Петър Бобев
Тайната книга (7)

Бягството

Тъй било писано — да не мине леко. Писано било на Рашид бен Омар да преживее и мъки, и несполуки. Имал бе много грехове за изкупуване. Още не бе заслужил благодатта на аллаха. Такава буря в Средиземно море рядко се случва. Сюлейман реис, смръщил вежди като сърдит бабуин, току притичваше насам-натам. Платната бяха отдавна свити, греблата прибрани. Галерата едва се удържаше срещу вятъра, насочвана от плаващата котва.

Отгоре небето висеше тъмносиво, почти черно, затлачено от грозни космати облаци, които се блъскаха с грохот, и мълнии като огромни кремъци. Вятърът свистеше във вантите, ревеше и дълбаеше черносинята пустош в стръмни бездни, над които вълните се надигаха като прозрачни хълмове, увенчани с кипнали пенести зъбери. Вълнорезът ту се възземаше нагоре, сякаш готов да полети към висините, ту клюмваше надолу и се зариваше в пропастта, като че ли щеше да се гмурне подобно на играещ делфин, и изхвърляше взривове от водни пръски, които се стоварваха върху палубата като кристални канари. Привързани към пейките, робите се бяха сгърчили кой както бе сварил, смазани от изтощение. И сякаш не чувствуваха пороите, които плющяха по голите им тела. Само от време на време, при по-рязко навеждане на кораба, те се сриваха по наклона дотам, докъдето стигаха синджирите им, и почваха да ругаят и хората, и стихията, и бога, докато се мъчеха да изпълзят на старите си места.

Цяла нощ вилня бурята. Вилня и през деня. Едва привечер поутихна. Дъждът пооредя, продължи да ръси ситен и всепроникващ. Ала вълнението продължи. Наистина не така безредно както преди. Хаосът от разлудуваните водни маси постепенно се уталожи, разбърканите талази се подредиха като пъплещи планински вериги, които прииждаха, прииждаха отдалеч, бавно и величествено, сякаш предчувствуващи трепета, що вдъхваха. Безредното люшкане престана. Корабът дочакваше вълната, изпъпляше до върха й, след което все така плавно, като в люлка, се спускаше в зиналата зад нея водна долина.

Нощта неусетно смени здрача на бурния ден. Стоманеносивото море се превърна в разплискан катран. Ако не беше плаващата котва, която само по волята на аллаха още се крепеше, никой не би могъл да насочва кораба срещу вълните в черната непрогледност.

Премръзнали, робите заспаха непробудно. Прибраха се за сън и капналите от умора пирати. Останаха само постовите по мачтите и бодърствуващият на мостика капитан, който като че ли никога не спеше. Прибра се и Рашид бен Омар. Ислям значи покорство. Покорен беше на съдбата си младият фидаин. Направил бе всичко, що зависеше от него. Другото беше по волята на аллаха. Ако му беше писано да загине, щеше да загине. Джанна му беше осигурен още там, в сарая на имама, който му го бе показал, който му го бе обрекъл. Имамът беше всичко, той беше наместникът на пророка, той беше посредникът между хората и бога. Всеки човешки разум е длъжен да се подчинява на световния разум, чийто изявител е имамът. Дори ако не успееше да отведе дъщерята на тамплиера при повелителя си, дори ако потънеше целият кораб, Рашид бен Омар все пак бе заслужил небесното блаженство.

През сплъстените облаци вече почваше да се просмуква дрезгавината на изгрева, когато стана бедата. Сюлейман реис, както оглеждаше кръгозора, трепна, зърнал някакви неподвижни очертания, различни от вълните. Тозчас той се хвърли към мачтата да удари камбанката. Сетне, без да чака да излязат неразсънените моряци, рипна на долната палуба и сам заудря тъпана.

— Греби! — изкрещя той на робите. — С пълни весла!

Напразно. Колкото и да се стараеха, колкото и усърдно да размахваха веслата, гребците не успяха да отклонят от скалите увлечената от водните течения галера.

Внезапно корабът изтрещя. Мачтата, устояла на цялата буря, сега се прекърши и смаза десетина гребци ведно с двамина пирати. Отдолу, от трюма, наизскачаха изплашени моряци. През пробойната нахлу вода. Реисът се превърна в истинска стихия. Дърводелецът Али ибн Сауд изнесе стъкмената за такива случаи дървена кръпка, обшита с кожи. Десетина роби опитаха да я пуснат отвън покрай борда. Други се заловиха да запушват пробива отвътре. Бориха се дълго с вълните.

Небето просветна съвсем. Ясно се открои скалистият остров, към който ги отнасяше течението с кърмата напред. Макар и прикрепени сръчно, кръпките не успяха да запушат дупката. Водата продължаваше да прониква на шуртящи струи. Цяла върволица гребци я изтребваха с ведра и от ръка на ръка я подаваха нагоре, за да я плиснат през борда. Галерата газеше все по-дълбоко, все повече вълните преливаха през фалшборда.

Тогава Сюлейман реис зърна стихналия залив между скалите. С умела маневра, след големи усилия на гребци и кормчии, той вмъкна кораба на завет. Скоро вълнорезът задълба в чакълестия плаж. Веднага изхвърлиха умрелите роби в морето. Труповете на двамата пирати, затиснати от мачтата, оставиха на борда. Правоверните трябваше да бъдат погребани на суша с глави към Мека.

После загърмяха нови заповеди. Матросите наскочиха в плитчината, привързаха котвените въжета за скалите. С чук и клещи в ръка дърводелецът тръгна по редиците да освобождава гребците. Отковаваше ги от пейките, после ги сцепваше по двама по двама в обща верига и така на двойки пиратите ги изпращаха на брега, където щяха да помагат за изтегляне на кораба на док. Ето, мина Жак Баптист с един моряк от навата на Оноре Рок, минаха и другите. Дърводелецът достигна пейката на Слав. Наведе се да отключи веригата и му пошепна:

— Оставям халката ти разтеглена. И на комшията ти. Когато решиш, извърти брънката и синджирът ще падне.

Слав го погледна слисан.

— Не питай! — пошушна Али ибн Сауд.

И прикачи веригата му към Хейнрик ван Ленеп, на когото също така остави разчекната халката. После отмина при другите.

Когато на брега се събраха всички роби и моряци, завързаха кораба с въжета. Ала силите им не достигнаха да изтеглят тежката галера на брега, макар че подлагаха под нея наредени мокри греди.

Така, в напразни напъни, изтече времето до обяд, когато поставеният наблюдател на скалата над залива съгледа навата на Оноре Рок. След няколко опасни опита и тя успя да се укрие на завет. Целият й екипаж слезе на брега. И тогава всички заедно, облепили галерата като мравки, най-сетне успяха да я изтеглят на сухо. Подпряха я с дървени клинове и тозчас се заловиха да закърпват пробойната под надзора на главния дърводелец.

Не успяха да свършат работата си до вечерта. Раната на кораба се оказа по-тежка, отколкото допускаха. Беше пострадала не само обвивката, а и три ребра. Килът също беше пукнат. И понеже тук, на тоя пуст бряг, не можеше да се мисли за подмяната му, трябваше да се направи опит и него да оправят някак си.

На свечеряване Али ибн Сауд приближи незабелязано до двамата роби-еретици.

— Опитайте да се измъкнете тая нощ! — пошепна им той. — И се молете за другия еретик, Али ибн Сауд!

— Не си ли мохамеданин? — запита Хейнрик ван Ленеп.

Дърводелецът отвърна:

— Всичкото зло идва от правоверието. И у вас, и у нас. Правоверните не позволяват да мислиш различно от тях. Ей затова има еретици — и у вас, и у нас. Несъгласни с догмата. Затова целият свят гъмжи от еретици — борци против догмата, за свободна мисъл.

— В исляма няма свободна мисъл — възрази Хейнрик ван Ленеп. — Ислям значи покорство, ислям значи предопределение, ислям значи нетърпимост към чуждото убеждение.

Али ибн Сауд поклати глава.

— Това е правоверието. Всъщност ислямът има най-много разногласия, най-много секти. А бог е един за всички: и за мюсюлмани, и за християни, и за израилтяни. Делят ни само господарите. Както у вас, тъй и у нас, еретиците са сиромасите, тези, що са недоволни от световната нагласа.

— Защо само нас отвързваш? — не сдържа въпроса си Хейнрик. — Защо не и другите?

Оня отвърна:

— Не мога всички. Надзорникът Оноре Рок ви издаде. Българинът имал важна мисия. А всички еретици са братя по душа. Братята са длъжни да си помагат.

Слав Граматик се замисли. Известно му беше и това, слушал бе, че и сред сарацините има хора, що се борят за правда тук, на земята, а не само на небето. И за тях вярващи са всички, що не вършат зло, безразлично от вероизповеданието. Слушал бе за дервиши, които проповядвали, че аллах обича бедните, а мрази властниците, че само бедните могат да спасят душите си.

Тъй беше, целият свят е пълен с еретици. Та не бяха ли за папистите еретици и православните, които не признават непогрешимостта на папата? Не бяха ли еретици и коптите, които пък учат, че Христос притежава само божествена същност? Не беше ли еретик самият Борис-Михаил, който, едва покръстил народа си, не зачете триезичната догма и въведе в царството си славянобългарската книжнина, отрекъл се от латинския, елинския и юдейския език? Не е ли еретик всеки, който опитва да си обясни и бога, и дявола със своя си разум?

Когато настана нощта и Али ибн Сауд отказа да работи в тъмнината, Сюлейман реис и Рашид бен Омар разрешиха на хората да спят. Разрешиха им и да запалят огньове, та да се посгреят. Овързана с въжета, поставиха Женевиев дьо Монгри насред стана, под окото на всички. Синът й, премръзнал от вечерния хлад, се бе сгушил в скута й и спеше.

Придържайки веригата, за да не се откопчи преждевременно, Слав и Хейнрик се отдръпнаха накрай лагера, наистина на студено, ала затуй пък далеч от светлината.

— Без Тайната книга не отивам никъде! — заяви богомилът.

Хейнрик кимна с глава.

— Имаш право. Истинският човек не оставя недовършено наченатото дело.

— Ще преплувам до навата и ще я взема. Сетне ще видим накъде…

Нидерландецът се замисли.

— Хрумна ми нещо. Почакай малко тук! Ако успея в това, що съм си наумил, ти ще го разбереш. То ще ти помогне. Тогава върви за книгата. Като се върнеш, ако не ме намериш тук, не ме търси. Значи съм загинал. Гледай да спасиш себе си и книгата.

И без да му обясни какво възнамерява, откачи звеното на веригата и изпълзя в мрака.

Слав Граматик остана на мястото си неспокоен. Стоя така някое време, минути ли бяха, часове ли бяха, и когато вече му се стори, че другарят му или не е успял, или се е отказал, видя как пламна изтеглената на брега галера. Пламна едновременно от няколко места, като клада.

Пиратите наскачаха. Закрещяха безразборни команди, запищяха свирки. Надзорниците отново размахаха бичовете. Подгониха робите към пожара, накараха ги да гребат вода от морето с ведра и мехове и да гасят.

Слав не се двоуми много. Разбра. Заплува към осветената от огъня нава. На кърмата й се мярна някаква сянка. Навярно имаше и други стражи. Кораб не се оставя без хора.

Тихо, беззвучно, плувецът приближи целта си. По котвената верига се изкатери на борда. Подаде глава над планшира, огледа палубата. И видя заспал под мачтата пират. Незабелязано, като привидение, той хвърли главнята в сандъка с насмолените въжета. Дочака да види как отвътре трепна страхливо пламъче, след което запълзя към задната палуба. Там, в капитанската стаичка, бе зърнал за последен път Тайната книга.

Между него и целта му стоеше пазачът от кърмата. Стоеше наистина гърбом, загледан към брега, разтревожен от пожара и суетнята. Но стоеше, не напускаше поста си. Слав трябваше да го изчака. И го изчака. При едно случайно обръщане пиратът съгледа пламъка на запалените въжета. Извика и изтича нататък да гаси новия пожар. Разчитал на това, богомилът се вмъкна в стаичката. Пипнешком, по памет, напипа книгата и я притисна към гърдите си, както беше в кожената торба. После се спусна по кормилното весло, заплува обратно към брега, където суетнята продължаваше. Пожарът се разгаряше. Ведрата с вода не достигаха да загасят пламъците, които обхващаха вече главния корпус.

На определеното място намери другаря си, който го очакваше нетърпеливо. Без да губят време, двамата припълзяха към вързаната на брега лодка, с която бяха слезли пиратите и робите от навата на бившия капитан Рок. Вече се отблъскваха от скалата, когато дотича Женевиев дьо Монгри.

Забравена в суматохата, тя бе накарала сина си да вземе един изтърван нож и да среже въжетата, след което се бе спуснала към лодката.

— Вземете ме със себе си! — примоли се тя, нагазила във водата и притиснала детето до гърди. — И бог ще ви възнагради.

Двамата се спогледаха бързо. А време за колебание нямаше. Всеки миг можеше да ги забележи някой.

— Добре! — махна с ръка Слав. — Качвай се!

После хвана веслата. Лодката заобиколи незабелязано закотвената нава, където двамата вече бяха успели да угасят огъня, хлъзнаха се покрай скалистия нос, който заграждаше тихия залив, и навлязоха в още неусмиреното море. Вълните ги поеха начаса и заподхвърляха върху разпенените си гребени. И сякаш не вода, а черно мастило, което се плискаше, което прииждаше откъм безкрая, грозна пустош, разлюляна в големи полегати дипли, по която кипваха със зловеща белота пенести къдри. И сред тая пустош — една черупка, която се люшкаше безпомощно.