Петър Бобев
Тайната книга (13)

Раздвоението на Женевиев

Това беше най-голямата й грижа. Какво друго можеше да стори?

Женевиев дьо Монгри отиде при бавачката си, старата Мари, и седна до нея на леглото.

— Ще ми направиш ли една услуга? — запита я тя. — Една голяма добрина.

Мари отвърна:

— Че ако не го направя за теб, за кого другиго? Само кажи какво искаш!

Женевиев се приведе към нея и почти пошепна:

— Ако се случи нещо с мен, ако замъкът падне в ръцете на кръстоносците, опази детето ми! Предай го на леля Луиз!

Мари скръсти ръце на гърдите си.

— В името на бога!

След това, донейде поуспокоена, Женевиев се изкачи навръх наблюдателната кула, за да огледа отвисоко околността, да проследи движението на враговете, да разгадае, ако й се удаде, замислите им.

Беше уверена в здравината и непристъпността на своята твърдина. Не на една обсада бе издържала тя през вековете. Можеше да устои и на тази, да изчака помощ от конт Раймонд, ако той пожелаеше или имаше сила да стори това. Не беше уверена най-вече в себе си. Правилно ли бе постъпила тя, що носеше вината за всичко? Ако се бе оказала по-твърда там, в подземията на инквизицията, анцианус Филип нямаше да попадне в лапите на жестокия Симон дьо Клерк, Слав Българина нямаше да преплава морето, та да донесе Тайната книга и да се окаже затворен в една обсадена крепост, нямаше всички други страдания да се стоварят върху главите на клетите хорица. Ех, наистина, тя опита и в падението си да постъпи така, както повеляваше сърцето й. Премълча за скривалището на анциануса. Издаде само книгата. Тъй беше сметнала тогава, тъй смяташе и сега. Най-важното е човекът. Човекът струва повече от всяка книга, повече дори от Тайната книга. Защото всичко на тоя свят, защото и Тайната книга беше създадена заради човека. Не човекът заради книгата. Болеше, много я болеше. Мечтала бе да даде нещичко и тя, както хилядите мъченици, които са гинали по арените и на кръстовете в името на Христа. Мечтала бе, а когато бе дошъл часът, не бе устояла, прекършила се бе. И все пак, би ли могла да не се прекърши? Коя майка на нейно място щеше да издържи? И би ли била тогава истинска майка? Дали не беше вече много късно да се включва в борбата? Майката, всяка майка, контеса или селянка, поставя рожбата си над всичко — над имот, над чест, над другите хора. Дори — прости й, боже, — дори над бога. За този грях, а всяка слабост, когато се отнася за вярата, е смъртен грях — тя беше длъжна да понесе изкуплението. Беше длъжна. И ето, настанал бе денят да пожертвува всичко това — и име, и владения, а може би и живота си. И болката, оная скрита, потискана дълбоко в гърдите болка, отново стисна сърцето й, спря дъха й. Своя живот — добре, но Жан, невръстният, безпомощният Жан — какво беше виновен пък той? Как щеше да го остави?

А нейде в ниското се бе разгърнал станът на кръстоносците. И там на кладата щяха да изгорят анцианус Филип.

Очите й се напълниха със сълзи. Клетият старец! Ако беше при нея, той щеше да й каже, че не бива да жали, защото от огъня ще се представи веднага на бога. И все пак…

Бурята се усилваше. Горе, на високото, воините се омотаваха в плащовете си и се потулваха зад някой зид или бойница. Долу, под краката й, люлееше клони гората, в която се криеха обсадителите.

Внезапно тя трепна, чула името си. Извърна се и-видя Роже Симон, който се изкачваше задъхан от бързане по каменната стълба.

— Българина! — извика той отдалеч. — Избягал! Тя неволно притисна с ръка сърцето си.

— Някой му е отворил. Женевиев се досети изведнъж:

— Жак Баптист! Да го намерим веднага! У него е вторият ключ.

Ала колкото и да го дириха, колкото и да го викаха, не успяха да го открият. Сякаш бе потънал вдън земя.

Женевиев се спусна към подземието, запъти се към желязната врата на тайния вход. И я намери отворена. Отдавна никой не бе ходил там, не бе ставало нужда, затова подът бе застлан с дебел слой прах. И върху праха личаха ясно стъпките на двама мъже, които съвсем наскоро бяха минали оттук, без да се върнат назад.

Значи тъй, успял бе да избяга, успял бе да изпълни това, що бе намислил? И то с помощта на кастелана й. А защо ли му беше помогнал Жак Баптист? И той ли бе решил да се пожертвува?

Преди нея реши Хейнрик ван Ленеп:

— Да ги нападнем! Преди да е станало късно.

— Да ги изненадаме! — подкрепи го тозчас Женевиев. — Ще ги ударим в гръб през тайния изход.

Само Роже Симон се поколеба.

— Българина го каза, това са негови думи. Нямаме право заради един човек да жертвуваме народа. Слав отиде сам, доброволно…

— За да спаси нас — прекъсна го Женевиев. Хейнрик я подкрепи разпалено.

— А защо говорехте друго — прекъсна го Роже, — когато ставаше дума за анциануса? Нима ще оставим без защита и Тайната книга?

Съжали начаса, когато видя как пребледня лицето на владетелката на замъка, как занемя в гняв нидерландецът.

Женевиев дьо Монгри едва се овладя да не заплаче пред всички. Наистина, би ли се решила на това, би ли приела риска заради някого другиго — да речем заради Филип, заради Роже Симон? И то заради човек, поначало обречен на смърт, заради един съвършен, когото няма право дори да погледне като мъж? И този ли грях, господи? И пред това ли изкушение я изправи сатаната?

Трябваше да се пребори със сатаната в себе си. Трябваше. А нямаше сила. Не можеше да остане така безчувствена, бездейна, когато Слав навярно умираше, задушен от жарта и дима. Не можеше.

Тя направи последен опит:

— Сега има надежда. А преди това нямаше. Сега, в бурята…

Роже Симон също като тях не можеше да стои бездеен, като вълк в ловна яма, докато другарите му може би загиваха. Женевиев, макар жена, беше по-права. Дори не само за ония двамата нещастници, а и за себе си, за обсадените. Ако не успееха да се спасят с изненадващ удар оттам, откъдето не ги очакваха, и то сега, надали това щеше да се удаде по-късно, когато край замъка щяха да се струпат нови кръстоносни пълчища като чакали, жадни за кръв и плячка.

Взеха решението начаса. Отбраха най-здравите и най-сигурните бойци и ги поведоха през прохода.

Планът им беше много прост. Разчитаха единствено на изненадата. И на дързостта си. По примера на Славовото нападение на пристанището. Щяха да прекосят горичката, която отделяше пещерата от лагера на кръстоносците, щяха да нахлуят в него внезапно, да всеят смут, да грабнат осъдените и да се изтеглят по същия път. Не смятаха да срещнат някого в гората, защото и обсадителите би трябвало да не очакват опасност от тая страна.

Бугрите навлязоха между дърветата, брулени от вятъра, сепвани от трясъка на откършваните клони.

И преди още последните бойци да се източат от пещерата, внезапно се озоваха пред бързащите насам паписти с абат Симон начело.

Видял ги, той вдигна високо кръста си и изтича пред всички, като викаше прегракнал:

— Христови воини! Удряйте, бийте еретическите кучета!

Кръстоносците нямаха друг избор. Зад гърбовете си чуваха виковете на преследващите ги горяни. Развъртяха мечове.

Битката се разгоря мигновено.

Но не за дълго. Притиснати от по-многочисления противник, бугрите взеха да отстъпват. Роже Симон се биеше като истински рицар, Хейнрик ван Ленеп размахваше меч побеснял, изгубил шлема и щита си в боя. Не им отстъпваха по мъжество и останалите, ала врагът ги превъзхождаше.

Накрай еретиците се юрнаха безредно назад, преследвани по петите от настървените победители. Сблъскаха се пред пещерата. Тъкмо тук някой трябваше да се пожертвува, за да задържи нападателите, докато другарите му се приберат зад каменния блок. Хейнрик ван Ленеп доброволно пое тази задача. Изскочи напред и развъртя още по-яростно оръжието си, разколеба с безразсъдната си смелост враговете.

Случайно, в шемета на битката, той съгледа на двайсетина крачки от себе си инквизитора. И изведнъж разбра, че има защо да умре. Смъртта му добиваше смисъл. Нидерландецът отскочи встрани, намери пролука между нападателите, премина на два скока между тях и вече замахваше с меча си към уплашения инквизитор, който вдигна кръста да се защити с него, когато запратена изневиделица стрела се впи във врата му.

Уви! Саможертвата му се оказа безполезна. Отстъпващите не свариха да се скрият в прохода. Група кръстоносци избиколиха нидерландеца и се хвърлиха върху неколцината бугри, които се опитваха да прикрият отстъплението на събратята си. Посякоха ги и нахлуха в подземието, попречиха каменният блок да се върне на мястото си.