Джон Гришам
Време да убиваш (25)

25

Поделението на Клана в окръг Форд бе основано в полунощ, в четвъртък, единайсети юли, на малко пасище до черен път навътре в гората някъде из северните краища на окръга. Шестимата новопокръстени стояха неспокойно пред огромния пламтящ кръст и повтаряха странните слова на мага. Присъстваха един Дракон и две дузини членове на Клана в бели роби. Пазач с пушка стоеше безмълвно на пост край пътя и поглеждаше към церемонията, но главно си отваряше очите за неканени гости. Такива липсваха.

Точно в полунощ шестимата коленичиха и затвориха очи, когато поставиха тържествено белите качулки на главите им. Те вече бяха членове на Клана. Фреди Коб, братът на покойния, Джери Мейпълс, Клифтън Коб, Ед Уилбърн, Морис Ланкастър и Теръл Грист. Великият Дракон се спираше над всеки един и изричаше свещените заклинания за посвещаване в Клана. Пламъците от кръста жареха лицата на новите членове, които продължаваха да стоят на колене и мълчаливо да се задушават под тежките роби и качулки. Пот струеше от пламналите им лица и те горещо се молеха Драконът да престане с тази глупост и да приключи с церемонията. Когато заклинанията свършиха, новите членове се изправиха и бързо се отдръпнаха назад, за да попаднат в прегръдките на своите нови братя. Снеха тежките качулки и всички членове на Клана, стари и нови, запристъпваха гордо през пасището към дървената хижа отвъд черния път. Същият пазач седна на предните стъпала и една бутилката уиски обиколи масата; крояха се планове за процеса на Карл Лий Хейли.

 

 

Помощник-шерифът Пиртъл бе поел нощната смяна от десет до шест и се бе отбил за чаша кафе и сладкиш в денонощното заведение на Гърди на шосето, северно от града, когато го извикаха в ареста по радиостанцията. Бяха минали три минути след полунощ, в петък сутринта.

Пиртъл заряза сладкиша и подкара колата на юг, към ареста.

— Какво има? — попита той дежурния.

— Обадиха се преди няколко минути, анонимен глас, търсеха главния шериф. Обясних му, че не е на смяна, тогава попита за тоя, който е. Това си ти. Казаха, че било много важно и че ще се обадят след петнайсет минути.

Пиртъл си наля кафе и се отпусна в големия стол на Ози. Телефонът иззвъня.

— За теб е — викна дежурният.

— Ало!

— Кой е? — попита гласът.

— Помощник-шериф Джо Пиртъл. Кой е?

— Къде е главният?

— Сигурно спи.

— Добре, слушай тогава и си отваряй ушите, защото е важно и няма пак да звъня. Познаваш ли оня, черния, Хейли?

— Зная го.

— Знаеш ли адвоката му Бриганс?

— Зная го.

— Слушай тогава. Брой го отсега до три часа — през туй време ще му вдигнат къщата във въздуха.

— Кой?

— На Бриганс.

— Не бе, кой ще му вдига къщата във въздуха?

— Това не ти влиза в работата, шефе, ти само слушай. Няма майтап. Пък ако мислиш, че те баламосвам, стой си на задника и чакай къщата му да хвръкне. Може да стане и ей сега.

Гласът замлъкна, но линията остана открита. Пиртъл напрягаше слух.

— Още ли си там?

— Лека нощ, шефе. — Слушалката изтрака.

Пиртъл скочи и хукна към дежурния.

— Чу ли?

— Разбира се, че чух.

— Викай Ози да идва тук. Аз отивам у Бриганс.

 

 

Пиртъл скри патрулната кола в една алея на Монроу Стрийт и тръгна през предните морави към дома на Джейк. Не видя никого. Беше един без пет. Обиколи къщата с фенерчето си, но не откри нищо необичайно. Всички къщи на улицата бяха тъмни и спяха. Той разви крушката на предната тераса и седна на един люлеещ се стол. Чакаше. Една непозната кола бе паркирана до олдсмобила под верандата. Смяташе да изчака Ози и да го попита дали да съобщят на Джейк.

В дъното на улицата светнаха фарове. Пиртъл се смъкна надолу на стола, за да не го забележат. Един червен пикап се движеше подозрително бавно към къщата на Джейк, но не спря. Той се надигна и го изгледа как изчезва към другия край на улицата.

След малко забеляза две фигури, които тичаха откъм площада. Разкопча кобура и извади служебния си пистолет. Първата фигура бе много по-едра от втората и бягаше много по-леко и гъвкаво. Това бе Ози. Другият беше Незбит. Пиртъл ги пресрещна на алеята и тримата се дръпнаха в сянката на предната тераса. Шепнеха си и наблюдаваха улицата.

— Какво точно каза оня? — попита Ози.

— Някой щял да вдигне във въздуха къщата на Джейк между полунощ и три часа. Каза, че не било майтап.

— Това ли е всичко?

— Да. Не беше кой знае колко любезен.

— Откога си тук?

— От двайсетина минути.

— Дай ми радиостанцията си и се скрий в задния двор — обърна се Ози към Незбит. — Не вдигай шум и си отваряй очите.

Незбит притича отзад и намери малка пролука между храстите край задната ограда. Пропълзя там на четири крака и изчезна в храстите. От скривалището си можеше да наблюдава цялата задна част на къщата.

— Ще кажеш ли на Джейк? — попита Пиртъл.

— Не още. Можем да го направим всеки момент. Ако почукаме, те ще запалят лампите, а точно това не ни трябва сега.

— Добре, ами ако Джейк ни чуе, отвори вратата и започне да стреля? Може да си помисли, че се опитваме да се вмъкнем, за да крадем.

Ози наблюдаваше улицата и не отговори.

— Слушай, Ози, постави се на негово място. Ченгетата са обградили къщата ти в един през нощта и чакат някой да хвърли бомба. Ти какво ще предпочетеш: да си останеш в леглото или да ти го съобщят?

Ози оглеждаше къщите наоколо.

— Слушай, шерифе, по-добре да го събудим. Ами ако не успеем да спрем тоя, дето го е замислил, и някой вътре пострада? Нас ще обвинят, нали?

Ози се изправи и натисна звънеца.

— Отвий оная крушка — нареди той, сочейки тавана на терасата.

— Отвих я вече.

Ози отново натисна звънеца. Дървената врата се отвори, Джейк се показа и загледа шерифа. Беше облечен в омачкана нощна риза, която му стигаше до коленете, и държеше зареден трийсет и осем милиметров пистолет в дясната си ръка.

— Какво има, Ози?

— Може ли да вляза?

— Да. Какво става?

— Остани отвън — рече Ози на Пиртъл. — Ей сега се връщам.

Ози затвори вратата и угаси, лампата във фоайето. Седнаха в тъмната всекидневна, която гледаше към терасата и предния двор.

— Казвай какво има — рече Джейк.

— Преди около половин час получихме анонимно обаждане. Непознат казал, че някой смята да ти вдигне къщата във въздуха между полунощ и три часа. Решихме, че е сериозно.

— Благодаря.

— Поставил съм Пиртъл на предната тераса, а Незбит е в задния двор. Преди десетина минути Пиртъл е видял един пикап да се движи доста странно, но това е всичко.

— Претърсихте ли около къщата?

— Да, няма нищо. Още не са идвали дотук. Но нещо ми подсказва, че този път е сериозно.

— Защо?

— Предчувствие.

— Какво предлагаш? — Джейк сложи пистолета до себе си на кушетката и разтри слепоочия.

— Да почакаме. Това е единственото, което можем да направим. Имаш ли пушка?

— Имам толкова пушки, че да ми стигнат да завладея Куба.

— Защо не я извадиш и не се облечеш? Заеми позиция на някое от онези хубави прозорчета горе. Ние ще се скрием отвън и ще чакаме.

— Имаш ли достатъчно хора?

— Тия ми стигат. Предполагам, че ония ще са един-двама.

— Кои са те „ония“?

— Не знам. Може да са от Клана, може да са някои други. Казва ли ти някой?

Двамата седяха умислени и се взираха към тъмната улица. Виждаха върха на главата на Пиртъл, свил се на люлеещия се стол точно пред прозореца.

— Джейк, помниш ли ония тримата активисти за човешки права, които Кланът уби през шейсет и четвърта? Намериха ги заровени в един насип край Филаделфия.

— Помня ги. Бях дете, но ги помня.

— Никога нямаше да ги намерят, ако някой не бе издал къде са. Тоя някой е бил от Клана. Доносник. В Клана май винаги стават такива работи. Някой отвътре винаги пропява.

— Смяташ, че е Кланът?

— Така ми изглежда. Ако бяха един-двама независими престъпници, кой щеше да научи за това? Колкото повече са, толкова повече шанс има някой да ни изпее нещичко.

— Има логика, но това не ме успокоява особено.

— Е, може и да е майтап.

— Не изглежда много смешно.

— Ще кажеш ли на жена си?

— Да. По-добре да отида сега да й кажа.

— И аз така мисля. Не пали лампите. Може да ги прогониш.

— Бих искал да ги прогоня.

— Аз пък искам да ги пипна. Ако не ги пипна сега, ще опитат пак, а следващия път може и да забравят да ни предупредят.

 

 

Карла се облече набързо в тъмнината. Беше обезумяла от страх. Джейк сложи Хана на кушетката в кабинета, тя измънка нещо и продължи да спи. Карла държеше главичката й и наблюдаваше как Джейк зарежда една пушка.

— Ще се кача горе, в стаята за гости. Не пали лампите. Ченгетата са обградили къщата, така че недей да се безпокоиш.

— Недей да се безпокоиш! Ти луд ли си?

— Опитай се да заспиш.

— Да заспя! Джейк, ти не си с всичкия си.

Не чакаха дълго. От наблюдателния си пост в храстите през къщата Ози го съзря първи — една самотна фигура, която крачеше небрежно откъм противоположния край на улицата. Държеше в ръка някаква малка кутия или куфарче. Две къщи преди къщата на Джейк той свърна и пое през градините на съседите. Ози приготви пистолета и голямата палка, наблюдавайки как човекът върви право срещу него. Джейк го държеше в обсега на ловната си пушка. Пиртъл пропълзя като змия по терасата и се шмугна в храстите, готов за стрелба.

Изведнъж фигурата хукна през съседната морава към къщата на Джейк. Внимателно сложи куфарчето под прозореца на спалнята. В момента, когато се обърна да побегне, една огромна черна палка се стовари върху главата му, раздра дясното му ухо на две. Той изпищя и се просна на земята.

— Пипнах го! — извика Ози. Пиртъл и Незбит хукнаха към мястото. Джейк спокойно закрачи надолу по стълбите.

— Ще се върна след миг — каза той на Карла.

Ози сграбчи непознатия за врата и го изправи да седне до стената. Беше в съзнание, но зашеметен. Куфарчето бе почти до него.

— Как се казваш? — попита Ози.

Оня простена, надигна глава, но не отговори.

— Попитах те нещо. — Ози се надвеси над него. Пиртъл и Незбит бяха застанали отстрани с извадени пистолети, прекалено уплашени, за да продумат или шавнат. Джейк се загледа в куфарчето.

— Няма да кажа — бе отговорът.

Ози вдигна палката високо над главата си и я стовари върху десния му глезен. Изпукването на костта бе ужасяващо.

Оня изрева и се хвана за крака. Ози го ритна в лицето. Непознатият падна назад и главата му хлопна в стената. Той се изтъркаля на една страна и застена от болка.

А Джейк коленичи до куфарчето и опря ухо до него. Скочи и се отдръпна.

— Цъка — прошепна той.

Ози се наведе над поваления и леко опря палката в носа му.

— Имам само един въпрос още, преди да ти натроша кокалите. Какво има вътре?

Никакъв отговор.

Ози вдигна палката и строши и другия глезен.

— Какво има вътре? — извика той.

— Динамит — простена непознатият.

Пиртъл отпусна пистолета. Незбит усети, че кръвта нахлува в главата му и се облегна на къщата. Джейк пребледня и коленете му се разтрепераха. Втурна се през предната врата и закрещя на Карла:

— Намери ключовете от колата! Намери ключовете от колата!

— Защо? — попита нервно тя.

— Прави това, което ти казвам. Намери ключовете от колата и влизай в нея.

Вдигна Хана и я понесе през кухнята, влезе под навеса за колите и я сложи на задната седалка в колата на Карла. После хвана жена си за ръка и й помогна да се настани вътре.

— Тръгвай и не се връщай половин час.

— Джейк, какво става?

— После ще ти обясня. Сега няма време. Тръгвай! Карай нанякъде половин час. Далеч от тази улица.

— Но защо? Какво намерихте?

— Динамит.

Тя подкара по алеята и изчезна.

Когато Джейк се върна до къщата, лявата ръка на непознатия бе прикована с белезници към газомера до прозореца. Той стенеше, мърмореше и ругаеше. Ози внимателно вдигна куфарчето за дръжката и грижливо го намести между счупените крака на задържания. Срита и двата, за да ги разтвори. Заловеният застена още по-силно. Ози, шерифите и Джейк бавно се отдръпнаха и го наблюдаваха. Той се разплака.

— Не знам как да я обезвредя — рече през зъби.

— Съветвам те бързо да се научиш — каза Джейк с твърд глас. Оня притвори очи и сведе глава. Прехапа устни и задиша учестено и шумно. Пот се стичаше по брадичката и челото му. Ухото му бе разкъсано и висеше като падащо листо.

— Дайте ми фенерче.

Пиртъл му подаде неговото.

— И двете ми ръце трябва да са свободни.

— Опитай с едната — каза Ози.

Оня едва-едва допря пръсти до ключалката и затвори очи.

— Да изчезваме — рече Ози. Хукнаха зад ъгъла на къщата и влязоха под навеса за коли, колкото бе възможно по-далеч.

— Къде е семейството ти? — попита Ози.

— Заминаха. Познаваш ли го?

— Не.

— И аз никога не съм го виждал — каза Незбит.

Пиртъл само поклати глава. Ози се обади на дежурния, който извика помощник-шерифа Райли, единствения макар и самоук специалист по експлозивите в целия окръг.

— Ами ако той припадне и онова се взриви? — попита Джейк.

— Нали имаш застраховка? — каза Незбит.

— Хич не е смешно.

— Ще му дадем пет минути, после Пиртъл ще отиде да го види — каза Ози.

— Защо пък аз?

— Добре, може и Незбит.

— Мисля, че Джейк трябва да отиде. Къщата си е негова.

— Много смешно — обади се Джейк.

Чакаха и си бъбреха нервно. Незбит пак се пошегува глупаво за застраховката.

— Тихо! — рече Джейк. — Чух нещо.

Замръзнаха на местата си. След секунди оня отново извика. Хукнаха през предния двор, после бавно завиха зад ъгъла. Празното куфарче бе захвърлено встрани. До непознатия лежеше спретната купчинка от дузина ролки динамит. Между краката му се намираше голям кръгъл часовник с жици, прикрепени със сребристи лепенки.

— Обезвреди ли я? — попита нервно Ози.

— Да — отвърна мъжът, дишайки тежко и учестено.

Ози коленичи пред него и откачи часовника и жиците. Не докосна динамита.

— Къде са твоите приятелчета?

Никакъв отговор. Ози вдигна палката и се приближи още повече.

— Ще ти троша ребрата едно по едно. По-добре си отваряй устата. Къде са ти приятелчетата?

— Върви на майната си.

Ози се изправи и бързо се огледа, но не към Джейк и шерифите, а към съседната къща. Не видя никого и вдигна палката. Ръката на непознатия висеше от газомера и Ози нанесе удар точно под лявата мишница. Оня изпищя и се изви наляво. Джейк почти го съжали.

— Къде са?

Никакъв отговор.

Джейк извърна глава, когато шерифът удари втори път в ребрата.

— Къде са?

Никакъв отговор.

Ози вдигна палката.

— Спри… моля те — проплака оня.

— Къде са?

— Натам. След две преки.

— Колко са?

— Един. С пикап. Червен.

— Докарайте патрулните коли — нареди Ози.

 

 

Джейк чакаше нетърпеливо жена му да се върне. В два и петнайсет тя бавно вкара колата в алеята и паркира.

— Хана спи ли? — попита Джейк, отваряйки вратата.

— Да.

— Добре. Остави я там. Тръгваме след няколко минути.

— Къде ще ходим?

— Ще говорим за това вътре.

Джейк наля кафе и направи усилие да се държи спокойно.

Карла беше уплашена и сърдита и трепереше, а това му пречеше да се държи спокойно. Разказа й за бомбата, за задържания и обясни, че Ози е тръгнал да залови и другия.

— Искам двете с Хана да заминете за Уилмингтън и да останете при твоите родители, докато свърши процесът.

Тя бе забила поглед в кафето си и не отговори.

— Вече се обадих на баща ти и му обясних всичко. И те са уплашени и настояват да останете при тях, докато свърши всичко.

— А ако откажа да отида?

— Моля те, Карла. Как можеш да спориш в такъв момент?

— А ти какво ще правиш?

— Всичко ще бъде наред. Ози ще ми даде охрана и денонощно ще държат къщата под око. Понякога ще спя в кантората. Обещавам ти, че ще бъда в безопасност.

Тя не беше убедена.

— Виж, Карла, толкова неща имам на главата си. Имам клиент, когото го очаква газовата камера, а процесът му е след десет дни. Не мога да си позволя да го загубя. Отсега до двайсет и втори ще работя денонощно, а когато започне процесът, ти въобще няма да ме виждаш. Последното, от което имам нужда сега, е да се тревожа за теб и Хана. Моля те, замини.

— Те искаха да ни убият, Джейк. Опитаха се да ни убият.

Това той не можеше да отрече.

— Ти обеща да се оттеглиш, щом опасността стане реална.

— И дума да не става. Нуз за нищо на света не би допуснал да се оттегля точно преди процеса.

— Имам чувството, че си ме излъгал.

— Не е честно. Мисля, че подцених ситуацията, а сега е твърде късно.

Тя отиде в спалнята и започна да си събира нещата.

— Самолетът от Мемфис е в шест и половина. Баща ти ще те чака на летището в Роли в девет и половина.

— Разбрано, сър.

След петнайсет минути те напуснаха Клантън. Шофираше Джейк. Карла мълчеше. В пет часа закусиха на летището в Мемфис. Хана бе сънена, но развълнувана, че ще види дядо си и баба си. Карла почти не продума. Много неща й се искаше да каже, но се бяха разбрали да не се карат пред Хана. Хранеше се мълчаливо, отпиваше от кафето и наблюдаваше как нейният съпруг небрежно преглежда вестника, сякаш нищо не се е случило.

Джейк ги целуна на сбогуване и обеща да се обажда всеки ден. Самолетът излетя навреме. В седем и половина той бе в канцеларията на Ози.

— Кой е тоя човек? — попита той шерифа.

— Нямам представа. Няма портфейл, няма документи, нищо. И не обелва дума.

— Някой не го ли разпозна?

Ози замълча за миг.

— Виж какво, Джейк, него човек малко трудно ще го разпознае точно сега. Цялото му лице е бинтовано.

Джейк се усмихна.

— Яко пипаш, а?

— Само когато се наложи. Не чух да протестираш.

— Не, само исках да помогна. А приятелчето му?

— Намерихме го заспал в един червен пикап на половин миля от къщата ти. Теръл Грист. Тукашен негодник. Живее край Лейк Вилидж. Май че е приятел на семейство Коб.

Джейк повтори името няколко пъти.

— Не съм чувал такъв. Къде е?

— В болницата. В една стая с другия.

— За бога, Ози, и неговите крака ли потроши?

— Джейк, приятелю, та той оказа съпротива при арестуване. Наложи се да го поукротим. После трябваше да го поразпитаме. Хич не беше приказлив.

— Какво ви каза?

— Не много. Нищо не знаел. Сигурен съм, че не познава оня с бомбата.

— Значи са докарали професионалист?

— Може и така да е. Райли огледа взрива и часовниковото устройство и каза, че било майсторска работа. Нямаше да намерим нито теб, нито дъщеря ти, нито жена ти, а може би и къщата. Била нагласена за два часа. Без това предупреждение ти щеше да си мъртъв, Джейк. И цялото ти семейство.

На Джейк му се зави свят и седна на кушетката. Реалността го връхлетя като тежък удар в слабините. Усети несъмнени признаци на диария, гадеше му се.

— Изпрати ли семейството си някъде?

— Да — отвърна безпомощно той.

— Смятам да ти дам един от моите за денонощна охрана. Кого предпочиташ?

— Все едно.

— Какво ще кажеш за Незбит?

— Съгласен съм. Благодаря.

— И още нещо. Предполагам, че не искаш да се шуми за случилото се.

— Да, ако е възможно. Кой знае за него?

— Само аз и помощниците ми. Мисля, че ще можем да го запазим в тайна, докато свърши процесът, но не гарантирам.

— Разбирам. Направи всичко възможно.

— Ще се помъча, Джейк.

— Знам, Ози. Разчитам на теб.

 

 

Джейк отиде в кантората, направи си кафе и се излегна на дивана в кабинета. Искаше му се да подремне, но не можеше да заспи. Очите му пареха, но не успяваше да ги затвори. Не откъсваше поглед от вентилатора на тавана.

— Мистър Бриганс — обади се Етъл по вътрешната линия.

Никакъв отговор.

— Мистър Бриганс!

Някъде в дълбините на подсъзнанието си Джейк чу, че го търсят. Скочи веднага.

— Съдията Нуз на телефона.

— Добре, добре — измърмори той и се заклатушка към писалището. Погледна часовника си. Девет часът. Беше спал един час.

— Добро утро — каза ведро той, опитвайки се гласът му да звучи бодро и приповдигнато.

— Добро утро, Джейк. Как си?

— Чудесно, господин съдия. Работя по голямото дело.

— И аз така си мислех. Каква ти е програмата за днес?

Какво ли е днес, помисли си Джейк и взе календара.

— Нищо особено, канцеларска работа.

— Добре. Искам да те поканя да обядваме у дома. Какво ще кажеш за единайсет и половина?

— Поласкан съм. Какъв е поводът?

— Ще ми се да обсъдим делото „Хейли“.

— Добре. Ще се видим в единайсет и половина.

 

 

Семейство Нуз живееха във внушителна къща отпреди Гражданската война, недалеч от градския площад на Честър.

Повече от век тя бе собственост на семейството на жена му и въпреки че се нуждаеше от известен ремонт и поддръжка, бе в прилично състояние. Джейк никога не бе гостувал в този дом и никога не бе виждал мисис Нуз, въпреки че бе чувал, че е снобка със синя кръв. Семейството й едно време било богато, но после загубило всичко. Тя беше не по-малко грозна от Ихавод и Джейк се чудеше как ли изглеждат децата. Мисис Нуз посрещна любезно Джейк на входа и го поведе към вътрешния двор, където негова светлост пиеше чай с лед и преглеждаше кореспонденцията. Една прислужница приготвяше набързо малка масичка.

— Радвам се да те видя, Джейк — рече сърдечно Ихавод. — Благодаря ти, че дойде.

— Удоволствието е мое, господин съдия. Имате красива къща.

Обсъждаха делото „Хейли“ на супа и пилешки сандвичи. Ихавод се ужасяваше от изпитанието, макар и да не го признаваше. Изглеждаше уморен, сякаш процесът отдавна бе започнал. Изненада Джейк с признанието, че мрази Бъкли. Джейк отвърна, че изпитва същите чувства.

— Джейк, объркан съм за мястото на процеса — въздъхна съдията. — Прегледах твоите материали и тези на Бъкли и проучих какво повелява законът. Получава се заплетено положение. Миналата седмица бях на конференция на съдиите от Крайбрежието и изпихме по няколко питиета със съдията Дентън от Върховния съд. С него бяхме заедно в университета, а бяхме и колеги в щатския сенат. Много сме близки. Той е от окръг Дюпре в Южен Мисисипи и ми каза, че всички в неговия край говорят за процеса. Хората го спирали по улицата да го питат какво решение би взел, ако делото се обжалва. Всеки си имал свое мнение, а дотам са почти четиристотин мили. Ако приема да променя мястото, къде да го пратим? Не можем да излезем извън щата, а пък съм убеден, че няма човек, който не само да не е чувал за твоя клиент, но и да не си е съставил досега мнение. Не си ли съгласен?

— Да, вярно, че се вдигна голям шум — каза предпазливо Джейк.

— Слушай, нека си говорим като хора. Не сме в съда. Затова те поканих тук. Искам да чуя твоето мнение. Съгласен съм, че се вдигна голям шум. Но ако решим да го местим, къде да отидем?

— Какво ще кажете за делтата?

— Там ти харесва, нали? — усмихна се Нуз.

— Разбира се. Ще можем да подберем добър състав. Заседатели, които ще вникнат в същността на проблемите.

— Да, и половината от тях ще бъдат чернокожи.

— Не бях се замислял за това.

— Наистина ли вярваш, че хората там все още нямат свое мнение?

— Мисля, че нямат.

— И къде да отидем?

— Съдията Дентън няма ли някаква идея?

— Не бих казал. Обсъждахме възможността за отказ за промяна на мястото. Положението става много заплетено, когато се случи някое шумно дело, което разпалва страстите „за“ и „против“ обвиняемия. С тази телевизия и преса днес подобни престъпления стават на мига всеобщо известни и всеки знае всички подробности далеч преди началото на процеса. А нашият случай надминава всички останали. Дори Дентън призна, че не си спомня дело, около което да се е вдигала такава шумотевица, и че било невъзможно да се намерят честни и безпристрастни съдебни заседатели където и да е из Мисисипи. Да предположим, че оставя делото в окръг Форд и осъдят твоя човек. Ти ще обжалваш с аргумента, че мястото трябвало да се промени. Той смята, че мнозинството в съда ще подкрепи отказа ми да сменя мястото. Разбира се, за това няма гаранции. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Просто не виждам причина да преместя делото от Клантън. Ако го направим, само ще се залъгваме, че бихме могли да намерим дванайсет души, които все още нямат определено мнение за вината на мистър Хейли.

— Струва ми се, че и вие имате вече становище, господин съдия.

— Имам. Няма да променяме мястото. Делото ще се гледа в Клантън. Не ми е кой знае колко приятно, но не виждам причина да го преместя. Освен това обичам Клантън. Близо е до дома и климатичната инсталация в залата работи.

Нуз се присегна за една папка и намери вътре плик.

— Джейк, това е решение с днешна дата, с което се отхвърля молбата за мястото на делото. Изпратих екземпляр на Бъкли, а твоят е тук. Оригиналът е вътре и ще ти бъда задължен, ако го заведеш към делото при секретарката на съда в Клантън.

— С удоволствие.

— Надявам се, че вземам правилно решение. Изтормозих се, докато стигна до него.

— Трудна работа — съгласи се Джейк, опитвайки се да покаже съчувствие.

Нуз извика прислужницата и поръча джин с тоник. Настоя да покаже розите си на Джейк и двамата приказваха цял час, излегнати в задния двор, където се любуваха на цветята. Джейк си мислеше за Карла, за Хана и своя дом, за динамита, но галантно продължи да проявява интерес към творенията на Ихавод.

 

 

Петъчните следобеди напомняха на Джейк за университета, където той и приятелите му често пълнеха любимия си бар в Оксфорд и се наливаха безгрижно с бира, обсъждайки новооткритите си правни теории или ругаеха безочливите, арогантни и властни професори по право. А ако времето бе топло и слънчево, трупаха камари с бира в открития и раздрънкан бийтъл на Джейк и запрашваха към брега на Сарди Лейк, където момичетата от девическия университетски клуб мажеха красивите си загорели тела с масло, потяха се на слънцето и пренебрежително обръщаха гръб на подвикванията на разни подпийнали студентчета. Липсваха му онези безгрижни дни. Мразеше Юридическия факултет — всеки студент по право, който притежава що-годе разум, го мразеше, — но му липсваха приятелите и хубавите часове, особено петъците. Липсваше му волният живот, въпреки че навремето напрежението му се струваше непоносимо понякога, особено през първата година, когато преподавателите ги мачкаха здраво. Липсваше му усещането, че е без цент в джоба си, защото, когато нямаше, наистина нямаше, и повечето му колеги често изпадаха в подобно положение. Сега, когато имаше доходи, непрекъснато се тревожеше за ипотеки, режийни разноски, кредитни карти и сбъдването на американската мечта да забогатее. Не точно богат, а заможен. Липсваше му допотопният фолксваген, защото беше първата му кола, подарък за дипломирането в гимназията, и бе напълно изплатен за разлика от сегашния му сааб. Понякога му липсваше ергенската свобода, въпреки че имаше щастлив брак. Липсваше му и бирата — независимо дали бе в кана, тенекиена кутийка или бутилка. Това нямаше значение. Не че беше пияница, но обичаше да пие в компания и всяка свободна минута прекарваше с приятелите си. В университета не пиеше всеки ден и рядко се напиваше. Но си спомняше и няколко тежки, мъчителни махмурлука.

После се появи Карла. Срещна я в началото на последния си семестър и след шест месеца се ожениха. Беше красива и това го привлече. В началото бе затворена и малко се надуваше, както повечето богати момичета от университета Оул Мис. Ала скоро разбра, че тя е не само красива, но и добра и всъщност няма самочувствие. Така и не успя да си обясни как една красавица като Карла може да бъде неуверена. Тя бе стипендиантка по хуманитарни науки и амбициите й се изчерпваха с това да преподава няколко години в училище. Семейството й имаше пари, майка й никога не бе работила. Същото се отнасяше и до Джейк — богато семейство, и липса на амбиции за кариера. Той искаше съпруга, която да си бъде вкъщи, да бъде красива и да има деца, а не да се опитва да става глава на семейството. Беше любов от пръв поглед.

Тя обаче ненавиждаше пиенето, независимо къде, кога и с кого. Когато била малка, баща й пиел много и имаше горчиви спомени. През последния си семестър Джейк отказа всякакво пиене и отслабна с осем килограма. Изглеждаше чудесно, чувстваше се чудесно и беше влюбен до уши. Но бирата му липсваше.

Беше петък и бе горещо. Карла бе на деветстотин мили. Нямаше желание да се връща в кантората. Работата там можеше да почака до утре. Някакъв луд се бе опитал да убие семейството му, да зачеркне неговата архитектурна забележителност от Националния регистър на историческите паметници. Най-голямото дело в кариерата му бе след десет дни. Той не беше готов и напрежението растеше. Току-що бяха отхвърлили най-важната му молба преди процеса. Беше жаден. Джейк спря и си купи опаковка с шест кутии бира.

Бяха му необходими почти два часа, за да измине шейсетте мили от Честър до Клантън. Наслаждаваше се на пътуването, на пейзажа, на бирата. Два пъти спира да се облекчи и веднъж за още шест кутии. Чувстваше се чудесно.

В това състояние имаше само едно място, където можеше да отиде. Нито вкъщи, нито в кантората, в никакъв случай в съда, за да заведе при секретарката подлото разпореждане на Ихавод. Паркира своя сааб зад мръсното малко порше и се понесе по тротоара с ледена бира в ръка. Както обикновено Лусиен се полюляваше бавно на стола си на предната веранда, пиеше и четеше някаква монография. Затвори книгата, хвърли поглед на бирата и се усмихна на бившия си помощник. Джейк също му се ухили.

— Какъв е поводът, Джейк?

— Нищо особено. Просто ожаднях.

— Виждам. А жена ти?

— Тя не ми нарежда какво да правя. Не завися от никого. Аз съм си господар. Ако ми се пие, пия си бирата, а тя няма думата. — Джейк отпи дълга глътка.

— Сигурно жена ти не е в града.

— В Северна Каролина е.

— Кога замина?

— В шест тази сутрин. Двете с Хана взеха самолета от Мемфис. Ще остане при родителите си в Уилмингтън, докато свърши процесът. Те имат приказна къщичка на брега, където прекарват лятото.

— Заминала е сутринта, а следобед ти вече си пиян.

— Не съм пиян. Все още.

— Откога пиеш?

— От няколко часа. Купих си шест кутии, когато тръгнах от дома на Нуз, към един и половина. Ти откога пиеш?

— Обикновено от закуска. Защо си ходил у тях?

— Обядвахме и обсъждахме процеса. Той отказа да промени мястото.

— Какво отказа?

— Чу го. Процесът ще бъде в Клантън.

Лусиен отпи и разклати леда.

— Сали! — кресна той. — Обясни ли ти защо?

— Да. Каза, че било невъзможно да се намерят някъде съдебни заседатели, които да не са чували за случая.

— И аз ти казах същото. Обоснована причина от гледна точка на разума, но необоснована от правна гледна точка. Нуз греши.

Сали се появи с ново питие и взе бирата на Джейк, за да я сложи в хладилника. Лусиен отпи солидна глътка и премляска. Обърса устни с ръка и отпи отново.

— Разбираш какво искам да ти кажа, нали? — попита той.

— Естествено. Само бели съдебни заседатели.

— Така, плюс връщане за ново разглеждане, ако го осъдят.

— Не бъди толкова сигурен. Нуз вече се е съветвал с Върховния съд и смята, че няма да има преразглеждане дори и да се поиска отвод от целия състав съдебни заседатели. Смята, че е непоклатим.

— Той е един идиот. Мога да му извадя двайсет прецедента, според които мястото трябва да се промени. Мисля, че се страхува да го направи.

— Защо ще се страхува?

— Някой го притиска.

— Кой?

Лусиен се наслаждаваше на златистата течност в голямата си чаша и бавно разбъркваше кубчетата лед с пръст. Подсмиваше се и имаше вид на човек, който знае нещо, но няма да го каже, докато не го помолят.

— Кой? — настоя Джейк, наблюдавайки приятеля си с блеснали зачервени очи.

— Бъкли — отвърна самодоволно Лусиен.

— Бъкли? — повтори Джейк. — Не разбирам.

— Знаех си, че няма да разбереш.

— Ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш?

— Виж, това може. Но не може да го разправяш на други. Това е абсолютно секретно. Научил съм го от сигурни източници.

— Кои са ти източниците? — настоя Джейк.

— Не мога да ти кажа. И няма да го кажа. Ясно ли е?

— Как може Бъкли да притиска Нуз?

— Ако ме слушаш, ще ти кажа.

— Бъкли няма влияние върху Нуз. Нуз го презира. Сам ми го каза днес. Докато обядвахме.

— Разбирам.

— Тогава как можеш да говориш, че Бъкли притиска Нуз?

— Ако млъкнеш, ще ти кажа.

Джейк пресуши чашата си и повика Сали.

— Знаеш каква политическа курва и какъв главорез е Бъкли, нали?

Джейк кимна.

— Знаеш как отчаяно се стреми да спечели този процес. Ако го спечели, той смята, че това ще му отвори пътя към креслото на главния прокурор.

— На губернатора — каза Джейк.

— Каквото и да е. Бъкли е амбициозен, нали?

— Да.

— Така, той събира политически приятели от окръга, кара ги да се обаждат на Нуз и да му подхвърлят, че процесът трябва да се състои в окръг Форд. Някои от тях били направо груби. Просто му заявили: ако преместиш процеса, отписан си от следващите избори. Остави го в Клантън, и ще ти помогнем да те преизберат.

— Не ми се вярва.

— Твоя си работа. Но е вярно.

— Откъде знаеш? Кой му се е обаждал?

— Ще ти дам само един пример. Помниш ли го оня гангстер, който едно време беше шериф на окръга Ван Бурен? Мотли. ФБР-то го прибра, но сега е на свобода. Продължава да бъде много популярен там.

— Помня го.

— Знам със сигурност, че е ходил у Нуз с няколко приятели и без каквито и да е заобикалки му заявил да остави делото тук. Бъкли им наредил какво да приказват.

— Нуз какво им е отговорил?

— Те всички страхотно се ругаят един друг. Мотли казал на Нуз, че няма да получи и петдесет гласа във Ван Бурен на следващите избори. Готови били да напълнят урните с фалшиви бюлетини, да изнудват черните, да фалшифицират гласовете на отсъстващите — всички обичайни изборни машинации във Ван Бурен. Пък и Нуз знае, че са способни да го направят.

— Защо трябва да се тревожи за това?

— Не ставай глупав, Джейк. Той е стар човек и не може да бъде нищо друго освен съдия. Ти представяш ли си го като адвокат на частна практика? Сега си докарва шейсет хиляди на година и ще умре от глад, ако не го изберат. Повечето съдии са като него. Готов е на всичко, за да си запази мястото. Бъкли го знае, затова се е обърнал към местните биячи, подклажда ги и им разправя как този мръсен негър може и да го оправдаят, ако преместят процеса, и че трябва да попритиснат малко съдията. Така на Нуз започна да му пари под краката.

Няколко минути пиха мълчаливо и всеки се полюляваше на високия си дървен стол. Бирата бе чудесна.

— Има и още — каза Лусиен. — За Нуз.

— Какво за Нуз?

— Получил е няколко заплахи. Не политически, заплашили са го с убийство. Чувам, че умира от страх. Поискал е полицията да му охранява къщата. Вече ходи с пистолет.

— Това чувство ми е познато — измърмори Джейк.

— Да, чух.

— Какво си чул?

— За динамита. Кой беше?

Джейк бе поразен. Взираше се глуповато в Лусиен, неспособен да продума.

— Откъде знаеш?

— Не ме питай. Имам си източници. Кой беше?

— Никой няма представа.

— Изглежда, че е професионалист.

— Благодаря.

— Можеш да останеш тук. Имам пет спални.

 

 

В осем и половина слънцето беше залязло, когато Ози спря патрулната кола зад сааба, все още паркиран зад поршето. Отиде до подножието на стълбата, която водеше към верандата. Лусиен го зърна пръв.

— Здравей, шерифе — опита се да проговори той с натежал и надебелял език.

— Добър вечер, Лусиен. Къде е Джейк?

Лусиен кимна към края на верандата, където Джейк се бе излегнал в люлката.

— Подремва си — обясни услужливо той.

Ози прекоси проскърцващите дъски и се надвеси над проснатата фигура, която миролюбиво похъркваше. Сръга го лекичко в ребрата, Джейк отвори очи и отчаяно опита да се изправи.

— Карла се обажда в канцеларията ми, търсеше те. Много е разтревожена. Цял следобед е звъняла и не може да те открие. Никой не те бил виждал. Мисли, че са те убили.

Джейк триеше очи, а люлката леко се полюляваше.

— Кажи й, че съм жив. Кажи й, че си ме видял, говорил си с мен и няма капчица съмнение, че съм жив. Кажи й, че ще се обадя утре. Кажи й, Ози, моля те, кажи й.

— Няма да стане, приятелю. Ти си вече голям, ти ще й се обадиш и ще й кажеш. — Ози се отдалечи по верандата. Съвсем не му беше смешно.

Джейк се закрепи на краката си и се заклатушка навътре.

— Къде е телефонът? — извика той на Сали. Докато набираше номера, чуваше как Лусиен се смее неудържимо навън.