Джон Гришам
Време да убиваш (26)

26

Последният му махмурлук бе в университета преди шест-седем години; не можеше да си спомни кога точно. Датата, това бе важното. Не можеше да си я спомни, но натежалата глава, пресъхналата уста, учестеното дишане и пламтящите очи му възкресиха болезнените и непомръкващи спомени за продължителни и незабравими гуляи с вкусната кафява течност.

Още щом отвори лявото си око, веднага разбра, че е в беда. Клепачите на дясното бяха плътно залепнали и не можеха да се разделят, трябваше да използва пръсти, а той не смееше да помръдне. Лежеше на кушетката в тъмната стая, напълно облечен, дори с обувки, слушаше как главата му бучи и наблюдаваше бавното въртене на вентилатора на тавана. Гадеше му се. Вратът му бе вдървен, защото нямаше възглавница. Краката му бяха подути и го боляха. Стомахът бушуваше и заплашваше да изригне. Май щеше да е по-добре да умре.

Джейк винаги бе имал неприятности с махмурлука, защото не можеше да спи дълго. Щом отвореше очи, мозъкът му се събуждаше, разкъсваше се на всички страни, парещата болка пронизваше слепоочията му и той не можеше да заспи отново. Все не успяваше да си обясни това. Приятелите му в университета, когато бяха махмурлии, спяха с дни след това, но при Джейк бе точно обратното. След последната бутилка едва събираше по няколко часа сън.

Защо? Вечният въпрос на другата сутрин. Защо го направи? Една студена бира бе толкова освежаваща. Най-много две-три. Но десет, петнайсет, че чак двайсет? Беше объркал сметката. След шестата бирата вече губеше вкуса си и той пиеше заради самото пиене. Лусиен бе толкова услужлив. Преди да се стъмни, изпрати Сали до магазина за цял кашон бира, който плати с удоволствие, после накара Джейк да пие. Бяха останали само няколко кутии. Лусиен бе виновен.

Бавно вдигна крака, един по един, и ги спусна на пода. Лекичко разтри слепоочията си, но полза нямаше. Дишаше дълбоко, но сърцето му думкаше ускорено, изпращаше повече кръв в мозъка и задвижваше малките пневматични чукове, които не спираха нито за миг в главата му. Трябваше да пие вода на всяка цена. Езикът му бе пресъхнал и беше толкова надут, че му бе много по-лесно да стои с отворена уста като куче в горещ ден. Защо, защо го направи?

Надигна се внимателно, бавно и вдървено и запристъпва към кухнята. Лампата над печката бе с абажур и светлината беше приглушена, но все пак струеше в тъмното и режеше очите. Разтри очи и се опита да ги почисти с миризливите си пръсти. Пиеше бавно топлата вода и я остави да тече по устата му и да капе по пода. Не й обръщаше никакво внимание. Сали щеше да почисти. Часовникът на полицата показваше два и половина.

Набрал енергия, той тръгна непохватно, но безшумно през всекидневната и излезе навън. Верандата бе осеяна с празни кутии и бутилки. Защо?

Цял час седя под горещия душ в кантората си, неспособен да помръдне. Това облекчи малко болките и неприятното чувство, но не и вихъра, бушуващ из мозъка му. Веднъж в университета бе успял да изпълзи от леглото и да се добере до хладилника за една бира. Бе го облекчила; след втората се почувства много по-добре. Припомни си това под душа, но при мисълта за още една бира започна да му се повръща.

Просна се върху заседателната маса по бельо и с все сили се опита да умре. Имаше огромна застраховка за живот, щяха да оставят къщата му на мира. Следващият адвокат щеше да получи отсрочка по делото.

Девет дни до процеса. Времето бе нищожно, скъпоценно, а той току-що бе пропилял цял един ден с ужасното си пиянство. Замисли се за Карла и главата му задумка още по-силно. Беше се насилил да изглежда трезвен. Каза й, че цял следобед са ровили с Лусиен из стари дела. Езикът му обаче бе надебелял, говореше бавно и тя разбра, че е пиян. Беше вбесена, но се контролираше. Да, къщата й все още си е на мястото. Това бе единственото, на което тя повярва.

В шест и половина той й се обади отново. Сигурно щеше да й направи впечатление, че е в кантората от ранни зори и работи усърдно. Но не успя. Положи огромни усилия и себеотрицание да се изкара весел, дори нещо повече. Не й направи никакво впечатление.

— Как си? — настояваше тя.

— Великолепно — отвърна той със затворени очи.

— Кога си легна?

Къде ли съм лягал, помисли си Джейк.

— Веднага щом ти звъннах.

Тя не каза нищо.

— Дойдох в кантората в три тази сутрин — рече гордо той.

— В три!

— Да, не можах да спя.

— Но ти не спиш всеки четвъртък. — Нотка на загриженост се прокрадна през ледените й думи и той се почувства по-добре.

— Ще се оправя. Мога да остана при Лусиен тази и другата седмица. Там ще е по-безопасно.

— Нали имаш охрана?

— Да, помощник-шериф Незбит. Спи отвън в колата си.

Тя се колебаеше да каже нещо и Джейк почувства, че ледът започва да се пропуква.

— Безпокоя се за теб — каза тя с чувство.

— Всичко ще бъде наред, скъпа. Ще ти се обадя утре. Сега имам много работа.

Постави слушалката, хукна към тоалетната и отново повърна.

 

 

Чукането по предната врата не преставаше. Петнайсет минути Джейк не му обръщаше внимание, но който и да беше отвън, знаеше, че Джейк е вътре, и не спираше да чука.

Джейк излезе на балкона.

— Кой е? — викна той към улицата.

Жената излезе изпод балкона и се облегна на черното беемве, паркирано зад неговия сааб. Ръцете й бяха пъхнати дълбоко в джобовете на износените, избелели и прилепнали джинси. Обедното слънце грееше ярко и я заслепяваше, пламтейки в светлата й златисточервеникава коса.

— Вие ли сте Джейк Бриганс? — попита тя, засенчила очите си с ръка.

— Да. Какво искате?

— Трябва да говоря с вас.

— Зает съм.

— Много е важно.

— Не сте моя клиентка, нали? — Той изучаваше стройната й фигура и установи, че наистина не е.

— Не съм. Ще ви отнема само пет минути.

Джейк отключи вратата. Тя влезе безцеремонно, сякаш бе собственик на кантората. Стисна здраво ръката му.

— Елън Роарк.

— Радвам се да се запознаем. Седнете. — Той й посочи стол до вратата, а сам приседна на ръба на бюрото на Етъл.

— Една сричка или две?

— Моля?

Тя говореше със забързан, самоуверен акцент на човек от Севера, но посмекчен от известно пребиваване на Юг.

— Рорк или Роу Арк?

— Р-о-а-р-к. В Бостън е Рорк, в Мисисипи — Роу Арк.

— Имате ли нещо против, ако използвам Елън?

— Както обичате, с две срички. Мога ли да те наричам Джейк?

— Да, разбира се.

— Добре, не съм си и мислила да се обръщам към теб с мистър.

— От Бостън, а?

— Да, там съм родена. Завърших Бостънския колеж. Баща ми е Шелдън Роарк, прочут адвокат по криминални дела в Бостън.

— Май не съм го чувал. Какво те води в Мисисипи?

— Уча в университета Оул Мис.

— В Оул Мис ли? Какъв вятър те довя тук?

— Майка ми е от Натчиз. Била е една малка сладурана, когато е завършила Оул Мис и се преместила в Ню Йорк, а там се запознала с баща ми.

— И аз съм женен за една малка сладурана от Оул Мис.

— Там ги подбират само специални.

— Кафе?

— Не, благодаря.

— Добре, щом като вече се запознахме, какво те води в Клантън?

— Карл Лий Хейли.

— Не съм изненадан.

— Ще се дипломирам през декември, а това лято ще си убивам времето в Оксфорд. Трябва да се явявам на наказателнопроцесуален кодекс при Гътри и ми е страшно скучно.

— При шантавия Джордж Гътри?

— Още е шантав.

— Скъса ме по конституционно в първи курс.

— Както и да е, бих искала да ти помогна за делото.

Джейк се усмихна, седна на тежкия въртящ се стол на Етъл и огледа изпитателно гостенката. Черното й памучно поло бе изтъркано — последна дума на модата, и безукорно огладено. Очертанията и едва доловимите сенки разкривяваха изящната линия на бюста, както и липсата на сутиен. Гъстата вълниста коса се стелеше по раменете.

— Какво те кара да мислиш, че имам нужда от помощ?

— Знам, че работиш сам и нямаш помощник.

— Откъде знаеш всичко?

— От „Нюзуик“.

— А, да. Чудесна статия. Снимката беше хубава, нали?

— Изглеждаше малко вдървен на нея, но беше добра. В действителност те бива повече.

— Какви препоръки носиш?

— Гениалността е типична за нашето семейство. Завърших колежа в Бостън със summa cum laude и съм втора по успех в университета. Миналото лято бях три месеца на стаж в Лигата за защита на затворниците от Юга в Бирмингам и участвах като помощник в няколко процеса за убийство. Присъствах на смъртната присъда върху електрическия стол на Елмър Уейн Дос във Флорида и на смъртоносната инжекция на Уили Рей Аш в Тексас. През свободното си време в Оул Мис подготвям материали за адвокати от Американския съюз за граждански свободи и работя върху две обжалвания на смъртни присъди за адвокатската кантора в Спартанбърг, Южна Каролина. Отраснах в правната фирма на баща си и станах специалист по юридически разследвания, преди да се науча да карам кола. Наблюдавала съм го как защитава убийци, изнасилвани, виновни за злоупотреби, изнудвани, терористи, прелъстители на деца, детеубийци и деца, убили родителите си. Когато бях в гимназията, работех по четирийсет часа седмично във фирмата му и по петдесет, когато бях в колежа. Той има осемнайсет адвокати, до един много умни и много талантливи. Страхотна школа, а аз изкарах там четиринайсет години. Сега съм на двайсет и пет и когато се дипломирам, искам да се занимавам с криминални дела като баща си, да направя страхотна кариера и да ликвидирам смъртното наказание.

— Това ли е всичко?

— Баща ми е червив с пари и въпреки че всички в семейството ми са ирландски католици, аз съм единствено дете. Имам повече пари, отколкото ти можеш да спечелиш, така че ще работя безплатно. Никакъв хонорар. Безплатен сътрудник за три седмици. Ще върша цялата подготвителна работа, машинописа, ще отговарям на телефона. Дори ще ти нося чантата и ще правя кафето.

— Страхувах се, че ще искаш да ми ставаш партньор.

— Няма. Аз съм жена и се намирам в южните щати. Знам си мястото.

— Защо те интересува толкова това дело?

— Искам да бъда в съдебната зала. Умирам за криминални дела, големи дела, където животът е поставен на карта и напрежението е толкова осезаемо, че можеш с нож да го режеш. Където залата е претъпкана и охраната е непрекъснато нащрек. Където половината от публиката мрази подсъдимия и адвокатите му, а другата половина се моли за неговото избавление. А това дело е невиждано и нечувано. Не съм южнячка и всичко тук ме обърква, но ме е обзел някакъв извратен интерес към този процес. Никога не ще успея да го разбера докрай, но той ме привлича неудържимо. Влиянието му върху расовите взаимоотношения ще бъде огромно. Процес срещу чернокож, който е убил двама бели мъже, изнасилили дъщеря му — баща ми каза, че би поел безплатно подобна защита.

— Кажи му да си стои в Бостън.

— Това е мечтата на всеки адвокат. Просто искам да присъствам. Няма да ти преча, обещавам. Моля те да ми позволиш да стоя зад кулисите и да наблюдавам процеса.

— Съдията Нуз мрази жени в съда.

— Всеки юрист от Юга ги мрази. Аз не съм адвокатка, аз съм студентка по право.

— Ще те оставя сама да му го обясниш.

— Значи получавам мястото.

Джейк отклони поглед от нея и задиша тежко. Лек спазъм на гадене вибрираше в стомаха и дробовете му и дъхът му секна. Пневматичните чукове в главата яростно подновиха дейността си и той изпита нужда да изтича до тоалетната.

— Да, мястото го имаш. Мога да те използвам за подготвителната работа. Безплатно. Тези дела са сложни, надявам се, че ти е известно.

— Кога започвам? — отвърна тя с прелестна, самонадеяна усмивка.

— Сега.

Джейк я разведе набързо из кантората и я настани на втория етаж. Разтвориха делото Хейли върху голямата маса и тя започна да си води бележки.

В два и половина Джейк се събуди и слезе в стаята за срещи. Тя бе свалила половината томове от полиците и ги бе разпръснала по цялата дължина на масата, а на всеки петдесетина страници във всеки том стърчаха листчета. Беше погълната от бележките си.

— Не е лоша библиотеката — каза тя.

— Някои от тези томове не са отваряни от двайсет години.

— Забелязах праха.

— Гладна ли си?

— Да. Умирам от глад.

— Има едно малко кафене зад ъгъла, където специалитетът е свинско и овесена каша. Организмът ми има нужда от малко свинско.

— Звучи апетитно.

Прекосиха площада до заведението на Клод, където посетителите бяха сравнително малобройни за събота следобед. Бяха единствените бели. Клод не се мяркаше и тишината бе оглушителна. Джейк си поръча сандвич със сирене, салата от лук и три праха за главобол.

— Главата ли те боли? — попита Елън.

— Страхотно.

— Стрес?

— Махмурлук.

— Махмурлук ли? Мислех, че си въздържател.

— Това пък откъде го научи?

— От „Нюзуик“. В статията се говореше, че ти си бил отявлен привърженик на семейния живот, работохолик, благочестив презвитерианец, който не близва алкохол и пуши евтини пури. Забрави ли? Как можа да го забравиш?

— Вярваш ли на всичко, което четеш?

— Не.

— Добре, защото снощи се гипсирах и драйфах цяла сутрин.

Помощничката му се разсмя.

— Какво пиеш?

— Ами… не помня. Поне до снощи. Това ми е първото напиване след университета и, надявам се, последното. Бях забравил колко отвратителни са тия неща.

— Защо адвокатите се наливат толкова много?

— Навик, придобит в университета. Баща ти не пие ли?

— Шегуваш ли се? Ние сме католици. Но той се пази.

— А ти пиеш ли?

— Разбира се, по всяко време — отвърна гордо тя.

— Тогава от теб ще излезе голяма адвокатка.

Джейк грижливо разбърка три праха в чаша с ледена вода и я изгълта. Направи гримаса и изтри устни. Тя го наблюдаваше внимателно, с весела усмивка.

— Какво каза жена ти?

— За кое?

— За това, че си се напил — и то такъв порядъчен религиозен семеен човек.

— Тя не знае. Замина вчера рано сутринта.

— Извинявай.

— Замина при родителите си, докато трае процесът. От два месеца по телефона ни се обаждат анонимни гласове и сипят смъртни заплахи, а оная нощ поставиха динамит под прозореца на спалнята. Ченгетата го откриха навреме и ги хванаха, сигурно са от Клана. Достатъчно динамит да не остане камък върху камък от къщата и да ни изтрепе всичките. Добър повод да се напие човек.

— Страхотно съжалявам.

— Службата, която току-що получи, може да се окаже много опасна. Трябва да го знаеш отсега.

— И по-рано са ме заплашвали. Миналото лято в Дотън, Алабама, защитавахме двама малолетни негри, които се бяха гаврили с една осемдесетгодишна старица и накрая я бяха удушили. Никой адвокат от щата не се наемаше с делото, затова се обърнаха към Лигата. Влязохме в града, яхнали черни коне, и само това бе достатъчно по улиците да се съберат тълпи, готови на линч. Никога не съм чувствала такава омраза през живота си. Скрихме се в един мотел в съседен град и се почувствахме в безопасност, но една вечер двама мъже ме спипаха в бара на мотела и се опитаха да ме отвлекат.

— И какво стана?

— Винаги нося трийсет и осем милиметров със скъсена цев в чантата си и им дадох да разберат, че знам как се използва.

— Трийсет и осем милиметров, а?

— Да, подарък от баща ми за петнайсетия ми рожден ден. Имам разрешително.

— Баща ти май е страхотна личност.

— Няколко пъти са стреляли по него. Захваща се с много заплетени дела — в подобни случаи публиката е взривоопасна и държи обвиняемият да бъде обесен без съд и адвокат. Това са любимите му дела. Не прави нито крачка без телохранител.

— Сериозна работа. Аз съм същият. Имам си прикрепен един полицай, името му е Незбит. Е, той не може да уцели стената на обор с ловджийска пушка, ама карай. Вчера ми го зачислиха.

Донесоха храната. Тя махна лука и доматите от своя клодбургер и му предложи пържените си картофи. Разполови го и започна да кълве от краищата като птичка. Гореща мазнина капеше в чинията й.

Лицето й бе нежно и приятно, а чаровната усмивка смекчаваше твърдостта на еманципираната жена, която се спотайваше под повърхността. По това лице нямаше и следа от грим. Пък и той не беше нужен. Не беше красива, нито мила и явно нямаше намерение да се прави на такава. Притежаваше бледата кожа на червенокосите, но това бе кожа на здрав човек, със седем-осем лунички, разпилени покрай малкото вирнато носле. Усмивката й бе самоуверена, предизвикателна и загадъчна, а трапчинките по бузите — неотразими. Пронизващите зелени очи излъчваха спотаена мощ и когато тя заговореше, те наблюдаваха втренчено и мигащо.

Това бе интелигентно лице. И безкрайно привлекателно.

Джейк дъвчеше сандвича си и се опитваше равнодушно да отбягва погледа й. Тежката храна успокояваше стомаха му и за първи път от десет часа той започна да мисли, че може и да оживее.

 

 

— Сериозно, защо избра университета Оул Мис в Оксфорд?

— Много е стабилен, затова.

— И аз там съм завършил. Само че обикновено не привлича най-добрите студенти от Севера. Бръшляновата лига^[1] има решаващата дума в тази страна. Най-умните отиват там.

— Баща ми мрази всеки адвокат с диплома от Бръшляновата лига. Той е бил последен бедняк, но си е пробил път, работейки и учейки през нощта. Цял живот е търпял презрителното отношение на богатите, образованите и некадърни адвокати. Сега ги презира. Каза ми, че мога да отида в който си пожелая университет в цялата страна, но ако избера някой от Бръшляновата лига, няма да ме издържа. Мама също ми повлия. Отраснах с романтичните описания на живота в дълбокия Юг и трябваше да го видя с очите си. Пък и южните щати май възнамеряват да запазят смъртното наказание, така че смятам да завърша тук.

— Защо си толкова против смъртното наказание?

— Ти не си ли?

— Не съм, разбира се, категорично го поддържам.

— Невероятно! И това го казва адвокат по наказателни дела.

— Бих предпочел да се върнем към публичното обесване на моравата пред съда.

— Шегуваш се, нали? Сигурен съм, че се шегуваш. Кажи, че се шегуваш.

— Не се шегувам.

Тя спря да дъвче и да се усмихва. Очите й блестяха свирепо и търсеха в него някакъв признак на слабост.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно. Проблемът със смъртното наказание е, че не го прилагаме достатъчно често.

— Ти обясни ли това на мистър Хейли?

— Мистър Хейли не заслужава смъртно наказание. Но двамата, които изнасилиха дъщеря му, напълно го заслужават.

— Така. Как решаваш кой го заслужава и кой не?

— Съвсем просто. Проучваш престъплението и престъпника. Ако е търговец на наркотици, който е застрелял някой цивилен полицай, той е за газовата камера. Ако е някой скитник, който изнасилва тригодишно момиченце, удавя я, като натиска главицата й в някоя локва, и хвърля трупа през моста, ти му отнемаш живота и славиш господа бога, че си е отишъл. Ако е избягал затворник и нахлуе в някоя ферма през нощта, бие и измъчва възрастните стопани, преди да ги запали заедно с къщата, завързваш го на стола, закачаш няколко кабела, молиш се за душата му и завърташ ключа. А ако са двама наркомани, които се редуват да изнасилват едно десетгодишно момиченце, ритат я с островръхите си каубойски ботуши, докато й счупят челюстта, тогава ти щастливо, весело, ликуващо ги натикваш в газовата камера и ги слушаш как пищят. Съвсем просто е.

— Варварско е.

— Престъпленията им се варварски. Смъртта е избавление за тях, твърде леко избавление.

— А ако мистър Хейли го осъдят на смърт?

— Ако това стане, можеш да бъдеш сигурна, че ще прекарам следващите десет години в обжалване и ще се боря неуморно да му спася живота. А ако все пак го сложат на електрическия стол, можеш да бъдеш сигурна, че ще бъда пред затвора заедно с теб, лицемерите и стотина други състрадателни души, ще организираме шествие, ще носим запалени свещи и ще пеем химни. След това ще застана до гроба му зад неговата църква, до жена му и децата му и ще ми се иска никога да не съм го срещал.

— Присъствал ли си някога на екзекуция?

— Не помня да съм ходил на такова нещо.

— Аз съм била на две. Ако бъдеш поне на една, ще си промениш мнението.

— Така да е. Няма да отида на нито една.

— Ужасно е да се гледа подобно нещо.

— Семействата на жертвите присъстваха ли?

— Да, и в двата случая.

— Шокирани ли бяха? По друг начин ли започнаха да мислят? Не са, разбира се. Просто това е бил краят на кошмарите им.

— Изненадваш ме.

— А пък мен хора като теб ме объркват. Как можеш да влагаш толкова от себе си, за да спасяваш хора, които направо са си изпросили смъртната присъда и според закона напълно я заслужават.

— Кой закон? Такъв закон в Масачузетс няма.

— Естествено, че няма. Какво може да се очаква от един-единствен щат, който подкрепи Макгавърн през седемдесет и втора? Вие там винаги се правите на различни.

Забравиха за клодбургерите и гласовете им се извисиха. Джейк се огледа и улови няколко погледа. Елън отново се усмихна и си взе едно от неговите колелца лук.

— Какво мислиш за Съюза за граждански свободи? — попита тя, хрупайки.

— Предполагам, че членската карта е в чантата ти?

— Точно така.

— Тогава си уволнена.

— Записах се, когато бях на шестнайсет години. Уважаваш ли поне малко Декларацията за правата на гражданите?

— Прекланям се пред нея. Но презирам съдиите, които я тълкуват. Яж.

Изядоха мълчаливо бургерите, наблюдавайки се изпитателно. Джейк поръча кафе и още два праха против главоболие.

— Как смятаме да спечелим това дело? — попита тя.

— Ние?

— Все още съм на работа, нали?

— Да. Но не забравяй, че аз съм шефът, а ти — помощникът.

— Разбира се, шефе. Каква е твоята стратегия?

— Ти как си я представяш?

— Доколкото схващам, нашият клиент е подготвил старателно убийствата и хладнокръвно ги е застрелял шест дни след изнасилването. Прилича на човек, който си е давал ясна сметка какво върши.

— Така е.

— Значи не разполагаме с някаква защита и аз смятам, че трябва да признаеш вината му и да поискаш доживотна присъда, за да го отървеш от газовата камера.

— Много си борбена, няма що.

— Пошегувах се. Единственият ни шанс е временна невменяемост. Струва ми се обаче невъзможно да се докаже.

— Известно ли ти е решението на Макнотън?

— Да. Имаме ли психиатър?

— Може да се каже. Той ще направи всичко, което искаме от него; ако, разбира се, е трезвен на процеса. Една от най-трудните ти задачи като мой нов юридически сътрудник ще бъде да го осигуриш трезвен на процеса. Няма да е лесно, повярвай ми.

— Живея заради новите предизвикателства в съдебната зала.

— Добре, Роу Арк, хващай химикалката. Ето ти салфетка. Шефът смята да диктува инструкциите си.

Тя започна да си води бележки на хартиена салфетка.

— Искам справка за присъдите, тълкувани от Върховния съд на Мисисипи въз основа на решението Макнотън през последните петдесет години. Сигурно са към стотина. Има едно голямо дело от седемдесет и шеста, делото „Хил“, където съдът се разделил безкомпромисно на две — петима срещу четирима, а онези „против“ са настояли за по-свободно тълкуване на понятието невменяемост. Направи я кратка, не повече от двайсет страници. Можеш ли да пишеш на машина?

— Деветдесет думи в минута.

— Трябваше да се досетя. Искам я до сряда.

— Ще я получиш.

— Има няколко пункта в показанията, които искам да се проучат. Виждала си отвратителните снимки на двете тела. Нуз обикновено позволява на съдебните заседатели да гледат кръв и ужаси, но аз бих искал снимките да не стигат до тях. Провери има ли такава възможност.

— Няма да е лесно.

— Основното в защитата на Хейли е изнасилването. Искам съдебните заседатели да узнаят подробностите. Трябва да се проучат най-внимателно. Имам две-три дела, с които да започнеш, и мисля, че можем да докажем на Нуз, че това изнасилване играе съществена роля.

— Добре. Друго?

— Не знам. Когато мозъкът ми се събуди, ще измисля и друго, но засега стига.

— Да докладвам ли в неделя сутринта?

— Да, но не по-рано от девет. Държа на спокойствието си преди това.

— Някакви забележки по облеклото?

— Добре изглеждаш.

— По джинси и без чорапи?

— Имам още една помощничка, секретарката ми Етъл. На шейсет и четири е, възпълна и, слава богу, носи сутиен. Няма да е зле да я последваш.

— Ще помисля за това.

— Сега не ми е до разсейване.