Петър Бобев
Тайната книга (6)

Еретическият епископ

Право беше казал Жак Баптист. Анцианус Филип, макар и сляп, виждаше по-добре от зрящите. Това, що не можеше да го види с очи, разгадаваше с мисълта си, с разума и богатия си опит. Когато през прозорчето на тайника, където Женевиев дьо Монгри го бе скрила, бе чул гълчавата на завърналите се жетвари и бе разбрал, че покровителката му е заловена, той бе съобразил начаса какво му предстои. Малцина от тези, които попаднеха в подземията на манастира, устояваха докрай. Светата инквизиция разполагаше със средства да разприказва и най-коравите. Та камо ли една жена, и тя новооглашена, едва преминала от слушателка във вярваща. На туй отгоре майка. Разбрал от дочутите думи, че по необясним начин бе изчезнал и малкият Жан, навярно отвлечен от предател, старият анцианус си бе дал сметка кой би сторил това и с каква цел. Знаеше, че не за пръв път инквизицията изнудва клетите жени със заплахи спрямо децата им. Тя не се гнусеше от никаква низост, щом е от полза за целите й.

И когато старата Мари, бавачката на Женевиев, която единствена бе посветена в тази тайна на господарката си, бе отворила вратата, той я бе помолил да го изведе навън.

Най-първо бе потърсил кастелана Жак Баптист, та той да го отведе в друго скривалище, на по-сигурно място. За беда и него не успяха да намерят. Изчезнал бе, без някой да проумее кога и къде. Навярно и него бяха отвлекли господните псета.

Ще не ще, трябваше сам да се оправя. Не би посмял да се разкрие другиму в тоя замък, където подушваше отвратителния дъх на предателството. Налагаше се час по-скоро да го напусне. Всъщност рискът да бъде разкрит не беше голям. Откак избухнаха албигойските войни, анцианусите на отделните области престанаха да се явяват пред народа, скриха се, сякаш потънаха в земята, дори имената им повече не се споменаваха. Познаваха ги само най-доверените филиуси, големите и малките синове, както наричаха най-близките им помощници, които получаваха направо от тях напътствия и тълкувания. А другите съвършени, дори дяконите, не можеха да кажат нищо за тях.

В настъпилата суматоха, сред глъчката на развълнуваните селяни и смутените, останали без господарка войници, той се бе вмъкнал в тълпата, предрешен като странствуващ певец с лютня. Заедно с тълпата бе напуснал замъка. Една милостива селянка го бе завела до пътя. Там, опипвайки го с тояжка, се бе присламчил към пътуваща трупа жонгльори, които бързаха към кръстоносния лагер. Предпочел ги бе за спътници ей тъй, по сърце, защото знаеше, че повечето от тях са негови съмишленици. И му се искаше, макар и незнаен, да бъде сред бугри. Повечето бедни и онеправдани хорица бяха такива или им съчувствуваха. А скитниците — фокусници, акробати, поети и музиканти под една премяна, бяха най-онеправданите от всички. По туй време за убийство на крепостен селянин от господаря се търсеше някаква отговорност. Поне църквата го порицаваше. А клетите жонгльори и на църковната помощ нямаха право да разчитат. И църквата се бе отрекла от тях. Обявила бе дори убийството на жонгльор за безнаказано. Нещо повече, забранила бе да ги погребват в гробищата при честните хора. Те бяха непрокопсаници, напуснали господарите си. И деянията им бяха такива — порочни. Покваряваха простолюдието с непристойни припевки и представления. И то все особени, двусмислени представления, в които не беше трудно да се открие злобният присмех към властници и кюрета. Но нали нямаше други, та кой ли би се захванал с тоя прокълнат занаят, търсеха ги; и добрите католици, и войниците, та понякога и бароните ги канеха в замъците си за разнообразие след доскучалите им венцехваления на трубадурите. Където имаше събрани повече хора: панаир, войскарско сборище, дори църковен празник, там се озоваваха и жонгльорите.

С тях анцианус Филип бе пристигнал в кръстоносния лагер край монастира, по неволя бе пял пасторали и стари балади, бе разказвал легенди и притчи, сметнал, че сега там, в бърлогата на звяра, е най-безопасно за него. Бе се смесил с множеството продавачи, леки жени, жонгльори, ваганти, които си изкарват хляба с песни и приказки. Бе изчезнал, разтопил се в пъстрата и шумна сбирщина, която обсажда войнишките станове. Войниците винаги са алчни за ядене и пиене, за вести от другите бойни полета, за жени и забавления.

Дръзкият му план се бе родил, когато бе подслушал двама войници, които разговаряха за предстоящото пътуване при папския легат кардинал Ромен, за да му предадат намереното лъжливо евангелие. Почуквайки с тояжката си, старият Филип се бе отправил тутакси към града, където сред градската беднота между тъкачите, преданите и бояджиите — почти всички катари, се надяваше да набере дружина от готови на саможертва братя.

За щастие още насред път, когато прекосяваше една усойна клисура, го бяха спрели стотина въоръжени горяни, преден отряд на Раймонд VII, сина на Тулузкия конт. Водачът им Роже Симон, стар опитен воин, го бе познал, макар и тъй предрешен. С благодарност към бога за щастливата случайност Филип се бе заел да приведе в изпълнение плана си. Бе изпратил стотина селяни край пътя, по който щяха да минат кръстоносците. И когато се бе задал отрядът, бугрите, уж уплашени от тях, бяха хукнали да се спасяват. Видели невъоръжени, гузни еретици, папистите не бяха устояли на изкушението да ги догонят. Тогава върху им бяха полетели лавини от камъни, сринати от надвисналите канари. После албигойската дружина бе връхлетяла отгоре им и ги бе разпръснала. Тайната книга със самоуверения надпис на Симон Еретик пак бе преминала в ръцете на притежателите си.

Ала старият анцианус не бързаше да се радва на лекия успех. Убеден беше, Симон Еретик нямаше да се примири с тая загуба, щеше да прати пълчищата си навред, из цялата околност, за да докопа отново изтърваната плячка. Затова предложи отстъпление на север, към планината, където се съсредоточаваха главните сили на Раймонд и където Тайната книга щеше да бъде в безопасност.

Възседнал един катър, той яздеше начело на колоната, която бързаше да превари преследвачите, когато плисна дъждът. И то какъв дъжд. Преди да бяха достигнали речицата, която се надяваха да прегазят в брод, тя се бе превърнала в ревяща мътна стихия. Така този ненавременен дъжд ги бе забавил с цял ден. Цял ден и цяла нощ бяха търсили плитчина или мост, незавардени от кръстоносците. А когато валежът бе спрял и водата бе почнала да спада, вече беше станало късно. Кръстоносците ги бяха настигнали. Сатанаил, владетелят на видимия свят, бе проводил срещу тях своите облаци, своя дъжд, своя вятър и своето наводнение. Сатанаил бе довел насам и своите слуги — кръстоносците. Всичко на тоя свят беше дело на Сатанаила.

Схватката беше кратка. Пешаците бугри не бяха устояли срещу напора на обкованите в желязо конници. Бяха се пръснали безредно. Някои бяха опитали да се спасят с плуване. Подир тях бе пуснал добичето си и слепият Филип. Ала водата го бе съборила и изхвърлила на брега стотина метра по-надолу.

Там го бяха намерили кръстоносците, полуудавен, изгубил съзнание. Ведно с другите заловени еретици го бяха откарали в монастира…

И ето, кой знае от колко време той лежеше прикован с верига към стената в подземието, където преди това бе очаквала присъдата си Женевиев дьо Монгри. Смутен, неспокоен. И не за себе си се боеше старият челник. Смъртта за него би означавала избавление, защото от грешната земя, царството на Мамона, щеше да се озове направо при бога, където е мястото на всички загинали в името на истината. Жал му беше само за братството, за несвършеното дело; жал му беше за общиарията, която щеше да загуби неговите знания и трупания от десетилетия опит. Млади бяха помощниците му, млади и неопитни. Огнени и жертвоготовни, ала неопитни. Нуждаеха се все още от съвети и напътствия. По-старите, бог да ги прости, загинаха, посечени от папищашите, разкъсани, изгорени на кладите. Искаше му се да дочака и види народа отново вдигнат на бунт срещу неправдата както преди, да дочака победата на доброто тук, на земята. И тогава да склопи очи.

Той не виждаше мрака на зловонната дупка, в която то бяха заврели. Та нали целият му живот протичаше в мрак? Сърцето му се свиваше неволно от стоновете, що проникваха до слуха му през дебелите стени откъм залата за изтезания, макар че би трябвало да остане глух за тях. Болката не засяга душата, боли тленната обвивка — тялото. Боли ли ни, когато се раздере дрехата?

Той лежеше и мислеше. Премерваше всичко, целия си живот с всичките му грешки, с всичките му сполуки и неудачи. Припомняше си хората, с които съдбата го бе срещнала. От най-ранното детство до днес. Още от дете, когато като босоного сополанче подтичваше подир господарските овце. Кой би се грижил за някакво сираче, когато не може собствените си деца да отгледа? Не помнеше Филип баща и майка. Много по-късно научи как бяха загинали — в селски бунт. Ама кога ли селенията е печелила от бунтове? Нахлули войскарите в разбуненото село и прекарали под меча всички. Случайно оцеляло сирачето, свряно в куп гюбре. Така, подритвано и нахоквано, израсна без ласка, без обич. Като гонено зверче. Източи се дълго като овчарската си гега. Веднъж заспа край гората. И вълк сдави шилетата. Скочи Филип и с тоягата преби хищника. Ама двете овце не успя да съживи. И когато кастеланът замахна да го удари с бича, не изтрая. Грабна тоягата. За такава постъпка наказваха и по-жестоко. Него само вързаха към позорния стълб и го биха до припадък със собствената му тояга. Оттогава остана схванат в кръста, та и до ден-днешен ходеше все попрегърбен. Оставиха го тъй, вързан, пребит, окървавен на стъгдата. За поука на другите. А той хленчеше и се молеше всекиму, който минеше край него, за глътка водица. То се знае, никой не му помогна. Никой не дръзна да престъпи господарската наредба. Само Пиер Левака се осмели. Озърна се и като не видя никого наблизо, притича, та му поднесе стомната си. В първия миг Филип се сепна. Всички познаваха Пиер Левака. Знаеха, че е еретик, че дружи с дявола, че е богохулец. Че ведно с другите еретици граби малки момчета, за да им източват кръвта, та да се причестяват. Затуй отказваха светото причастие в черква. Но жаждата надви страха от еретика. Тогава Филип изсмука половин стомна. Затова още същата вечер вързаха Левака на неговото място. И го биха до припадане. Отнесен настрана, през пролуките на кошмарите Филип слушаше виковете и стоновете му. След няколко дни, щом се поизправи, тозчас го потърси в колибата му. Не да му благодари. Поддаде се на някакъв неосъзнат порив. Може би сам бог го бе насочил към него. Намери го там, заровен в сламата, подпухнал от побоя. Поприказваха си малко. Но и от това, малкото, Филип като че проумя всичко, сякаш мълния освети съзнанието му. Той и преди виждаше, че светът е зле устроен. Сега му стана ясно защо е така — защото беше дело не на бога, както лъжеха кюрета и господари, а на человеческия враг, на Мамона.

Двамата заедно напуснаха имението, избягаха в Алби. Пазариха се чираци в една тъкачница. Там всички бяха катари — от последния слуга до собственика. Тъй, неусетно, в труд и мъка, и азбуката усвои, и истинската вяра. Схватлив беше момъкът, затова братята го оцениха. Изучиха го на цялото си знание. И в Париж го пратиха. Да усвои и светската, и духовната наука. Стъпка по стъпка, в труд, учение и лишения от човешките радости навлизаше младият бугр в тежкото поприще на чистите, които сами се наричаха „бели апостоли на мира и всемирното братство“. И в борба. В борба със себе си, с опасните бесове, с които Сатанаил е наспорил човешката душа. Най-вече с беса АЗ, който пречи всекиму да се примири със себеподобните — този бяс, що създава царете и господарите; с беса МОЕ и ТВОЕ, който е най-разрушителен; с бесовете на чревоугодието, на разврата, на властолюбието. Най-щастливият му ден беше, когато получи утешението на стария анцианус Назарий, и бе приет за префект — съвършен. Когато постигна правото да се наслади на цялата мъдрост, що му предоставяше богатата катарска книжнина. После — бавно, неусетно, в проповеди, пост и молитви преминаваше от сан в сан: най-първо дякон, после филиус минор — младши син, после филиус майор — старши син, докато накрая бог го натовари с тежкото бреме на анцианус.

Тогава започна страшното, изпитанията. И по-рано църквата не прощаваше на своите противници. Ала вината за последните гонения лежеше изцяло върху Сатанаиловия наместник Инокентий, чието име като на подбив значеше „невинен“. Същият Инокентий, който после умря от чревоугодие.

Като филиус майор, пръв след анциануса Назарий, все още младият Филип ходи с него в България, в люлката на истинското християнство, където по онова време царуваше Калоян, властелин справедлив и твърд, който както сегашния Иван Асен не преследваше богомилите. Ходи и втори път, когато узурпаторът Борил подхвана гоненията срещу им. Отиде да види как устояват, как се борят с насилието. Защото и в неговата страна бяха настанали тежки времена. Папа Инокентий III беше насъскал срещу непокорния Юг алчните рицари на Севера с жестокия Симон дьо Монфор, комуто бе обещал богатото Тулузко графство.

Какво ли не бе видял през живота си старият пастир? И какво ли още му предстоеше да види. С много мъка се срещна Филип през младини, с още повече, като стана духовен глава на гонените братя. С упоритостта на вярата си успя да примири катари и популани, и валденси, бедни и богати, простолюдие и кавалери — всички, що се противяха срещу омразната църква и насилието. Винаги беше на най-опасните места, винаги начело. И в Безие. Филип придружаваше конт дьо Безие, който се яви пред Доменик Гусман, основателя на доминиканския орден, за да проси милост за обсадения град, а Доменик го изпъди с насмешка. После видя с очите си как същия този Доминик с кръст в ръка във вече превзетия град подканяше войниците да палят и убиват. По негово време тулузкото графство беше подарено на Симон дьо Монфор. Филип беше един от организаторите на народното въстание начело с Раймонд VII, сина на Раймонд VI, който отново успя да превземе Тулуза и Каркасон. Но когато от север нахлуха новите пълчища на Христовото войнство, Раймонд беше принуден на отстъпи. Край обсадената Тулуза пред очите му загина от камъните на една жена омразният Симон дьо Монфор. По-късно Филип видя и сина му Амори дьо Монфор, като баща си алчен и жесток, но къде-къде по-слаб и безхарактерен. Историята на цялата война беше и негова лична история, победите — негови победи и пораженията — негови поражения.

… Филип трепна. Тежки стъпки прекъснаха потока на спомените му. Вратата се отвори с остро изскърцване. И в килията влязоха двама войници. Ковачът, който ги следваше боязливо, отключи веригата от халката на стената.

— Ставай!

И той се изправи, тръгна нататък, където го водеха. Изкачи двадесетте стъпала, по които бе слязъл, направи още толкова крачки по равното, после през друга врата се озова в прихлупената от ниския таван задушна зала.

Някакъв нещастник стенеше глухо, с последни сили. Слепият, макар че не виждаше, си представяше всичко. Знаеше какво представлява залата за разпит. Досещаше се къде е вързан изтезаваният. Чуваше тракането на железните уреди за мъчения. По посоката на топлината разбираше къде е огнището, в което нагорещяваха щипците. Ето, стъпките на палача издаваха, че се връща отново към жертвата си. Клетникът отново изкрещя от допира на нажежения метал. После хъркането внезапно пресекна. Настана тишина. И някой рече:

— Не издържа кучето проклето! Анцианус Филип прошепна:

— Приеми го, боже, в своите селения!

И неволно му завидя. Не беше жал, а облажаване. Завидя му, че бе съблякъл тленната си обвивка и сега душата му летеше нагоре към всевишния; че се бе избавил от тиранията на Мамона; че се бе отървал от всичките му коварства и неправди.

Не довърши. Рязък глас му подвикна:

— Я излез напред!

Опипом старецът пристъпи две крачки. Неволно трепна от хватката на четири яки ръце, усети доближаването на нажеженото желязо. Приготви се за изпитанията.

Тогава чу някакъв глас. Чувал го бе и друг път.

— Оставете го! Няма нужда да го разпитваме. Това е главатарят, ересиархът Филип.

Симон Еретик бе познал някогашния си учител, макар че той бе остарял толкова много, макар че беше сляп, изтощен от мъките и бденията. И се обърна направо към него:

— Признай си! Няма смисъл да криеш повече. Ти си Филип, нали?

— А ти си отстъпника, нали? — запита дръзко слепецът.

Абат Симон го сряза невъздържано:

— Не е важно кой съм. Който и да съм, аз ще те съдя. Аз ще те питам, не ти. И сега чакам да ми кажеш доброволно кои са ти апостолите и къде мога да ги намеря. Обадиш ли ми това, ще отървеш кожата.

— А ако не обадя?

— Ще те измъчвам, докато признаеш. Тук всички проговарят.

— Някои мълчат.

Симон се обърна към палачите:

— На колелото!

Мигновено два чифта опитни ръце го прикачиха към колелото за признания. Вързаха краката му за пода и завъртяха дръжките. Бавно тялото се изпъна, разтегли се, ставите му пропукаха, сухожилията му се изпънаха като струни. От страшната болка почувствува, че губи свяст. „Толкова по-добре!“ — помисли си той. Ала в същия миг колелото спря.

— Казвай, еретико! — чу старецът гласа на мъчителя си. — Слушам те.

— Няма да чуеш нищо, продажнико! — промълви нещастникът. — Нима и това не си научил при нас? Не ме е страх от смъртта. Та аз вече виждам — ангелите чакат да отнесат душата ми при бога.

Симон отново подвикна на палачите:

— Още малко! Съвсем мъничко!

И със зловещото проскърцване на колелото затворникът усети как пропукват прешлените му, сякаш гръбнакът му се скъса.

— Говори, еретико! — дочу той като в мъгла. И като в мъгла, като в кошмар отвърна:

— Не разбираш ли, че бързам към бога? Сляп ли си? Повече не можа. Изгуби съзнание. Та колко беше силата на немощното му тяло?

Когато се опомни, чу отново гласа на инквизитора:

— Богохулнико, няма да те разпитвам повече. Ще те оставя да премислиш. Ще ти оставя време за покаяние. Да си припомниш всички съучастници, да ги издадеш, за да смилиш отмалко поне бога. Да помогнеш и на техните души. Кладата ще те пречисти. А ние ще молим бога, всеблагия и милостивия, да ви прости.

— И да ме оставиш — пресече го Филип, — нищо няма да добиеш. Няма сила, която да ме тласне към предателството. Няма от мен да чуеш дума за разкаяние. Защото се разкайват само злодеите, убийците като вас. Истинските християни, верните на Христа, се гордеят. С радост си отиват от тоя Сатанаилов свят. Боите се да го напуснете вие, които знаете, че след смъртта ще се озовете направо в геената. И аз ти го казвам: помисли за адските мъки, отстъпнико!

Симон Еретик неволно замълча, сякаш ударен с камшик. Вместо него отговори Франсоа Льокок, който едва се бе сдържал досега:

— Не се надявай да ни разгневиш, старче! Та да те убием наведнъж и да се отървеш от мъките, които още те очакват.

В туй време абат Симон бе успял да потуши гнева си.

— Слушай, безбожнико! — изръмжа злобно той. — По моя заповед, а от твое име Женевиев дьо Монгри написа писмо до българите. Да дойде техният главатар, да донесе и друга Тайна книга.

Слисан от тоя нов удар на съдбата, Филип едва успя да се овладее.

— Боже, прости й греха! Симон додаде:

— Ще хвана и него, той проклет български подстрекател. После двама ви ще опека на един огън. С цялата ви глутница. Заедно да потанцувате на една жарава. Да няма повече еретици, които да оскверняват божия свят.

И даде знак. Чакали тоя знак, войниците поеха смазаното от мъченията тяло и го отнесоха в подземието. Захвърлиха го на пода, без да го приковат към стената. Нямаше смисъл.

Останал сам, Филип почна да размишлява трескаво, като в мъчителен кошмар. Каква беше тая орис, чия беше тая повеля? Господи, господи, как позволяваш? Няма ли да се намесиш някога, няма ли най-сетне да унищожиш злото на земята, няма ли най-сетне да лишиш от властта му сатаната?

Или пък… Или пък са прави другите, манихеите? Дали наистина злото е непобедимо, дали наистина доброто и злото са равностойни, изначални и вечни? Дали бог наистина никога не ще успее да победи сатаната?

А доброто никога няма да се възцари… тук… на земята.