Петър Бобев
Тайната книга (11)

Монасите-банкери

Абат Мишел дьо Монгри не отиде при кардинал Ромеи, макар че знаеше каква власт има папският легат над инквизитора Симон Еретик. Стара вражда ги разделяше. Нямаше да му прости кардиналът, че тогава, преди две години, отказа да дава част от доходите на тамплиерския орден за издръжка на Латеранския двор. Не понасяше Ромен дьо Сент Анж своеволията на отделните ордени. Убеден беше, че само сляпото подчинение на папата, който беше по средата между хората и бога, можеше да спаси светата църква от хилядите злини, що я дебнеха отвред. А великият магистър на храмовниците държеше на своята независимост. Подкрепяше го фанатично верният му абат дьо Монгри. Уверени бяха двамата, че никой по-добре от тях не служи на бога там, пред лицето на неверниците. В Европа, в Латеранския дворец, зад яките зидове на замъците, всеки може да се моли богу и с молитви Христовите врагове да сразява. Ала нека дойде там, в сарацинската бърлога, да видим колко му е вярата и дързостта. Срещу сарацинските пълчища, които извират отвред в боя, срещу коварните убийци фидаините, които дебнат да те промушат, когато най-малко очакваш. Тамплиерите не бяха обикновени монаси, простодушни лентяи, скрили зад монастирските стени мързела и чревоугодието си. Тамплиерите бяха войници на Христа. И богатствата им бяха само в негова угода. С тия богатства и силата им растеше. С тия богатства, ако не утре, то в други ден или догодина, щяха да въоръжат ново Христово войнство, нов победоносен поход щяха да поведат, не като досегашните набези, начевани от наивни папи и кардинали, които дори представа са нямали за сарацините и тяхната мощ. Какъвто беше първият кръстоносен поход, такива бяха и следващите. Стигаше ти да знаеш името на водача му — Валтер Голтака. С коза и гъсок, подкарани пред отряда, смятал да смаже Христовите врагове. Такива бяха и детските походи. Все от голтаци, обеднели благородници и алчни селяци, жадни за плячка, а не за воинска слава. Новият кръстоносен поход, тоя на тамплиерите, щеше да бъде друг — многоброен, отлично въоръжен, умно ръководен. С изпитани бойци и още по-изпитани, влюбени във вярата заповедници. А за такъв поход бяха нужни пари. Много пари. Ей за тази цел някога щяха да послужат богатствата на ордена. Затова те трябваше да се множат, да нарастват. Безразлично с какви средства. Честни и нечестни. С лихварство или с нескрит грабеж. Щом е за вярата, всичко е почтено. И играта на зарове е нечестно дело. Ала свети Гилен, макар и светец, беше играл на зарове с дявола само за да спаси душата на една блудница.

Затова абат Мишел потърси Амори дьо Монфор. Познаваше го. Знаеше добре, че не прилича на баща си, на Железния конт. Наистина и тоя изглеждаше не по-малко алчен от баща си, не по-малко жесток и коварен. Само че му липсваше нещо много по-важно. Липсваше му огънят на стария конт дьо Монфор, стръвта му за победа, умът и военната му дарба. Безхарактерен беше Амори дьо Монфор. И нерешителен. Боязлив и колеблив. Жесток без нужда и мекушав, когато се налагаше да прояви твърдост. Упорит в дреболиите, а пък отстъпчив, когато трябва да се устои докрай. И най-лошото — прахосник. Всичко, което баща му беше придобил, честно и нечестно, цялото Тулузко контство с всичките му богатства пропиля през редките си пръсти. Задлъжня до гуша.

Тамплиерският орден беше главният му кредитор. Та кому ли не даваше заеми този орден? Че нали и самият френски крал му беше задлъжнял? Ала не пръскаха така на вяра парите си божите рицари. Изобретили бяха нещо ново, непознато до днес. Измислили бяха полицата. Срещу подпис и голяма лихва бяха подчинили кардинали и архиепископи, контове и маркизи. С полица държаха в ръцете си и безволевия Амори. Поискал бе отсрочка злополучният длъжник. Ала орденът още не му беше отговорил. Щеше да го поизмъчи повечко, да го направи по-отстъпчив. На тази отстъпчивост разчиташе абат Мишел дьо Монгри, когато влизаше в замъка му, решен да получи от него писмо за освобождаването на дъщеря си. Влизаше самоуверено, хванал нашийника на гепарда, при чийто вид настръхваха облечените в желязо рицари, застанали в шпалир по широката стълба към приемната зала.

След него, наредени по сан и произход, се изкачваха останалите тамплиери, натруфени с най-разкошните си одежди, украсени със златообшити кръстове.

Червена тежка пътека застилаше стълбата. Скъпи източни килими висяха по дебелите, лъхащи хлад и посред лято, каменни зидове. През слюдените плочки на прозорците се процеждаше бледа уморена светлина. В огромната зала седеше в позлатен трон под ален балдахин млад чернобрад мъж с подпухнало лице и старешки уморена снага в кадифени дрехи, извезани със сърма. В краката му се хилеше гърбав шут със звънчета по качулката и обувките, а отстрани седяха облечени в присъщите на професиите им одежди придворният астролог и алхимикът. До тях, подредени по чин и власт, се бяха строили васалите и военачалниците му.

Хванал здраво гепарда, който се озърташе любопитно в множеството, свикнал на трепета, що вдъхваше навред появяването му, абат дьо Монгри се изправи пред конта, който неволно се сви в трона си.

— Мир теб, сине мой! Да те споходи благоволението на светата дева!

Контът се надигна и целуна протегнатата десница на абата.

— На какво дължа честта, свети отче? Тамплиерът се поклони.

— Великият магистър на ордена ме изпрати с отряд войнствуващи братя да се поставим под твоето знаме, за да очистим с общи усилия родния Лангедок от плесента на албигойската ерес.

— Бог ще зачете и това богоугодно дело — рече контът. — С ваша помощ ще изметем страшната напаст.

След представянето на рицарите-монаси всички насядаха покрай дългата маса, отрупана с ястия и кани вино. Абат дьо Монгри беше поставен на почетното място. Под масата в краката му се сви Фахад. Насреща, между астролога и алхимика, седна самият домакин, умислен, недоумяващ, напразно опитващ се да изглежда любезен. Слугите разнесоха яденето, наляха напитките. Амори дьо Монфор сякаш искаше да оправдае славата си на разсипник. Или пък се надяваше да блесне пред кредитора с благосъстоянието си, та да откопчи нов заем. А знаеше, че тамплиерите не дават пари на голтаци, не ги хвърлят на вятъра. Колкото по-богат е домакинът, толкова повече подправки насилваше в ястията и напитките: чер пипер, карамфил, индийско орехче и какво ли още не, все дреболии с цената на злато. Сякаш ги гощаваше с чисто злато. Гърлата на пируващите пламнаха от лютивината и за да загасят жарта, наливаха цели чаши вино в устата си.

Само абат дьо Монгри ядеше малко, пиеше още по-малко, макар че му се бе усладил печеният рис, лакомство за благородниците, до което простолюдието не можеше да се докосне и което в Тир трудно можеше да се намери. Не беше забравил целта, заради която беше дошъл. Едва слушаше шута, който изреждаше всички пируващи да им шушука дързостите си, едва даваше ухо на астролога, който предсказваше на господаря си скорошна победа над враговете, и на твърденията на алхимика, че най-много след три месеца ще има формулата на философския камък. И тогава за него ще бъде играчка да превръща простите метали в злато и най-големите грешници — в праведници.

Абат дьо Монгри неволно се усмихна. Ето защо конт дьо Монфор държи придворен алхимик — да се избави от властта на тамплиерите, да си произвежда сам нужното злато. Горкият! Имаше да почака. Тамплиерите бяха открили по-рано тази формула — само лихварството имаше силата да умножава златото, да прави злато не от олово, а от нищо. Алхимиците все още не се отказваха от мечтата си. От векове наред. А и господарите им не ги оставяха да се откажат. Дори държаха някои в тъмница, за да не би да издадат другиму откритието си. Затова и смъртността сред тях беше толкова висока — господарите им не можеха повече да чакат.

От дъното на залата се носеше песента на трубадурите, придворните поети, които възпяваха подвизите на господаря си. Танцьорки и фокусници играеха между масите. А рицарите-монаси продължаваха да се наливат с искрящото вино, от което лицата им се зачервяваха, очите им блясваха, а езиците им се развързваха.

— Ваше преосвещенство! — обърна се Амори дьо Монфор към госта си. — Монасите от абатството Сен Дени искат да ми продадат за осем хиляди унции злато трънения венец на Христа. Наскоро пък търговец от Венеция ми предложи друг трънен венец. Как да разбера кой е истинският, та да купя него? Осем хиляди унции злато, не е шега то!

Абат дьо Монгри не отговори, сякаш не чу въпроса, убеден, че контът само искаше да се покаже, да блесне с богатството си. Навред бяха плъзнали продавачи на реликви. Едни предлагаха трески от Христовия кръст, други гвоздеите му, копието, с което е бил прободен Спасителят, чука, сеното от яслата във Витлеем, та дори стъкленици с кръвта на бога, с въздишката му пред смъртта, с млякото на Богородица. Защо да не изнесат за продан и трънения венец?

Тамплиерът се приведе ниско над домакина и запита почти шепнешком:

— Конт дьо Монфор, мога ли да разчитам на вас за една лична услуга?

Лицето на запитания светна. Виж, това беше добър знак. Услуга, направена на кредитор, винаги е от полза.

— Кажете, отче, с какво мога да ви бъда полезен? Абат дьо Монгри преглътна.

— Симон дьо Клерк търси дъщеря ми. Като еретичка.

— Чух за това — рече домакинът.

— Моля ви, конт дьо Монфор, за едно! Дайте ми писмо до абат Симон! Да не я преследва, да я пусне на свобода.

Абат дьо Монгри не би простил на дъщеря си, ако наистина се окажеше еретичка. Не би допуснал такъв позор за рода на дьо Монгри, който е бил винаги верен на Христа и на светия отец.

Ако това беше истина, той сам, със собствените си ръце щеше да я накаже, да измие срама. Ала имота, ала замъка с всичките му владения нямаше да остави на инквизицията. Векове наред е бил притежание на дьо Монгри. Завинаги щеше да остане на дьо Монгри. Монасите губеха собствеността си. Нямаше лична собственост и Мишел дьо Монгри. Замъкът вече беше на Женевиев. Ако я осъдеше инквизицията, щеше да конфискува цялото й имущество. Именно срещу това се бореше абат Мишел. Женевиев не биваше да бъде осъдена. За да остане замъка на внука му, на малкия Жан, на наследника на дьо Монгри…

Амори дьо Монфор се забави. Може би с надежда да вдигне цената си. И измънка:

— Симон дьо Клерк е подвластен на кардинал Ромеи дьо Сент Анж. Нямам власт над него.

Абатът поклати глава.

— Това ми е известно. Ала знам и друго. Без кръстоносците абат Симон е напълно безпомощен. Иска, не иска, ще ви слуша.

Контът продължи да хитрува:

— Зле съм притиснат, отче. Губя сраженията, губя земите, губя парите си. Нямам вече средства да плащам на наемниците. А без тях къде ми е мощта?

Абат дьо Монгри го знаеше. Че кой не го знаеше? Синът на страшния Симон дьо Монфор затъваше все по-дълбоко в тресавището на войната, губеше сражения и власт. Но толкова власт, колкото да освободи една затворничка, все още притежаваше. И той отговори на намека му:

— Упълномощен съм от великия магистър да ви съобщя, че съветът е взел решение да отсрочи с още две години вашия дълг. Заради усърдието в голямото дело, с което сте се нагърбили. Заради богоугодното начинание.

— Слава богу! — отвърна контът. — Моля да уверите великия магистър, че бог ще зачете доброто му дело. С това разумно решение той ми позволява да продължа борбата, та да си отвоювам отново загубеното.

Всъщност орденът на тамплиерите нямаше какво повече да губи. Ако поискаше вземането си, нямаше да получи в замяна нищо. Амори дьо Монфор бе изпуснал всичките си владения. Синът на Раймонд VI му ги бе отнел. А виж, ако изчакаха, все имаше някаква надежда да си ги възвърне и да се разплати. Дотогава я Филип Август щеше да се намеси по-дейно, я папата щеше да прати нови кръстоносци.

След кратко размисляне дьо Монфор добави:

— Ако великият магистър намери за добре да ми отпусне нов кредит, битката ще свърши по-рано. Ще си оправя всички сметки по-рано. Войната — това са пари. Филип Македонски го е казал преди мен: „Магаре, натоварено с пари, може да прескочи всяка крепост.“

Знаеше той, желязото се кове, докато е горещо. Трябваше да осигури нови средства, докато съветникът на великия магистър се намираше в такава нужда. После, когато се разминеше с бедата, абат дьо Монгри щеше да стане предишният бездушен лихварин.

Абатът наистина беше готов на всякакви отстъпки, когато ставаше дума за рода дьо Монгри. Важното беше да се получи писмото. Затова не се колеба много, преди да обещае:

— Аз съм убеден, че тоя заем ще бъде отпуснат. Войната в името на Христа го изисква. За Христа събира парите си нашият орден, за Христа ги харчи.

Тъй, в такива дружелюбни разговори завърши пиршеството. И когато накрая се прощаваха, и двамата бяха доволни. Единият носеше свития пергамент с нареждане до Симон Еретик за освобождаване на Женевиев дьо Монгри, а другият бе получил думата на най-влиятелния човек в ордена за нов заем.

Тамплиерите, преяли и препили, едва се покатериха на конете си, придържани от многочислените си слуги. Абат дьо Монгри виждаше, че не са годни за път. Гледаше ги с погнуса. Ала не му се искаше да пилее повече време. Всеки загубен час можеше да се окаже фатален. Инквизицията не се бавеше много. Когато решеше, действуваше бързо.

Пияната кавалкада най-сетне се източи от замъка, спусна се по криволичещия път надолу и навлезе в разположеното под хълма село. Там цареше празнично оживление. Целият площад пред църквата гъмжеше от народ: търговци, циркаджии, селяни, пременени с най-новите си дрехи. Свиреха музики, играеха народни танци. Полето ехтеше от веселата глъчка.

Конниците се врязаха дълбоко в тълпата. И без да слушат подканите на абата, се разположиха покрай изнесените от кръчмата маси, след като слугите им разгониха от там насядалите селяни. Заръчаха вино, надигнаха чашите си. Само по глътка — му бяха обещали те. А всъщност кой ще седне да брои колко глътки изпива един тамплиер? Абат дьо Монгри седеше настрана-от тях, сам и чакаше нетърпеливо, загледан в множеството, което след първата уплаха от неканените гости отново се бе отдало на веселбата. Седеше, поставил ръка върху главата на гепарда, угрижен, смазан от тежестта на решението, което му предстоеше да вземе.

Женевиев еретичка! Любимата му дъщеря подмамена от сатаната, преминала в лоното на антихриста! И никакво спасение за нея! Тръгнал бе да я измъкне от асасините, а трябваше да я отървава от справедливия гняв на истинската и непогрешима църква. И то защо — за да я накаже после той самият още по-сурово, още по-безмилостно.

Светотатствени мисли се прокрадваха и в неговата глава. Августин Блажени беше изрекъл чудни слова: „Светът е прекрасен, защото го е сътворил бог. Бог е източникът на всяка красота и той самият е най-възвишената красота.“ Наистина ли тоя свят беше тъй прекрасен? Ако беше така, защо имаше войни и мор, защо трябваше да раждаш деца, за да ги загубваш? Защо и той трябваше да загуби дъщеря си?

Абат дьо Монгри трепна. Нима и той вече като еретиците, господи?

В образувания кръг сред навалицата дързък жонгльор показваше две дресирани маймунки, облечени като рицари, които се сражаваха, възседнали две кучета, като на рицарски турнир. Те се нападаха с копийцата си, сваляха се от седлата, търкаляха се по земята, вадеха дървени мечове, удряха ги. А народът се превиваше от смях. Толкова рядко обикновеният човек има случай да се присмее на насилниците.

Абат Мишел едва изтрая да не наложи с опакото на меча си нахалника. Та и да го заколи. Нали убийството на човек от тая измет е безнаказано? Права е църквата, като не позволява дори да ги погребват на свято място, в гробищата, при истинските християни. Ала онова, що чу след това, надмина с безочливостта си всичко друго. Млад вагант — странствуващ ученик, от тия, що обикалят света от учител при учител и се изхранват с това, че разнасят новини от място на място, беше събрал друга групичка да й разправя приказки.

Абатът се заслуша неволно. И чу такива думи, че позеленя от гняв. Тъй разправяше вагантът:

— Слушайте, селяни! Ето какво станало в ада. Адът е нещо като тоя свят, само че с ред и правда. Там не попадат праведници както в инквизицията. Има ли по-големи грешници от вагаитите? И ето, озовал се веднъж един грешен вагант в ада. Ако питате падрето, ще ви каже: „Само там му е мястото!“ А какво мислите станало с него? Къде са го сложили дяволите?

Той посочи една стара селянка. И тя отвърна простодушно:

— В катрана.

Разказвачът се обърна към съседа й:

— А ти как мислиш!

— На колелото за разпит. Вагантът се разсмя.

— Не познахте. Дяволите му наредили да подклажда огъня под казана, в който се варели кардиналите, абатите и монасите.

Тълпата се разсмя неудържимо.

Абат дьо Монгри се надигна, готов да даде хубав урок на безочливеца — и нему, и на тия, що го слушаха. Ала други събития го превариха. В близката къща изпищя жена. Пиян тамплиер бе закачил жена в дома й. И мъжът, и другарите му се бяха хвърлили върху нападателя. Другите монаси изтичаха в негова помощ. Ала нали едва се държаха на крака — селяните се струпаха отгоре им, заудряха наред, един след друг ги просваха на земята.

Единственият по-трезвен, абатът, връхлетя срещу селяните с изваден меч. Просна неколцина на земята. Ала не устоя на множеството. Няколко тежки сопи издрънчаха по шлема му. Зашеметиха го. Той усети, че изпуска шита си. А загубата на щита е позор за кавалера. Ето и мечът се изплъзна от изтръпналите му пръсти.

Това може би щеше да бъде безславният край на прославения абат Мишел дьо Монгри, ако Фахад не се бе втурнал на помощ. Връхлетял бе срещу победителите, бе ги нахапал жестоко и прогонил от тялото на господаря си.

Така го намериха войниците от замъка, които бяха дотичали, повикани на помощ от един побягнал тамплиер-послушник. Едва успяха да укротят разяреното животно, за да приберат ранения и да го отнесат в крепостта. Съсипаха от бой уловените в селото мъже, без да търсят виновни и невинни, ала не им се удаде да хванат побойниците, офейкали навреме към планината.

Придворният бръснар, който беше в същото време и хирург на конта, не се осмели да лекува един абат. Остави тази задача на дворцовия капелан, който цяла нощ чете молитви до леглото на пострадалия, измолвайки от всевишния оздравяването му.