски: A Time to Kill) е името на трилър роман на Джон Гришам, написан през 1989. През 1996 година романът е филмиран под режисурата на Джоел Шумахер.

Сюжет

В Клантън, Мисисипи, 10-годишната афроамериканка Тоня Хейли е брутално изнасилена и малтретирана от двама бели расисти – Джеймс Луис „Пит“ Уилард и Били Рей Коб. Малко след това Тоня е намерена и закарана в болница, докато Пит и Били се хваля в местното заведение какво са направили с малкото момиче.

Обезумелият баща на Тоня, Карл Лий Хейли, си спомня за подобен случай преди около година, в който бял мъж изнасилил афроамериканско момиче в съседния град и бил оправдан. Карл Лий решава, че това няма да се случи и този път. Затова убива двамата подсъдими, докато ги извеждат от съдебната зала.

По-късно на същия ден той е арестуван от шерифа Ози Уолс – афроамериканец, и е обвинен в двойно убийство. Въпреки опитите на местните афроамерикански организации да убедят Карл Лий да го защитава техен адвокат, той избира вече познатия му Джак Бриганс. Шефът на Джак – Лусиен Уилбанкс, Хари Рекс Вонър (приятел на Джак, адвокат) и студентката по право Елън Роарк се включват в защитата на Карл Лий. Прокурор по делото е Руфъс Бъкли, а съдия е белият Омар Нууз. Бъкли се надява да спечели делото, за да успее да стане губернатор. Съдията също не симпатизира на Карл Лий и умишлено бави молбата му да определи гаранция, както и да премести делото в друг окръг.

В същото време братът на Били Рей Коб – Фреди Лий Коб, търси отмъщение за смъртта на брат си и моли за помощ клонът на Кук Клукс Клан (ККК) в Мисисипи, ръководен от Стъмп Сисън. Те поставят бомба на верандата на Джак Бриганс и заплашват неговата секретарка Етъл Туити и съпруга ѝ Бъд. В деня на делото пред сградата на съда има размирици между членовете на ККК и местните афроамериканци, при които Стъмп Сисън е убит. Вярвайки че афроамериканците са виновни за това, Фреди и ККК зачестяват атаките си. Започват да горят кръстове из Клантън, а къщата на Джак е опожарена, докато той и семействтото му не са вкъщи. В резултат на действията им е повикана Националната гвардия, за да опази реда и спокойствието в Клантън по време на процеса.

В края на процеса Джак произнася много въздействаща заключителна реч. След дълги дебати съдебните заседатели оневиняват Карл Лий, защото е бил невменяем по време на извършването на престъплението.

Книгата завършва с Джак и неговия екип, които пият маргарита в офиса, преди да излязат пред журналистите.

Край на разкриващата сюжета част.

41

От часове седяха на верандата, през повечето време мълчаха и наблюдаваха как тъмнината обгръща града под тях и довежда комарите. Отново бе станало горещо. Влажният въздух лепнеше по кожата им и се просмукваше в ризите им. Знойната лятна нощ ги обгръщаше. Сали предложи да приготви вечеря. Лусиен отказа и поиска уиски. Джейк нямаше апетит, бирата го засищаше и утоляваше глада му. Когато всичко се успокои, Незбит се измъкна от колата си, прекоси верандата в мрака, отвори мрежестата врата и влезе в къщата. След миг затръшна вратата, мина покрай тях с една студена бира в ръка и изчезна по алеята, без да продума.

Сали проточи врат през вратата и за последен път им предложи вечеря. И двамата отказаха.

— Джейк, днес следобед ми се обадиха по телефона. Клайд Сискоу иска двайсет и пет хиляди, за да попречи на заседателите да вземат решение и петдесет хиляди за оправдателна присъда.

Джейк започна да клати глава.

— Чуй ме, преди да кажеш „не“. Той е наясно, че не може да гарантира оправдателна присъда, но може да блокира вземането на решение. За това се иска само един глас. И струва двайсет и пет хиляди. Вярно, не са малко пари, но ти знаеш, че ги имам. Ще му ги дам, а ти ще ми ги върнеш след колкото искаш години. Когато и да е, не ме интересува. И да не ми ги върнеш, все едно. Имам купища пари. Знаеш, че те не означават нищо за мен. Ако бях на твое място, изобщо нямаше да му мисля.

— Ти си луд, Лусиен.

— Може и да съм луд. Ти никога не си успявал да постигнеш това, което постигнах аз. Работата по това дело ще те подлуди. Погледни се на какво си заприличал. Не спиш, не ядеш, нямаш семейство, нямаш дом. Но пък пиеш здравата.

— Но ми е останала някаква етичност.

— При мен пък тя липсва. И етичността, и нравствеността, и съвестта. Да, но аз печелех, хлапак такъв. Печелех повече от всеки друг в този град и ти го знаеш.

— Лусиен, това е порочно.

— А да не мислиш, че Бъкли не е порочен? Той е готов да лъже, да мами, да подкупва и краде, само и само да спечели това дело. Пет пари не дава за някаква си там въображаема етичност, морални норми или чужди мнения. Моралът изобщо не го интересува. Интересува го едно-единствено нещо — успехът! Пред теб обаче се открива златният шанс да го биеш в собствената му игра. Аз бих го направил, Джейк.

— Не ми говори за това, Лусиен. Моля те, не ми говори за това.

Мина един час. Двамата мълчаха. Светлините на града под тях бавно чезнеха. В тъмнината се чуваше хъркането на Незбит. Сали донесе по едно последно питие и им пожела „лека нощ“.

— Сега е най-трудното — каза Лусиен. — Да чакаш дванайсет средни, обикновени граждани да проумеят всичко.

— Ама че идиотска система, нали?

— Вярно е идиотска. Но обикновено е ефикасна. В деветдесет на сто от случаите съдебните заседатели са прави.

— От това не ми става по-добре. Надявам се единствено на чудо.

— Така е, моето момче, чудото ще се случи утре.

— Утре ли?

— Да. Утре рано сутринта.

— Ще си направиш ли труда да ми обясниш как?

— Утре до обяд тук ще се съберат десет хиляди разярени чернокожи, които ще плъзнат като мравки около съда на окръг Форд. А може и да са повече.

— Десет хиляди! Защо?

— За да викат, крещят и скандират: „Свобода за Карл Лий! Свобода за Карл Лий!“ За да вдигат врява, да уплашат всички, да вцепенят от страх съдебните заседатели. За да хвърлят всичко в хаос. Ще има толкова много негри, че белите ще се изпокрият. Губернаторът ще изпрати още войници.

— И откъде знаеш всичко това?

— Подготвил съм го, Джейк.

— Ти?

— Слушай какво ще ти кажа. Когато бях в разцвета на силите си, познавах всеки черен проповедник в петнайсет окръга. Обиколил съм църквите им. Молил съм се с тях, участвал съм в шествията им, пял съм с тях. Те ми осигуряваха клиенти, аз им осигурявах пари. Бях единственият бял адвокат в Асоциацията за защита на цветнокожите в Северен Мисисипи. Водил съм повече дела за расова дискриминация, отколкото десет фирми във Вашингтон. Това са мои хора. Просто звъннах на няколко телефона. Ще започнат да пристигат сутринта и до обяд няма да можеш да се разминеш от негри в центъра на Клантън.

— Откъде ще пристигнат?

— Отвсякъде. Нали ги знаеш черните колко обичат да правят протестни шествия. За тях това ще бъде празник. Чакат го с нетърпение.

— Ти си луд, Лусиен. Моят побъркан приятел.

— Аз печеля, хлапако.

 

 

В стая сто шейсет и три Бари Акър и Клайд Сискоу привършиха последната си игра на карти и се готвеха да си лягат. Акър извади няколко монети и рече, че му се пие нещо разхладително. Сискоу каза, че не е жаден.

Акър мина на пръсти край заспалия войник в коридора. Автоматът за напитките не работеше и той тихо отвори външната врата, качи се по стълбите на втория етаж и намери друг автомат до машината за лед. Пъхна монетите. Автоматът изкара една диетична кола. Той се наведе да я вземе.

От тъмнината изплуваха две фигури. Повалиха го на пода, сритаха го и го натикаха в тъмния ъгъл до машината за лед, до една заключена с верига и катинар врата. По-високият сграби Акър за яката и го запрати в паянтовата стена. По-дребният стоеше до автомата за кола и наблюдаваше тъмния коридор.

— Ти си Бари Акър, нали? — процеди през зъби по-едрият.

— Да! Пуснете ме! — Акър се опита да се освободи, но нападателят го стисна за шията и го натисна към стената с едната си ръка. С другата измъкна лъскав ловджийски нож и го тикна под носа му. Акър се вцепени.

— Отваряй си ушите и ме чуй добре — прошепна отчетливо непознатият. — Знаем, че си женен и живееш на Форест Драйв хиляда сто шейсет и едно. Знаем, че имаш три деца, знаем къде играят те и къде ходят на училище. Жена ти работи в банката.

Акър усети, че краката му се подкосяват.

— Само да освободят оня негър, ще ти видим сметката, и на теб, и на семейството ти. Години може да минат, но няма да ви се размине.

Нападателят го блъсна на пода и го сграбчи за косата.

— Една-единствена дума да изтървеш за нас, и децата ти остават с едно по-малко. Ясно ли е?

Двамата изчезнаха. Акър дишаше тежко, почти се задушаваше. Разтри врата и тила си. Седеше неподвижен в тъмнината, твърде уплашен, за да помръдне.