Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейк Бриганс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Time To Kill, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 77 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Време да убиваш

Издателство „Обсидиан“, София, 1996

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-06-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от V79)

Статия

По-долу е показана статията за Време да убиваш от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Време да убиваш
A Time to Kill
АвторДжон Гришам
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман

„Време да убиваш“ (на английски: A Time to Kill) е името на трилър роман на Джон Гришам, написан през 1989. През 1996 година романът е филмиран под режисурата на Джоел Шумахер.

Сюжет

В Клантън, Мисисипи, 10-годишната афроамериканка Тоня Хейли е брутално изнасилена и малтретирана от двама бели расисти – Джеймс Луис „Пит“ Уилард и Били Рей Коб. Малко след това Тоня е намерена и закарана в болница, докато Пит и Били се хваля в местното заведение какво са направили с малкото момиче.

Обезумелият баща на Тоня, Карл Лий Хейли, си спомня за подобен случай преди около година, в който бял мъж изнасилил афроамериканско момиче в съседния град и бил оправдан. Карл Лий решава, че това няма да се случи и този път. Затова убива двамата подсъдими, докато ги извеждат от съдебната зала.

По-късно на същия ден той е арестуван от шерифа Ози Уолс – афроамериканец, и е обвинен в двойно убийство. Въпреки опитите на местните афроамерикански организации да убедят Карл Лий да го защитава техен адвокат, той избира вече познатия му Джак Бриганс. Шефът на Джак – Лусиен Уилбанкс, Хари Рекс Вонър (приятел на Джак, адвокат) и студентката по право Елън Роарк се включват в защитата на Карл Лий. Прокурор по делото е Руфъс Бъкли, а съдия е белият Омар Нууз. Бъкли се надява да спечели делото, за да успее да стане губернатор. Съдията също не симпатизира на Карл Лий и умишлено бави молбата му да определи гаранция, както и да премести делото в друг окръг.

В същото време братът на Били Рей Коб – Фреди Лий Коб, търси отмъщение за смъртта на брат си и моли за помощ клонът на Кук Клукс Клан (ККК) в Мисисипи, ръководен от Стъмп Сисън. Те поставят бомба на верандата на Джак Бриганс и заплашват неговата секретарка Етъл Туити и съпруга ѝ Бъд. В деня на делото пред сградата на съда има размирици между членовете на ККК и местните афроамериканци, при които Стъмп Сисън е убит. Вярвайки че афроамериканците са виновни за това, Фреди и ККК зачестяват атаките си. Започват да горят кръстове из Клантън, а къщата на Джак е опожарена, докато той и семействтото му не са вкъщи. В резултат на действията им е повикана Националната гвардия, за да опази реда и спокойствието в Клантън по време на процеса.

В края на процеса Джак произнася много въздействаща заключителна реч. След дълги дебати съдебните заседатели оневиняват Карл Лий, защото е бил невменяем по време на извършването на престъплението.

Книгата завършва с Джак и неговия екип, които пият маргарита в офиса, преди да излязат пред журналистите.

Край на разкриващата сюжета част.

31

В петък сутринта Джейк позвъни на Нуз вкъщи и мисис Ихавод му каза, че съпругът й има гражданско дело в окръг Полк. Джейк даде инструкции на Елън и замина за Смитфийлд, на един час път.

В залата бяха само съдебните заседатели, зрители нямаше. Джейк седна на първия ред. Нуз бе отегчен, съдебните заседатели бяха отегчени, адвокатите бяха отегчени, след две минути и Джейк се отегчи. Когато свидетелят свърши, Нуз обяви кратка почивка и Джейк отиде в кабинета му.

— Здравей, Джейк. Какво те носи насам?

— Чухте ли какво се случи вчера?

— Видях го снощи по новините.

— А чухте ли какво е станало през нощта?

— Не.

— Очевидно някой е дал на Клана списък с бъдещите съдебни заседатели. Запалили кръстове в дворовете на двайсет от тях.

Нуз се сепна.

— На нашите съдебни заседатели ли?

— Да, сър.

— Хванали ли са някого?

— Не са, разбира се. Гледали да гасят огньовете преди всичко. Освен това никой не може да ги хване тия хора.

— Двайсет от нашите съдебни заседатели — повтори Нуз.

— Да, сър.

Нуз приглади с ръка прилепналата си лъскава сива коса и се заразхожда бавно из тясното помещение, поклащайки глава. От време на време се почесваше по чатала.

— Това ми прилича на опит за сплашване — измърмори той.

Какъв мозък, помисли си Джейк. Истински гений.

— И на мен така ми се струва.

— И какво трябва да направя аз сега? — попита съдията, леко обезпокоен.

— Да смените мястото на делото.

— И къде да го пратя?

— Из южните краища на щата.

— Така, така. Може би в окръг Кари. Там май са шейсет процента чернокожи. Това ще означава, че съставът ще бъде поделен по равно, нали? Или може би ще предпочетеш окръг Броуър. В него май са още по-черни. Там можеш да се надяваш и на оправдателна присъда, а?

— Не ме интересува къде ще го преместите. Но не е честно да го съдим в окръг Форд. Нещата и преди сблъсъка вчера бяха достатъчно тревожни. Белите вече са настроени за линч, а най-подходящата шия за момента е на моя клиент. Положението беше ужасно и преди Кланът да започне да украсява окръга с коледни дървета. Кой знае какво още ще опитат до понеделник. Не виждам никаква възможност да бъде избран честен и безпристрастен състав от съдебни заседатели в окръг Форд.

— Имаш предвид състав от чернокожи?

— Не, сър! Имам предвид състав, който да не е предубеден спрямо това дело. Карл Лий Хейли има право на дванайсет души, които не са решили предварително дали е виновен, или не.

Нуз се довлече до стола си и се стовари на него. Махна прочутите си очила от прочутия си нос и го зачопли.

— Тия двайсет можем да ги освободим — мислеше той на глас.

— Няма да помогне. Целият окръг или вече е научил какво се е случило, или ще научи след няколко часа. Знаете как се разнасят клюките. Всички призовани ще се почувстват застрашени.

— Тогава ще освободим всички от задълженията им и ще призовем нови.

— Няма да помогне — реагира рязко Джейк, раздразнен от упоритостта на Нуз. — Всички съдебни заседатели трябва да бъдат от окръг Форд, а няма човек в него, който да не е научил за това. Пък и как ще попречите на Клана да заплашва новите? Не става така.

— Защо си толкова сигурен, че Кланът няма да се опита да повлияе на процеса, ако го преместим в друг окръг? — Всяка негова дума бе натежала от сарказъм.

— Мисля, че ще се опита — съгласи се Джейк. — Но не можем да бъдем сигурни. Това, в което сме сигурни, е, че Кланът вече е в нашия окръг, че се е развихрил и е заплашил някои бъдещи съдебни заседатели. Това са фактите. Въпросът е какво ще предприемете вие.

— Нищо — отвърна грубо Нуз.

— Сър?

— Нищо. Нищо няма да предприема, само ще освободя тези двайсет. Следващия понеделник, когато започне процесът в Клантън, ще разпитам най-внимателно всички призовани.

Джейк го гледаше недоумяващо. Нуз си имаше причина, мотив, опасения, нещо, което криеше. Лусиен бе прав — някой го притискаше.

— Мога ли да попитам защо?

— Мисля, че няма значение къде ще се гледа делото на Карл Лий Хейли. Няма значение и кого ще поставим в ложата на съдебните заседатели. Няма значение и какъв е цветът на кожата им. Те вече са взели решение. Всички до един, откъдето и които да са те. Вече са готови с решението си, Джейк, и твоята задача е да избереш онези, които смятат, че твоят човек е герой.

Това може и да е вярно, помисли си Джейк, но не би го признал. Продължи да се взира в дръвчетата навън.

— Защо се страхувате да го преместите?

— Да се страхувам ли? — Ихавод присви очи и заби поглед в Джейк. — Не се страхувам от никакво решение, което вземам. А ти защо се страхуваш да се гледа делото в Клантън?

— Мисля, че вече го обясних.

— Делото на мистър Хейли ще се гледа в окръг Форд и ще започне в понеделник. Дотогава има три дни. И то ще се гледа там не защото се страхувам да го преместя, а защото няма да спечелим нищо с този ход. Обмислил съм всичко много внимателно, мистър Бриганс, пък и ще се чувствам спокоен, ако делото се гледа в Клантън. Няма да го преместя. Нещо друго?

— Не, сър.

— Добре. Ще се видим в понеделник.

 

 

Джейк влезе в кантората си през задната врата. От една седмица предната беше заключена, но там непрекъснато имаше по някой, който чукаше и викаше. Повечето бяха репортери, но се отбиваха и приятели, за да си побъбрят и да разберат нещо ново за големия процес. Клиенти отдавна нямаше. Телефонът непрекъснато звънеше. Джейк не се докосваше до него, а Елън, ако се случеше наоколо, го вдигаше.

Намери я заровена в дебелите томове. Досието по делото „Макнотън“ бе шедьовър. Беше й поръчал не повече от двайсет страници. Тя му даде седемдесет и пет, написани идеално на машина и на разбираем език, обяснявайки, че не вижда начин да обхване приложението на прочутото решение в Мисисипи на по-малко страници. Беше го проучила старателно и задълбочено, започвайки с оригиналния вариант на делото „Макнотън“ в Англия през миналия век, и бе прехвърлила всички дела за невменяемост в щата Мисисипи в продължение на сто и петдесет години. Беше отделила маловажните и объркващите и бе разработила сложните и значимите с великолепна простота. Досието завършваше с резюме на най-новите тенденции в правото и тяхното евентуално приложение в делото на Карл Лий Хейли.

В по-кратко изложение, само от четиринайсет страници, тя бе стигнала до категоричното заключение, че отвратителните снимки с размазания мозък на Коб и Уилард при всички положения ще стигнат до съдебните заседатели. Щатът Мисисипи допускаше подобни провокационни доказателства и тя не виждаше начин това да се предотврати.

Беше написала и трийсет и една страници с проучвания върху защитата в подобно дело при оправдаващи вината обстоятелства — Джейк бе обмислил тази възможност непосредствено след убийствата. Беше стигнала до неговите заключения — няма да свърши работа. Беше изровила старо дело от Мисисипи, където един мъж бе заловил и убил избягал и въоръжен затворник. Бяха го оправдали, но разликата в двете дела бе огромна. Джейк се ядоса, че толкова усилия отидоха на вятъра. Не каза обаче нищо, тъй като всичко, което бе поискал, бе изпълнено.

Най-приятната изненада бе работата й с доктор У Т. Бас. Два пъти се бе срещала с него през седмицата и бяха обсъдили прецедентите най-подробно. Беше подготвила двайсет и пет страници с въпроси, които Джейк трябваше да зададе, а доктор Бас — да им отговори. Бяха майсторски изпипани и той се удиви на зрелостта й. На нейните години Джейк бе един среден студент и се интересуваше повече от жени, отколкото от научна работа. Освен това тя, третокурсничката, пишеше досиета като монографии.

— Как мина? — попита тя.

— Както се и очакваше. Не отстъпи. Процесът започва в понеделник тук, със същите съдебни заседатели, без двайсетте, които получиха онова деликатно предупреждение.

— Той е луд.

— С какво се занимаваш сега?

— Привършвам подкрепата на становището ти, че подробностите по изнасилването трябва да се обсъждат пред съдебните заседатели. Засега ми изглежда убедително.

— Кога ще го свършиш?

— Нещо спешно ли има?

— Нека да е готово до неделя, ако е възможно. Появи се друг проблем, нещо малко по-различно.

Тя отмести бележника си и се приготви да слуша.

— Психиатър на обвинението ще бъде доктор Уилбърт Роудхийвър, главен лекар в Уитфийлд. Работи там, откакто го помня, и е бил свидетел на стотици дела. Искам да поровиш малко и да видиш колко пъти името му се среща в решенията на съда.

— Вече се натъкнах на това име.

— Добре. Както знаеш, публикуват се единствено решенията на Върховния съд, в които подсъдимият бива признат за виновен и е обжалвал. За оправдателните присъди не се пише. Интересувам се точно от тях.

— Накъде биеш?

— Подозирам, че Роудхийвър хич не си пада по заключения, че обвиняемият е бил временно невменяем от юридическа гледна точка. Съществува вероятност никога да не е давал такова заключение. Дори в случаите, когато подсъдимият очевидно е луд и не съзнава какво върши. Бих искал да попитам Роудхийвър по време на разпита на свидетелите за някои дела, в които въпреки заключението му съдебните заседатели са оправдавали явно луди хора.

— Трудно ще се открият такива дела.

— Знам, но ти ще успееш, Роу Арк. Цяла седмица те наблюдавам как работиш и знам, че ще успееш.

— Поласкана съм, шефе.

— Можеш да се обадиш на адвокати от целия щат, които са се сблъсквали с Роудхийвър преди. Няма да е лесно, но искам да свършим тая работа.

— Да, шефе. Сигурна съм, че го искаш от днес за вчера.

— Е, не съвсем. Съмнявам се, че ще стигнем до него следващата седмица, така че имаш малко време.

— Не знам как да започна. Не е спешно, така ли?

— Не е, но досието за изнасилването е спешно.

— Разбрано, шефе.

— Обядва ли?

— Не съм гладна.

— Добре. Не прави планове за вечеря.

— Какво означава това?

— Означава, че имам идея.

— Нещо като среща?

— Не, нещо като делова вечеря на двама професионалисти.

Джейк натъпка две чанти и тръгна.

— Ще бъда у Лусиен, но не се обаждай освен в краен случай. И не казвай на никого къде съм.

— Върху какво работиш?

— Върху съдебните заседатели.

Лусиен бе заспал пиян на люлката на верандата, а Сали не се виждаше никъде. Джейк се настани в просторния кабинет на горния етаж. Лусиен имаше повече юридически книги вкъщи, отколкото мнозина адвокати в канторите си. Джейк изтърси съдържанието на чантите на един стол, а списъкът на съдебните заседатели, наредени по азбучен ред, сложи на писалището, редом с пакет картончета и няколко маркера.

Първото име бе Акър, Бари Акър. Фамилията бе изписана с главни печатни букви в горния край на картончето със син маркер. Синьото бе за мъжките имена, червеното — за женските, черното — за чернокожите и от двата пола. Под Акър той си отбеляза някои неща с молив. Възраст — около четирийсет. Женен втори път, с три деца, две от които дъщери. Държи на загуба железарско магазинче в Клантън. Съпруга — секретарка в банка. Кара пикап. Обича лова. Носи каубойски ботуши. Чудесен човек. Аткавидж бе ходил при него в четвъртък, за да го огледа. Каза, че правел добро впечатление, говорел като образован човек. Джейк изписа деветка до името Акър.

Гордееше се с подхода си. Бъкли сигурно не се задълбочаваше толкова.

Следващият бе Били Андрюс. Какво име само! В телефонния указател бяха шестима. Джейк познаваше един, Хари Рекс — друг, Ози познаваше един чернокож, но никой не знаеше кой е призованият. Сложи въпросителна до името.

Джералд Олт. Джейк се усмихна, когато написа името. Олт бе идвал в кантората му преди години, когато бе просрочил ипотеката на къщата си в Клантън. Жена му боледуваше от бъбреци и разходите за лекарства го съсипваха. Беше интелектуалец, имаше диплома от Принстън, където се бе запознал с жена си. Тя беше от окръг Форд, единствено дете на прочутото с глупостта си семейство, вложило всичките си пари в железниците. Беше пристигнал в Клантън точно когато сватовете му се бяха разорили и безгрижният живот, заради който се бе оженил, се беше превърнал в безнадеждна борба за оцеляване. За кратко бе работил като учител, после библиотекар, след това беше станал секретар в съда. Ненавиждаше тежкия физически труд. Когато съпругата му се разболя, загубиха и скромния си дом. Сега работеше в магазин за домашни потреби.

Джейк знаеше нещо за Джералд Олт, което никой друг не знаеше. Когато бил малък, семейството му живеело в Пенсилвания във ферма край шосето. Една нощ, когато всички спели, къщата пламнала. Минаващ моторист спрял, разбил вратата и започнал да ги измъква навън. Огънят бързо обхванал долния етаж и когато Джералд и брат му се събудили, било вече невъзможно да излязат от стаята си горе. Хукнали към прозореца и се развикали. Родителите и останалите деца крещели безпомощно от предния двор. Пламъци изскачали от всички прозорци освен от тяхната спалня. Изведнъж спасителят им се полял с вода от градинския маркуч, втурнал се в горящата къща през пламъците и дима и нахълтал горе в спалнята. Разбил прозореца, сграбчил Джералд и брат му и скочил долу. По чудо не се наранили. Благодарили му със сълзи и прегръдки. Непознатият бил чернокож. Първият негър, когото децата виждали през живота си.

Джералд Олт беше един от малцината бели в окръг Форд, който истински уважаваше чернокожите. Джейк му постави десетка.

За шест часа той прегледа целия списък — попълваше картони, съсредоточаваше се над всяко име, представяше си всеки съдебен заседател в ложата, разговаряше с всеки един. Постави оценки на всички. Чернокожите получаваха автоматически десетка; с белите бе по-трудно. Мъжете получаваха по-високи оценки от жените; младите — по-високи от старите; образованите — малко повече от необразованите; либералите и от двата пола получиха най-високите бележки.

Елиминира двайсетимата, които Нуз се готвеше да изключи от списъка. Знаеше по нещо за около сто и дванайсет от бъдещите съдебни заседатели. Бъкли със сигурност не знаеше толкова.

 

 

Елън пишеше на машината на Етъл, когато Джейк се върна от Лусиен. Тя я изключи, затвори дебелия том, от който преписваше нещо, и го загледа.

— Къде ще е вечерята? — попита тя с лукава усмивка.

— Ще се поразходим малко. Ходила ли си някога в Робинсънвил?

— Не, но съм готова. Какво има там?

— Само памук, соя и великолепно ресторантче.

— Трябва ли да се преобличам?

Джейк я огледа. Беше облечена както обикновено — тъмносиня риза, четири номера по-голяма, избелели, прилепнали по стройните й бедра джинси, без чорапи.

— Изглеждаш чудесно.

Изгасиха копирната машина и лампите и се качиха на сааба.

Джейк спря пред едно магазинче за напитки и купи стек с шест кутии бира и висока, изстудена бутилка „Шабли“.

— Там всеки си носи пиенето — обясни той, когато излязоха от града. Слънцето залязваше над шосето пред тях и Джейк спусна сенниците. Елън пое ролята на барман и отвори две кутии.

— Колко е дотам? — попита тя.

— Час и половина.

— Час и половина! Но аз умирам от глад.

— Подкрепи се с бира. Заслужава си, повярвай ми.

— Какво предлагат?

— Печено месо, пържени скариди, жабешки бутчета, риба на скара с дървени въглища.

Тя отпи от бирата.

— Ще видим.

Джейк натисна педала и колата полетя по мостовете над безбройните притоци на езерото Чатула. Изкачваха стръмни хълмове, покрити с тъмнозелена трева. Вземаха рязко завоите и профучаваха край камиони, натоварени с дървесни трупи, които правеха последни курсове за деня. Джейк отвори капака на покрива и спусна стъклата, за да влезе вътре вятърът. Елън се изтегна назад и затвори очи. Гъстата й вълниста коса се развяваше по лицето.

— Виж какво, Роу Арк, това е делова вечеря…

— Да, да, знам.

— Точно така. Аз съм работодателят, ти моя служителка и това е делова вечеря. Нищо повече. Недей да си представяш разни похотливи неща в еманципирания си сексуално освободен мозък.

— Май че ти правиш така, а?

— Нищо подобно. Просто знам какво си мислиш.

— Откъде знаеш какво си мисля? Защо си въобразяваш, че си толкова неотразим, та да си правя труда да те съблазнявам?

— Дръж си ръцете мирни. Бракът ми е невероятно щастлив, жена ми е страхотна и ще направи чудо, ако й мине през ума, че се занасям с друга.

— Добре, тогава да се престорим, че сме приятели. Просто двама приятели, които отиват на вечеря.

— Това при нас на Юг не минава. Един мъж не може да вечеря като приятел с една жена, ако е женен. Такива работи просто не вървят.

— А защо?

— Защото мъжете нямат ей тъй приятелки. Не става. Не съм чувал някой южняк, който е женен, да си има духовна приятелка. Мисля, че е така от Гражданската война насам.

— Мисля, че е така от средновековието насам. Защо южнячките са толкова ревниви?

— Защото така сме ги възпитали. От нас са се научили. Ако жена ми се срещне с някой мъж на обяд или на вечеря, ще й откъсна главата и ще подам молба за развод. От мен го е научила.

— Но това е безумно глупаво.

— Естествено, че е.

— И жена ти няма приятели мъже?

— Не, доколкото ми е известно. Ако научиш за някого, веднага ми го съобщи.

— А ти имаш ли приятелки?

— За какво са ми? Те не разбират от футбол, лов на патици, политика, съдебни дела, от всичко, от което се интересувам. Те си говорят за деца, дрехи, рецепти, купони за поръчки от списания, мебели, все неща, от които не разбирам. Не, нямам приятелки. И не искам да имам.

— Ето това му харесвам на Юга. Хората са толкова толерантни.

— Благодаря.

— Имаш ли приятели евреи?

— Не съм чувал да има евреи в нашия окръг. Но имах един наистина добър приятел в университета, Айра Таубер от Ню Джързи. Бяхме много близки. Обичам евреите. Исус е бил евреин, нали? Никога не съм разбирал антисемитизма.

— Боже господи, ти си либерал. А какво ти е мнението… ъъ… за хомосексуалистите?

— Изпитвам съжаление към тях. Не разбират какво губят. Но проблемът си е техен.

— Би ли имал приятел педераст?

— Мисля, че да, ако не го знам, че е такъв.

— А, не, ти си републиканец.

Тя вдигна празната кутия и я метна на задната седалка. Отвори нови две. Слънцето беше залязло и натежалият, влажен въздух студенееше при Деветдесет мили в час.

— Значи не можем да бъдем приятели? — попита тя.

— Не.

— Нито любовници?

— Моля те. Опитвам се да държа пътя.

— Тогава какви сме?

— Аз съм адвокат, ти си юридическият ми сътрудник. Аз съм работодателят, ти си моя служителка. Аз съм шефът, ти си момчето за всичко.

— Ти си мъжът, аз съм жената.

Джейк се любуваше на джинсите и широката й риза.

— В това няма никакво съмнение.

Елън поклати глава и се загледа в гъстата трева, която прелиташе встрани. Джейк се усмихна и подкара още по-бързо, отпивайки от бирата. Преминаха доста кръстовища по селските пусти шосета и внезапно хълмовете изчезнаха, а пред тях се ширна равно поле.

— Как се казва ресторантът? — попита тя.

— „Холивуд“.

— Как?

— „Холивуд“.

— Защо са го нарекли така?

— По-рано се намираше в едно градче, на няколко мили по-нататък, казваше се Холивуд, в щата Мисисипи. Изгоря и го преместиха в Робинсънвил. Отново го нарекоха „Холивуд“.

— Какво толкова му е чудесното?

— Чудесна храна, чудесна музика, чудесна атмосфера и е далеч от Клантън — там никой няма да види как вечерям с чужда хубава жена.

— Не съм жена, аз съм момче за всичко.

— Чуждо и хубаво момче за всичко.

Елън се усмихна и прекара пръсти през косата си. На следващото кръстовище той зави наляво и тръгна на запад, докато стигнаха до едно селище край железопътна линия. От едната страна на пътя имаше редица пустеещи дървени постройки, а от другата страна, сам-самичка, се намираше нещо като стара бакалница. Отпред бяха паркирани десетина коли, а отвътре се чуваше тиха музика. Джейк взе бутилката „Шабли“ и придружи своята юридическа сътрудничка нагоре по стълбите, през предната веранда и навътре в заведението.

До вратата се издигаше малък подиум, където една красива възрастна негърка, Мърл, седеше пред пиано и пееше „Дъждовна нощ в Джорджия“. Три дълги редици маси тръгваха от вратата и стигаха до подиума. Масите бяха тук-там заети. Една сервитьорка, която наливаше бира от кана, им направи знак да влязат. Сложи ги да седнат в дъното на малка масичка с червена карирана покривка.

— Искаш ли пържена туршия с копър, сладур? — попита тя Джейк.

— Да. Две порции.

Елън се намръщи и погледна към него.

— Пържена туршия с копър ли?

— Разбира се. В Бостън не сервират ли такива неща?

— Защо тук пържите всичко?

— Всичко, което си струва да се яде. Ако не ти хареса, аз ще я изям.

От една маса през пътеката се разнесоха възгласи. Четири двойки вдигнаха тост за някого или за нещо, после избухнаха в неудържим смях. Виковете и разговорите не секваха нито за миг.

— Хубавото на „Холивуд“ е — заобяснява Джейк, — че можеш да вдигаш шум колкото си искаш, да стоиш докогато си искаш и никой няма да ти обърне внимание. Когато седнеш на маса тук, тя е твоя за цялата нощ. След малко ще започнат да пеят и да танцуват.

Джейк поръча пържени скариди и риба на скара за двамата. Елън се отказа от жабешките бутчета. Сервитьорката бързо се върна с виното и изстудени чаши. Вдигнаха тост за Карл Лий Хейли и умопомрачения му мозък.

— Какво мислиш за Бас? — попита Джейк.

— Съвършеният свидетел. Готов е да каже всичко, което поискаме от него.

— Това не те ли дразни?

— Да, ако той беше свидетел по убийството. Но той е експерт и може да си пробутва неговите становища. Кой ще му ги оспори?

— Убедителен ли е?

— Когато е трезвен. Срещнахме се два пъти тази седмица. Във вторник беше трезвен и вършеше работа. В сряда беше пиян и апатичен. Мисля, че ще бъде полезен колкото и всеки друг психиатър, когото можем да привлечем. Той пет пари не дава за истината и ще ни каже това, което искаме да чуем.

— А смята ли, че Карл Лий е луд от юридическа гледна точка?

— Не. А ти?

— Не. Роу Арк, пет дни преди убийствата Карл Лий ми каза, че ще ги извърши. Показа ми точно мястото, където ще се скрие да ги причака, въпреки че тогава аз не го разбрах. Нашият клиент е знаел точно какво върши.

— Ти защо не го спря?

— Защото не му повярвах. Току-що бяха изнасилили дъщеря му и не се знаеше дали тя ще оживее.

— Ако можеше, би ли го спрял?

— Казах на Ози. Но тогава никой от нас не си и помисляше, че това може да се случи. Не, не бих го спрял, дори ако бях сигурен. Аз самият бих постъпил по същия начин.

— Как?

— Точно като него. Много е лесно.

Елън се пресегна с вилицата към туршията и подозрително я разрови. Разряза я на две, набоде едно парченце и старателно го подуши. Сложи го в устата си и бавно задъвка. Преглътна, после побутна чинията си към Джейк.

— Личи си, че си севернячка — каза той. — Не те разбирам, Роу Арк. Не харесваш пържена туршия с копър, красива си, много си умна, можеш да работиш в която и да е тежкарска адвокатска кантора за куп пари, а си решила да си късаш нервите цял живот заради главорези убийци, които ги чака смъртна присъда, впрочем напълно заслужена. Какво те кара да избереш този път?

— Ти си късаш нервите със същите хора. Сега е Карл Лий Хейли. Догодина ще бъде някой друг убиец, когото всички ненавиждат, но ти пак ще си късаш нервите, защото е твой клиент. В някой от следващите дни, Джейк Бриганс, твоя клиент го очаква смъртна присъда и ти ще разбереш колко ужасно е това. Когато го завържат за стола и той те погледне за последен път, ще станеш друг човек. Ще разбереш колко варварска е системата и ще си спомниш за Роу Арк.

— Тогава сигурно ще си пусна брада и ще се запиша в Съюза за граждански свободи.

— И това може да стане, ако те приемат.

Пържените скариди пристигнаха в малка черна тенджерка. Къкреха в масло, чесън и сос. Елън си сипа огромен куп и залапа като корабокрушенец. Мърл подхвана своя невероятно чувствена интерпретация на „Дикси“, а наоколо припяваха и пляскаха с ръце.

Сервитьорката профуча и тупна на масата поднос с нарязани и хрупкави жабешки бутчета. Джейк пресуши чаша вино и заяде с пръсти. Елън се насили да не ги опита. После пристигна рибата. Маста цвърчеше и съскаше и те не можеха да докоснат чиниите. Рибата беше препечена до хрупкаво тъмнокафяво с черни квадрати от скарата. Ядяха и пиеха бавно, наблюдаваха се един друг и се наслаждаваха на пикантните блюда.

 

 

Към полунощ бутилката бе празна, а светлините — замъглени. Пожелаха „лека нощ“ на сервитьорката и Мърл. Внимателно слязоха по стълбата и запристъпваха към колата. Джейк закопча предпазния си колан.

— Пих прекалено, за да карам — каза той.

— И аз съм същата. Видях малък мотел недалеч оттук.

— И аз го видях, но няма свободни легла. Ловко действаш, Роу Арк. Напиваш ме, а после гледаш да се възползваш.

— Да можех, щях да го направя, господине.

За миг погледите им се срещнаха. Лицето на Елън отразяваше червената светлина на неоновата реклама, която проблясваше над ресторанта.

Мигът продължи дълго, после рекламата угасна. Затваряха. Джейк запали колата, изчака двигателят да загрее и се понесе в тъмнината.

 

 

Рано в събота сутринта Мики Маус се обади на Ози вкъщи и обеща нови неприятности. Безредиците в четвъртък не били по вина на Клана, обясни той, въпреки че обвинили тях. Те си правели мирно шествие, а сега водачът им бил по-близо до смъртта, отколкото до живота, и седемдесет процента от тялото му било покрито с обгаряния трета степен. Предстояла, разплата; така било наредено отгоре. Пристигали подкрепления от други щати и щяло да има насилие. Сега не знаел подробности, но щял да се обади по-късно, когато научел повече.

Ози седна на ръба на леглото, разтри подутината на врата си и се обади на кмета. Той пък се обади на Джейк. След час тримата се срещнаха в канцеларията на Ози.

— Положението започва да става неконтролируемо — каза Ози, притиснал бучка лед към врата си. Кривеше лице при всяка дума. — Получих сведения от сигурен източник, че Кланът подготвя отмъщение за случилото се в четвъртък. Щели да докарат нови подкрепления от други щати.

— Ти вярваш ли на това? — попита кметът.

— Страх ме е да не вярвам.

— Същият източник ли беше? — попита Джейк.

— Да.

— Тогава и аз вярвам.

— Някой ми каза, че се говорело за преместване или отлагане на процеса — каза Ози. — Нещо вярно?

— Не. Вчера видях съдията Нуз. Няма да го премести, делото започва в понеделник.

— Ти каза ли му за горящите кръстове?

— Всичко му казах.

— Той да не е луд? — попита кметът.

— Луд, че и глупав. Да не се изпуснете, че аз съм го казал.

— Стъпил ли е на стабилни правни основания? — попита Ози.

— По-скоро на плаващи пясъци. — Джейк поклати глава.

— Какво смяташ да правиш, шерифе? — попита кметът.

Ози взе нова бучка лед и внимателно разтри врата си. Заговори, като се мръщеше:

— Решен съм да предотвратя нови безредици. Болницата ни не е толкова голяма, че да побере още жертви. Трябва да предприемем нещо. Чернокожите са разгневени, не им трябва много. Някои от тях само търсят повод да започнат стрелбата, а белите одежди са добра мишена. Подозирам, че Кланът подготвя нещо много глупаво, например да убият някого. От десет години не са имали по-сгоден случай да се изявят в национален мащаб. Информаторът ми каза, че след четвъртък са се обаждали доброволци от цялата страна — искали да пристигнат тук и да вземат участие в увеселението.

Той бавно размърда глава и пак смени леда.

— Неприятно ми е да ти го кажа, кмете, но мисля, че трябва да се обадиш на губернатора и да го помолиш за подкрепления от Националната гвардия. Знам, че това е отчаян ход, но мисълта някой да бъде убит ми е противна.

— Националната гвардия ли? — повтори невярващо кметът.

— Точно така.

— Да окупират Клантън?

— Да. За да предпазим твоите хора.

— И да патрулират по улиците?

— Да. С оръжие и всичко останало.

— О, господи, това наистина е отчаян ход. Не преувеличаваш ли малко?

— Съвсем не. Ясно е като бял ден, че не разполагам с достатъчно хора, за да запазя мира тук. Дори не успяхме да възпрем размириците, които станаха под носа ни. Кланът пали кръстове из целия окръг, а ние не можем нищичко да направим. А какво ще стане, ако черните решат да предприемат нещо? Кмете, заявявам ти, че не разполагам с достатъчно хора. Имам нужда от подкрепления.

Джейк си помисли, че идеята е великолепна. Как ще бъдат избрани честни и безпристрастни съдебни заседатели, когато Националната гвардия е обкръжила съда? Представи си как заседателите пристигат в понеделник, минават между войници с пушки и джипове, а може би и един-два танка, спрени отпред. Как да бъдат честни и безпристрастни? Как може Нуз да настоява делото да се гледа в Клантън? Как ще може Върховният съд да отхвърли преразглеждането, ако, не дай си боже, има издадена присъда? Идеята беше чудесна.

— Ти какво мислиш, Джейк? — попита кметът, търсейки помощ.

— Струва ми се, че нямаш избор, кмете. Не можем да търпим повече безредици. За теб това е неизгодно политически.

— Не ме е грижа за политиката — отвърна гневно кметът, макар да беше сигурен, че Джейк и Ози са прави. Последния път го избраха с по-малко от петдесет гласа и не можеше да си позволи нито една стъпка, без да прецени политическите последици. Ози зърна усмивката на Джейк, докато кметът се гърчеше при мисълта тихият градец да бъде окупиран от армията.

 

 

В събота вечерта Ози и Хейстингс изведоха Карл Лий през задната врата и го натовариха на патрулната кола. Хейстингс бавно подкара към покрайнините на града, покрай бакалницата на Бейтс и по Крафт Роуд. Когато пристигнаха, дворът на Хейли бе претъпкан от коли, затова спряха на пътя. Карл Лий влезе през предната врата като свободен човек и веднага попадна в прегръдките на тълпата роднини, приятели и своите деца. Те не знаеха, че той се връща. Прегърна ги отчаяно, едновременно и четирите, с мечешка прегръдка, сякаш нямаше да има дълго време такава възможност. Тълпата мълчаливо наблюдаваше как този огромен мъж коленичи на пода и заравя глава в телцата на плачещите си деца. Повечето хора също плачеха.

Почетният гост бе сложен да седне на обичайното си място, начело на отрупаната с ядене маса, а жена му и децата се наредиха до него. Преподобният Ейджи прочете кратка молитва, изпълнена с надежда за скорошно връщане у дома. Стотина приятели прислужваха на семейството. Ози и Хейстингс напълниха чиниите си и излязоха на предната веранда, където заобсъждаха действията си на процеса. Ози бе дълбоко загрижен за безопасността на Карл Лий, когото трябваше да карат всеки ден от затвора до съда и обратно. Самият подсъдим бе доказал, че тези пътувания невинаги са безопасни.

След вечеря гостите излязоха на двора. Децата се заиграха, а възрастните насядаха по верандата и всеки гледаше да се намести по-близо до Карл Лий. Той беше техният герой, най-известният човек, когото повечето от тях щяха да срещнат през живота си, а те го познаваха лично. Според тях щяха да го осъдят по една-единствена причина. Разбира се, че бе убил момчетата, но въпросът не бе в това. Ако беше бял, щеше да бъде награден за граждански заслуги по повод стореното. Щяха да го съдят, колкото да не е без хич, с бели съдебни заседатели и процесът щеше да е само един фарс. Карл Лий беше подсъдим, защото бе чернокож. Друга причина не съществуваше. Те бяха убедени в това. Слушаха го внимателно, когато говореше за процеса. Той имаше нужда от техните молитви и подкрепа и искаше всички да присъстват в залата и да закрилят семейството му.

Много часове седяха те във влажната горещина; Карл Лий и Гуен бавно се полюляваха в люлката, заобиколени от почитатели, които се стремяха да бъдат по-близо до прочутия мъж. Когато ставаха да си тръгват, всеки го прегръщаше и му обещаваше да бъде в съда в понеделник. Питаха се дали ще го видят отново седнал на предната си веранда.

В полунощ Ози заяви, че е време да потеглят. Карл Лий прегърна Гуен и децата за последен път, после седна в колата на Ози.

 

 

Бъд Туити почина през нощта. Дежурният се обади на Незбит, който каза на Джейк. Той си отбеляза да изпрати цветя.