Петър Бобев
Тайната книга (17)

Присъдата на бугрите

Хората на Слав Граматик и Роже Симон научиха за всичко, станало в Стария монастир, когато техни случайни съгледвачи заловиха един вестоносец. От разказа му бяха узнали за лудостта на инквизитора и за неговата гибел, за идването на абат Мишел дьо Монгри, който бе успял да освободи дъщеря си.

Тази новина ги поуспокои. Макар и тамплиер, един от най-върлите им врагове, абатът все пак беше неин баща.

Тръгнаха обратно. Но скоро разбраха, че в тъмнината ще се объркат и затова най-сетне си позволиха почивка.

Спаха като пребити два-три часа, Слав не ги остави повече, не му беше ни до сън, ни до отдих сега. Събуди ги и отново ги поведе. И тъй, по стъпките на тамплиерите, на заранта се изправиха пред стените на Монгри.

Стражникът, щом ги позна, тозчас спусна моста. Бугрите влязоха в крепостта като у дома си. А Слав спря първия слуга, който му се изпречи:

— Къде е Женевиев дьо Монгри? Запитаният понечи да отмине, без да отвърне.

— Какво е станало? — хвана го богомилът за ръката.

Оня го изгледа смутен.

— Ела!

И го отведе в семейния параклис. Там му посочи новата надгробна плоча. Слав прочете името. Гледаше втренчено, а сякаш не проумяваше написаното. Сърцето му блъскаше в гърдите, в гърлото, в очите му; въздухът не му достигаше да засити сгърчените в болезнен спазъм дробове; струваше му се, че всеки миг краката му ще се подкосят и той ще се строполи като пън на пода. Но не. Не се строполи, остана прав, дори имаше глас да запита:

— Как? Кога?

— Никой не знае — отвърна слугата. — Само господарят.

Неусетно зад тях бе застанал слепият Филип. Стиснал пестници, Слав прошепна:

— Женевиев! Женевиев! Животът се жертвува лесно. Заради теб аз пожертвувах душата си, заради теб станах и убиец…

Потресен от станалото, развълнуван от тия думи, Филип положи ръка върху рамото му. На всеки обикновен човек би простил и слабост, и прегрешение. Човешко е да се греши. Но на един съвършен — не. Съвършеният няма право да греши. Той е неподатлив на злото. Чрез неговата уста говори не той самият, а светият дух.

— Господи! — прошепна старецът беззвучно. — Прости му това, което аз не мога!

Слав не го слушаше, не виждаше, не усещаше. Целият живот, целият видим свят беше изгубил за него стойност. Нелепи мисли прелитаха през съзнанието му тихо, безшумно, като прилепи в мрака. Тя вече беше при бога, във вечното блаженство. А защо не при него, тук, защо не изпита блаженството още тук, на земята? Смазан от скръб, от умора, от всичко, преживяно, той се свлече върху каменната плоча, захлупи се по очи върху й. Не отвърна на думите, които му отправи Филип.

— Брате, истинският християнин не се отдава на горестта си. Ти го знаеш, и тя е дело на сатаната. Недей скърби за живота, който е негово творение. Смъртта не е смърт, а начало на истинския живот. Към старото не притуряй нови прегрешения!

Младият богомил продължаваше да стои безмълвен, неподвижен. И като в просъница до него достигна гласът на анциануса, който говореше пред отрупаното множество:

— Много са заслугите на Българина. И бог ще му ги зачете. Ала и грехът му е голям. Съвършен — пък вдигна оръжие, изби толкова хора.

Народът зашумя недоволно, ала слепият бугр извиси глас, надвика ги:

— Едни са законите за обикновените вярващи, други — за префектите. Обикновените вярващи нямат право да опростят греха на съвършения. Само префекти са властни да съдят Българина. И това ви известявам днес. Утре при изгрев слънце съдът на съвършените ще разследва делата на Българина.

Слав чу тези думи, но все едно, че не се отнасяха за него, все едно че говореха за някой съвсем чужд и далечен човек. Той знаеше добре богомилските закони, ясно му беше всичко от самото начало. Не се счете с тях и тогава, когато сърцето му излезе по-силно. Не го засягаха и сега, когато същото това сърце, буйното му и непокорно сърце, бе застинало обезверено и безучастно към всичко.

Така, в мъчителна безнадеждност, прекара остатъка от нощта. Можеха да правят с него каквото поискат, всичко му беше безразлично. Бе понесъл вече най-тежкото наказание, по-тежко от него не можеше да си представи. За такъв грях като неговия богомилите наказваха със смърт. Навярно и катарите съдеха така. Само една тежка, непоносима мъка глождеше сърцето му, до задушаване, до загуба на свяст. Бе готов да понесе всяка участ, колкото и жестока да бъде тя, само ако с това можеше да върне Женевиев.

Когато през стъклописа на прозореца се процедиха първите лъчи на изгрева, двама префекти влязоха при осъдения.

— Стани! — рече единият. — И ни следвай!

Той се надигна бавно. Навън, в тясното дворче, се бяха сблъскали плътно един до друг множество хора. На стълбите се бе изправил със застинало вкаменено лице слепият епископ, а зад него стояха с наведени глави още двама съвършени. Много бяха вярващите бугри, още повече слушателите, ала съвършените бяха малцина. И тия петима префекти сега щяха да решат съдбата на шестия си брат, дошъл от далечна България, за да донесе словото… И в същото време извършил най-непростимия грях.

Тълпата им стори път мълчаливо. И Слав се изправи пред съдниците си.

Единият префект, най-старият, с бяла като сняг коса, вдигна в ръка Тайната книга, която Роже Симон беше извадил от скривалището й в стаята на Женевиев дьо Монгри, и рече:

— Пред нея ще те питаме, пред нея ще отговаряш. Кажи, съзнаващ ли прегрешението си?

Слав се изправи.

— Какво имам да крия? Всичко, което съм вършил и което върша, е явно. Скрито нямам. Преди да ме съдите вие, аз сам съм се осъдил. Заявявам, че не съм достоен за съвършен. Смятах се за силен човек, надрасъл жалост и съчувствие. И досега мисля така — защо да съжалявам страданията на тленното тяло? А излезе, че съм много слаб. Излезе, че не мога да бъда бездеен, когато хората се измъчват. Не съм надрасъл и беса на гнева си. Не успях да сдържа ръката си, когато видях неправдата. Слаб съм, повтарям. Накажете ме! Не мога да гледам насилието с безразличие. Слабият човек в мен се нахвърли срещу насилниците.

Старият префект го прекъсна:

— Искрен ли си в разкаянието си, брате?

Слав се сепна. Изведнъж прозря, че така говореше разумът му, паметта му, заучените догми, докато сърцето мислеше различно. А съвършеният трябва да говори така, че сърцето и разумът му да са съгласни, да не се препират. И отвърна:

— Не знам, брате! И аз сам се питам. Ако можете, отговорете ми вие. Защо едни имат право да се борят, а други не?

Старецът проговори тихо:

— В душата ти спорят ангелът и сатаната. Сатаната те оплита в коварствата си.

— Може да си прав — извиси глас Слав. — Ала сега и аз мисля така. Лесно е да пожертвуваш тялото си заради ближния. За ближния аз пожертвувах душата си. И нека бог ме съди!

Четиримата префекти протегнаха напред ръце.

— Не богохулствувай! Все още си стройник, не осквернявай сана си!

Тогава неочаквано напред пристъпи слепият Филип с вдигнати към небето безизразни очи. И когато множеството стихна смутено, заговори:

— Братя християни, чуйте и мен! Аз го изправих пред вас, дойде ми редът да кажа и аз своите думи.

Слънцето вече беше изскочило над кръгозора и алените му сияния обагряха с розовина връхните бойници на кулите. В настъпилата тишина долетя чирикането на горските птички.

— Чуйте, братя! Тая нощ, докато вие спяхте, аз бях насаме с Исуса. Видях го тъй, както вие виждате мене.

Говореше им това, което говореха и други като него. А се двоумеше. Наистина, наяве ли го бе видял или насън, в някакъв смътен кошмар след жестоките преживявания и умората?

— И аз го запитах: „Господи, на кръстопът съм. Упъти ме господи!“ А Исус рече: „Филипе, смири гордостта си! Само аз имам право да съдя! Помни! Който е против насилието, е с мен.“ И изчезна, стопи се в светлината на звездите.

Белокосият катар го изгледа слисан.

— Брате Филипе, що думаш ти? Да го опростим ли? Имаме ли това право?

— Ние сме длъжни да прощаваме. А бог ще съди. Всеки съд на земята е дело на Мамона, всеки закон на земята е дело на Мамона. Има един съд, небесният, когато праведните ще отидат при бога, а неправедните при сатаната.

Народът зашумя облекчено. А един от четиримата префекти запита:

— Учителю, а какво ще стане тогава, когато и най-достойните се отдадат на насилието?

Филип мълчеше. Личеше си, че бе говорил така след дълга борба със себе си, с всичко, в което бе вярвал досега, че бе изживял с кървава болка новата мъдрост, що изповядваше. Много бе размислял. Беше плакал, удрял челото си в плочите. Накрая се бе убедил. Неговият разум не стигаше да прецени прав ли беше или не беше. Не знаеше вече дали в тоя свят, създаден от Лукавия, насилието ще бъде премахнато само със слово. Дали насилието можеше да бъде унищожено от друго освен пак от насилие. Ако беше някой друг, когото не беше ни чувал, ни виждал, навярно би решил друго. Ала сега ставаше дума за Българина. А той вече го бе опознал. Със сърцето, не с очите си. Сърцето вижда повече от очите и от ума. Чрез сърцето говори бог.

Той прошепна тихо:

— При срещата с бога слепецът често проглежда по-добре от зрящите. И аз ви казвам с думите на бога, когато спаси блудницата: „Който е безгрешен, да хвърли пръв камъка!“

Тълпата притихна съвсем. Отдръпнаха се смутени и четиримата съвършени. А старият анцианус продължи:

— Братя, и аз като Българина признавам, че съм слаб. Друг трябва да изберете на мое място, нямам сила да присъдя. Нека реши народът. Защото чрез него говори сам бог.

Пръв се провикна Роже Симон:

— Искаме Българина! Да ни води! И множеството пое неговия вик:

— Българина! Искаме Българина!

Тогава Филип се обърна към слисания богомил:

— Ти сам виждаш що дума народът. Аз нямам какво да притуря. Върви по своя път, който ти сочи сърцето!

Слав Граматик стоеше и гледаше пред себе си хората.

— Братя! — рече той. — Тайната книга е у нас. Словото ще ни води в боя за правдата. С него ще воюваме за нашата цел, за рая на земята, което значи човечество без господари и роби, за всечеловеческо общиарство, в което ще царуват братството и равенството.

Той се умълча. Какво приказваше всъщност? Рай на земята, а без нея? Господи, твоето наказание беше по-сурово от всяка човешка присъда!

Но стисна пестници и отново заговори:

— Разбрах това тук, сред вас, сред мъката и насилието. Делото иска не само книга, не само слово. Иска и меч. И аз ви обещавам. Моят меч ще се стовари върху тираните. Затова оставам тук, при вас, да продължим заедно борбата. Няма да се връщам в България. Сега тук има повече нужда от мен, отколкото там.

А погледът му все не можеше да се отдели от малкия параклис, където лежеше Женевиев.