Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейк Бриганс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Time To Kill, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 77 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Време да убиваш

Издателство „Обсидиан“, София, 1996

Редактор: Кристин Василева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-06-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от V79)

Статия

По-долу е показана статията за Време да убиваш от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Време да убиваш
A Time to Kill
АвторДжон Гришам
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман

„Време да убиваш“ (на английски: A Time to Kill) е името на трилър роман на Джон Гришам, написан през 1989. През 1996 година романът е филмиран под режисурата на Джоел Шумахер.

Сюжет

В Клантън, Мисисипи, 10-годишната афроамериканка Тоня Хейли е брутално изнасилена и малтретирана от двама бели расисти – Джеймс Луис „Пит“ Уилард и Били Рей Коб. Малко след това Тоня е намерена и закарана в болница, докато Пит и Били се хваля в местното заведение какво са направили с малкото момиче.

Обезумелият баща на Тоня, Карл Лий Хейли, си спомня за подобен случай преди около година, в който бял мъж изнасилил афроамериканско момиче в съседния град и бил оправдан. Карл Лий решава, че това няма да се случи и този път. Затова убива двамата подсъдими, докато ги извеждат от съдебната зала.

По-късно на същия ден той е арестуван от шерифа Ози Уолс – афроамериканец, и е обвинен в двойно убийство. Въпреки опитите на местните афроамерикански организации да убедят Карл Лий да го защитава техен адвокат, той избира вече познатия му Джак Бриганс. Шефът на Джак – Лусиен Уилбанкс, Хари Рекс Вонър (приятел на Джак, адвокат) и студентката по право Елън Роарк се включват в защитата на Карл Лий. Прокурор по делото е Руфъс Бъкли, а съдия е белият Омар Нууз. Бъкли се надява да спечели делото, за да успее да стане губернатор. Съдията също не симпатизира на Карл Лий и умишлено бави молбата му да определи гаранция, както и да премести делото в друг окръг.

В същото време братът на Били Рей Коб – Фреди Лий Коб, търси отмъщение за смъртта на брат си и моли за помощ клонът на Кук Клукс Клан (ККК) в Мисисипи, ръководен от Стъмп Сисън. Те поставят бомба на верандата на Джак Бриганс и заплашват неговата секретарка Етъл Туити и съпруга ѝ Бъд. В деня на делото пред сградата на съда има размирици между членовете на ККК и местните афроамериканци, при които Стъмп Сисън е убит. Вярвайки че афроамериканците са виновни за това, Фреди и ККК зачестяват атаките си. Започват да горят кръстове из Клантън, а къщата на Джак е опожарена, докато той и семействтото му не са вкъщи. В резултат на действията им е повикана Националната гвардия, за да опази реда и спокойствието в Клантън по време на процеса.

В края на процеса Джак произнася много въздействаща заключителна реч. След дълги дебати съдебните заседатели оневиняват Карл Лий, защото е бил невменяем по време на извършването на престъплението.

Книгата завършва с Джак и неговия екип, които пият маргарита в офиса, преди да излязат пред журналистите.

Край на разкриващата сюжета част.

20

Скоро след като Лестър пое обратно, Джейк бавно мина по алеята, загърнат в халата си, за да прибере неделните вестници. Клантън бе на час югоизточно от Мемфис, на три часа северно от Джаксън и на четирийсет и пет минути от Тюпълоу. И в трите града се издаваха ежедневници с дебела неделна притурка, които се получаваха в Клантън. Джейк беше редовен абонат и на трите и със задоволство си помисли, че сега Карла ще разполага с предостатъчно материал за папката си. Разгърна вестниците и погледът му зашари по гъсто изписаните страници.

Във вестника от Джаксън нямаше нищо. Надяваше се, че Ричард Флей ще е написал нещо. Трябваше да му отдели повече време пред затвора. Нямаше нищо и от Мемфис. Нищо и от Тюпълоу. Не беше изненадан, но все пак се бе надявал историята да се е поразчула. Всичко стана прекалено късно вчера. Сигурно ще се появи в понеделник. Беше му дотегнало да се крие; дотегнало му бе да се чувства неловко. Това щеше да продължи, докато историята се появи във вестниците и я прочетат момчетата от Кафето, хората от църквата, останалите адвокати, дори и Бъкли, Съливан и Лотърхаус. Но докато всички не научат, че делото е отново негово, той ще си кротува и ще стои далеч от очите им. Как да го съобщи на Съливан? Карл Лий ще се обади на Маршарфски или на сводника, по-вероятно на сводника, който ще позвъни на Маршарфски. Какво изявление за пресата ще даде Маршарфски? После великият адвокат ще се обади на Уолтър Съливан да му съобщи чудесната новина. Сигурно в понеделник сутринта, ако не и по-рано. Ще се разчуе бързо из фирмата и старшите съдружници, младшите съдружници и дребните риби ще се съберат в дългата, облицована с махагон заседателна зала, за да ругаят Бриганс и долната му етика и тактика. Дребните риби ще се силят да направят впечатление на шефовете си, като ги заливат с членове и параграфи от кодекса по етика, които Бриганс положително е нарушил. Джейк ги мразеше, мразеше ги до един. Ще изпрати едно късичко, сбито писмо на Съливан е копие до Лотърхаус.

Нито ще се обажда, нито ще пише на Бъкли. Той няма да бъде на себе си, когато го прочете във вестника. Едно писъмце до съдията Нуз с копие до Бъкли ще свърши добра работа. Няма да го удостоява с лично писмо.

Джейк се замисли, поколеба се, накрая избра номера на Лусиен. Беше малко след седем. Болногледачката домашна прислужница барманка вдигна слушалката.

— Сали?

— Да?

— Джейк на телефона. Лусиен буден ли е?

— Един момент. — Тя се претърколи и му подаде слушалката.

— Ало?

— Лусиен, Джейк се обажда.

— Какво искаш?

— Имам добри новини. Вчера Карл Лий Хейли ме нае отново. Делото е пак мое.

— Кое дело?

— Делото „Хейли“.

— А, оня, убиецът. Та казваш, твое било?

— Да, от вчера. Чака ни доста работа.

— Кога беше процесът? Май през юли някъде?

— На двайсет и втори.

— Много скоро. Кое е най-спешното?

— Психиатърът. Някой, който не иска много, но ще каже две важни думи.

— Имам точно такъв подръка.

— Чудесно. Залавяй се. Ще ти звънна след няколко дни.

Карла се събуди в по-приличен час и свари съпруга си в кухнята, заринал масата и пода с вестници. Направи прясно кафе и без да продума, седна срещу него. Той й се усмихна и продължи да чете.

— Кога си станал? — попита тя.

— В пет и половина.

— Защо толкова рано? Днес е неделя.

— Не можах повече да спя.

— Съжалявам за снощи.

— Няма защо да се извиняваш. Знам как се чувстваш. Проблемът при теб е, че ти гледаш единствено от отрицателната, а не от положителната страна на нещата. Нямаш представа какво може да ни донесе това дело.

— Джейк, това дело ме плаши. Всички тия телефонни обаждания, заплахи, горящи кръстове. Дори да ни донесе един милион, какво значение има, ако нещо се случи?

— Нищо няма да се случи. Ще ни заплашват от време на време, ще ни оглеждат в църквата и из града, но нищо сериозно няма да се случи.

— Къде е гаранцията?

— Говорихме за това снощи и не възнамерявам да го подхващам отново тази сутрин. Имам обаче една идея.

— Горя от нетърпение да я чуя.

— Двете с Хана да заминете за Северна Каролина при твоите родители, докато мине делото. Те ще се радват да сте при тях, а ние няма да се тревожим заради Клана и кой какъв кръст е запалил.

— Но процесът е след пет седмици! Искаш да стоим там шест седмици, в Уилмингтън?

— Да.

— Обичам родителите си, но това е абсурдно.

— Ти не ги виждаш често и те рядко виждат Хана.

— А ние пък теб виждаме рядко. Няма да замина за шест седмици.

— Предстои ми огромна подготвителна работа. Ще лягам и ще ставам е това дело, докато свърши процесът. Ще работя и през нощта, и през почивните дни…

— Не чувам нищо ново.

— Няма да ви обръщам никакво внимание и ще мисля единствено за делото.

— Свикнали сме.

— Смяташ, че ще се оправиш? — усмихна й се Джейк.

— Смятам, че ще се оправя е теб. Плашат ме ония маниаци.

— Когато маниаците започнат да действат сериозно, аз ще се оттегля. Ще зарежа делото, ако семейството ми е в опасност.

— Обещаваш ли?

— Разбира се, че обещавам. Нека изпратим Хана.

— Щом сме в безопасност, защо искаш да изпратиш някого от нас другаде?

— За да избегнем всякакъв риск. Тя ще бъде много доволна, ако изкара лятото при баба си и дядо си. Те страшно ще се зарадват.

— Хана няма да изтрае и една седмица без мен.

— И ти няма да изтраеш една седмица без нея.

— Вярно е. За това и дума не може да става. Не бих се безпокоила за нея, щом мога да я прегърна и да я почувствам до себе си.

Кафето беше готово и тя напълни чашите.

— Нещо във вестника?

— Няма. Мислех, че ония от Джаксън ще пуснат нещо, но всичко стана твърде късно.

— След цяла седмица бездействие вътрешният ти часовник май поизостава.

— Гледай само какво ще стане утре сутринта.

— Откъде знаеш?

— Ще видиш.

Тя поклати глава и заразгръща страниците за мода и рецепти.

— Ще ходиш ли на църква?

— Не.

— Защо? Нали делото е твое. Пак си знаменитост.

— Да, но още никой не го знае.

— Аха. Значи другата неделя.

— Разбира се.

 

 

В сектата на Хеброн, на Планината Цион, в Браунс Чапъл, Грийнс Чапъл, на Норис Роуд, Секшън Лайн Роуд, Батъл Роуд и в Храма на Христа, и в Храма на Светиите се разнасяха и обикаляха кутии, кошници и купи по олтарите и пред входовете, за да събират средства за Карл Лий Хейли и семейството му. Колкото по-голяма беше кутията или кошницата, толкова по-нищожни изглеждаха личните дарения, когато падаха на дъното, и това развързваше ръцете на пастора да разпореди кутиите да обиколят още веднъж паството. Тези дарения бяха специални, различни от ежедневните, и в почти всяка църква бяха предшествани от сърцераздирателни описания на това, което бе сполетяло скъпото момиченце на Хейли и какво би сполетяло татко й и семейството, ако кутиите не се напълнеха. В много случаи свещеното име на Националната асоциация за защита на цветнокожите бе вкарвано в действие и това развързваше кесии и разтваряше портфейли.

Резултатите не закъсняха. Изпразваха кутиите, брояха парите и ритуалът се повтаряше по време на вечерната служба. Късно в неделя вечерта събираха на куп сутрешните и вечерните дарения и всеки пастор ги преброяваше, а след това изпращаше значителен процент от събраното на преподобния Ейджи в понеделник. Той скътваше парите в църквата и голяма част от тях щяха да бъдат похарчени за добруването на семейство Хейли.

 

 

Всяка неделя от два до пет часа арестантите и затворниците от окръг Форд излизаха в просторния ограден двор. Всеки имаше право да бъде посетен от трима приятели или роднини за не повече от час. Имаше няколко сенчести дървета, няколко счупени маси за пикник и добре поддържано баскетболно табло. Полицаи и кучета внимателно наблюдаваха от другата страна на оградата.

Установен бе следният ред. Гуен и децата тръгваха от черквата след благословията в края на службата и към три пристигаха в ареста. Ози разрешаваше на Карл Лий да излезе по-рано, за да заеме най-хубавата маса, тая с четирите крака и под сенчестото дърво. Той сядаше сам, не говореше е никого и наблюдаваше блъсканицата под коша, докато пристигнеше семейството му. Това не беше баскетбол, а нещо средно между ръгби, борба, джудо и баскетбол. Никой не се осмеляваше да ръководи играта. Нямаше кръв, нямаше стълкновения. Колкото и да бе странно, нямаше и сбивания. Един бой означаваше карцер и един месец без право на извеждане в двора.

Бяха дошли няколко посетителки — приятелки и съпруги, разполагаха се по тревата край оградата с мъжете си и кротко наблюдаваха боричкането под коша. Една двойка попита Карл Лий дали могат да използват масата му за обяд. Той поклати глава и те седнаха на тревата.

Гуенс децата пристигнаха преди три. Помощник-шерифът Хейстингс, неин братовчед, отключи вратата и децата хукнаха към татко си. Гуен нареди масата. Карл Лий усещаше погледите на по-малко известните си събратя и се радваше на завистта им. Ако беше бял или пък по-нисък и слаб, или обвинен в нещо по-дребно, щяха да го поканят да сподели храната им. Но той беше Карл Лий Хейли и никой не задържаше продължително погледа си върху него. Семейството започна да се храни необезпокоявано. Тоня винаги сядаше до татко си.

— Тази сутрин започнаха да събират дарения за нас — рече Гуен, когато се нахраниха.

— Кой?

— В църквата. Преподобният Ейджи каза, че църквите за чернокожи в окръга всяка неделя ще събират пари за нас и за адвоката.

— Колко ще съберат?

— Не знам. Той каза, че ще пускат кутията всяка неделя до процеса.

— Това е много добре. Какво говори за мен?

— Говори само за делото. Обясни колко ще е скъпо и как ние чакаме помощ от църквите. Говори как добрите християни давали милостиня и разни такива. Рече, че ти си истински герой за своите хора.

Каква приятна изненада, помисли си Карл Лий. Очакваше морална подкрепа от църквата, но не и пари.

— Колко църкви са се включили?

— Всички църкви за чернокожи в окръга.

— Кога ще ни дадат парите?

— Не каза.

Ясно, след като си вземе своето.

— Момчета, вземете сестричката си и вървете да си играете ей там, до оградата. Ние с майка ви трябва да си поговорим. Внимавайте.

Карл Лий младши и Робърт послушно хванаха сестра си и тръгнаха, както им бе поръчано.

— Какво казва докторът? — попита той, наблюдавайки децата, които се отдалечаваха.

— Оправяла се. Челюстта й зараствала. Подир месец щял да й свали телта. Е, не може да тича, да скача и да играе, но най-страшното мина. Само че още я боли.

— Ами какво става, там де, с другото?

Гуен поклати глава и закри лице. Разплака се и започна да търка очи. Заговори, а гласът й пресекваше.

— Няма да може да има деца. Той ми рече… — Замълча, изтри страните си и се опита да продължи. Разхълца се шумно и зарови лице в една книжна салфетка.

На Карл Лий му стана зле. Подпря чело на дланите си. Стисна зъби, очите му плувнаха.

— Какво каза той?

Гуен вдигна глава и заговори на пресекулки, като се бореше със сълзите.

— Рече ми във вторник, че са я повредили много… — Тя избърса с пръсти мокрото си лице.

— Иска да я праща на специалист в Мемфис.

— Не е ли сигурен какво й има?

Тя поклати глава.

— Деветдесет процента е сигурен. Но мисли, че трябва да я прегледа и друг доктор в Мемфис. Трябва да я заведем там тоя месец.

Гуен откъсна друга салфетка и избърса сълзите си. Подаде една и на съпруга си, който набързо попи очи.

Тоня бе седнала до оградата и слушаше как братята й спорят кой ще бъде шериф и кой ще иде в затвора. Наблюдаваше как родителите й говорят, клатят глави и плачат. Разбираше, че нещо с нея не е наред. Потърка очи и също се разплака.

— Кошмарите стават все по-ужасни — рече Гуен, нарушавайки мълчанието. — Всяка нощ трябва да спя до нея. Сънува мъже, които идват да я отвлекат, мъже, скрити в килерите, които я преследват в гората. Буди се, пищи и се поти. Докторът казва, че трябва да я види психиатър. Щяло да стане още по-лошо, преди да започне да се оправя.

— Колко ли ще струва?

— Не знам. Още не съм се обаждала.

— Добре ще направиш да се обадиш. Къде е тоя психиатър?

— В Мемфис.

— Ясно. Как се държат момчетата?

— Чудесно. Много са внимателни. Но кошмарите непрекъснато ги стряскат. Когато тя се събуди и започне да пищи, всички се събуждаме. Момчетата тичат при нея и се стараят да помогнат, но това ги плаши. Снощи не искаше да заспи отново, ако те не легнат на пода до нея. Налягахме всички на пода, съвсем разсънени, на светнати лампи.

— Момчетата ще се оправят.

— Ти много им липсваш.

— Няма да стоя още дълго тук — насила се усмихна Карл Лий.

— Така ли мислиш?

— Вече не знам какво да мисля. Нямам намерение обаче да изкарам живота си в затвора. Пак наех Джейк.

— Кога?

— Вчера. Оня адвокат от Мемфис не се появи, дори не се обади. Отказах се от него и пак наех Джейк.

— Но нали викаш, че бил млад?

— Сбърках. Млад е, но го бива. Питай Лестър.

— Тебе ще те съдят, ти му мисли.

Карл Лий се заразхожда из двора. Мислеше си за ония двамата, заровени недалеч — телата им вече се бяха разложили, душите им горяха в ада. Преди смъртта си те бяха срещнали неговото момиченце, съвсем за малко, и за два часа бяха съсипали телцето му и бяха повредили мозъка му. Толкова жестоко се бяха гаврили, че тя никога нямаше да има деца; толкова много я бяха мъчили, та на нея непрекъснато й се струваше, че я преследват, дебнейки от килерите. Ще може ли някога да забрави това, да го изтрие от мозъка си и животът й отново да стане нормален? Може би някой психиатър ще помогне. Ще й позволят ли другите деца да се почувства нормална? Голяма работа, мислят си сигурно, едно негърче. Някакво си черно хлапе. Току-виж, е незаконно, черните са все копелета. А че я били изнасилили? Нищо ново за тях.

 

 

Спомни си как слизаха по стълбите, а той ги чакаше. За екзекуцията. Спомни си след това ужаса по лицата им, когато изскочи с автомата. Оглушителните гърмежи, виковете за помощ, писъците им, докато падаха по гръб, един върху друг, оковани с белезници, пищяха и се превиваха, поели към оня свят. Спомни си как се усмихваше, дори се смееше, като ги гледаше как се гърчат с размазани черепи, а когато телата им застинаха, той хукна да бяга.

Отново се усмихна. Гордееше се с това. Първият жълт, когото бе убил във Виетнам, му струваше повече душевни терзания.

 

 

Писмото до Уолтър Съливан бе делово:

Драги Дж. Уолтър,

Имам основания да смятам, че мистър Маршарфски вече сигурно те е информирал за прекратяването на ангажиментите му по делото на Карл Лий Хейли. Естествено, твоите услуги като местен адвокат повече не са необходими. Приятна работа!

Твой Джейк

Копие от писмото бе изпратено на Л. Уинстън Лотърхаус. Писмото до съдията Нуз бе също така кратко:

Ваша светлост,

С настоящото Ви уведомявам, че отново съм нает от Карл Лий Хейли. Подготвяме се за процеса на двайсет и втори юли. Моля да се обръщате към мен като адвокат на обвиняемия.

С уважение,

Джейк

Копие от писмото бе изпратено на Бъкли.

Маршарфски се обади в девет и половина в понеделник. Цели две минути Джейк наблюдаваше премигващия бутон и накрая вдигна слушалката.

— Ало?

— Как го направи?

— Кой е?

— Не ти ли каза секретарката ти? Тук е Бо Маршарфски и искам да знам как го направи.

— Кое как съм направил?

Спокойно, помисли си Джейк, само спокойно. Той провокира.

— Доколкото си спомням, вие ми го задигнахте — отвърна Джейк.

— Очите му не бях виждал, преди да ме наеме.

— Не е било необходимо. Забравихте ли, че пратихте тук своя човек?

— Обвиняваш ме, че измъквам нечестно дела?

— Да.

Маршарфски замълча и Джейк зачака ругатните.

— Слушай какво ще ти кажа, мистър Бриганс, да знаеш, че си прав. Точно така, всеки ден измъквам за себе си разни дела. Аз съм голям майстор в тази работа. Затова съм и толкова богат. Появи ли се някъде някое голямо криминално дело, то става мое. Освен това използвам методите, които намирам за подходящи.

— Чудно, това го нямаше във вестника.

— Ако пожелая делото Хейли, да знаеш, че ще бъде мое.

— Заповядайте насам. — Джейк затвори и десет минути се смя. Запали евтина пура и се зае с работа по своя иск до съда за промяна на мястото на делото.

* * *

Два дни след това Лусиен се обади и нареди на Етъл да прати Джейк у тях. Било важно. Имал посетител, с когото Джейк трябвало да се срещне.

Посетителят бе доктор У Т. Бас, пенсиониран психиатър от Джаксън. С Лусиен се познаваха от години и бяха работили заедно по много криминални дела. Двама от престъпниците все още бяха в Парчман. Той се бе пенсионирал една година преди лишаването на Лусиен от адвокатски права и пенсионирането му бе ускорено от същото, което бе допринесло за провала на адвоката, а именно непреодолимото пристрастие към уискито. Посещаваше от време на време Лусиен в Клантън, а Лусиен го посещаваше много по-често в Джаксън — двамата обичаха да си правят компания, когато пиеха. Сега седяха на голямата веранда и чакаха Джейк.

— Само кажи, че е бил умопомрачен, луд — учеше го Лусиен.

— Бил ли е наистина? — попита лекарят.

— Това не е важно.

— А кое е важното?

— Важното е да се намери някакъв претекст, заради който съдебните заседатели да го оправдаят. Тях не ги интересува луд ли е бил, или не. Но те трябва да имат претекст да го оправдаят.

— Хубаво ще е да го прегледам.

— Добре. Можеш да си говориш с него колкото си искаш. Той е в ареста и само чака да си приказва с някого.

— Ще трябва да го видя няколко пъти.

— Знам.

— А какво ще стане, ако реша, че не е бил умопомрачен, когато е стрелял?

— Няма да имаш възможност да свидетелстваш на делото, името и снимката ти няма да се появят във вестника и няма да те интервюират по телевизията.

Лусиен замълча и отпи голяма глътка.

— Постъпи както ти казвам. Поговори с него, изпиши един куп бележки. Задавай му глупави въпроси. Ти си знаеш работата. После кажи, че е бил откачен.

— Не съм много убеден. По-рано тия не минаваха много-много.

— Слушай какво, ти лекар ли си, или не? Щом си лекар, дръж се високомерно, самомнително и надуто. Дръж се така, както се очаква от един лекар. Казваш си мнението и нека някой се осмели да го оспори.

— Не знам. По-рано тия не минаваха току-тъй.

— Прави това, което ти казвам.

— И по-рано съм го правил, но и двамата са в Парчман.

— Ония са безнадеждни случаи. Хейли е по-различен.

— Има ли някакви шансове?

— Почти никакви.

— Нали казваш, че бил по-различен?

— Той е почтен човек и има основателни причини за тези убийства.

— Тогава защо да няма шанс?

— Законът гласи, че причините му не са дотам основателни.

— Значи законът е лош.

— Освен това той е чернокож, а тук е бял окръг. Нямам им вяра на нашите лицемери.

— А ако беше бял?

— Ако беше бял и беше убил двама чернокожи, които са изнасилили дъщеря му, съдебните заседатели щяха да го носят на ръце.

Бас си допи чашата, напълни я отново и я остави до кофичката с лед върху плетената масичка помежду им.

— Що за човек е адвокатът му?

— Всеки момент ще дойде.

— По-рано при теб ли работеше?

— Да, но май не си го виждал. Постъпи в кантората две години преди да се оттегля. Млад е, сега подхвана трийсетте. Бива го, енергичен е и здраво пипа.

— По-рано при теб ли работеше?

— Нали ти казах. Опитен е за неговата възраст. Това не е първото му дело за убийство, но ми се струва, че за първи път ще пледира за временна невменяемост.

— Това ме радва. Не искам някой да ми задава много въпроси.

— Харесва ми твоята самоувереност. Почакай само да зърнеш областния прокурор.

— Нещо ме притеснява тази работа. Два пъти сме я опитвали, а няма никакъв резултат.

— Ти сигурно си най-скромният лекар, когото съм срещал — смаяно поклати глава Лусиен.

— И най-бедният.

— А се предполага да си надут и високомерен. Ти си специалистът. Дръж се като такъв. Кой смяташ, че ще постави под съмнение професионалното ти становище в Клантън, щата Мисисипи?

— Прокуратурата си има свои експерти.

— Ще извикат един психиатър от Уитфийлд. Няколко часа ще преглежда подсъдимия, след това ще се яви на процеса и ще свидетелства, че подсъдимият е най-нормалният човек, когото е срещал. Той никога не е виждал подсъдим, който е невменяем от юридическа гледна точка. За него луди не съществуват. Всичко живо е ощастливено със съвършено душевно равновесие. Уитфийлд гъмжи от нормални, освен когато се отнася за данъци, тогава половината щат е луд. Ще го изхвърлят от работа, ако започне да разправя, че подсъдимите са луди. Това е той, твоят противник.

— И съдебните заседатели веднага ще ми повярват.

— Ще се държиш, сякаш никога преди не си се занимавал с такова дело.

— Не беше едно, а две, забрави ли? Един изнасилвач и един убиец. Остави какво съм разправял, нито единият, нито другият бяха луди. Сега и двамата са на топло, където им е мястото.

Лусиен отпи голяма глътка и се втренчи в златистата течност и плаващите ледени кубчета.

— Ти обеща да ми помогнеш. Бог ми е свидетел, че ми дължиш тази услуга. Колко пъти съм те развеждал?

— Три пъти. И всеки път оставам без цент в джоба.

— И трите пъти си го заслужаваше. Или трябваше да отстъпиш, или щяха да те съдят и да обсъждат навиците ти при открити врати.

— Не съм забравил.

— Колко клиенти или пациенти съм ти пращал през всичките тия години?

— Не стигаха да плащам издръжката след развода.

— Спомни си случая с оная дама, чието лечение се състоеше главно в седмични сеанси на твоята кушетка. Оня, дето те подпомагаше в тази твоя подсъдна дейност, отказа да те защитава и ти се обърна към скъпия си приятел Лусиен, който уреди въпроса за няколко долара и до съд не се стигна.

— Липсваха свидетели.

— Да, беше само дамата. И съдебните архиви, където можеше да се види, че съпругите ти са искали развод заради прелюбодеяния.

— Не успяха да го докажат.

— Нямаха никаква възможност. Но ние не искахме те да опитат, нали?

— Добре де, хайде стига. Казах, че ще помогна. А какво ще кажеш за разрешителното ми да практикувам?

— Ти да не си развил страхова невроза?

— Не съм. Но щом си помисля за съд, и се изнервям.

— Нищо му няма на твоето разрешително. Едно време ти беше официално регистрирано вещо лице. Недей да се притесняваш така. И не трябва да пиеш толкова — заяви целомъдрено Лусиен.

Докторът пусна чашата си и избухна в смях. Претърколи се от стола и запълзя към края на верандата, като се държеше за корема и се давеше от смях.

— Ти си пиян — рече Лусиен и тръгна за друга бутилка.

 

 

Когато Джейк пристигна след час, Лусиен бавно се полюляваше на огромния си стол. Докторът бе заспал в люлката в далечния край на верандата. Беше бос и пръстите на краката му чезнеха в шубраците. Лусиен се стресна.

— О, Джейк, как си, моето момче? — заломоти той.

— Чудесно. Виждам, че и ти я караш добре. — Джейк погледна празната бутилка и другата, която не бе кой знае колко пълна.

— Исках да се запознаеш с този човек. — Лусиен се опитваше да стои изправен.

— Кой е той?

— Нашият психиатър. Доктор У Т. Бас от Джаксън. Добър мой приятел. Той ще ни помогне за Хейли.

— Бива ли го?

— Няма по-добър от него. Работили сме заедно по две-три дела.

Джейк направи няколко крачки към люлката и спря. Докторът се беше проснал по гръб, ризата му бе разкопчана, а устата — широко отворена. Хъркаше здраво, а от гърлото му се носеше необичайно гъргорене. Една конска муха с размери на врабче бръмчеше около носа му и се отдръпваше към края на люлката при всяко гръмовно изригване. Всяко прохъркване донасяше кисели изпарения, които се стелеха като невидима мъглица над края на верандата.

— Тоя лекар ли е? — попита Джейк, сядайки до Лусиен.

— Психиатър — отвърна гордо Лусиен.

— Той ли ти помогна да ги опразните? — кимна Джейк към бутилките.

— Аз му помогнах. Пие като смок, но не му личи.

— Това е утешително.

— Ще ти хареса. Пък и съвсем евтино ще излезе. Дължи ми една услуга. Няма да ти струва нищо.

— Вече ми хареса.

— Ще пийнеш ли нещо? — Лицето на Лусиен беше зачервено, както и очите му.

— Не. Сега е три и половина следобед.

— Тъй ли! А какъв ден сме?

— Сряда. Дванайсети юни. Откога пиете?

— Сигурно има трийсет години. — Лусиен се засмя и разклати ледените кубчета.

— Питам за днес.

— Почнахме от закуска. Какво значение има?

— Той работи ли?

— Не, пенсионира се.

— По свое желание ли?

— Искаш да кажеш да не са го лишили от права?

— Именно.

— Не. Разрешителното му си е у него, препоръките му са безупречни.

— Звучи наистина безупречно.

— Пиенето го довърши преди няколко години. Пиенето и издръжките. Аз му уреждах разводите. Беше стигнал до положение целият му доход да отива за издръжка на съпруги и деца и той заряза работата.

— Как се оправя?

— Ами какво да ти кажа, спестява си по нещичко. Успява да го скъта от съпруги и алчните им адвокати. Много благ и симпатичен човек.

— Точно такъв му е и видът.

— Има и друго — от време на време продава по малко опиум, но само за отбрани заможни клиенти. Е, не точно опиум, малко наркотици, но той има законно право да предписва! Не е съвсем незаконно, само малко неетично.

— Защо е дошъл?

— Отбива се понякога. Живее в Джаксън, но го мрази. Обадих му се в неделя, след като говорих с теб. Иска да се срещне час по-скоро с Хейли, още утре, ако е възможно.

Докторът изсумтя и се обърна на една страна, люлката се разклати, той отново се размърда и продължи да хърка. Протегна десния си крак и стъпалото му закачи един дебел клон от храстите. Люлката отскочи и изхвърли добрия доктор на верандата. Главата му чукна в дървения под, а десният крак остана впримчен в края й. Лицето му се сви в гримаса, закашля се и отново захърка. Джейк инстинктивно се спусна към него, но се спря, защото видя, че не се е наранил и продължава да спи.

— Остави го на мира. — Лусиен се задави от смях, плъзна кубче лед по пода, но не успя да улучи доктора по главата. Второто кубче го удари точно по върха на носа.

— Страхотен удар! — ревна Лусиен. — Събуждай се, пияницо!

Джейк се запъти към колата си, слушайки как неговия предишен шеф се смее, ругае и замеря с ледени кубчета доктор У. Т. Бас, психиатър, свидетел на защитата.

 

 

Помощник-шерифът Диуейн Луни напусна болницата с патерици и заведе съпругата и трите си деца в полицейското, където с торта и дребни подаръци го очакваха главният шериф, другите полицаи, помощният персонал и неколцина приятели. Сега щеше да бъде дежурен, но запазваше значката, униформата и пълната си заплата.