Петър Бобев
Тайната книга (16)

Бащата съдник

Абат Мишел дьо Монгри не остана ни час повече в постелята. От неговата бързина зависеше бъдещето на рода дьо Монгри, зависеше съдбата на владенията дьо Монгри. За дъщеря си вече не мислеше, беше я обрекъл. Всъщност, обрекла се бе на смърт тя самата, щом като бе затънала в блатото на еретизма. Той беше й дал живот, той имаше право да й го отнеме. По-важно беше другото — да не бъде осъдена като еретичка, за да не премине имението в алчните лапи на инквизицията.

Главата го болеше ужасно, като че ли стягаха черепа му в железен обръч. Виеше му се свят. Когато се изправи, му се стори, че полетя над облаците, запокитен от някаква мощна балиста.

И все пак накрая коравият му дух излезе победител. Прежълтял като восък, облян в пот, със сковани движения, абатът излезе на двора. Тамплиерите го посрещнаха мълчаливо, гузни, че заради техните лудории бе пострадал невинно той.

Жребецът му, оседлан с цялото си великолепие, го посрещна с дружелюбно изцвилване. Фахад — гепардът, с един скок се настани зад гърба му. После цялата кавалкада се източи от крепостта навън, към полето. Селото беше безлюдно. Пред идващата омразна дружина всички: мъже, жени, деца и старци, бързаха да се изпокрият кой къде свари. А беше усилно време — гладният харман, както го викат. Запасите от жито и просо се бяха привършили отдавна. Напоследък месеха хляб от плява и пепел, забъркани с киселец и лобода. Сърбаха лободена чорба. Едно време селяните нямаха право да бият дивеч. За един заек бракониерът можеше да увисне на бесилката. Сега, в настъпилото безредие, всеки можеше да ловува каквото иска — и зайци, и елени, и глигани. Ала вече не бе останал никакъв дивеч, изтребен от воюващите. А добитъкът през пролетта и лятото не се колеше. Кой иначе ще оре земята, кой ще дава мляко. Колеше се само в късна есен, когато вече нямаше паша, а месото се осоляваше за зимата. По това време, в най-усилната работа, селенията се заваляше от глад. Едва дочакваше новото зърно. По гумната жените вършееха разстланите снопи с бухалки, отвяваха на вятъра зърното от плявата и бързаха да го смелят в хромелите, за да опекат първите питки. Наплашени от тамплиерите, те бяха изоставили бухалки и хромели, зарязали димящите пещи, прежалили толкова чаканите питки.

В най-бърз ход конниците отминаха селото, без да спрат, прекосиха полето и навлязоха в гората.

Чак на третия ден взеха да срещат побягнали пред кръстоносците селяни, от които научаваха разни тревожни вести — за обсадата на замъка Монгри, за битки, за клади. Ала никой не можа да им каже нещо повече за Женевиев, освен че е отведена под стража в Стария монастир. Затова, макар и накрай силите си, абат дьо Монгри даде заповед да ускорят още повече хода.

И когато след изнурителния преход за тежко въоръжените, затиснати от доспехите си, от щитовете и мечовете рицари, той съзря в далечината своя замък, кацнал навръх гористия хълм, към него препусна един от движещите се в авангарда монах-послушник.

Изравни коня си и с поклон доложи:

— Сарацини, ваше преосвещенство! Тамплиерът го изгледа учуден:

— Тук?

Оня отново се поклони:

— Отвъд гората, ваше.

Не му остана време да довърши.

Абат дьо Монгри повика с ръка помощниците си. Почти шепнешком даде нарежданията си — в близост с противника се пази тишина, ако искаш да го изненадаш. Защото изненадата е наполовина спечелено сражение.

Малобройният му отряд се преустрои бързо. Пък и ония, неприятелите, навярно не бяха повече. Изоставиха коловоза и поеха направо през ливадите, за да не се чува тропотът на копитата.

И ето, след първия завой абат дьо Монгри ги видя. Сарацините, и те в пълно мълчание, вече навлизаха в тесния коларски път, що водеше към основата на скалистия връх.

Абатът стисна зъби — тоя път водеше и към тайния изход!

Случайно ли беше това?

Как да не се усъмни, след като помнеше самохвалството на Саид бен Омар, неудачния покушител, че брат му ще отвлече дъщерята на неверника. Че ще отмъсти и за него.

Мигновено изтегли меча и даде заповед за атака, полетя пред всички.

Не очаквали опасност тъкмо от тази посока, разтегнали строя си, сарацините в първия миг се объркаха. Засуетиха се. Напред или назад?

Рашид бен Омар пръв се опомни. И изкрещя:

— Мишел дьо Монгри!

Види се, сам аллах му го бе изпратил. Да отмъсти. Какво ще се залисва да отвлича дъщерята, когато може веднъж завинаги да разчисти сметките си с бащата, с убиеца на своя баща?

Не се замисли прав ли беше аллах, като го срещна толкова рано с душманина. Нямаше право да обсъжда делата на бога. Аллах винаги е прав. И простосмъртните никога няма да проумеят неговия замисъл.

— Дръжте оня, главатаря! — прогърмя гласът му. — Жив да го одера!

Сарацините пресрещнаха галопиращите тамплиери. Кръстосаха се ятагани и мечове, зазвънтяха щитове и брони, заблъскаха се и конете — гърди в гърди. И те като ездачите си се вчепкаха в боя, зацвилиха, запръхтяха, захапаха се със зъби.

Един подир друг започнаха да се свличат от седлата убитите и тежко ранените. Размесиха се, объркаха реда и животните с опразнени седла.

Тамплиерите бързо взеха надмощие. По-добре въоръжени бяха. И по-обучени в боя.

Рашид бен Омар все не успяваше да се примъкне до тогова, когото диреше. Все някой се изпречваше помежду им.

Внезапно очите му светнаха.

Един ранен арабин с последни сили замахна с ятагана към жребеца на абата, сряза сухожилията на задните му нозе. Клетото животно приклекна, задницата му се свлече. И Мишел дьо Монгри се просна възнак на земята.

Рашид възви коня към него, наведе се, замахна да го съсече. Но Фахад, който в битката следваше неотстъпно господаря си, се метна отгоре му.

Асасинът не можа да го пресрещне с ятагана. Затова с лявата ръка измъкна кинжала от пояса си, изви се с последни сили и го заби в пъстрото тяло. После се изхлузи от седлото.

Тогава видя стария тамплиер, врага си, който се бе изправил пъргаво на крака и замахваше върху му с меча си.

Федаинът опита да отклони удара.

Не успя.

В следния миг мечът на абата се стовари отгоре му.

Пред очите му припадна някаква мъгла, размазаха се очертанията на целия свят. Все едно не лежеше върху твърдата чужда земя, а летеше над облаците към седмото небе, към подножието на божия престол, към безсмъртието и вечното блаженство, що се полагат всекиму, изпълнил дълга си в джихада — свещената война, всекиму, загинал за имама.

Сражението не трая дълго. Сарацините, по-малобройни, по-леко въоръжени, предпочетоха смъртта, отколкото да станат роби.

Когато битката свърши и тамплиерите се заловиха да погребват своите убити и да превързват ранените, абат дьо Монгри пристъпи към трупа на гепарда. Коленичил, той сложи длан върху главата му, като на човек притвори клепачите му. После се изправи. Очите му, стоманените очи на суровия боец бяха пълни със сълзи.

Той даде заповед за тръгване. Рицарите-монаси се подредиха — най-напред магистърът им тръгна на друг кон, след него здравите воини и накрая ранените, безпомощно отпуснати върху седлата.

Поеха към Стария монастир.

Когато най-сетне го достигнаха след дълги криволици по пътя из гората, защитниците му, разбрали кой е, отвориха яката порта, пропуснаха и него, и отряда му вътре.

Абат Морис, заместникът на убития Симон Еретик, сам излезе да го приеме.

— Къде е дъщеря ми? — постави резкия си въпрос тамплиерът, преди да отвърне на духовническия му поздрав.

— Очаква изпълнението на присъдата, ваше преосвещенство — отвърна инквизиторът с мрачен израз. — Трябва да ви е известно, че трибуналът я осъди заради нечестивата й ерес.

Мишел дьо Монгри огледа двора. И видя, не можеше да не го види, позорния стълб и натрупаната около него клада.

Навреме бе дошъл. Доминиканците бързаха, не им се искаше да изтърват имението му. Алчни чакали!

Той измъкна писмото на конт дьо Монфор.

Абатът го прочете. Прочете го и втори път. Лицето му някак просветна.

— Ще изпълня молбата на конта. Всъщност, повече от уважение към вас, заради вашата преданост към светата църква. С надежда, че ще изтръгнете от греха тая заблудена душа.

Предпочиташе да не се меси в разприте на големците, предпочиташе да бъде в добри отношения с богатия и влиятелен тамплиерски орден.

Обърна се да даде нарежданията си.

След малко стражите доведоха Женевиев, с раздърпани дрехи, изтощена и с обгорели коси.

Това ли беше неговата Женевиев? Неговата любима дъщеря?

Даде знак да я поставят на друг кон, редом с неговия, и без да промълви ни дума повече, обърна назад, към изхода.

Пое към замъка си. Не я погледна повече. За него тя не съществуваше. Мъртва в сърцето му, обречена на смърт. След нея, след Фахад му оставаше само едно живо същество на тоя свят, оставаше внукът му, когото дори не беше виждал. И нищо друго. По-право, оставаше му още вярата, заради която жертвуваше всичко. Дори дъщеря си.

От един срещнат селянин узнаха, че бунтовниците бяха напуснали крепостта. Въпреки тая вест абатът се приготви за бой. Това можеше да се окаже военна хитрост.

Когато наближи съвсем, пръсна бойците във верига.

Навред се търкаляха мъртъвци. Дори пътят пред главната порта не бе разчистен от трупове.

Мостът над рова беше вдигнат.

Иззад бойницата на стражевата кула надзърна боязливо побелял воин.

— Спуснете моста! — заповяда абат дьо Монгри. Стражът отвърна дръзко:

— Че кой си ти, дето ще ми нареждаш?

— Мишел дьо Монгри.

Боецът заслони очи с ръка, взря се. И позна стария господар. Можеше ли да не го познае. После хукна по стълбата да предаде повелята му. Макарите заскрибуцаха и тежкият мост бавно легна върху рова, желязната решетка се вдигна в каменния си жлеб. Конницата изтопурка по изтритите плочи и влезе в двора.

Стражът се спусна да целуне ръка на абата. Тогава забеляза дъщеря му. Поклони се и ней.

— Господарю! — заговори той. — Останали сме само верните на светия престол. Бугрите последваха Българина. Щели да освобождават младата господарка. А тя, както виждам… Слава богу…

Мълчалив и суров, абат дьо Монгри слезе от коня.

После се обърна към отряда:

— Тоя дом е ваш.

Преди да влезе в някогашната си стая, с поглед накара дъщеря си да го последва. И там, с последни сили, смазан от умора, се отпусна на един стол. Женевиев остана права пред него, с наведена глава, прежълтяла от вълнение.

Това потискащо мълчание продължи дълго. Най-сетне тамплиерът вдигна глава.

— Истина ли е? — почти простена той. Дъщеря му го погледна твърдо:

— Истина е. Той сви юмруци.

— Женевиев дьо Монгри еретичка! Такъв позор!

— Не е ли по-позорно да довлечеш мародерите от цяла Франция, за да колиш и избиваш, за да заграбваш именията на хората?

— Не на хората, а на еретиците, на безбожниците.

— Да убиваш хора само защото мислят различно от тебе. В името на всемилостивия да сриваш градове, да изгаряш на кладите. И да твърдиш, че този порочен свят е създаден от бога, от безпогрешния.

— Че какво искате вие?

— Да няма слуги и господари, богати и бедни… Абатът не отговори. Беше дошъл да я съди, не да спори с нея и с нечестивото й учение. Хубаво би било да няма слуги и господари, бедни и богати. Ала това никога нямаше да стане. Ако нямаше слуги, кой тогава щеше да работи, да оре, да копае? Човечеството щеше да измре от глад. Тия нещастници се стремяха към живота такъв, какъвто е бил преди хиляди години. А животът беше по-силен от тях. И от него.

— Това никога няма да стане! — повтори гласно той мисълта си. — С хубави думи ви мамят, с хубави думи и теб са подвели. Никога няма да стане, защото сте се събрали в едно дело такива, каквито по начало бог е разделил: благородници и селяни. Затуй. Кой селянин ще обикне господаря си, кой господар ще слуша селяка?

— Това ще сторим ние — отвърна смело Женевиев. — Ще раздадем имотите си на бедните. Ще станем като тях. И заедно, като братя ще живеем.

Той почервеня от гняв.

— Именно това няма да допусна! Няма да дам владенията на дьо Монгри в ничии ръце: нито на селяните, нито на инквизицията.

— Само тъй хората могат да заживеят като истински братя.

Тамплиерът въздъхна тежко:

— Една благородничка, сестра на въшливите орачи и копачи!

Тя не се уплаши.

— Пред бога всички са равни: контове и ратаи, папи и перачки. Затова ще лишим от власт всички насилници. За да ги направим хора. Поставиш ли дори неподкупния апостол Петър върху трона на сегашните му наместници, с цялата им светска и духовна власт, и той ще стане чудовище като всеки папа…

Абат дьо Монгри замахна да й удари плесница.

— Нещастнице! Чуваш ли се какво говориш! И пред кого говориш?

После се върна назад, отпусна се в креслото. Лицето му отново прие каменното си изражение, затвори се в бронята на мълчанието. Стоя така дълго. Най-сетне вдигна глава. Гласът му прозвуча отново, само че тоя път спокойно, почти ласкаво:

— Женевиев, ти извърши голям грях: Пред баща си, пред бога. Ала преди да те съди бог, ще те осъди баща ти. Защото е длъжен да го стори. Защото той не би имал право да се разпорежда със съдбите на другите, преди да осъди дъщеря си, чийто позор е и негов позор.

Тя го гледаше с тревожни, недоумяващи очи:

— Аз съм обещал, дал съм кавалерската си дума, а един дьо Монгри не пристъпва дадената дума. Обещал съм да те осъдя сурово, за да не те съди инквизицията.

Старият тамплиер пое дъх и добави:

— Оставя ли те жива, инквизицията ще те изгори на кладата и ще вземе владенията на рода ни. Загинеш ли, осъдена от мен, Монгри ще остане за твоя син, за моя внук, ще остане на рода дьо Монгри.

После я изгледа непоколебимо.

— Сещаш ли се какво се иска от теб?

— Да! — прошепна Женевиев.

Претръпнала беше от преживените ужаси, свикнала с мисълта за смъртта.

— Една истинска християнка е винаги готова Да се раздели с грешната си плът.

Той се надигна. През тоя кратък разговор сякаш изведнъж беше остарял. По челото му беше избила едра пот.

Абат дьо Монгри измъкна меча си. Женевиев стисна челюсти, вирна глава, изпъна цялото си тяло. Устните й неволно пошепнаха:

— Заслужих го, господи! Заради слабостта си, заради издайничеството, заради Слав — заради всичко…

Но в следния миг мечът издрънча на плочите.

— Не мога, господи! — изхлипа клетият баща. — Прости ми!

А пред него Женевиев продължаваше да стои неподвижна, вцепенена.

Тамплиерът полека-лека се съвземаше.

— Нека бог ме съди! Влез в скрина! — заповяда й той. — И не се показвай, каквото и да стане, докато не отворя аз!

Излезе, заключил след себе си вратата. Намери бавачката.

— Отведи детето при сестра ми Луиз! — нареди й той. — Ще ви съпроводят десет войници от крепостта.

Погали с ръка главата на малкия, който го гледаше уплашено учуден, и слезе при слугите.

— Пригответе един ковчег!

Когато набързо скованият ковчег беше готов, абатът заповяда да го поставят пред стаята му. Вътре го вмъкна сам. И там го напълни с дрехи, в които уви няколко каменни плочи, приготвени преди това. Чак след като закова капака, повика слугите и им нареди да го отнесат в семейната гробница под крепостния параклис. Сбра на кратко опело всички, тамплиери и прислужници. Сам отслужи заупокойна молитва. И през цялото време в главата му властвуваше една настойчива мисъл, трескава молба: „Прости ми, боже! Тя все едно ще бъде мъртва! И ще има време да се разкае!“ Слугите хлъзнаха ковчега в каменната ниша, а каменоделецът я зазида с мраморна плоча, върху която бе издълбал набързо името й. За целия свят и най-вече за Светата инквизиция Женевиев дьо Монгри вече беше мъртва. Именията й оставаха завинаги на рода дьо Монгри.

Когато богомолците се разотидоха недоумяващи, потресени от тайнствената смърт и прибързаното погребение на младата владетелка, абатът се прибра в стаята си. Нощта беше настъпила, затова той запали борината.

И когато накрай, след толкова преживявания, обитателите на замъка заспаха, той отвори скрина.

— Следвай ме!

И я поведе, послушна и безводна, смазана от мъки и угризения. Без да ги види никой, се промъкнаха в тайния ходник. След като бутнаха каменния блок на предишното му място, прекосиха гората и навлязоха в пътя, където ги чакаше най-верният оръженосец на абата е три оседлани коня. Безмълвно тримата ги възседнаха в препуснаха.

На разсъмване достигнаха монастира „Свети кръст“. По това време, когато повечето обители бяха превърнати в свърталища на разврата и охолния живот, когато девическите и мъжките метоси се строяха, един до друг, а понякога и под един покрив, когато много женски монастири имаха славата на публични домове, а някои кардинали и епископи си бяха обзавели цели хареми от монахини, „Свети кръст“ беше известен със строгостта на нравите, стигащи до жестокост. Някои от монахините бяха натирени тук след семейни ежби за имот и власт или изгонени от мъжете си, които тъй добиваха право да се оженят повторно, а други бяха еретички, изпратени от инквизицията да изкарат дните, които им оставаха, тук, между каменните стени, в пост и разкаяние.

Игуменката ги посрещна почтително. Абатът знаеше, че преди това е била надзирателка на затворничките в инквизицията. Той не говори много. Каза й само:

— Сестро, предавам ти блудната си дъщеря. Да я направиш достойна за Христа. За мен тя е мъртва. Желая никой да не научи, че Женевиев дьо Монгри е жива.

Игуменката се поклони сдържано.

— От днес тя е само сестра Мадлен.

Напуснал монастира, старият тамплиер чу как изтрака зад гърба му желязната решетка. Наистина това място заслужаваше доверие. Беше по-сигурно от затвор. А суровата игуменка щеше да запази тайната. Обителта „Свети кръст“ също така беше длъжник на тамплиерската каса.

Вечерта, завърнал се в замъка, абатът нареди на хората си да тръгнат към закотвения кораб. Когато гребците натиснаха веслата, а вятърът наду платната, той се прибра в каютата си. И там, в усамотение, скрит от чужди погледи, се захлупи по очи върху леглото си. Суровият воин-монах хлипаше като дете.