Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
hammster (2009)
Сканиране
Г.

Издание:

Петър Бобев. Тайната книга

Издателство на Отечествения фронт, 1984

Рецензенти: ст.н.с. Константин Мечев, Чавдар Гешев

Редактор: Нина Цанева

Художник: Руси Русев

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Виолета Славчева

История

  1. — Добавяне

Изкуплението

Женевиев дьо Монгри, сега сестра Мадлен, отказваше упорито да се приобщи към реда на монастира. Работеше послушно с другите монахини в градините и шиеше дрехи за бедните, ала не стъпваше в черквата, не посягаше да пипне игла и конец, за да избродира някоя хоругва, покривало за маса в олтара, свещеническа одежда, да натопи пачето перо в мастилницата, за да препише някое евангелие — всичко това, с което се улисваха останалите сестри.

Игуменката научаваше всичко за твърдоглавата монахиня, ала търпеше. Не за пръв път се срещаше с такива, не за пръв път укротяваше луди глави. Умееше да чака. В светата обител времето нямаше цена. Цялата вечност стоеше пред тези, които са пристъпили прага й. И тук, на земята, и отвъд, на небето, закъдето се тъкмяха всички. А имаше още нещо. Женевиев дьо Монгри не беше коя да е, не беше някоя безродна селянка с напукани пети. Зад нея, макар и невидим, стоеше един от първенците на тамплиерския орден, от когото зависеше благоденствието на „Свети кръст“. За това тя само я поучаваше кротко вечер, тъй както Спасителя бе поучавал юдеите; не я заплашваше, не я принуждаваше. Оставяше я да се вразуми, да осъзнае прегрешенията си, да пристъпи доброволно в лоното на църквата. И я следеше. Обкръжила я бе с най-доверените си послушници, които дебнеха всяка нейна стъпка. Отначало, понеже познаваше нрава на баща й и еретическото твърдоглавие, игуменката се тревожеше повече. Постепенно се поуспокои. Макар че рязко отказваше да приеме католическите обреди, новата монахиня не даваше никакъв признак, че възнамерява да се противопостави на бащиното си решение.

Ако подозираше каква буря бушува в гърдите на възпитаницата й, старата игуменка навярно би я заключила в килията и никога не би я пуснала да се мерне навън, за да спази дадената пред баща й дума. Тоя път тя се излъга, не прецени с какъв нрав се бе сблъскала.

Успяла да приспи бдителността й, след като се бе прибрала както обикновено в килията си, една вечер Женевиев излезе обратно в коридора и дебнешком стигна до стаичката на клисарката. Знаеше, старата жена отдавна не чуваше. Затова спокойно отвори вратата, пипнешком намери окачения на стената ключ и се измъкна. Все така дебнешком, прекоси двора, докато се изправи пред камбанарията, която опираше в крепостния зид. След като отключи предпазливо, тя се заизкачва по проскърцващата дървена стълба. Достигнала най-сетне камбаната, непокорницата се опита да откачи въжето й.

Възелът бе омотан здраво. Ала нейните пръсти бяха сръчни, волята й — непоклатима.

Колко ли се бе борила с него — а то наистина приличаше на борба — минути ли, часове ли?

Най-сетне успя. Развърза го. Извади въжето навън. Върза го за една напречна греда, която влизаше в крепостния зид. И се спусна надолу, като се опираше с крака в неравната каменна зидария.

Ръцете й вече почваха да треперят от преумора, а тя не се отказваше. Слизаше, слизаше…

Докога ли?

И усети — въжето се бе свършило. А до земята оставаха още десетина стъпки.

Не смееше да се пусне, защото от тая височина можеше да се пребие. А нямаше сили да се върне обратно. Пък и не искаше.

Ръцете й не издържаха. Краят на въжето се изхлузи и тя се сгромоляса долу, върху камънака.

Успя да се овладее, да не изкрещи от болка. Остана да лежи, просната на земята, сгърчена, като пребита.

Най-сетне опита да се надигне.

Първия път не сполучи. Пареща болка и слабост, които идеха откъм десния крак, изпълниха цялото й тяло.

Не биваше да стои така бездейна!

Нейде изкукуригаха пред изгрев петли. Разсъмнеше ли се добре, сестрите щяха да я видят, да я приберат, да я затворят отново.

Женевиев започна да се примъква напред, като сдържаше стоновете си през стиснати зъби.

Бавно-бавно…

Пролази до гората, навря се в шубрака. Отпусна се.

Е, а сетне?

Трябваше да се движи, да се махне оттука, да стигне до някоя колиба. Там щяха да й помогнат.

Болката не отслабваше, кракът се поду.

Изтокът взе да просветва.

В дрезгавината Женевиев зърна някаква хижа. Продължи да се влачи към нея.

Забрави да се пази.

Тъкмо тогава насреща й изскочи на кон капеланът на монастира.

Тя понечи да се прикрие встрани, в храстите, ала не свари.

Оня я позна. Че как да не я познае в монахинското расо?

— Що дириш тук, дъще? — запита строго отец Жозеф.

И тъй като тя не отговори, рече заповеднически:

— Хайде с мен!

От жал я нагласи на коня, а той тръгна пеш.

Така я върна в светата обител, в затвора й.

Довлякла се с последни сили до нара, Женевиев се разрида. Волята й, твърдостта й бяха стигнали дотук. Изгубила бе всичко: и детето, и вярата си, и Слав. Всичко. Останала бе само мъката. Само съжалението. Угризенията. Бог не й бе простил. Нищичко. Нито издайничеството, а тя умееше да назовава нещата с истинските им имена, нито запретената любов. Види се, прекалено тежки са били греховете й, та трябваше да ги изкупува толкова жестоко. Види се, бог бе оглушал за нейните молби.

Или пък… Женевиев избърса сълзите си. Или пък това беше изкуплението за греха й. А после, пречистена от изпитанието, щеше да заслужи прошка, щеше да заслужи щастието си. Додето беше жива, все имаше надежда. Зидарията щеше да изрови с нокти, с глава щеше да изкърти вратата, но щеше да излезе. Колкото повече бяха страданията й, толкова по-сладко щеше да бъде щастието след това.

Така, в мъка и надежди, в полусън и жестоки кошмари прекара деня, прекара и нощта. Чак на разсъмване, когато я поотпусна болката, дрямката я обори. Едва бе затворила очи, обгърната от радостни видения, и се събуди.

През зарешетеното прозорче долиташе хорска гълчава, звън на оръжие и конско цвилене. Тя се примъкна към светлия отвор и там, заловена с две ръце за стоманените пръчки, се надигна. Гледката, която се откри, спря дъха й. От радост, от щастие, от надежда. Край монастирските стени се източваше въстаническата войска. А отстрани, спрял край пътя, възседнал черен жребец, стоеше Слав Българина в пълно бойно снаряжение, наметнат с черна мантия, с изпито, обгоряло лице и сурова гънка край устните. Оглеждаше изпитателно преминаващите покрай него бойци.

От дясната му страна седеше на своя кон с обърнати към небето невиждащи очи анцианус Филип, а от лявата — досегашният предводител Роже Симон, отстъпил доброволно водачеството на по-смелия от него богомил, когото легендата бе обкръжила с ореола на непобедимостта.

Тръпнеща в щастливо предчувствие, Женевиев дьо Монгри протегна ръце през желязната решетка.

— Слав! — извика тя. — Аз съм тук, Слав!

Уви, глъчката беше толкова голяма, че никой не чу ликуващия й зов.

Българина преценяваше годността на войската си, без да вдигне поглед нагоре към тясното прозорче.

Женевиев знаеше — бугрите уважават убежденията на другите. Нямаше да влязат в католическия монастир.

Нямаше…

Затова, смазана от отчаяние, тя продължи да хлипа с пресъхнали устни:

— Слав! Слав! Слав!

Край
Читателите на „Тайната книга“ са прочели и: